гр.
София, 04.02.2016 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, TO, VI
- 17 състав, представляван от съдия Д. Добрева в открито съдебно
заседание на четвърти ноември две
хиляди и петнадесета година, при участието на секретаря Д.К., като разгледа т.
д. № 6433/2015г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с
правно основание чл.403, ал.1 ГПК.
Ищецът
„С.Т.Е.Г.“ ООД, чрез адв. С.К. твърди, че с ответника
„М.“ ЕООД е имал сключен договор за поръчка с цел продажба на собствения си
недвижим имот в с. Р.. В изпълнение на договора
ответното дружество е довело потенциален купувач, който по-късно се
отказвал от сделката. Впоследствие „С.Т.Е.Г.“ ООД успяло да намери нов купувач,
но непосредствено преди сключване на сделката се установило, че ответното
дружество е вписало възбрана върху имота предмет на договора за поръчка за
стойността на посоченото в договора възнаграждение в размер на 84 491.85
лева. За да бъде осъществена договорената сделка с новия купувач, „С.Т.Е.Г.“
ООД се съгласило претендираната от „М.“ ЕООД сума да
бъде преведена по специално открита банкова сметка ***ителна
мярка възбрана. На 28.04.2011г. СГС е
постановил определение, с което е уважил искането за замяна на обезпечителната
мярка. Ищецът твърди, че ответникът е обжалвал допуснатата замяна, като процеса
по обжалването е продължил около година и половина, а възбраната е била
окончателно вдигната едва на 24.10.2011г. Междувременно твърди, че е подписал
спогодба с която се е задължил да обезщети купувача на имота с 20 000.00
евро, ако до 30.08.2011г. не бъде вдигната възбраната върху имота, а в случай,
че възбраната не бъде вдигната до 30.10.2011г. дължимото обезщетение ще е в
двоен размер. Поради неизпълнение на спогодбата на 10.09.2011г. „С.Т.Е.Г.“ ООД
успяло да договори и съответно заплати по-малка сума - в размер на
10 000.00 евро. Твърди, че поведението на ответника представлява
злоупотреба с права, като същите целят да бъде увреден интереса на „С.Т.Е.Г.“
ООД и да му бъдат причинени имуществени вреди. Твърди, че Окръжен съд Бургас е постановил решение по
т.д.№1*/2011г., с което е отхвърлена
претенцията на „М.“ ЕООД, по повод на която е наложено обезпечението. Решението
е влязло в сила. С определение от 08.12.2014г., постановено по гр. д. № 2452/2011
г. СГС, АО, ІІІ – Г състав е върнал на ищеца внесената сума в размер на
89 968, 18 лв. Ищецът твърди, че в
резултат на неоснователно допуснатата обезпечителна мярка е претърпял вреда,
която се изразява в пропусната полза - невъзможност да ползва сочената по - горе сума,
съответно да реализира приход в размер на законната лихва върху нея за периода от
17.03.2011г. до 17.12.2014г. в размер на
34 027.82 лева. С оглед изложеното,
ищецът претендира ответникът да бъде осъден да заплати сума в размер на
34 027.82 лева, ведно със законната лихва от завеждането на исковата молба
до окончателното погасяване на вземането. Претендира заплащане на разноски.
Ответникът
„М.“ ЕООД оспорва исковата молба като намира същата за
неоснователна. Прави възражение за изтекла погасителна давност на вземанията на
ищеца за периода от 17.03.2011г. до 05.06.2012г. Твърди, че исковата претенция
за причинени щети във вид на пропуснати ползи изрично е формулирана от ищеца като
законна лихва, а вземанията за лихви се погасяват в тригодишна давност. Твърди, че ищецът не е претърпял вреди от
допуснатото обезпечение. Счита, че ако първоначално допуснатата обезпечителна
мярка не е било заменена, то в такъв случай за ищеца не биха настъпили вреди от
неползването на паричната сума в размер на 89 968.18 лева. Претендира
разноски.
С
допълнителна искова молба ищецът уточнява, че употребеният в исковата молба
израз- законна лихва следва да се счита като метод за изчисляване на дължимото
обезщетение, а не, че това е лихва, което следва и от цялостното изложение на
молбата. Поради тази причина счита, че възражението на ответника за изтекла
погасителна давност е неоснователно. Предявеният иск е за обезщетение по чл.403 ГПК, а не за лихва. Уточнява, че замяната на обезпечителната мярка е била
единствената възможност за осъществяване на сделката за продажба на собствения
му недвижим имот.
