№ 225
гр. ЛЕВСКИ, 26.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на трети септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Десислава К. Н.а
при участието на секретаря ИЛИЯНА П. ИЛИЕВА-И.
като разгледа докладваното от Десислава К. Н.а Гражданско дело №
20254410100013 по описа за 2025 година
въз основа на данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са от Н. Л. Н. от гр.Левски срещу „***“ ЕООД гр.София,
кумулативно обективно съединени искове, както следва:
- установителен иск за прогласяване нищожност на Договор за
предоставяне на потребителски кредит №***/13.02.2019г., сключен между
страните;
- осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане
на сумата в размер на 745,67 лв. - платена без основание по нищожния
договор за потребителски кредит /след допуснато изменение размера на иска
на основание чл.214 ГПК/.
Ищецът твърди, че на 13.02.2019г. сключил с „***“ ЕООД договор за
предоставяне на потребителски кредит №***/13.02.2019г., по силата на който
му били предоставени в заем сума в размер на 2500 лв., при фиксиран лихвен
процент по заема 0,00 % и годишен процент на разходите - 49,11 %. Договорно
установеният срок за погасяване на заема бил 18 месеца. По силата на чл.5 от
договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Мултитуд
банк в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се
извършвало чрез одобряването на кредита.
Твърди, че на 13.02.2019г. ищецът сключил с посредничеството на
ответника „***“ ЕООД, договор за гаранция /поръчителство/ с Мултитуд
банк/Фератум Банк. Съгласно договора за гаранция кредитополучателят
1
дължал възнаграждение на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни
вноски в общ размер на 2180,00 лв. за срока на действие на кредитния
договор. Уговорено било, че таксата за възнаграждението на дружеството
гарант се дължи разсрочено на вноски, които се кумулират към падежните
вземания по погасителния план. На ищеца кредитодателят „***“ ЕООД
предоставил обединен погасителен план, в който било посочено, че всички
плащания по договора за кредит и договора за поръчителство ще се извършват
по посочените в плана банкови сметки на кредитодателя.
Твърди, че усвоил изцяло заемния ресурс и изплатил всички свои
задължения по договора за кредит и по договора за поръчителство.
Навежда довод, че извършените от него плащания по договора, които не
съставляват изпълнение на задължението му да възстанови главния дълг, са
лишени съгласно чл.23 от ЗПК и чл.26 от ЗЗД от правно основание, тъй като
договорът за кредит и договорът за гаранция са нищожни.
Навежда довод за нищожност на договора за потребителски кредит
поради нарушаване на изискванията на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК, във вр. с чл.10,
ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК.
Твърди, че кредиторът е нарушил изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11,
ал.1, т.9 от ЗПК, като не е записал действително приложимият в кредитното
правоотношение лихвен процент, тъй като уговореният процент от 0,00 % не
съответства на записаната лихва от 575 лв. В процесния договор, кредиторът
се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика
на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от
49,11 %. Посочен е лихвен процент по заема - 23 %, който е фиксиран, но не се
изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Освен
възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други
разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР
от 49,11 %. Позовава се на съдебна практика, която приема, че когато договор
за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, поставя
потребителя в неравностойно положение и го възпрепятства да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение
Излага съображения, че кредиторът е следвало да включи в уговорения
ГПР таксата за осигуряване на поръчителство от Мултитюд Банк в полза на
кредитодателя. Навежда довод, че записването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите.
Твърди, че уговорената такса „гарант“ - възнаграждение за осигуряване
на дружество поръчител, е разход по кредита, който следва да бъде включен
2
при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото
оскъпяване на кредита - чл.19, ал.1 и 2 ЗПК, като се позовава на дефиницията
на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в §1, т.1
от ДР на ЗПК.
Аргументира се с това, че получаването на кредита е било обусловено от
сключването на договор за гаранция от страна на кредотополучателя, за което
той дължи такса, а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за
изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е
било известно на „***“ ЕООД, който с чл.5 от договора е задължил
кредитополучателя да учреди поръчителско правоотношение с Мултитуд
банк/ Фератум Банк и е предоставил на потребителя обединен погасителен
план, с включено в него възнаграждение на дружеството - гарант.
Навежда довод, че кредиторът е нарушил императивното правило на
чл.11, ал.1, т.10 във вр. чл.19, ал.1 ЗПК да разпише действителния размер на
прилагания в кредитното правоотношение ГПР, тъй като незаконосъобразно
не е включил таксата - възнаграждение на дружеството - гарант в записания в
договора размер на ГПР от 49,11 %, което обуславя нищожността на
уговорената в процесния договор клауза на чл.4 от същия относно
приложимия ГПР. Поради това, че тази такса не е включена в обявения на
потребителя ГПР, търговецът е заблудил потребителя относно размера на
ГПР, прилаган в отношенията между страните, което е създало
неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП на уговорката на чл.4 от
процесния договор. По арг. на чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.22 ЗПК ГПР е
съществен елемент от съдържанието на договора за кредит. Навежда довод, че
нищожността на клаузата на чл.4 от спорния договор за кредит има, съгласно
чл.22 ЗПК, за правна последица изначална недействителност на цялата
кредитна сделка.
Посочва, че макар в съдържанието на договора да е включена клауза
относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл.29, ал.4, в него не са разписани другите условия по
неговото упражняване, по-конкретно не е налице информация за размера на
лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ,
кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение,
каквото е изискването по чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК. Твърди, че тази информация
е от съществено значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните
данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на
отказ. При липса на тази информация, той е изправен пред опасността да не
изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има
за него негативни последици - загуби поради неизпълнение това си право.
3
Счита, че неуведомяването на потребителя за правата му съгласно условията
на ал.6 на чл.29 ЗПК също уврежда интересите му, като създава предпоставки
кредиторът да претендира от него недължими обезщетения.
Навежда довод, че договорът за кредит е изначално недействителен и на
основание нарушаване на изискването на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК кредиторът да
включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения
процент. Излага аргументи, че под „условия за прилагане“ трябва да се има
предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани
в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да
става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали
върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при
отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по
някакъв друг свободно избран от страните начин, дали годишният лихвен
процент от 0,00 % съставлява фиксирана цена на кредита или е референтен
процент. Налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват тези 0,00 %,
което е необходимо, за да може потребителят да извърши самостоятелна
преценка за правилността на този указан размер. Счита, че тази информация е
от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея
зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения
му заем.
На основание чл.131 от ГПК препис от исковата молба е връчен на
ответника „***“ ЕООД, който в законоустановения срок е депозирал писмен
отговор.
Оспорва като неоснователен доводът, че чл.5 от договора, съгласно
който ищецът е бил длъжен да даде подходящо обезпечение на своето
задължение, чрез поръчителство от Мултитюд Банк (Малта), е нищожен.
Възразява срещу твърдението, че поръчителството от Мултитюд Банк
(Малта) е задължително условие за сключване на кредитен договор. Твърди,
че кредитополучателят може да избере свой поръчител или този, предложен
от кредитора. Според сайта на „***“, потребителят сам избира обезпечението.
Следователно сключването на договор за гаранция не е задължително.
Навежда довод, че искове за нищожност или унищожаване на договора
за гаранция са недопустими, тъй като не са насочени срещу правилната страна
— Мултитуюд Банк, а не „***“ ЕООД. Твърди, че Мултитуюд Банк е
самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в Малта,
която предоставя услуги на територията на Република България по силата на
свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на
единния европейски паспорт, и е вписана под №178 в нарочния регистър на
БНБ. Договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по
което *** не е страна. Прогласяването на договора за гаранция за нищожен,
съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство
4
няма да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк
и така няма да настъпи промяна в патримониума на ищеца.
Твърди, че ищецът сам е избрал Мултитуюд Банк (Малта) като
поръчител в електронния формуляр и, след като е бил информиран за
дължимите такси, е подал заявление за кредит. Получил е преддоговорна
информация по e-mail, която изрично посочва, че за сключването на договора
за кредит „***“ изисква поръчителство. Ищецът е получил и документи от
Мултитуюд Банк, включително Договор за гаранция. След като е бил
информиран, ищецът е потвърдил чрез SMS желанието си да сключи
договора.
С оглед на изложеното, счита, че не е налице заблуждаваща търговска
практика по чл.68е от ЗЗП. Ответникът не е въвел ищеца в заблуждение
относно избора на поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът е
бил информиран за последствията от своя избор, включително за сумите,
дължими на Мултитуюд Банк, ако избере нея за поръчител.
Оспорва като неоснователни твърденията за нарушение на чл.143 от
ЗЗП. Твърди, че чл.5 от договора ясно посочва избраната от ищеца опция за
поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция са
подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към
Мултитуюд Банк, които ищецът е приел доброволно.
Излага аргументи, че не е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Твърди, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът
за нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Твърдението на ищеца
за допълнителни разходи е неоснователно, тъй като обезпечението е резултат
от оценка на кредитоспособността по закон. „***“ е предоставило
необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е имал време да
избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но не е упражнил
това си право.
Моли исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
В съдебното заседание ищецът не се явява и не се представлява.
Ответникът не се представлява. Представени са писмени бележки чрез
ю.к. Гардения Г., в която са наведени доводи за неоснователност на исковите
претенции. Изложени са аргументи за валидност на договора за
потребителски кредит като отговарящ на всички изисквания на ЗПК, липсата
на основание за включване на възнаграждението на поръчителя в ГПР, поради
това, че касае различно облигационно правоотношение, което не е било
задължително за потребителя при наличие на предоставена преддоговорна
информация и направен информиран избор. Изложени са аргументи, че ГПР е
изчислен съобразно изискванията на ЗПК и не надвишава законоустановения
максимален размер, както и за липса на неравноправни клаузи в договора.
Направено е възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на
5
пълномощника на ищеца, като са изложени аргументи, че с оглед конкретните
обстоятелства по делото претендираният такъв не представлява справедлив и
обоснован размер.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Между страните не е спорно и се установява от Договор за предоставяне
на потребителски кредит №***/13.02.2019г., че между ищеца Н. Л. Н. и
ответника „***“ ЕООД, е сключен договор за потребителски кредит, по силата
на който ответното дружество предоставило в заем парична сума в размер на
2500 лв., която следва да бъде върната чрез 12 месечни вноски, съгласно
погасителния план на договора. Уговорена е дължима от кредитополучателя
лихва в размер на 575 лв. при лихвен процент 0,00 %. Посочено е, че общият
разход по кредита е 575 лв. като годишният процент на разходите е в размер на
49,11 %.
В клаузата на чл.5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на дружеството, с
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
като уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Със същата
клауза е уговорено, че със сключването на договора за потребителски кредит
кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице като
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
кандидатстване за кредит и кредитополучателят декларира, че е запознат, че
всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност на
кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия.
Не е спорно между страните, че кредитополучателят е усвоил
отпуснатата в заем парична сума.
От заключението на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна
експертиза по представена справка от ответното дружество относно
процесния договор за кредит, което съдът кредитира като компетентно,
обосновано и пълно, се установява, че ако дължимото възнаграждение на
дружество-поръчител, което е в размер на 2180 лв., се включи в ГПР, който по
договора е 49,11%, то ГПР би се променил на 372,05 %. Съгласно справка от
кредитора „***“ ЕООД за периода 08.05.2019г. – 13.04.2022г. вещото лице е
изчислило, че по процесния Договор за кредит №***/13.02.2019г., ищецът Н.
Л. Н. е заплатил общо сума в размер на 3245,67 лв., като видно от
приложената към заключението таблица с извършените плащания и
съотнасянето им за погасяване на задължения по договора за кредит,
6
кредитополучателят е погасил изцяло дължимата се по договора главница в
размер на 2500 лв., договорна лихва в размер на 575 лв., заплатени са 160 лв.
за такси по тарифа на кредитора, надвнесена е сума в размер на 10,67 лв.
На основание чл.161 ГПК съдът с определение е приел за доказано по
делото, че ищецът е погасил изцяло всички свои задължения, произтичащи от
договора за потребителски и кредит и договора за предоставяне на
поръчителство за обезпечаване на първия.
С оглед на така установеното от фактическа страна, съдът намира
от правна страна следното:
Основателен е наведения от ищеца довод, че сключеният с ответното
дружество „***“ ЕООД договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от
ЗПК - изначална недействителност на целия договор за потребителски заем,
тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
В процесния случай, не е спазено императивното изискване на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата предвижда, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 към закона
начин.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по
смисъла на чл.22 от ЗПК на договора за потребителски кредит, е налице не
само, когато в него изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се
7
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия
ГПР.
В процесния случай ГПР, посочен в договора, не отговаря на
действителния такъв, тъй като в него като разход не е включено
възнаграждението, дължимо на поръчителя по договора за предоставяне на
поръчителство, сключен за обезпечаване на договора за потребителски кредит.
Основателен е наведения от ищеца довод, че възнаграждението,
дължимо на поръчителя, макар формално да е установено с друго
облигационно правоотношение, изпълва изискванията на общ разход по
кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде
включен при изчисляване на ГПР. Аргументите за това са следните:
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, включително
застрахователни премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита.
Макар всеки един от двата договора – договорът за кредит и договорът
за предоставяне на поръчителство, да представляват самостоятелни такива,
съдът приема, че същите следва да бъдат разглеждани не самостоятелно, а
като съвкупност от правоотношения и във връзка един с друг.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява разход, свързан с предмета на договора за потребителски
кредит, доколкото касае разход във връзка с обезпечаване на вземанията по
договора. Тълкуване клаузите на чл.5 от договора водят до извод, че
предоставянето от потребителя на обезпечение под формата на поръчителство
е задължително условие за сключване на договора за кредит, като се твърди на
потребителя единствено е бил предоставен избор относно поръчителя -
физическо лице или предложеното от кредитора юридическо лице Ferratum
Bank.
На следващо място, възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство представлява и разход, който изначално е известен на
кредитора и на практика е сигурно, че потребителят ще заплати.
Извод за това, че възнаграждението за поръчителя е разход за
потребителя, който е бил известен на кредитора към момента на сключване на
договора, следва от клаузата на чл.5, в която изрично е посочено, че кредитът
се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum bank, както и че
уговорката, свързана с обезпечението, не може да бъде отменена нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
8
Макар формално с подписване на договора за кредит от потребителя да
се декларира, че сам е избрал поръчителство от предложеното от кредитора
лице Ferratum bank, както и че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит
при едни и същи търговски условия, изискванията към потребителя и
спецификата на договора навеждат на извод, че същият реално е бил лишен от
такъв избор и кредиторът е целял да го насочи към формата на обезпечение,
която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави -
обезпечение от одобрено от кредитора дружество. Въпреки, че на
кредитополучателя формално е била предоставена възможност да осигури
поръчител - физическо лице, с оглед спецификата на т.нар. бързи кредити, при
които се цели получаване на парични средства в кратък срок, обстоятелството,
че предоставянето на обезпечение е условие за отпускане на кредита, предвид
на което именно в такъв кратък срок следва да бъде осигурено физическо лице
за поръчител, както и въведеното от кредитора изискване - поръчителят при
всички случаи да бъде одобрен от него, води до извод, че потребителят е бил
насочен именно към избор на одобрения от „***“ ЕООД поръчител -
юридическо лице. От така изложеното следва, че към момента на сключване
на договора кредиторът предварително е знаел и е бил сигурен, че
потребителят ще направи разход по повод на потребителския кредит чрез
заплащане на възнаграждение на дружеството поръчител, въпреки принципа
за безвъзмездност на поръчителството в общия случай.
За пълнота следва да бъде отбелязано, че така уговореното представлява
и неравноправно третиране на потребителите. Договорът за поръчителство
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. За
длъжника от друга страна заплащането на възнаграждението се явява
безпредметно, тъй като при всяка хипотеза той ще дължи сумите по кредита и
няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от
поръчителя. Нещо повече, същият ще дължи допълнително и възнаграждение
на дружеството, предоставило поръчителство, което в процесния случай е в
размер на 2018 лв. - сума близка до целия отпуснат на потребителя паричен
заем от 2500 лв., което заедно и с дължимите по договора лихви, оскъпява
кредита двойно. При съвкупния анализ на изложеното по-горе следва извод,
че на практика не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на възнаграждение за
поръчител, свързан с кредитора.
Поради изложените по-горе доводи възнаграждението, дължимо от
9
потребителя на поръчителя, се явява разход по кредита по смисъла на §1, т.1 от
ДР на ЗПК, предвид на което и същото възнаграждение е следвало да бъде
посочено в договора за кредит, в общата дължима във връзка с кредита сума,
както и включено в ГПР.
В подкрепа на този извод е и Решение на СЕС по дело C‑337/23, в което е
прието, че Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В същото решение
съдът в Люксембург напомня, че за да осигури по-голяма защита на
потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора. В цитираното решение се посочва, че в
случая с платените поръчителства по бързи кредити, на потребителя е
наложено да сключи договор за поръчителство, за да получи кредита. В
решението СЕС приема: „Така по силата на последния договор осигуряването
на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за кредит по
смисъла на чл.3 буква ж от Директива 2008/48, и доколкото сключването на
договора за поръчителство е задължително за самото получаване на кредита,
свързани с този договор разходи са част от „общите разходи по кредита за
потребителя“ съгласно тази разпоредба. Следователно съгласно буква и) от
същия член те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР“ И
заключава, че с оглед съществения характер на посочването на ГПР в
договора, следва да се приеме, че ГПР, който не отразява точно всички
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
„Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споренати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер“ заявява съдът в Люксембург.
Не е спорно между страните по делото и се установява от клаузата на
чл.4 от Договор за потребителски кредит №***/13.02.2019г., че в ГПР по него
не е включено възнаграждението, дължимо от кредитополучателя на
поръчителя. Изрично е посочено, че общият разход по кредита е 575 лв. и
включва договорената лихва, като ГПР при включване на този разход е
изчислен на 49,11 %. Съгласно заключението на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза, ако дължимото се възнаграждение на дружеството-
поръчител се включи в ГПР, то същият се изчислява на 372,05 %, което
10
надхвърля императивно установения максимален размер на ГПР в чл.19, ал.4
ЗПК.
Следователно нарушена е разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
предвиждаща, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, като в процесния случай посоченият в договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
Нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК води до недействителност на
целия договор за кредит на основание императивната разпоредба на чл.22 от
ЗПК. Следва да бъде уважен предявеният установителен иск за прогласяване
нищожност на договора за потребителски кредит.
По осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД:
В чл.34 ЗЗД е предвидено, че когато договорът бъде признат за
нищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е
получила от нея, което е проявление на заложеното в нормата на чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД правило за връщане на дадено при изначална липса на основание -
нищожен акт.
На основание чл.23 от ЗПК, когато договор за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесния случай се установява, че по договора за кредит ищецът е
направил плащания в общ размер на 3245,67 лв., от които е заплатил пълния
размер на главницата от 2500 лв. След приспадане от общо заплатената сума
по договора на чистата стойност на кредита от 2500 лв., останалите извършени
от потребителя плащания - разликата в размер на 745,67 лв., се явяват
недължимо платени - без правно основание. Предявеният осъдителен иск по
чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за сумата от 745,67 лв. следва да бъде уважен изцяло.
При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се
дължат разноски. Поискано е присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение на пълномощника на ищеца адв.Е. Г. И., за всеки един от
предявените искове в размер на 1320 лв. с ДДС на основание чл.38, ал.2 ЗА.
Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.1, т.2 ЗА адвокатът може да може да
оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени
лица. В ал.2 е предвидено, че в случаите по ал.1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, като съдът осъжда другата страна да го
заплати.
За уважаване на искането за присъждане на разноски за осъществена
безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА по делото следва да са налице
доказателства за постигнато съгласие между адвоката и клиента за
предоставяне на безвъзмездна правна помощ по делото, като съдът не дължи
да изследва наличие на предпоставките по чл.38, ал.1 ЗА.
11
Съдът намира, че не са налице предпоставките за присъждане на
претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като по делото не е доказано
уговорено между ищеца и адвоката осъществяване на безплатна правна
помощ по настоящото гр.д.№13/2025г. по описа на РС Левски.
С исковата молба са представени заверен препис от Договор за правна
защита и съдействие от 19.12.2024г. между ЕАД Е. И. и Н. Л. Н. и заверен
препис от Пълномощно за процесуално представителство от 19.12.2024г. с
което Н. Л. Н. упълномощава ЕАД Е. И., представлявано от адв.Е. И..
Съгласно договора за правна защита и съдействие е осъществена безплатна
такава на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Установява се, че в договора за правна защита и съдействие като
основание и предмет на договора е посочено общо: „процесуално
представителство по гр.д., РС-Левски“. Същото е вписано и в представения
препис на пълномощно - „процесуално представителство по гр.д., РС-
Левски“. Нито в договора за правна защита и съдействие, нито в
пълномощното е индивидуализирано конкретното дело на Районен съд
Левски, по което се осъществява процесуално представителство - чрез
посочване номера на делото или чрез индивидуализация на страните или
индивидуализация на договора за кредит, предмет на делото.
Нещо повече, на съда е служебно известно и от справка в ЕИСС се
установява, че идентични договори за правна защита и съдействие и
пълномощни, от същата дата 19.12.2024г. и със същото съдържание, са
приложени по всички образувани в РС Левски дела с ищец Н. Л. Н., чрез
адв.Е.И. - САК срещу различни кредитни институции, а именно: гр.д.
№3/2025г., гр.д.№4/2025г., гр.д.№5/2025г., гр.д.№6/2025г., гр.д.№7/2025г., гр.д.
№8/2025г., гр.д.№9/2025г., гр.д.№10/2025г., гр.д.№11/2025г., гр.д.№12/2025г.,
гр.д.№14/2025г., гр.д.№15/2025г., гр.д.№16/2025г., гр.д.№17/2025г., гр.д.
№18/2025г., гр.д.№19/2025г., гр.д.№20/2025г., гр.д.№21/2025г., гр.д.
№22/2025г., гр.д.№95/2025г., гр.д.№96/2025г., гр.д.№97/2025г., гр.д.
№98/2025г., гр.д.№99/2025г., гр.д.№100/2025г., гр.д.№101/2025г., гр.д.
№102/2025г., гр.д.№103/2025г., гр.д.№104/2025г., гр.д.№105/2025г., гр.д.
№106/2025г.
Предвид обстоятелството, че към исковите молби по посочените дела,
както и по процесното гр.д.№13/2025г., договорът за правна защита и
съдействие не е представен в оригинал, а в заверен от адвоката препис и
идентичността на представените преписи по всички дела, при липса на
каквато и да било индивидуализация на конкретното дело, по което се
осъществява правна защита, съдът приема, че в настоящото производство не е
доказано с приложения към исковата молба препис от договор за правна
защита, постигнато между ищеца и процесуалния представител съгласие за
предоставяне на безплатна правна помощ по конкретното гр.д.№13/2025г. по
12
описа на РС-Левски, което е основание в полза на адвоката да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА. Искането за разноски
за адвокатско възнаграждение не следва да бъде уважавано.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.22 от ЗПК Договор за
потребителски кредит №***/13.02.2019г., сключен между Н. Л. Н.,
ЕГН:**********, адрес: ***2 и „***“ ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес
на управление: ***.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД ***“ ЕООД, ЕИК:***, със
седалище и адрес на управление: ***, да заплати на Н. Л. Н.,
ЕГН:**********, адрес: ***2, сумата в размер на 745,67 лв. - платена без
правно основание по прогласения за нищожен Договор за потребителски
кредит №***/13.02.2019г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
13