№ 1294
гр. София, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Анелия Ст. Янева
Бетина Б. Бошнакова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело
№ 20221100503982 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 07.3.2022 г.. на ищеца „Т.С.“ ЕАД
срещу решение № 20015882/22.2.2022 г., постановено по гражданско дело №
56738/2020 г. на Софийски районен съд, 171 състав, с което изцяло са
отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу С. В. М. искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр, чл. 149 ЗЕ и чл. 86
ЗЗД за установяване съществуването на вземания за продажна цена на
доставена топлинна енергия и мораторна лихва в плащането на цената за сума
от общо 83.42 лева, от които 64.72 лева, представляваща стойност на реално
потребена и незаплатената топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. -
30.06.2017 г., ведно със законна лихва от 27.8.2020 г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 17,99 лева за периода 15.9.2017 г. -
20.8.2020 г., както и сума, представляваща цена за извършена услуга за
дялово разпределение в размер на 0.56 лева за периода 01.09.2017 г. -
30.09.2017 г., ведно със законната лихва от 27.08.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 0.15 лева за периода
31.10.2017 г. - 20.08.2020 г., като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал. 2
ЗАдв жалбоподателят е осъден да заплати на адвоката на ответника сумата
700 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ в исковото и заповедното производство.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно. В противоречие
с материалния закон и уговореното в ОУ съдът не е съобразил, че
задълженията стават изискуеми и началото на давностния срок започва да
1
тече след изтичане на 45 дни от изтичане на съответния отчетен период. Като
е приел, че давността започва да тече от изтичане срока, за който е доставена
топлинната енергия, е стигнал до неправилния извод, че задълженията са
погасени по давност. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени
решението изцяло и да уважи предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна - ответник по исковете С. В. М., оспорва жалбата
при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен.
Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата на ищеца и да потвърди
решението на първоинстанционния. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО
ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по
правилното приложение на императивния материален закон, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е частично неправилно поради следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника С. В. М. за следните суми: 64,72
лева, представляваща ½ от цена на доставена топлинна енергия в периода май
2016 г. – юни 2017 г. в имот с аб. № 300666; 0,56 лева, представляваща ½ от
възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода
01.9.2017 г. – 30.9.2017 г., заедно със законната лихва от 27.8.2020 г. до
погасяване на задълженията; 17,99 лева, представляваща ½ от обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена
топлинна енергия за периода 15.9.2017 г. – 20.8.2020 г. и 0,15 лева,
представляваща ½ от обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за
периода 31.10.2017 г. – 20.8.2020 г. След постъпило възражение по реда на чл.
414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на
издадената заповед за изпълнение.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с
ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи
условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителя, без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи
условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като
не е заплатена дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски
и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, както и
2
таксата за дялово разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава.
Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното
производство.
Ответникът оспорва наличието на облигационно правоотношение и
дължимостта на такса за дялово разпределение. Оспорва да е изпаднал в
забава. Счита, че вземанията са погасени по давност. Моли съда да отхвърли
исковете.
По исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149
ЗЕ:
Между страните не се спори /а това се установява и от доказателствата/,
че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, както и че
ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество
топлинна енергия, отчетено от общия топломер. Към началния момент на
процесния период е действал Законът за енергетиката /обн. ДВ 107/09.12.2003
г./, съгласно който договорът за продажба на топлинна енергия е неформален
и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на
топлопреносното дружество и ползването от потребителя. Съгласно
разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и т. 2а от ДР ЗЕ /приложима редакция след
17.07.2012 г./ потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през
процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот,
които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или
природен газ за домакинството си. От нотариалния акт за продажба на
недвижим имот се установява, че до месец юни 2017 г. ответникът е бил
титуляр на ½ идеална част от правото на собственост върху процесния имот,
представляващ апартамент № 129, находящ се в гр. София, ж.к. „*******.
Следователно и предвид разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС всеки от
съсобствениците дължи половината от цената на доставената в процесния
имот топлинна енергия. Предвид изложеното въззивният намира за
установено съществуването на облигационно договорно правоотношение
между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия,
по който ищецът е доставял в имота на ответниците топлинна енергия, което
е достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието на този
договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които
обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично съгласно
специалната разпоредба на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и
установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Ответникът признава, поради което и съдът намира за доказано, че в
процесния период е доставена топлинна енергия на стойността по
предствените документи. Видно от общите фактури за периода 01.5.2017 г. –
30.6.2017 г. в имота е доставена ТЕ чиято цена възлиза на 40,34 лева, а за
периода май 2016 г. – април 2017 г. – за сумата 212,93 лева, от които 36,07
лева – за доплащане след изравняване.
Предвид горното следва да бъде разгледано своевременно релевираното
от ответника възражение за погасяване на вземанията по давност. Въззивният
съд намира това възражение за частично основателно, като следва да се
посочи, че разпоредбите, регулиращи погасителната давност, вкл. спирането
и прекъсването са императивни, поради което съдът с;едва служебно да
3
провери спазването им от първоинстанционния съд.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК,
задълженията на потребителите на предоставяните
от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт -
договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер, поради което същите
се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок - арг. чл. 111, б.
"в" ЗЗД, както и лихвите за забава. Срокът в настоящия случай е бил
прекъснат с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК на 27.8.2020 г., от която дата установителният иск се счита
предявен - арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. "б" ЗЗД. В периода 13.03.2020
г. – 20.05.2020 г. давностният срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2
от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона
за здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./. Ето защо
вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 20.6.2017 г., са погасени по
давност.
По отношение на вземанията за процесния период приложение намират
Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на
КЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят. Следователно задълженията за доставена ТЕ
до 30.4.2017 г. са погасени по давност. Вземането за м. април 2017 г. е
станало изискуемо на 15.6.2017 г., като погасителната давност е изтекла на
22.8.2020 г., при съобразяване спирането на срока.
Противно на изложеното от въззивника, издаването на общите фактури
не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи от датата на
издаване на общата фактура /31.7.2017 г./, респ. от изтичане на 45-дневен срок
от периода, за който е начислена ТЕ /чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2016 г./. Това е
така, защото съгласно чл. 32, ал. 3 от ОУ от 2016 г. тази обща фактура
обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки,
т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на
сумите за доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за връщане
на потребителя. От изложеното следва, че падежът на месечните задължения
за стойност на потребена топлинна енергия остава същият, посочен по-горе,
като въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната
сметка, единствено би могло да възникне ново вземане за ищеца само за
сумата, надхвърляща общия сбор на фактурираните през целия период
задължения /в случай на резултат за доплащане от потребителя/, или ново
вземане за потребителя за сумата за връщане, в случай че фактурираното
количество топлинна енергия през целия отчетен период надхвърля реално
потребеното, установено след отчет на уредите за дялово разпределение.
Погасена по давност е и сумата за доплащане по ОФ за 2017 г./
Съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от ОУ, според която лихва за забава
се дължи след изтичане на 45 дни от отчетния период, то несъмнено
4
доставчикът на ТЕ е преценил че в посочения срок има възможност да
определи сумите за доплащане.връщане след изравняването. Следователно
давностният срок по отношение на сума за доплащане тече съгласно чл. 114
ЗЗД от изтичане на 45-ия ден след изтичане на отчетния период. По арг. чл.
115 ЗЗД давността като санкция за бездействието на кредитора не тече тогава,
когато той не е могъл да действа. Щом е предвидил лихва за забава очевидно
е в рамките на възможностите му в този срок /45 дни/ да издаде ОФ, поради
което с изтичането му тече погасителната давност и за вземането за
доплащане по ОФ. Не би следвало чрез отлагане на изравняването и
издаването на ОФ кредиторът да удължава давностния срок. Следователно
давността за сумата за доплащане по ОФ за отетен период 2016/2017 г. е
започнала да тече на 16.6.2017 г., като е изтекла на 23.8.2020 г., вкл. при
отчитане спирането.
Ето защо извън погасителната давност е задължението за цена на
топлинна енергия за периода май 2017 г. -юни 2017 г., което възлиза на 40,34
лева, от които ответникът дължи половината – 20.17 лева. За посочените сума
и период искът основателен, а за разликата до пълния предявен размер от
64,72 лева и за периода май 2016 г. – април 32017 г. – неоснователен.
Изцяло основателна е претенцията за заплащане на дължимите годишни
такси за извършваната услуга за дялово разпределение. Видно от
извлечението от счетоводните книги сумите за такса за ДР не са включени в
стойността на потребената топлинна енергия. Тази услуга е извършена от
ищеца, видно от договора и ОФ, като не се твърди услугата да не е приета.
Ето защо и потребителят дължи половината възнаграждение в размер на 0,56
лева. Искът е изцяло основателен.
По исковете по 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
На основание чл. 119 ЗЗД вземането за лихва върху погасената по
давност главница се погасява. Поради това ответникът не дължи обезщетение
за забава в плащането на главницата за потребена енергия за периода, погасен
по давност.
По отношение режима на забавата на непогасените по давност суми са
приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от
27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ месечната дължима
сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от НТ /по прогнозно
количество/, се формира въз основа на определеното за него прогнозно
количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача, а месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от НТ /на база реален отчет/,
се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна
енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 от ОУ е предвидено, че след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки
от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на
5
фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал.
3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Доколкото от представените по делото
доказателства се установява, че на ответника е начислявана ТЕ по прогнозен
дял, приложим е чл. 32, ал. 3 от ОУ. Спрямо общата фактура по чл. 32, ал. 3
от ОУ обаче разпоредбата на чл. 33, ал. 4 няма как да се приложи, тъй като
отчитането, изготвянето на изравнителната сметка и издаването на ОФ за
2017 г. е настъпило след предвидения в ОУ 45-дневен срок за плащане. Ето
защо, при липса на възможност да се приложи уговореното и предвид
разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ответникът изпада в забава след покана,
каквато ищецът не твърди и не доказва да е отправил. Ето защо искът за
установяване на вземане за мораторна лихва върху цената на ТЕ е изцяло
неоснователен.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия,
поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По делото не са представени доказателства за отправена и получена от
длъжника покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, поради което акцесорната претенция в тази част
се явява неоснователна.
Поради изложеното настоящият състав на въззивния съд намира, че
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която са
отхвърлени исковете срещу С. В. М. по чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за установяване на задължение до сумата 20,17 лева,
представляваща ½ от цена на доставена топлинна енергия в периода май 2017
г. – юни 2017 г. в имот с аб. № 300666 и за установяване на задължение за
сумата 0,56 лева, представляваща ½ от възнаграждение за предоставяне на
услуга дялово разпределение за периода 01.9.2017 г. – 30.9.2017 г.
Исковете за установяване на описаните вземания следва да бъдат
уважени, заедно със законната лихва от 27.8.2020 г.
В частта, с която са отхвърлени исковете за установяване на задължение
за цена на топлинна енергия за сумата над 20,17 лева до 64,72 лева и за
периода май 2016 г. – април 2017 г., и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД за установяване на задължения за сумите 17,99 лева, представляваща ½
от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за
доставена топлинна енергия за периода 15.9.2017 г. – 20.8.2020 г. и 0,15 лева,
представляваща ½ от обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за
периода 31.10.2017 г. – 20.8.2020 г., решението на първоинстанционния съд е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Ответникът претендира разноски пред СРС при условията на чл. 38 ЗАдв.
Представил е договори за правна защита и съдействие и в исковото, и в
заповедното производство. В заповедно производство обаче на длъжника не
се дължи адвокатско възнаграждение. Попълването и подаването на
6
възражение по чл. 414 ГПК е вид адвокатска дейност, но макар за нея да се
изисква учредяване на представителна власт /въпреки, че с действие по
попълване на възражение по образец не предполагат знания и умения, с които
длъжникът не разполага/, тя не представлява процесуално представителство
по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 3 ЗА и чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Отделно от това,
в посочената наредба не е предвидено самостоятелно възнаграждение за
изготвяне на възражение срещу заповед за изпълнение /така, както изрично е
предвиден размер на възнаграждението за изготвяне на отговор на искова
молба, отговор на въззивна жалба, отговор на касационна жалба и др./.
Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира
възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото
производство по реда на чл. 422 ГПК би било напълно аналогична, няма
основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо – в този
смисъл виж например определение № 45/23.01.2019 год. на ВКС по ч.т.дело
№ 3074/2018 г., І т. о., ТК. Ето защо на адвоката на ответника се
следвавъзнаграждение по исковото производство в размер на 300 лева.
Намалено съобразно уважената част от исковете - 225,45 лева. Ето защо
решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено и в частта, с
която ищецът е осъден да заплати на адвоката на ответника възнаграждение
за заповедното производство за сумата над 225,45 лева до 700 лева.
Ищецът е сторил разноски както следва: 37,50 лева – за държавна такса и
възнаграждение за юрисконсулт в заповедното производство, 25 лева –
държавна такса в исковото производство, 100 лева – възнаграждение за
юрисконсулт в исковото производство – общо 162,50 лева. Намалени
съобразно отхвърлената част от исковете, на ищеца се следват разноски пред
СРС в размер на 38,96 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника се следват своевременно
поисканите разноски съобразно уважената част от жалбата. Те са общо в
размер на 125 лева – за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Намалени съобразно неоснователната част от жалбата, на въззивника следва
да бъдат присъдени 31,06 лева – разноски пред въззивната инстанция.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът на
ответника по въззивната жалба има право на възнаграждение. Такова обаче не
следва да му се присъжда, защото не е представен договор за правна защита и
съдействие пред въззивната инстанция, а само списък по чл. 80 ГПК, в който
обаче не е обективирана волята на въззиваемия.
На основание чл. 77 ГПК ищецът – въззивник следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 12,50 лева – разноски за
държавна такса за завеждане на исковото производство, доколкото такава не е
събрана от СРС, вкл. по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20015882/22.2.2022 г., постановено по гражданско
дело № 56738/2020 г. на Софийски районен съд, 171 състав, в частта, с която
7
са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С. В. М. искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр, чл. 149 ЗЕ за
установяване на задължения както следва: за сумата до 20,17 лева,
представляваща ½ от цена на доставена топлинна енергия в периода май 2017
г. – юни 2017 г. в имот с аб. № 300666, и за сумата 0,56 лева,
представляваща ½ от възнаграждение за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода 01.9.2017 г. – 30.9.2017 г., както и в частта, с
която „Т.С.“ ЕАД е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2
ЗАдв да заплати на С. К. К. възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ по заповедното производство и за сумата над 225,45 лева до 700
лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че С. В. М., ЕГН ********** дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******* следните суми: 20,17 лева, представляваща ½ от цена на
доставена топлинна енергия в периода май 2017 г. – юни 2017 г. в имот с аб.
№ 300666, и 0,56 лева, представляваща ½ от възнаграждение за предоставяне
на услуга дялово разпределение за периода 01.9.2017 г. – 30.9.2017 г., заедно
със законната лихва от 27.8.2020 г. до погасяване на задълженията.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20015882/22.2.2022 г., постановено по
гражданско дело № 56738/2020 г. на Софийски районен съд, 171 състав, в
останалата част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С. В. М., ЕГН ********** да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******* сумата 38,96 лева, представляваща
разноски пред първата инстанция по исковото и заповедното производство, и
сумата 31,06 лева – разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД , ЕИК ******* да заплати по сметка на
Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата 12,50 лева,
представляваща държавна такса за предявяване на исковете по чл. 422 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8