Съдът, като взе предвид изложеното от страните,
както и след анализ на доказателствата по делото, намира за установено от
фактическа страна следното:
Между
страните не е спорно, а се установява и от доказателствата, че с определение от
01.03.2010г. по гр.д. № 2452/11г. на СГС на основание
чл.390 ГПК вр. с чл.391, ал.1, т.1 ГПК е допуснато
обезпечение на бъдещ иск на молителя „М.“ ЕООД, предявим срещу „С.Т.Е.Г.“ ООД за
заплащане на сума в размер на 84 491.85 лева, представляваща дължимо
възнаграждение по договор от 07.02.2011г. за поръчка чрез налагане на възбрана
върху недвижим имот, собственост на бъдещия ответник, а именно : УПИ XXIV-494,
кв. 32 по плана на с. Р., общ. *****, обл. Бургас с
площ от 586 кв.м., заедно с построения в него семеен хотел с бистро в партера,
съгласно разрешение за строеж №129/19.12.2006г. и Заповед №106/31.08.2007г. на
община *****.
С
нотариален акт от 24.03.2011г. за покупко-продажба на недвижим имот
№83, том III, рег.№2*3, дело №461
от 2011г. на нотариус С.А. с рег.№208 на
НК, с район на действие- Районен съд *****, „С.Т.Е.Г.“ ООД, в качеството на
продавач, прехвърля на „К.Р.“ ЕООД, в
качеството му на купувач, собствения си недвижим имот, находящ се в с. Р., общ.
*****, ул. „*****“ №*, а именно УПИ с идентификатор № 61056.501.217 /т.1/,
както и собствения си недвижим имот, находящ се в с. Р., общ. *****,
ул. „*****“ № *, а именно: семеен хотел, представляващ четириетажна сграда с
идентификатор №61056.501.217.1 /т.2/. Съгласно
т.5. договорната цена е в размер на 333 320 евро, като плащането ще се
извърши на вноски. В т.5.2. е предвидено, че сумата от 147 500.00 евро или
287 920.00 лева, продавачът ще получи от купувача под формата на валутен
превод от ескроу сметка, след като предостави в „С.Б.“
АД, където е открита ескроу сметката, удостоверение
за тежести, от което да е видно, че върху имота няма такива, с изключение на
обезпечителната заповед, издадена по определение от СГС, гр. д. № 2452/2011г.,
с дата 01.03.2011г. , вписана по персоналната партида на „С.Е.Г.“ ООД до размер на сумата от 43 200.00 лева с ДДС в полза „М.“
ЕООД. В т.5.3. е отбелязано, че сумата от 46 000.00 евро или
89 968.18 лева е преведена по депозитна сметка на СГС в полза на молителя
„М.“ ЕООД, или в полза на бъдещия ответник „С.Т.Е.Г.“ ООД по обезпечителната
заповед. Отбелязано е също, че купувачът е уведомен за сочената обезпечителна
заповед.
С
молба от 17.03.2011г. „С.Т.Е.Г.“ ООД е
отправило искане до СГС да замени допуснатото по гр. д. № 2452/2011г. обезпечение
със залог в пари на стойност 84 491.85
лева. Представени са доказателства за извършен банков превод на 17.03.2011г. по
сметката на съда в размер на
89 968.18 лева.
С
определение на СГС, постановено на 20.04.2011г. по гр. д. № 2452/2011г., е
заменена обезпечителната мярка възбрана върху недвижим имот със залог на
парична сума. С последващо определение от 08.12.2014г.обезпечението
е отменено и разпоредено връщане на запорираната сума от 89 968.18 лева, след като
решението на Бургаски окръжен съд № 11/12.04.2013г., постановено по т. д. № 1*/2011г. е влязло в
сила. С цитираното решение предявените
от „М.“ ЕООД против „С.Т.Е.Г.“ ООД кумулативни искове за заплащане на сумата в
размер на 84 491.85 лева, са
отхвърлени.
При така установената безспорна фактическа
обстановка съдът достига до следните правни изводи:
С исковата молба ищецът претендира обезщетение
с твърдения за претърпени вреди - пропуснати ползи - от неоснователно наложена
обезпечителна мярка - иск с правно основание чл.403, ал.1 ГПК.
Разпоредбата
на чл.403, ал.1 ГПК, касае материално неопР.но
обезпечение, когато е допуснато по иск, който е бил отхвърлен или по който не
се е стигнало до влязло в сила решение, благоприятно за ищеца. Цитираната
разпоредба е частна хипотеза на общия принцип за непозволено увреждане и
предвижда репариране на вреди от непозволено вмешателство в чужда правна сфера.
Отговорността е невиновна, доколкото е следствие от едно правомерно деяние -
подаването на молба за обезпечение и законно предвиден способ за защита на
накърнени материални права. Следователно нормата на чл. 403 ГПК предвижда
имуществен коректив на едно позволено от закона процесуално поведение на
страната в исковия процес, но доколкото то е неоснователно, следва да бъдат
възмездени настъпилите вреди. Притезанието по чл. 403 ГПК лежи на плоскостта на непозволеното увреждане. От тази отговорност обаче отговорността
за вреди по чл. 403 ГПК се отличава с оглед изискването за вина. Понеже е невиновна, отговорността по чл. 403 ГПК се отличава и от отговорността за злоупотреба с процесуални права, която предпоставя умисъл. Разбира се, възможно е ищецът да е
нарушил чл. 3 ГПК, когато е искал и е получил обезпечаване на иска. Но тъй като
обемът на отговорността за непозволено увреждане, а следователно и на отговорността
но чл. 403 ГПК не зависи от вида на вината, злоупотребата с правото на
обезпечаване ще бъде ирелевантна за отговорността на
ответника /В този смисъл решение на ВКС
№ 966/18.12.2009 г. по гр. д. № 231/2009 г., решение № 29/04.02.1998 г. по гр.
д. № 449/1997 г. и решение № 2009/1965 по гр. д. № 1260/1965 г./
Видно
от доказателствата по делото, а и не се спори между страните, че за
обезпечаване на бъдещ иск на ответника, съдът е допуснал обезпечителна мярка-
възбрана на имот, която по - късно по молба на „С.Т.Е.Г.“ ООД е заменена със
залог в пари в размер на 89 968.18 лева, внесени по сметка на СГС. Не е
спорно, че искът, по който е допуснато
обезпечението е отхвърлен с влязло в сила на 23.10.2014г. решение. Спорни
остават единствено претърпените имуществени вреди.
Ищецът
е претендира обезщетяване на пропуснати ползи в размер на законната лихва върху
внесената по сметка на СГС сума. С допълнителната искова молба е уточнено, че
законната лихва се претендира като метод за изчисляване на дължимото
обезщетение, а не като лихва. Като има предвид уточнението, съдът счита,
че неоснователно ответникът се позовава
на погасителна давност на вземанията, като заявява, че исковата претенция е за
заплащане на лихва. Както от цялостното изложение на исковата молба, така и от
петитума на същата не се установява да е предявена претенция за лихва, като не
са изложени обстоятелства за конкретни лихвени периоди. Претенцията за
обезщетение по чл. 403 ГПК, което цели да репарира вреди от вида пропуснати
ползи, се погасява с общата петгодишна давност – чл. 110 ЗЗД.
На
следващо място, неоснователно е твърдението на ответника, че ако ищецът не бе
поискал замяна на обезпечението не биха настъпили вреди от неползването на запорираната сума.
Обезпечението
цели да предостави привременна защита на спорното право, докато спорът е висящ,
срещу такива действия на ответника, които биха затруднили или осуетили
удовлетворяването на ищеца. По реда на чл.398 ГПК подлежи на
замяна един вид обезпечителна мярка с друг вид такава, но не и със същата. В
настоящия случай със замяна на наложеното обезпечение за молителя не е
отпаднала, а се е запазила защитата на спорното право, тъй като е представен
залог в пари. Обстоятелството, че първоначално наложената обезпечителна мярка е
заменена с друга, при положение, че замяната е извършена законосъобразно, не
може да обоснове, при евентуално отхвърляне на бъдещата исковата претенция, липса
на отговорност за молителя, станал причина за започване на обезпечителното производство.
Както
бе отбелязано по-горе, разпоредбата на чл.403, ал.1 ГПК касае материално неопР.но обезпечение, допуснато по иск, който е бил
отхвърлен и предвижда репариране на вреди от непозволено вмешателство в чужда
правна сфера. След като молителят неоснователно е инициирал обезпечителното
производство, то следва да поеме отговорността да заплати причинените вследствие на
обезпечението вреди независимо дали те са резултат от първоначално наложената
обезпечителна мярка или от последващата такава.
