Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №248
гр. ВРАЦА,25.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,гражданско
отделение, в
публичното заседание на 17.04.2019г., в
състав:
Председател:Татяна Александрова
Членове:Мирослав Досов
Пенка Т.Петрова
в присъствието на:
прокурора секретар М.Костадинова
като разгледа докладваното от съдия
П.Петрова в.гр. дело
N` 161 по
описа за 2019 година,
за да се
признесе взе предвид следното:
Производството се движи по реда на чл.258 и
сл.ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба,подадена от Ф.К. М.,с настоящ адрес Република Австрия,чрез адв.Д.С.
от ВрАК,срещу решение на РС гр.Враца от 23.11.2018г.г.,постановено по гр.д.№
3733/2018г.,в частта,в която е уважен предявения от дружеството-въззиваем установителен иск с
правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр.чл.415 ал.1 т.1 ГПК вр.чл.79 ал.1 предл.1 ЗЗД.
Поддържа се във
въззивната жалба,че решението в обжалваната му част е
невалидно/нищожно/,недопустимо и неправилно – постановено при неправилно
приложение на материалния закон и доказателствата по делото,и при допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд.Поддържа се,че постановеното
решение е в противоречие с правото на ЕС,като се цитира практика на ЕС,относима
към правния спор,заповедта за изпълнение била издадена в нарушение на чл.411
ал.2 ГПК и чл.26 ЗЗД ЗЗД/в противоречие с добрите нрави/,и без да е налице
изричен съдебен акт в тази насока – разпореждане.Постановеното решение било нищожно
и като постановено в противоречие с Конституцията на РБългария и ЗЗП.Иска се
отмяна на съдебния акт в обжалваната му
част,и решаване на спора по същество от настоящата инстанция с отхвърляне на
предявения иск и в уважената му част. С въззивната жалба не се иска събиране на
нови доказателства,но се иска съдът да направи преюдициално запитване до съда в
Люксембург по въпроса относно действието на директивите с императивен характер
в периода на задължителното им транспониране и допуска ли директивата с императивен
характер /в случая Д 2011/83/ в периода на задължителното и транспониране в
националното законодателство законодателен орган на страна членка/в случая НС
на РБългария/ да създаде законова конструкция/чл.153 ал.1вр.чл.150 ал.2 ЗЕ/ в
противоречие със самата директива,което искане настоящата инстанция е приела за
неоснователно и оставила без уважение.
Противната
страна не е ангажирала становище по въззивната жалба.В с.з.чрез процесуалния си
представител юрк.В.Н. оспорва същата.Моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
Пред въззивната
инстанция не са събирани нови доказателства.
Настоящият
състав намира въззивната жалба за редовна от външна страна,и процесуално
допустима.Подадена е в преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК,от страна в
процеса,имаща право и интерес от обжалване, и против акт на съда,подлежащ на
обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.
„Топлофикация-Враца”
ЕАД , със седалище и адрес на управление гр. Враца, е предявила срещу Ф.К.М.
с пост.адрес ***,и настоящ - РАвстрия
иск с пр.осн.чл.422 ал.1 вр.чл.415 ал.1 т.1 ГПК вр.чл.79 ал.1 ЗЗД, за
признаване за установено в отношенията между страните, че въззивницата дължи на
въззиваемото дружество сумата 147,20 лв.
– главница, представляваща незаплатени суми за услуга дялово
разпределение на топлинна енергия за жилище на адрес гр. Враца, ул. „Христо Ботев“ № 146, вх. Б, ап. 10, формирана по периоди и размери от 01.05.2009 г. до 30.04.2017 г. Поддържа се в исковата
молба,че страните се намирали в облигационни отношения, по силата на чл. 139в
ал. 1 от Закона за енергетиката и общите условия на въззиваемото дружество, в
изпълнение на които топлофикационното дружество заплаща вместо потребителите
цената на извършена услуга дялово разпределение. От своя страна въззивницата се
явява неизправна страна, тъй като останала задължена за стойността на
заплатената от въззиваемото дружество вместо въззивницата цена на извършена
услуга дялово разпределение за исковия период. Въззиваемият поддържа, че междувременно
се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по ч. гр. дело № 1709/2018 г. на Врачански районен съд, срещу която
въззивницата подала възражение. В тази връзка въззиваемият предявява настоящия
иск за установяване на вземанията си.
В срока по чл. 131 ГПК въззивницата Ф.К. М. е
подала писмен отговор, с който е противопоставила възражения,че искът е
процесуално недопустим, тъй като с него се цели установяването на вземане по
нищожна заповед за изпълнение, противоречаща на закона и добрите нрави по
смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД,която е в противоречие с правото на Европейската
общност, включително Договора за функциониране на Европейския съюз, Директива
93/13/ЕИО, Директива 2011/83/ЕС, Регламент (ЕС) № 2006/2004
на Европейския парламент и на Съвета от 27 октомври 2004 година за
сътрудничество между националните органи, отговорни за прилагане на
законодателството за защита на потребителите и с разпоредбите на Конституцията
на Република България и Закона защита на потребителите, че искът е недоказан по
основание, тъй като въззивницата никога не се е намирала в договорни отношения
с въззиваемия и не е подписвала договор за доставка на топлинна енергия,че
въззивницата не дължи процесните суми, тъй като разпоредбата на чл. 149б ал. 3
от ЗЕ предвижда изрично разходите за извършването на услугата дялово
разпределение във всички случаи да са за сметка на доставчика на топлинна
енергия,че при съпоставката и тълкуването на чл. 62 от Закона защита на
потребителите и чл. 153 ал. 1 във вр. с чл. 15, ал. 2 от Закона за енергетиката
не може да се приеме, че въззивницата има качеството „ползвател на топлинна
енергия“,че посоченият в исковата молба недвижим имот не е бил ползван от
въззивницата-собственик през периода, за който се отнасят претендираните
вземания на въззиваемия, а е ползван от брата на въззивницата, който е живял в
него със семейството си, както и ,че искът е недоказан по размер, предвид
липсата на представени убедителни доказателства за размера на вземането.Направено
е и изрично възражение за погасяване на част от процесните вземания с
изтичането на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, а именно
вземанията за периода от 2009 г. до 2014 г.
С определение от 28.09.2018 г. съдът е приел, че предявеният иск е допустим
по изложени в същото съображения.
С определението си по чл. 140 от ГПК от 28.09.2018
г. съдът е отделил като безспорно между страните обстоятелството, че
въззивницата Ф.К. М. е собственик на
посочения в исковата молба апартамент през процесния период,който видно от
доказателствата по делото е топлоснабден,при което въззивницата е придобила
качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на Закона за
енергетиката.
По заявление на “Топлофикация-Враца” ЕАД гр. Враца
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 26.04.2018 г. по ч.
гр. дело № 1709/2018 г. по описа на Врачански районен съд, с която е разпоредено
длъжникът Ф.К. М. да заплати сумата от 147,20 лв. – главница за извършена
услуга „дялово разпределение на топлинна енергия” за периода от 01.05.2009 г.
до 30.04.2017 г., сумата 25 лв.-разноски за държавна такса, както и сумата 50
лв.-разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Поради постъпило от въззивницата в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК възражение против издадената заповед за изпълнение, с разпореждане от
11.06.2018 г. по ч. гр. дело № 1709/2018 г., съдът е указал на заявителя и
настоящ въззиваем, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен
срок от уведомяването.
Като доказателства по делото са представени договор
от 06.11.2002 г. между „ТАЕС Нелбо инженеринг” ООД гр. Велико Търново и
етажната собственост на адрес гр. Враца*** за извършване на услугата „дялово
разпределение” на топлинна енергия и топла вода за обектите в същата етажна
собственост и договор № 01-И от 14.02.2008 г. между „Топлофикация-Враца” ЕАД
гр. Враца и „ТАЕС Нелбо инженеринг” ООД гр. Велико Търново с предмет
задължението на „ТАЕС Нелбо инженеринг” ООД гр. Велико Търново да извършва
услугата „дялово разпределение”, допълнителни споразумения към последния
договор и справка за неплатените фактури и дължими суми.
От представените писмени доказателства и заключението на
комплексната съдебно-техническа експертиза се установява също, че етажната
собственост на адрес гр. *** има сключен
договор с ТАЕС Нелбо инженеринг” ООД гр. Велико Търново за извършване на услугата „дялово разпределение” ,и ,че между „Топлофикация-Враца”
ЕАД гр. Враца и ТАЕС Нелбо инженеринг” ООД гр. Велико Търново е сключен договор с предмет задължението на ТАЕС Нелбо
инженеринг” ООД гр. Велико Търново да извършва услугата „дялово разпределение”, като цената на услугата е посочена в допълнителните споразумения към
последния договор.
При така установеното от фактическа страна,първоинстанционният
съд приел исковите претенции за основателни и доказани и ги уважил отчасти предвид
направеното възражение за погасяването по давност на част от тях.Изложил е в мотивите към решението,че между страните
било възникнало валидно облигационно правоотношение.Позовал се е на ТР №
2/2017г.на ОСГК на ВКС,според което решенията на ОС на етажните собственици и
носителети на вещно право на ползване се приемат при спазване на формална
процедура и са задължителни за всички собственици и носители на вещни права в
етажната собственост.Първоинстанционният съд е изложил също,че с приемането на ЗЕ законодателят регламентира
доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като
услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е
персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като
колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата „доставка на
централно отопление”. С оглед тези съображения с решението се задължават
съдилищата да прилагат за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна
енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, разпоредбите на Закона
за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с
параграф 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.Изложил е също,че съгласно чл. 153 ал. 1 от ЗЕ,
която действа в процесния период и към настоящия момент, всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители (клиенти) на топлинна енергия,и
са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.Като краен извод съдът е
приел,че фактът на притежаване на собствен апартамент, находящ се в
топлоснабдена сграда-етажна собственост, е достатъчен, за да направи
собственика потребител (клиент) на топлинна енергия за битови нужди.Посочил е
също,че съгласно чл.
139в, ал. 1 от ЗЕ, считано от отоплителен сезон 2006/2007 г. топлопреносните
предприятия сключват договор с търговеца, извършващ услугата „дялово
разпределение” при общи условия, като с ал. 3 от същата разпоредба се
задължават топлопреносните дружества да заплащат вместо потребителите и цената
на услугата „дялово разпределение”. По силата на §5 от ПЗР на
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването договорните отношения между потребителите и търговците, извършващи услугата „дялово
разпределение” се считат прекратени от момента на
сключване на договор между „Топлофикация-Враца” ЕАД гр. Враца и „ТАЕС
Нелбо инженеринг” ООД гр. Велико Търново, а именно от 14.02.2008
г., след която дата цената за услугата „дялово разпределение“
е дължима от въззивницата на въззиваемото топлофикационно дружество, а не на „ТАЕС
Нелбо инженеринг” ООД гр. Велико Търново.
Въззивната инстанция не възприема крайните
фактически и правни изводи на първата, и намира,че решението й е постановено
при неправилно приложение на материалния и процесуален закон.От приложеното
ч.гр.д.№ 1709/2018г. на РС Враца се установява,че заповедта за изпълнение по
чл.410 ГПК е издадена на 26.04.2018г.Преди издаването й заповедният съд е
направил служебна справка/на 24.04.208г./ за постоянния и настоящ адрес на
въззивницата-длъжник,от която е видно,че постоянният й адрес е в гр.Враца,а
настоящият – от 2000-та година – в Р Австрия.Т.е.въззивницата-длъжник от
2000-та година и към момента на издаване на заповедта за изпълнение няма
обичайно местопребиваване в РБългария. Въпреки тези доказателства и
данни,съдържащи се в служебната справка,съдът издал заповед за изпълнение -
№1131/26.04.2018г., в нарушение на разп.на чл.411 ал.2 т.4 ГПК. При връчване на
заповедта,тъй като длъжницата не е намерена на посочения постоянен
адрес,издадената заповед за изпълнение й е връчена чрез залепване на
уведомление по чл.47 ал.1 ГПК ,и на заявителя дадени указания за предявяване на
установителен иск, предвид постъпилото възражение по чл.414 ал.1 ГПК от
процесуален представител на длъжницата – адв.Д.С. и разп.на чл.415 ал.1 т.1 и 2 ГПК. Такъв е предявен,и това е иска,предмет на настоящето производство.
Така предявения иск обаче настоящата
инстанция намира за процесуално недопустим.Издадената заповед за изпълнение е
незаконосъобразна, тъй като длъжникът няма обичайно местопребиваване в
РБългария от 2000-та година, и връчването й по какъвто и да е начин не е в
състояние да я стабилизира. С възражението по чл.414 ГПК и с отговора на
исковата длъжницата прави възражение за нищожност на издадената заповед за
изпълнение,като издадена в нарушение на закона – чл.411 ал.2 ГПК.,което по
същество е основателно.Заповедта за изпълнение не е нищожна,но е
незаконосъобразна. По категоричен начин се установява от доказателствата по
делото,че заповедта за изпълнение не е връчена лично на длъжницата,и че тя от
2000-та година няма обичайно местопребиваване на територията на РБългария.
Заповедта за изпълнение,по аналогия от
чл.423 ал.3 изр.последно от ГПК, следва да се обезсили от настоящата
инстанция.При обезсилена заповед за изпълнение,равносилно на липса на заповед
за изпълнение, предявеният установителен иск за установяване дължимостта на
вземането по нея е процесуално недопустим.Процесуално недопустимо е и
издаденото решение по недопустимия иск,какъвто е конкретния случай.Като такова
обжалваното решение следва да се обезсили и производството по делото – да се
прекрати.
Водим от горното, Окръжен съд-Враца
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение №
1131/26.04.2018г., издадена по ч.гр.дело № 1709/2018г.на РС- Враца против
длъжника Ф.К. М.,ЕГН **********.
ОБЕЗСИЛВА решение №875/23.11.2018г.,
постановено по гр.дело №3733/2018г. по описа на Районен съд - Враца и
ПРЕКРАТЯВА производството по същото дело.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/