РЕШЕНИЕ №
13.07.2020 г., гр.
Пазарджик
Пазарджишкият районен
съд, ХVІ граждански състав, в публично заседание на дванадесети юни две хиляди
и двадесета година в следния състав:
СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА
СЕКРЕТАР: Иванка
Панчева
разгледа докладваното
от съдията гражданско дело № 69 по описа на съда за 2020
година.
Производството е
образувано по искова молба, подадена от Е.Н.Т. *** срещу “Кредисимо” ЕАД – гр.
София за прогласяване на нищожността на сключен между страните договор за
потребителски кредит, евентуално – на нищожността на отделни уговорки от него,
поради противоречие със закона и с добрите нрави.
В исковата молба се
твърди, че на 12.06.2019 г. между ищцата като кредитополучател и ответника като
кредитодател бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на
ищцата се отпускала сумата 3000 лв., а тя следвало да ги върне на 24 месечни
погасителни вноски заедно с възнаградителна лихва – общо 4453,92 лв.
Според ищцата в
договора са налице множество нищожни клаузи, без които договорът не може да
съществува – нарушени са императивни разпоредби на ЗПК. Това са чл. 22, чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 1, 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Не е
определена точно възнаградителната лихва – чл. 11, ал. 1, т. 9, и годишният
процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не са посочени дата и място на
сключване – чл. 11, ал. 1, т. 1. За тях информацията в приложение 1 към
договора е най-обща, не отговаря на изискването да е разбираема и не се
конкретизира какво е включено в размера на месечната вноска. Няма посочване на
лихвен процент при просрочие, предупреждение за последиците при просрочие,
липсва право на отказ на потребителя от договора. Клаузите за годишния лихвен
процент и годишния процент на разходите са и неравноправни по смисъла на ЗЗП.
Освен противоречие със закона е налице и противоречие с добрите нрави, тъй като
при уговорената възнаградителна лихва има явна нееквивалентност между
предоставената услуга и договорената цена за нея, което води до нарушение на
принципа на добросъвестност. В съдебната практика трайно се приема, че
противоречи на добрите нрави уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва в
размер, надвишаващ трикратния размер на законната лихва. При условията на
евентуалност се твърди нищожност на клаузите за годишния процент на разходите и
годишния лихвен процент.
Искът е с правно
основание чл. 26, ал. 1, изречение първо във връзка с чл. 22 от ЗПК и чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП (противоречие със закона), и чл. 26, ал. 1 изр. 2 от ЗЗД
(противоречие с добрите нрави).
Ответникът е
представил отговор, с който оспорва иска по основателност. Като подчертава, че
самата ищца не оспорва сключването на договора чрез размяна на електронни
съобщения съобразно Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и
получаването на сумата 3000 лв., ответникът сочи, че са неоснователни
твърденията за липса на точно определяне на възнаградителната лихва. В
приложение 1 – погасителен план към договора за кредит е посочен лихвеният
процент, приложена е таблица с реда и размера на всички плащания, в която всяка
вноска е разделена на главница и лихва, посочен е и общият размер на всички
плащания. Неаргументирани са твърденията за нарушаване на чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Годишният процент на разходите е величина, чийто механизъм е императивно
заложен в ЗПК, и кредитодателят е изчислил ГПР съобразно законоустановената
методика. Неоснователно е и твърдението за непосочени дата и място на сключване
– видно от договора, той е сключен на 12.06.2019 г. в София, съгласно чл. 4,
чл. 11 и чл. 12 от Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги. Неоснователно е твърдението, че погасителният план е
неясен и че не са посочени елеменнтите главница и лихва на всяка вноска – в
приложение 1 е посочен както размерът им, така и последователността им и
падежите. Неоснователно е и твърдението, че няма посочване на лихвения процент,
дължим в случай на просрочие – в раздел Х ясно е формулиран този размер, а
именно действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска заедно
с разноските за съдебно събиране. По
отношение на възражението за противоречие с добрите нрави ответникът заявява,
че практиката, според която са нищожни уговорките за годишен лихвен процент,
навдишаващ повече от три пъти законната лихва, е била приложима до 2014 г. С
приемането на новата ал. 4 на чл. 19 от ЗПК тя е преустановена, като вече се
приема, че единствено общият годишен процент на разходите следва да бъде
съобразен със законовото ограничение; сочи се практика от периода след 2014 г.
в този смисъл. Необосновано е твърдението за нееквивалентност на престациите,
нито законът, нито моралът забраняват сключване на договори за потребителски
кредит с ГПР до 50%, свободата на договаряне дава възможност на двете страни да
направят собствена преценка за потребността си от насрещните престации и
тяхната еквивалентност, а сделката би била нищожна поради неравностойност на
престациите само ако тя практически се свежда до липса на престация, какъвто не
е случаят. Дори обаче да се приеме, че уговорката за възнаградителна лихва е
нищожна, тя следва да бъде заменена от законната лихва, без това да води до
нищожност на целия договор. Не следва да се вземат предвид и твърденията на
ищцата за наличие на неравноправни клаузи. Не е ясно кои клаузи има предвид тя,
но ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО изключва от проверката за неравноправност
клаузите, които изразяват основния предмет на договора, респ. съответствието на
цената с продадената стока или предоставената услуга, при условие, че тези
клаузи са изразени на ясен и разбираем език. В случая цена на предоставения
кредит е възнаградителната лихва, поради което съответствието на размера и със
стойността на услугата по предоставянето на заем е изключено от проверката за
неравноправност. Неоснователен по изложените съображения е и евентуалният иск
за прогласяване на нищожност на отделни клаузи.
В хода на делото
страните чрез своите пълномощници – съответно адвокат и юрисконсулт – поддържат
становищата си.
От писмените
доказателства по делото – копия от договора, приложеунията към него и важащите
за него общи условия на кредитодателя – се установява от фактическа страна
следното:
На 12.06.2019 г.
между ответника “Кредисимо” ЕАД и ищцата Е.Н.Т. бил сключен договор за
потребителски кредит.
Текстът на договора
започва с думите: „днес, 12.06.2019 („дата на сключване“) в гр. София, между...
[следват имената и идентификационните данни на страните], ... се сключи
настоящият договор“. По-нататък се сочи, че предоставеният кредит е в размер и
при условия, посочени в настоящия договор. В приложение I към договора се сочи
размер 3000 лв., срок 24 часа, фиксиран лихвен процент от 41,24%, годишен
процент на разходите 50%, общ сбор на всички вноски 4453,92 лв. и в самото приложение
се съдържа погасителен план с посочен размер на всяка вноска (по 185,58 лв.) и
каква част от нея покрива лихва и каква – главница.
В част VI на общите
условия на договора се сочи начинът на получаване на сумата от
кредитополучателя – в брой или по сметка. В същата част се посочва начинът на
погасяване, а в част X – последиците на забавата и предсрочната изискуемост.
Клаузи, уреждащи погасяването и забавата, има и в част III на индивидуалния
договор, като там се съдържа и клауза – уведомяване за възможността на
кредитополучателя да погаси задължението предсрочно. В част VIII, чл. 4.1. се
съдържа информация за правото на потребителя във всеки един момент да поиска и
получи безвъзмездно подробно извлечение от сметки под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания.
Договорът е сключен
писмено на хартиен носител, ищцата и ответникът притежават екземпляри от него и
всеки от тях е представил копия по делото.
Индивидуалният
договор и общите условия са изписани с видимо еднакъв шрифт, като единствено
заглавията на отделните части и номерата на клаузите са откроени с получер
(удебелен) шрифт.
Ищцата не прави
твърдения в исковата молба да не и са били връчени екземпляр от общите условия,
стандартен европейски формуляр и пр. преддоговорна информация, признава и
самото подписване на договора, а всичките и възражения са свързани със
съдържанието му.
При така установените
факти съдът направи следните правни изводи:
Съдът не открива в
текста и останалите елементи на договора нарушения на посочените в исковата
молба текстове на ЗПК. Договорът е писмен, на хартиен носител, в два
екземпляра, текстът му не е неясен, а удебеляването на заглавията не може да се
счита за нееднаквост на шрифта в смисъла, вложен в чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Не са
нарушени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1 – за посочване на дата и место
на сключване, т. 7 – на общ размер и условия за усвояване, т. 9 – лихвен
процент, т. 10 – ГПР и обща дължима сума, т. 11 – условия за издължаване и
погасителен план със съответните елементи и т. 12 – информация за правото да се
получи при поискване погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Чл. 11, ал. 1, т. 8 и 9а и чл. 12 не са приложими към настоящия договор – те се
отнасят съответно за стокови кредити, договори за кредит с променлив лихвен
процент и овърдрафти.
Сам по себе си
фактът, че клаузите, уреждащи ГПР и лихвения процент, не са индивидуално
договорени, не ги прави неравноправни – само ако се установи неравноправност в
съдържанието им, тогава индивидуалното договаряне би ги направило
законосъобразни, а липсата му – нищожни. Ако липсва неравноправност, е без
значение и липсата на индивидуално договаряне. Съдът не установява тези клаузи
да изпълняват дефиницията на чл. 143 от ЗЗП за неравноправна клауза. Ищцата не
сочи конкретно другите неравноправни клаузи, с които договорът според нея е
изпълнен, и съдът също не открива такива. Колкото до самия размер на лихвения
процент, вярно е, че у нас са налице сериозен брой съдебни решения, вкл. на
ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които приемат, че не съответства на
добрите нрави и е нищожна уговорка между финансова институция и потребител, с
която се уговаря възнаградителна лихва, по-висока от трикратния размер на
законната лихва. Тази практика обаче е предимно от периода преди изменението на
чл. 19 от ЗПК от 2014 г. и според този състав на съда би следвало да се вземе
предвид само в съчетание с чл. 19, ал. 4 от този закон. Наистина този текст не
се занимава пряко с възнаградителната лихва, но урежда годишния процент на разходите,
част от който, при това основна, е тя. Ако законодателят поставя ограничение за
ГПР – петкратния размер на законната лихва, която към момента е равна на 10 на
сто годишно, той очевидно не смята, че размери на ГПР под този противоречат на
добрите нрави – по аргумент от обратното те са позволени. При това положение не
е логично да се приеме за нищожна поради противоречие с добрите нрави уговорка
за възнаградителна лихва в размер например 40 на сто при ГПР от 45 на сто общо,
а в същото време да е валидна уговорка за възнаградителна лихва от 30 на сто и
общ ГПР от 48 или 50 на сто. Както е известно, възнаградителната лихва може да
се определи така, че да включва всички разходи по кредита, и тогава ще бъде
равна или почти равна на годишния процент на разходите, а може и да не включва
някои от тях и тогава те ще бъдат уговорени като такси, цени на услуги и пр.,
но ще бъдат част от ГПР. Това е въпрос на подход, наименование и изчисления,
докато за длъжника е от значение единствено каква сума ще дължи да върне при
определен размер на получения кредит, и няма никаква разумна причина в единия
случай уговорката за размера на законната лихва да се сметне за нищожна, а в
другия – за валидна. По-скоро би следвало да е валидна всяка уговорка за
възнаградителна лихва, която самостоятелно или наред с останалите елементи на
ГПР не надхвърля размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Затова според този състав на
съда уговорката, уреждаща възнаградителната лихва, не е нищожна.
Поради всичко
изложено искът е неоснователен и следва да се отхвърли, а на ответника, който с
отговора е поискал присъждане на разноски, да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение в минималния размер по НЗПП, а не в поискания от
него максимален размер от 300 лв., тъй като фактическата и правната сложност на
делото е ниска.
По изложените
съображения съдът
РЕШИ:
Отхвърля иска на Е.Н.Т.,
ЕГН **********,***, срещу „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК ********* – гр. София, бул.
„Витоша“ 146, сграда А, ет. 4, бизнесцентър „България“, за признаване за установено, че договорът за
потребителски кредит № 2043557, сключен между страните на 12.06.2019 г., е
нищожен поради противоречие с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 1, 7-12 и 20 и чл 12, ал. 1, т. 7-9 от Закона за потребителския
кредит, както и поради противоречие с чл. 143-146 от Закона за защита на
потребителите, като съдържащ множество неравноправни клаузи, без които
договорът не може да съществува.
Отхвърля иска на Е.Н.Т.,
ЕГН **********,***, срещу „Кредисимо“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********, предявен
при условията на евентуалност, за признаване за установено, че клаузите в
описания по-горе договор, касаещи годишния лихвен процент и годишния процент на
разходите, описани в приложение №1, т. 7 и 8 към договора, са нищожни като
противоречащи на добрите нрави, като неравноправни по смисъла на ЗЗП и като
нарушаващи разпорежданията на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Осъжда Е.Н.Т. да
заплати на „Кредисимо“ ЕАД сумата 100 лв., представляваща разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на
обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия: