Р Е
Ш Е Н
И Е
№
467 12.02.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII
граждански състав, в публично заседание на двадесет и трети януари две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 5393 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл. 422 ГПК, във връзка с чл.415, ал.
1, т. 2 ГПК, чл. 430 от ТЗ, вр. с чл. 147
ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19,
представлявана от и.д. В.М.С., ЕГН: ********** и Д.Н.Н., ЕГН: **********, е
предявил против С.И.К., ЕГН ********** ***, искове за признаване на установено,
че ответникът дължи присъдените със заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело №18575/ 2018 г. на ПРС, суми:
2 630.76 евро /две хиляди шестстотин и тридесет евро и 76 евроцента/
главница по договор за кредит № **** от 15.10.2008г. и договор за поръчителство
от 15.10.2008г., с краен падеж 15.10.2018г., 1 280.77 евро /хиляда двеста
и осемдесет евро и 77 евроцента/ неплатена редовна лихва от 07.04.2015г. до
21.11.2018г., 386 евро /триста осемдесет и шест евро/ неплатена наказателна
лихва от 07.05.2015г. до 21.11.2018г., 60 евро /шестдесет евро/ заемни такси и
разноски, 15,34 евро такси и разноски, както и законната лихва върху
главницата, считано от 22.11.2018г. до изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че по
силата на договор за кредит от
15.10.2008 г. сключен между „Банка ДСК” ЕАД и Р.П.Т., обезпечен с
поръчителството от същата дата на С.И.К., банката е отпуснала кредит на Р.П.Т.
в размер на 5200 евро. Ищецът изпълнил своите задължения по така сключения
договор, като предоставил на кредитополучателя сумата от 5200 евро. От момента на усвояване на
кредита до изтичане на крайния му падеж – 15,10,2018 г., имала 42 бр.
непогасени месечни вноски.
Поради това банката подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК срещу ответника - С.И.К.- поръчител, като по
частно гр. дело № 18575/ 2018 г. на ПдРС, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, която била връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. 5 ГПК, поради което съдът е указал на ищеца, в едномесечния срок по чл. 422
от ГПК, да предяви иск. Поради това ищецът предявявал настоящия установителен
иск за горните суми. Претендират се и разноските в настоящото производство.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът,
чрез особения си представител адвокат П., е депозирал писмен отговор, с който
оспорва по основание и размер предявения
иск. Прави възражение за изтекла погасителна давност.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, от фактическа и правна страна,
намира следното :
Видно от приложеното ч.гр.д. №
18575/2018 г. по описа на ПдРС, в полза ищцовата банка „Банка ДСК” ЕАД против С.И.К.
е издадена Заповед № 10223 за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.11.2018 г. по ч.гр.д. № 18575/18 г.
на ПРС за следните суми: 2 630.76 евро - главница по договор за кредит № ****
от 15.10.2008г. и договор за поръчителство от 15.10.2008г., с краен падеж
15.10.2018г., 1 280.77 евро - неплатена редовна лихва от 07.04.2015г. до
21.11.2018г., 386 евро - неплатена наказателна лихва от 07.05.2015г. до
21.11.2018г., 60 евро заемни такси и разноски, както и законната лихва върху
главницата, считано от 22.11.2018г. до изплащане на вземането. Заповедта е връчена
по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в предоставения на ищеца от съда едномесечен
срок за това е подадена настоящата искова молба.
Ето защо и,
установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са
предявени в срок в резултат на това, че заповедта за изпълнение е била връчена
на длъжника по чл. 47, ал. 5 ГПК.
За
успешното провеждане на исковете, при условията на пълно и главно доказване,
ищецът следва да установи следните правопораждащи факти, а именно основанието,
от което произтича претенцията му – наличието на валидно правоотношение по договор за текущо потребление от 15.10.2008 г., по който
на кредитополучателя е предоставена в заем определена парична сума, но той,
както и неговия поръчител – ответника, не са изпълнили задълженията си по
погасяване на кредита в уговорените срокове и при условията на договора, че е
предявил претенцията си срещу поръчителя в шестмесечния срок от настъпване на
падежа на вземанията. Наред с това,
следва да докаже и конкретните размери на дълга за главница и за лихва.
От
приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Банка ДСК” ЕАД като кредитор
и трето за спора лице – Р.П.Т., като кредитополучател е сключен договор за кредит за
текущо потребление от 15,10,2008 г., по силата на който банката е предоставила
на Р.П.Т. сумата от 5200 евро, с краен падеж: 15.10.2018 г., която сума е
изцяло усвоена от посоченото по-горе лице. Страните по кредита са се съгласили
погасяването на кредита да бъде извършено в уговорения срок, съгласно
приложения към Договора погасителен план за 120 погасителни месечни анюитентни
вноски, с падеж 7-мо число на месеца и размер от 75,96 евро. Вноските включват
главница, лихви и такси.
Съгласно
чл. 7 от договора, уговореният годишен лихвен процент по кредита към датата на
сключване на договора, възлиза на 12,45 %. В чл. 8 е уговорен годишен процент
на разходи по кредита – 13,52, който може да бъде променян при предпоставките
посочени в ОУ/общите условия/.
На същата дата, на която е сключен кредита- 15,10,2008
г. е сключен и договор за поръчителство между ищеца и ответника.
Падежът на договора за кредит е настъпил 15,10,2018 г.
и не е бил обявяван за предсрочно изискуем.
Относно сключения договор за кредит за текущо потребление от 15,10,2008 г., съдът намира да важат разпоредбите
на Закона за потребителския кредит. В чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
Съгласно
чл. 22 от ЗПК
освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит,
по което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва,
че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на
ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в
конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на
Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на
потребителите реципира редица норми от европейското законодателство и в
частност от Директива 93/13 за неравноправните клаузи в
потребителските договори и Директива 98/27/ЕО на ЕП и Съвета за
исковете за защита на потребителите.
Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат
обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде
нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да
бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са
неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко
критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на
съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т.
е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза,
която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза,
която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т.
19 ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на доставчика и
потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в
зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т.
3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената
сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на
разходите, годишния лихвен процент по кредита, представен е погасителен план, в
който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. С оглед изложеното,
съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е действителен.
От заключението
на в. л. Л.К. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, прието като
обективно и компетентно дадено, се установява, че на 15,10,2008 г. кредитът в
размер на 5200 евро е усвоен изцяло по банкова сметка ***. Датата на последната
вноска за погасяване на кредита е 07,05,2015 г. Към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 22,11,2018 г. дължимите суми по процесния кредит
са : 2 630.76 евро главница, 1 280.77
евро неплатена редовна лихва от
07.04.2015г. до 21.11.2018г., 386 евро неплатена наказателна лихва от
07.05.2015г. до 21.11.2018г., 60 евро заемни такси и 15,34 евро такси и
разноски.
Към датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22,11,2018 г. е била настъпила
изискуемост на процесния кредит.
С договора за поръчителство
поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря при неизпълнение от
длъжника. По отношение на кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова,
ако плати, той има регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната
лихва от деня на плащането. Длъжникът и поръчителят отговарят солидарно пред
кредитора, поради което той може да претендира изпълнение от всеки от тях и
едновременно от двамата, но няма право да получи повече от дължимото. Когато
кредиторът предяви вземането си срещу длъжника, правното положение на
поръчителя с нищо не се засяга. Когато кредиторът предяви вземането си срещу
поръчителя, поръчителят трябва да уведоми длъжника, за да узнае възраженията
му, инак той рискува да плати недължимо или в повече; а и длъжникът, ако не
знае за извършеното плащане от поръчителя, може да продължи да изпълнява на
кредитора. Поради това кредиторът може да предяви вземането си срещу
поръчителя, без да е длъжен да го предявява срещу длъжника.
На следващо място, неоснователно е
възражението за недължимост на исковите суми от ответника, поради
непредявяването на иска от страна на Банката в преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД.
Съгласно постоянната практика на ВКС,
обективирана в решение № 92/16.06.2009г. по т. д. № 467/2008г. на ТК, II т. о.,
решение № 58/15.04.2009г. по т. д. № 584/2008 г. на ТК, II т. о. и решение №
40/17.06.2015г. по т. д. № 601/2014г. на ТК, I т. о., отговорността на
поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент е
настъпването на изискуемостта на кредита – 15,10,2018 г. Именно тогава е и началният момент на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД, поради което съдът намира, че не е изтекъл посочения в правната норма на
чл. 147, ал. 1 ЗЗД срок, тъй като заявлението е подадено на 22.11.2018 г. Съобразно
разпоредбите на чл.138, 140, 141 от ЗЗД поръчителят е солидарно задължен с
главния длъжник- кредитополучател, като отговаря за изпълнението на неговото
задължение, а поръчителството се простира върху всички последици от
неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събирането
на вземането.
Относно размера на
исковата претенция, съдът намира следното:
Непогасената главница по процесния
договор е 2630,76 евро.
Ответникът, в чиято тежест бе, не противопостави доказателства за
погасяване на вземането на ищеца, чрез плащането му ,като
единственото му правопогасяващо възражение
по делото е за
изтекла давност. Съдът намира за
неоснователно възражението на ответника, че дължимата главница е погасена по
давност, тъй като по отношение на
процесното вземане следва да намери приложение общата петгодишна погасителна
давност, уредена в нормата на чл.110 ЗЗД. Съгласно решение №28 от
05.04.2012г. по гр.д.№523 от 2011г.,ІІІ г.о. задълженията по договор за
кридит/заем не са такива за периодичен платеж. Задължението е неделимо и дори
договореното връщане на кредита/заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи,а представлява частични плащания по
договора , поради което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Следователно към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК по приложеното ч.гр.д. № 18575/2018 г. на ПдРС
– 22.11.2018 г. /която
прекъсва давностния срок съгласно чл.116 б. „в” от ЗЗД/ - давността не е била
изтекла/ вноските, които не са погасени и се претендират са след 07,05,2015 г.
Именно от тази дата е започнала да тече погасителната давност./.
Досежно вземанията за
договорна и наказателна лихва в размер
на 1 280.77 евро за периода от 07.04.2015г. до 21.11.2018г. и 386 евро за периода от 07.05.2015г. до 21.11.2018г.,
съдът ги намира за частично основателни. Вземанията за лихви се погасят в три
годишния период - арг. чл.111, б.”в” ЗЗД. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда– 22.11.2018г., т.е.
след като за част от лихвите е изтекъл визирания в посочения по-горе член
тригодишен давностен срок. Всички вземания за лихви от 07,04,2015 г. до
22,11,2015 г. са погасени по давност. Ето защо ответникът дължи договорна и
наказателна лихва за периода от 22,11,2015 г. до 21,11,2018 г., които период не
е обхванат от погасителна давност.
Относно размера на акцесорната
исковата претенция, съдът намира следното:
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, се установява, че за периода
от 22,11,2015 г. до 21,11,2018 г. договорната лихва е в размер на 708,66 евро, а наказателната
лихва е в размер на 311,55 евро, до
който размер предявените акцесорни искове се явява основателен и доказан, като
за разликата над уважения до пълно претендирания размер следва да се отхвърлят
като погасени по давност.
Десежно претенцията за заплащане на сумата от 60 евро – заемни такси и
разходи. В чл. 9,2 от общите условия е
посочено, че кредитополучателят трябва да заплати за неизпълнение на
задълженията си по договор за кредит. Съдът
намира тази клауза за нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази
разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Визираната клауза на
чл.9. 2 от ОУ има за цел да заобиколи ограничението на чл. 33 ЗПК, съгласно
което при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, като тази лихва за забава не
може да надвишава законната лихва. Това правило е уредено от норми от
императивен порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед
целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез
насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставянето
на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/. С клаузата на чл. 9.2 от ОУ се въвеждат
допълнително плащане без да се посочва неговия размер, чиято дължимост е изцяло
свързана с хипотези на забава на длъжника т.е. представлява прикрита неустойка
за забава. Очевидно тези плащания нямат за цел да покрият разходи по събирането
на закъснели погасителни вноски, тъй като те са уговорени предварително, без да
са посочени определени суми. Ето защо, от начина по който те са определени, се
налага извода, че са установени с цел да се избегне ограничението на закона
свързано с размера на дължимото обезщетение при забава. Отделно от това според
чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите и таксите за
изискуемост на кредита, представляват разходи за управление на кредита. Те са
свързани с неговото събиране, а всяко действие по събирането му е действие по
управление на кредита. С оглед на изложеното начислената от кредитора сума за заемна
такса от 60 евро се явява недължима, като произтичаща от недействителна
договорна клауза. Но дори и да беше валидна тази клауза, по делото не се
ангажираха доказателства за извършването на такива разходи. Изцяло във волята
на кредитора е да стори същите и да определи едностранно техния размер, което е недопустимо.
По изложените съображения исковата претенция следва да се отхвърли в
тази й част.
Досежно
претенцията за заплащане на сумата от 15,34 евро – такси и разходи, същата е
недопустима.
Производството по чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното такова
по чл. 410 и сл. ГПК.
Тази пряка обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК
се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на
ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и
съответно в издадената заповед за изпълнение. Изложеното е основание да се
приеме, че искът по чл. 422 ГПК
трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично
със заявения в заповедното производство дълг. Сочената идентичност е изискване,
процесуална предпоставка, както за редовността на иска, респективно за
надлежното сезиране на съда, така и за допустимостта на предявената претенция.
Това е така, тъй като с решението по този иск ще бъде
признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което
в заявлението за издаването й трябва да бъдат посочени всички фактически
обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на
вземането. Съдът, който разглежда предявения по реда на по чл.422 ГПК иск,
следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод
направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което не
може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се
произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Съдът
извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право
съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – ищеца
по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на
заявените основание и петитум. В настоящия случай, подобен идентитет не
е налице относно сумата от 15,34 евро, дори напротив. При липса на идентичност
в произнасянето на съда по заповедното и исковото производство, би се стигнало
до недопустимо разминаване в претенциите. Отделен е въпросът, че правото на
защита на длъжника би било сериозно накърнено.
В конкретния случай, не е налице
идентитет на акцесорната претенция за такси и разходи, доколкото в заповедното
производство, ищцовото дружество въобще не е претендирало тази сума.
По
отношение на разноските:
При този резултат и двете
страни имат право на деловодни разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Поради частичното уважаване на предявените установителни
искове за вземанията, за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 18575/18 г. на РС – Пловдив, следва да бъдат редуцирани и разноските
присъдени по производството по последното до размера на сумата от 185,21 лв.
На ищеца му се дължат
разноски за заплатена държавна такса по установителния иск в размер на 171,05
лева, за експертиза – 150 лева и депозит за особен представител – 756,12. Освен
това на същия му се дължи юрисконсултско възнаграждение. Понастоящем е в сила
изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която в полза на юридически
лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП
препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25,
ал. 1, предвижда възнаграждение за исковото – от 100 до 300 лева. Съгласно чл.
25, ал. 2 от Наредбата, за защита по дела с материален интерес, продължила
повече от три съдебни заседания, или когато материалният интерес е над
10 000 лева, възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от
максимално предвидения размер по ал. 1. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва
да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената
работа. Съдът като съобрази горното в полза на ищцовото дружество, следва да се
определи и присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
Така
общият размер на разноските за производството, направени от ищеца възлизат на
1227,17 лева, от които по съразмерност следва да му се присъдят разноски в
размер на 1028,18 лева.
Ответникът не претендира разноски и
такива не му се дължат.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 10223/
26.11.2018 г., издадена по частно гр. дело № 18575/ 2018 г. на ПдРС, С.И.К.,
ЕГН ********** ***, ДЪЛЖИ на „Банка
ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул.
„Московска” № 19, представлявана от и.д. В.М.С., ЕГН: ********** и Д.Н.Н., ЕГН:
**********, сумата от 2 630.76 евро главница по договор за кредит № **** от
15.10.2008г. и договор за поръчителство от 15.10.2008г., с краен падеж
15.10.2018г., сумата от 708,66 евро представляваща договорна
лихва, дължими за периода от 22.11.2015 г. до 21.11.2018 г., сумата от
311,55 евро, представляваща наказателна лихва, дължими за периода от 22.11.2015 г. до 21.11.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от 22.11.2018 г. до окончателното й плащане, като ОТХВЪРЛЯ предявените
искове в частта за признаване за установено на вземане за договорна лихва над
уважения до пълния предявен размер
от 1 280,77 евро и за периода от 07.04.2015 г. до 22.11.2015
г. и на вземане за наказателна лихва над уважения до пълния предявен
размер от 386 евро и за периода от 07.05.2015г. до
22.11.2015 г., като ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск в частта
за признаване за установено на вземане за сумата от 60 евро – заемни такси и
разноски, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА С.И.К., ЕГН ********** ***, да
заплати на „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от и.д. В.М.С.,
ЕГН: ********** и Д.Н.Н., ЕГН: **********, направените по делото разноски в
размер на 1028,18 лева, както и направените
по частно гр. дело № 18575/ 2018 г. на ПдРС, разноски в общ размер на 185,21
лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
съразмерно с уважената част от исковете.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 5393/2019 г. по описа на
Пловдивски районен съд в частта, с която се иска да се
признае за устновено по отношение на С.И.К., ЕГН ********** ***, че дължи на „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19,
представлявана от и.д. В.М.С., ЕГН: ********** и Д.Н.Н., ЕГН: ********** сумата
от 15,34 евро такси и разноски.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните, а в
частта с която се прекратява производството има характер на определение и може
да бъде обжалвано с частна жалба пред Пловдивския окръжен съд в едноседмичен
срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