Естеството
на заменената обезпечителна мярка е такова, че изважда от разпоредителна власт
на ответника по бъдещите искове сума в размер на запорираната, което обективно
обуславя невъзможността му да я ползва. Няма спор в съдебната практика и
теория, че неизпълнението на парично задължение е винаги забавено и винаги
изпълнимо, а невъзможността да се ползва парична сума причинява имуществена
вреда от вида пропусната полза, като в този случай пропуснатите ползи са
най-малко в размер на законната лихва. Законната лихва се дължи винаги, когато съществува
парично задължение и е изискуемо, независимо от какво е породено - договор,
друга сделка, деликт, неоснователно обогатяване и др.
С
нормата на чл.
86, ал. 1, пр. първо ЗЗД законодателят е приел, че при дължима парична престация, която неоснователно се задържа от ответника сигурната
възмездима вреда за ищеца е винаги съизмерима със
законната лихва, освен, ако са настъпили вреди в по-голям от нейния размер. Кредиторът
винаги има право на законна мораторна лихва без да е
необходимо тя да е уговорена. Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвижда
необорима презумпция, че изправната страна не може да реализира ползи най –
малко в размера на законната лихва, определена с постановление на МС, в случая,
съобразно заявеният в исковата молба период, това са ПМС № 721/1994 г. и ПМС №
100/2012 г. За този размер ищецът кредитор е освободен от задължението за доказване.
Тези обстоятелства са мотивирали ВКС да постанови решение № 278/1996 г. в петчленен
състав, с което да приеме, че разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ЗЗД е норма с
императивен характер и такава от публичен ред, тъй като гарантира правата на
кредитора в определен обем. Настоящият състав на съда не обсъжда въпроса дали
разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ЗЗД е императивна или диспозитивна,
но приема, че тя действително гарантира в минимален обем правата на кредитор с
парично притезание, което неоснователно е задържано
от длъжника. Извън сочения размер обаче,
ищецът следва да докаже реално настъпилите вреди от вида пропуснати ползи
съобразно приетото с ТР № 3/12.12.2012 г. на ВКС
ОСГТК, тъй като техният размер не се презюмира.
Както беше посочено
по – горе, отговорността по чл. 403 ГПК лежи на плоскостта на деликта, а в този случай лихвата се дължи от деня на
възникване на задължението за обезщетяване. При задължение, произтичащо от
непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и законна лихва се начислява
и без да е необходима покана – чл. 84, ал. 3 ЗЗД.
В
случая пропуснатата полза, изразяваща се в загуба на законната лихва върху
внесената като залог сума, е в причинна връзка с неоснователно допуснатото
обезпечение, за което предявеният иск на „М.“ ЕООД е отхвърлен с влязло в сила на 23.10.2014 г . решение.
Съобразно
изложеното по – горе, следва да се приеме, че размерът на дължимото обезщетение
за вреди от вида пропуснати ползи е в
размер на законната лихва за целия период на неоснователно запориране на
сумата. Според приетата по делото справка за лихви по ЗЗД, законната лихва за
задържаната сума за периода от задържането й 17.03.2011 г. /внасяне на сумата
като залог/ до връщането й на 17.12.2014 г. е в размер на 34 027.82 лева,
поради което за тази сума искът е основателен и следва да бъде уважен.
По
разноските.
С
оглед изхода на делото ответникът дължи
на ищеца на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата в размер на 3 361.11 лева,
представляваща разноски, направени в производството, от които 1 361.11
лева - държавна такса и 1 000 лева - платен адвокатски хонорар. В открито съдебно
заседание на 04.11.2015 г. процесуалният представител на ответника е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено на адвокат К.
– процесуален представител на ищеца. Съдът не приема за основателно
възражението, тъй като сумата от 1 000 лева е под минимума, установен в чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Съдът счита, че възнаграждение в
размер на 2 000 лв. не може да присъдено, тъй като няма представени
доказателства за заплащането му - т. 1
от ТР № 6/2012 г. на ВКС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА на основание чл. 403, ал. 1 ГПК „М.“ ЕООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление:***, р-н „********“,
бул. „**********“ №**, ет. *, да заплати
на „С.Т.Е.Г.“ ООД,
със седалище
и адрес на управление:***, сума в размер на 34 027.82 лева, представляваща обезщетение за
пропуснати ползи върху запорираната сума в размер на
89 968.18 лева за периода 17.03.2011 г. – 17.12.2014 г., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба -
05.06.2015г. до окончателното й изплащане, а на основание чл.78, ал.1 ГПК сума в размер на 2 361.11 лева.
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: