Р Е
Ш Е Н
И Е № 26090
Гр.Пловдив,31.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в открито заседание
на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№748 по описа за 2020 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260023 от 14.10.2020 г.,постановено по
т.д.№46/2020 г. по описа на Окръжен съд-Хасково,е осъден ответника „М. у.“ООД-с.М.,о.С.
ЕИК .. да заплати на О.С. с ЕИК .. сумата от 29 500 лв.,представляваща
неустойка за седмата година /от 06.04.2016 г. до 06.04.2017 г./-13 000
лв. за периода от 07.04.2017 г. до 27.02.2020 г.;за осмата година /от
06.04.2017 г. до 06.04.2018 г./-8500 лв. за периода от 07.04.2018 г. до
27.02.2020 г. и за деветата година /от 06.04.2018 г. до 06.04.2019 г./-8000
лв. за периода от 07.04.2019 г. до 27.02.2020 г.,следствие неизпълнението на
договорни задължения за извършването на инвестиции в имот,находящ се в с.М.,о.С.
УПИ …-за производство,складова,административна,туристическа и обслужваща
дейност,с площ от 11 770 кв.м.,ведно с построените в него масивна двуетажна
сграда с приземен етеж с РЗП=1650 кв.м.,масивна тоалетна със ЗП=72 кв.м. и
незавършен строеж на сграда-физкултурен салон със ЗП=360 кв.м.,находящ се в
кв.36 по плана на с.М.,общ.С.,одобрени със заповед №1612/30.12.2008 г. на Кмета
на О.С. граници на имота:от две страни улици,УПИ. и край на
регулация,съгласно договор за покупко-продажба на недвижим имот,сключен на
06.04.2010 г. по реда на Закона за общинската собственост,вписан в Служба по
вписванията-С. под вх.рег.№1128 от 14.05.2010 г.,том.,акт .,партида .. и анекс
към договора от 27.01.2015 г.,ведно със следващата се законна лихва върху тази
сума,считано от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата,като в
останалата част до пълния предявен размер от 69 000 лв. и за заплащане на лихва
върху тази сума,исковете са отхвърлени като неоснователни.
С решението от 14.10.2020 г. ответното дружество е
осъдено да заплати на О.С. и сумата от 1251,51 лв. за направени по делото разноски,съобразно
уважената част на иска,а О.С. е осъдена да заплати на ответника „М. у.“ООД
сумата от 1786,09 лв. направени по делото разноски,съобразно отхвърлената част
от иска.
Срещу горното решение на ОС-Хасково е подадена въззивна
жалба от ответника „М. у.“ООД-с.М.,о.С. ЕИК . чрез пълномощника му адв. М.Ч.,като
решението е обжалвано в частта,с която ответникът-настоящ жалбоподател е осъден
да заплати на общината-ищец /О.С. неустойка в общ размер на 29 500 лв.,законна
лихва върху тази сума и разноски по делото.Жалбоподателят счита,че в
обжалваната част решението е неправилно-постановено при нарушение на
материалноправни норми,развивайки подробни доводи в тази насока в самата
жалба.Поддържа аргумента,че първоинстанционният съд изобщо не е обсъдил
доводите на ответника за нищожност на р.I,т.1 от сключения между
страните договор,по силата на който на ответника-жалбоподател е било вменено
задължение за извършване на инвестиции в имота,правото на собственост върху
който е придобил,нито е посочил кой е приложимият закон спрямо възникналите
правоотношения,което по своя характер /според жалбоподателя/ е нарушение
на разпоредбата на чл.236,ал.2 от ГПК.В жалбата са изложени и аргументи,с които
е оспорен като неправилен извода на първоинстанционния съд,че договорната
клауза,обективирана в р.I,т.1 от процесния договор,не е нищожна.Поддържа се и оплакването за
необсъждането от първоинстанционния съд на заявено от жалбоподателя възражение,че стойността на инвестициите не е част от
цената на имота при извършване на продажбата и спрямо извършването им или не
продавачът не се явява кредитор.Жалбоподателят поддържа във въззивната си жалба
и доводите,с които е заявил пред първата инстанция възражението си за нищожност
на горната договорна клауза като противоречаща на добрите нрави и с оглед
липсата на законово основание за включването в договора на клаузи за
инвестиции.
Въз основа на поддържаните в жалбата оплаквания и
доводи,дружеството-жалбоподател моли първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната му част и да му се присъдят направените в настоящото
производство разноски.
Въззиваемата О.С. е подала в законния срок отговор на
въззивната жалба,където изразява становище,че жалбата е изцяло неоснователна,а
първоинстанционното решение е правилно,обосновано и постановено при спазване на
процесуалните правила и материалния закон.Според общината,крайният извод на
съда се основава на събраните и приети по делото доказателства,като те са
обсъдени от съда поотделно и в тяхната съвкупност.В отговора за развити
контрааргументи срещу поддържаните от жалбоподателя доводи и е поискано
въззивната жалба да се приеме за
неоснователна от настоящата инстанция,а обжалваното решение да бъде
потвърдено.Въззиваемата община моли да й бъдат присъдени направените пред
въззивната инстанция съдебни разноски,включително юрисконсултско
възнаграждение.
С
въззивната жалба и отговора на същата не са представени писмени
доказателства,нито са направени от страните искания за събиране на нови
доказателства в настоящото въззивно производство.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с
акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а
също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивната жалба е
процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес
да обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е спазен двуседмичния
срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо жалбата подлежи на разглеждане и преценка по
същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваната
част и по-специално-че съдът се е произнесъл именно по иска,с който е сезиран
по конкретното първоинстанционно дело,а самия иск счита за допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията в процесната въззивна жалба,както и събраните по делото доказателства,
Пловдивският апелативен съд приема следното:
По
т.д.№46/2020 г. на Окръжен съд-Хасково О.С. е предявила срещу „М. у.“ООД-с.М.,о.С.
ЕИК… обективно съединени осъдителни искове за заплащане на общата сума от 69
000 лв.,представляваща неустойка за неизпълнение в срок на задължението за
инвестиции за петата,шестата,седмата,осмата и деветата поредни
години,предвидено в т.1.1 от раздел I на договор за покупко-продажба на недвижим
имот,сключен по реда на Закона за общинската собственост от 06.04.2010
г.,вписан в Служба по вписванията-С. под дв.вх.рег.№1128 от 14.05.2010 г.,том .,акт .,партида ..,изменен с анекс от
27.01.2015 г.Поискано е присъждане и на законната лихва върху тази сума от
предявяване на иска в съда до окончателното й изплащане,както и на направените
по делото разноски.Неустойката,претендирана от ищеца за неизпълнение на
задължението за инвестиции за всяка от изброените години е конкретизирана като
отделен размер и период в исковата молба.
Поддържаните от ищеца основни
твърдения във връзка с предявения иск са следните:
Твърди се,че на 06.04.2010 г. между
общината-ищец и ответното дружество /тогава с наименование „Д.,Т. и к.“/
с ЕИК . е бил сключен по реда на Закона за общинската собственост договор за
покупко-продажба на недвижим имот,вписан Служба по вписванията-С. под
дв.вх.рег.№1128 от 14.05.2010 г.,том .,акт .,партида ..,изменен с анекс от 27.01.2015
г.Съгласно този договор,общината продала на дружеството описания в исковата
молба недвижим имот,находящ се в с.М.,о.С. сумата от 184 100 лв. без ДДС,която
сума му била изплатена от купувача изцяло.Твърди се,че от предаването на
имота,ответникът се намира в негово владение и по силата на т.1. от раздел I на сключения договор бил задължен за
седем години да извърши инвестиция в имота в общ размер на 1 100 000
лв.,разпределена по години,както е посочено в исковата
молба.Впоследствие,поради невъзможност от страна на дружеството-ответник да
извърши в срок уговорената инвестиция в имота,бил подписан между страните по
договора анекс към същия от датата 27.01.2015 г.,също сключен по реда на ЗОС,по
силата на който анекс са били предоговорени условията на договора,касаещи
началото на инвестиционния план,като ответникът е поел задължението да извърши
инвестицията в имота в срок от 12 години при досегашните условия,като за начало
на инвестиционния план се счита четвъртата година от подписване на договора,а
по години инвестицията била разпределена по описания в ИМ начин.
Твърди се още,че с решение на
Общински съвет-Свиленград от 19.12.2014 г. били признати направени от ответника
инвестиции в размер на 58 206,81 без ДДС,явяващи се повече от 50 % от
уговорения в §2,т.1.1 от анекса размер на инвестицията за четвъртата година.Към
момента на подаване на исковата молба обаче,ответникът-купувач не бил изпълнил
поетото задължение в предоговорения с анекса срок да извърши инвестиция в
имота,което обстоятелство било констатирано на място от служители на О.С. същия
момент ответникът не бил извършил инвестиции в имота за
петата,шестата,седмата,осмата и деветата поредна година от сключения
договор,разпределена по следния начин:
Петата година-10 % от размера на
инвестицията по т.1.1 от договора,в размер на 110 000 лв. за периода 06.04.2014
г. до 06.04.2015 г.;
Шестата година-10 % от размера на
инвестицията по т.1.1 от договора,в размер на 110 000 лв. за периода 06.04.2015
г. до 06.04.2016 г.;
Седмата година-20 % от размера на
инвестицията по т.1.1 от договора,в размер на 220 000 лв. за периода 06.04.2016
г. до 06.04.2017 г.;
Осмата година-10 % от размера на
инвестицията по т.1.1 от договора,в размер на 110 000 лв. за периода 06.04.2017
г. до 06.04.2018 г.;
Деветата година-10 % от размера на
инвестицията по т.1.1 от договора,в размер на 110 000 лв. за периода 06.04.2018
г. до 06.04.2019 г.
Освен,че не предприело никакви
действия,касаещи изпълнението на инвестиционната програма за посочените
години,ответникът не изпълнил и задължението си по раздел IV,т.1 от договора,да представи на
продавача надлежни писмени доказателства за изпълнение на задължението си за
извършване на инвестиция в имота за петата-девета година от сключване на
договора.Неизвършването на инвестиции било констатирано от общината-ищец и след
извършен оглед на място в имота от назначена със заповед на Кмета на общината
комисия,като констатациите в тази насока били отразени в констативен протокол
№ВК-129 от 19.02.2020 г.Общината-ищец твърди,че съгласно т.4.1 от размер IV-ти на процесния договор,купувачът дължи
на продавача неустойка в размер на 250 лева за всеки 20 дни просрочие при
съществено неизпълнение /повече от 50 % на инвестиционната програма за
съответната година/ на задължението по т.1.1 от раздел I на същия договор,като:
За петата година /от 06.04.2014 г.
до 06.04.2015 г./ ответникът дължи неустойка за периода от 07.04.2015 г. до
27.02.2020 г. в размер на сумата от 22 000 лв.,изчислена при база 250 лв. за
всеки 20 дни просрочие;
За шестата година /от 06.04.2015 г.
до 06.04.2016 г./ ответникът дължи неустойка за периода от 07.04.2016 г. до
27.02.2020 г. в размер на сумата от 17 500 лв.,изчислена при база 250 лв. за
всеки 20 дни просрочие;
За седмата година /от 06.04.2016 г.
до 06.04.2017 г./ ответникът дължи неустойка за периода от 07.04.2017 г. до
27.02.2020 г. в размер на сумата от 13 000 лв.,изчислена при база 250 лв. за
всеки 20 дни просрочие;
За осмата година /от 06.04.2017 г.
до 06.04.2018 г./ ответникът дължи неустойка за периода от 07.04.2018 г. до
27.02.2020 г. в размер на сумата от 8 500 лв.,изчислена при база 250 лв. за
всеки 20 дни просрочие;
За деветата година /от 06.04.2018 г.
до 06.04.2019 г./ ответникът дължи неустойка за периода от 07.04.2019 г. до
27.02.2020 г. в размер на сумата от 8 000 лв.,изчислена при база 250 лв. за
всеки 20 дни просрочие.
Или,както твърди
общината-ищец,претендираният от нея и дължим от ответника общ размер на
неустойката възлиза на сумата от 69 000 лв.Ответникът дължал тази неустойка на
основание т.4.1 от раздел IV
на процесния договор за покупко-продажба като неизправна страна по договора
поради неизпълнение в срок на поетото от него задължение за инвестиции в
продадения му имот за петата,шестата,седмата,осмата и деветата поредни години
от сключването на договора.С процесната
искова молба общината-ищец е поискала да й се заплати от ответното дружество
именно тази неустойка в общ размер на 69 000 лв.,ведно със законната лихва
върху тази сума от предявяването на иска до окончателното й изплащане.
Ответникът „М.У.“ООД с ЕИК. е
оспорил исковете изцяло в подадения от него отговор на исковата молба,като в
тази връзка е заявил следните основни възражения:
Направил е възражение за нищожност
на клаузата,обективирана в т.1 от раздел I на сключения между страните договор,в
която са уговорени инвестициите,като противоречаща на добрите нрави.А
твърдението си за противоречието на тази клауза с добрите нрави ответникът е
обосновал с довода за значителна нееквивалентност на разменените по договора
насрещни престации, изразяваща се в това,че освен цената на имота са уговорени
несъразмерни тежести за купувача-влагането на инвестиции в изключително голям
размер,като срещу това задължение не стои никаква насрещна престация на
продавача по договора /извън прехвърленото право на собственост върху продадения
имот/.Ищецът имал единствено и само задължението да прехвърли правото на
собственост,а в конекситет с това право е задължението на ответника-купувач
освен да плати определената за него цена от 184 000 лв. без ДДС,да направи и
инвестиции в особено голям размер.Ответникът обосновава възражението си за
нищожност на същата клауза и с аргумента за липса на правно основание,по силата
на което да му се вмени задължението за извършването на инвестиции.Ответникът е
направил и възражението,че не е налице виновно неизпълнение от негова страна,за
да възникне правото на неустойка по договора,а трайно,писмено изразявано
несъгласие от страна на общината-ищец да оказва съдействие за реализиране на
инвестиционните проекти.И наред с тези възражения,ответното дружество е заявило
възражение за изтекла погасителна давност за по-голямата част от претендираните
вземания-до м.04.2017 г. с оглед изтичането на приложимия спрямо тези вземания
тригодишен давностен срок по чл.111,б.“б“ от ЗЗД.
С аргументи,подробно развити в
допълнителната искова молба,общината-ищец е оспорила всички поддържани в
отговора на ответника възражения.
От своя страна ответникът,в отговора
на допълнителната искова молба,е доразвил доводите си за нищожност на горната
договорна клауза поради липсата на правно основание за вменяване на задължения
в тежест на купувача за извършване на инвестиции в имот,който вече е негова
собственост.
В обжалваното решение съдът е приел
за неоснователно поддържаното от ответника възражение за нищожност на горната
договорна клауза,а от друга страна-за установено твърдяното от ищеца
неизпълнение от страна на ответника на договорното му задължение за инвестиции
в продадения му имот,произтичащо от същата оспорена договорна
клауза.Първоинстанционният съд е приел още за неустановена твърдяната от
ответника липса на съдействие от страна на ищеца за изпълнение на договорното
задължение за инвестиции,както и твърдяното извършване на инвестиции в
размер,по-голям от признатия такъв от ищеца,и като краен резултат е счел,че
ответникът не е изпълнил задължението си за инвестиции в имота за четвъртата до
деветата година от сключването на договора.Наред с това обаче,съдът е приел за
частично основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност
относно част от исковата претенция за неустойка,считайки,че погасена по давност
поради изтичане на приложимия в случая тригодишен давностен срок по чл.111 от ЗЗД следва да се
приеме претенцията за заплащане на неустойка за петата година за периода
06.04.2014 г. до 06.04.2015 г. и за шестата година за периода 06.04.2015 г. до
05.04.2016 г. и съответно дължимата лихва за посочените периоди.С оглед на това
предявеният иск за заплащане на неустойка за разликата над 29500 лв. до пълния
предявен размер от 69 000 лв. е отхвърлен като неоснователен и в тази част
първоинстанционното решение не е обжалвано в законния срок,съответно на което е
влязло в сила.До размер на сумата от 29 500 лв.,включващ неустойка за
неизпълнение на договорното задължение за инвестиции,исковата осъдителна
претенция е приета за основателна и е уважена като такава с обжалваното
решение,като в същата тази сума е включена дължимата неустойка за седмата
година в размер на 13 000 лв.,начислена за периода от 07.04.2017 г. до
27.02.2020 г.;неустойката за осмата година в размер на 8500 лв. за периода от
07.04.2018 г. до 27.02.2020 г. и за деветата година в размер на 8000
лв.,начислена за периода от 07.04.2019 г. до 27.02.2020 г.Сборната сума от
29500 лв. е присъдена ведно със законна лихва върху нея,считано от 28.02.2020
г. до окончателното й изплащане.
Както се посочи
по-горе,първоинстанционното решение е обжалвано в осъдителната му част за
сумата от 29500 лв.,а срещу отхвърлителната част не е подадена жалба,с оглед на
което в настоящото решение няма да бъде извършвана преценка по основателността
на заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна
давност.Отхвърлянето отчасти на претенцията за неустойка е обосновано с приета
от първоинстанционния съд частична основателност на възражението за изтекла
погасителна давност,т.е. с извършена преценка на същото възражение и тъй като в
отхвърлителната част решението не се обжалва и е влязло в сила,то въззивният
съд не следва да извършва повторна преценка на заявеното от ответника
възражение за погасителна давност.Освен това,във въззивната си жалба
дружеството-жалбоподател не поддържа това си възражение досежно частта от
исковата претенция,която е уважена с обжалваната част на първоинстанционното
решение.
От фактическа страна не е спорно,че
по реда на Закона за общинската собственост
между О.С. като продавач и ответното дружество като купувач /преди с
наименование „Д.,Т. и к.“ООД/ е сключен процесния договор от 06.04.2010 г. за
покупко-продажба на недвижим имот,вписан в Служба по вписванията-С. под
дв.вх.рег.№1128 от 14.05.2010 г.,том .,акт .,партида ...Не е спорно,а е и видно от
съдържанието на договора,представен в заверено копие по първоинстанционното
дело,че страните по него са уговорили продажбата на недвижимия имот,описан в
т.1-ва от раздел I-ви
на договора и находящ се в с.М.,о.С. и че е уговорено заплащането на цена на
имота в размер на 184 100 лв. без ДДС,платима по предвидения в същата точка
начин,а също че в т.1.1. от раздел първи е уговорено извършването на инвестиция
от купувача в продадения му имот за срок от седем години и в размер на 1 100
000 лв.,която да бъде съобразена с конкретното предназначение на имота и да
бъде разпределена по години,както е описано в същата точка от договора.Не е
спорно също,че впоследствие страните по процесния договор са сключили анекс към
него от датата 27.01.2015 г.,с която са предоговорили срока за извършване на
инвестицията по т.1.1. от раздел I-ви на договора.Както е видно от анекса,представен и
приет по първоинстанционното дело в заверено копие,страните са уговорили
инвестицията в размер на 1 100 000 лв. да се извърши за срок от 12 години,като
за начало на инвестиционния план се счита четвъртата година от подписването на
договора.Уговорено е с анекса и как се разпределя инвестицията за всяка година
от четвъртата до дванадесетата година.Както е видно,в анекса е предвидено през
всяка от тези години,изключая седмата година,купувачът да реализира 10 % от
размера на инвестицията по т.1.1. от договора,а за седмата година е предвидено
да бъдат извършени 20 % от този размер.
Между страните обаче е спорна
действителността на клаузата по т.1.1. от процесния договор,с която е уговорено
извършването на инвестицията в размер на 1 100 000 лв.В тази връзка основното
възражение на ответното дружество срещу исковите претенции,поддържано и във
въззивната му жалба,е че същата клауза е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави с оглед нееквивалентност на престациите,изразяваща се в това,че
продавачът по договора прехвърля само
правото на собственост върху продадения имот,а на купувача е вменено
задължението да заплати освен цената на имота,но още и да извърши инвестиции
във вече продадения му имот и то в особено голям размер,а и без продавачът да
поема никаква насрещна престация срещу това задължение на купувача.Поддържаната
от ответника-настоящ жалбоподател нищожност на уговорката за инвестиции се
обосновава от него и с твърдението му за липса на правно основание,което да
предвижда възможност да се вмени в тежест на купувача по един договор за
покупко-продажба да извърши инвестиции и то във вече придобития от него
имот.Настоящата инстанция счита за неоснователно поддържаното от ответника
възражение за нищожност на договорната клауза за инвестиции.При преценката за
твърдяната от ответника нееквивалентност на престациите,въззивният съд се
съобразява с формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС по принципния
въпрос кога нееквивалентността на престациите води до нарушаване на добрите
нрави,а оттам и до нищожност на съответната сделка или договорна клауза.В това
отношение е формирано становище на ВКС,което се споделя от настоящия състав и е
изразено например в решение №452 от 25.06.2010 г. по гр.д.№4277/2008 г. по
описа на същия съд,I Г.О.,постановено
по реда на чл.290 от ГПК,съгласно което значителна и явна нееквивалентност на
насрещните престации,водеща до нищожност поради противоречие с добрите нрави,е
налице,когато насрещната престация е практически нулева.Когато престацията не е
толкова незначителна,съдът може само да извършва преценка дали не е налице
сделка при явно неизгодни условия,сключена поради крайна нужда,когато обаче е
предявен иск по чл.33 от ЗЗД за унищожаемост на сделката като сключена поради
крайна нужда /какъвто иск в случая няма предявен/.Или казано с други думи,само
наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на
съда не е достатъчно,за да се стигне до извода,че сделката е нищожна поради
противоречие с добрите нрави,като известна обективна нееквивалентност е
допустима,тъй като свободата на договаряне предполага преценката за
равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния
интерес.И само ако съществува такова съотношение на престациите,при което
едната от тях е незначителна и практически нулева,то тогава ако сделката не е
симулативна като прикриваща дарение,тя е нищожна поради противоречие с добрите
нрави.
В случая не е налице нееквивалентност
на престациите,която да нарушава добрите нрави и да води до нищожност на
сочената от ответника договорна клауза.Задължението за извършване на инвестиции
от купувача е уговорено като свързано с продажбата на имота,в който да бъдат
извършени инвестициите.Купувачът практически е поел задължение срещу продадения
му от общината-продавач недвижим имот-общинска собственост,да заплати неговата
цена и да извърши инвестиции в уговорения размер и срок.Извършването на
инвестиции от купувача в имота,предмет на продажбата,е предвидено като условие
и в конкурсната процедура,предхождаща сключването на процесния договор по реда
на Закона за общинската собственост и в тази връзка ответникът като
кандидат-купувач сам е отправил предложение за инвестиции,което впоследствие е
и възпроизведено в процесния договор /нещо,за което страните поначало не
спорят/.Така,че очевидно по своя воля страните по сделката са уговорили освен
да заплати цената на продадения общински имот,купувачът да извърши и инвестиции
в същия този имот.Дефакто извършването на инвестиции е една допълнителна
„тежест“ за купувача срещу насрещното задължение на продавача за прехвърляне
правото на собственост върху имота,предмет на сделката.Такава една уговорка не
е забранена от закона и е в рамките на договорната свобода,прогласена от
нормата на чл.9 от ЗЗД,а твърдението на жалбоподателя,че липсва насрещна
престация на продавача срещу така поетото задължение за инвестиции от купувача
е невярно.Престацията на продавача е за прехвърляне правото на собственост
върху имота,в който да бъдат извършени инвестициите и тази престация като краен
резултат е изпълнена от задължения за нея продавач.С оглед на изложеното не
може да бъде прието,че в конкретния случай е налице нееквивалентност на
престациите,водеща до нарушаване на добрите нрави,респективно-до нищожност на
сочената от жалбоподателя договорна клауза като нарушаваща добрите нрави.Още
един аргумент в тази посока е и обстоятелството,че договорените инвестиции не
водят до облагодетелстване на общината-продавач по сделката,а в крайна сметка
ползват самия купувач,задължен за извършването им.
Наред с горното,неоснователен е и
довода на жалбоподателя за нищожност на клаузата за инвестиции поради липса на
правно основание за такава уговорка,изразяваща се в липсата на конкретна правна
норма,предвиждаща възможност за уговорка с такова съдържание.Поначало липсата
на основание като хипотеза за нищожност по смисъла на чл.26,ал.2 от ЗЗД ще бъде
реализирана тогава,когато е установена не липсата на конкретна правна
норма,уреждаща възможност за съответната сделка или клауза от сделка,а когато
липсва обичайната цел на сделката или клаузата.Чл.За установяване на
основанието законът е предвидил оборима презумпция в чл.26,ал.2,изр.2-ро от ЗЗД,която обръща доказателствената тежест и този,който твърди,че
сделката,съответно-клаузата от сделка е сключена без основание,трябва да докаже
това свое твърдение.В случая такова задължение има ответникът,поддържащ горното
твърдение за липса на основание,но то се приема от съда като недоказано и
неоснователно предвид принципното становище на съда,че поначало неуреждането на
дадена уговорка с конкретна норма от закона не сочи на липса на основание по
смисъла на чл.26,ал.2,предложение 4-то от ЗЗД,а за липса на основание именно по
смисъла на тази норма,т.е. липсата в конкретния случай на обичайната цел на
уговорената клауза,дори не са изложени твърдения от ответника-жалбоподател.
Предвид горните съображения
въззивният съд счита за неоснователно поддържаното от ответника възражение за
нищожност на договорната клауза,предвиждаща задължение за извършване на
инвестиции от купувача в продадения му от общината недвижим имот.В продължение
на това въззивният съд счита за правилен и споделя извода на първоинстанционния
съд,че така оспорената от ответника клауза е действителна и съответно на това
са породени произтичащите от нея правни последици.Съгласно тях,ответникът е
следвало да изпълни задължението си за инвестиции в имота по уговорения в
договора начин и в уговорените там /а впоследствие и в анекса/ срокове.Съобразно
обжалваната част от първоинстанционното решение,настоящият съд следва да
прецени дали ответникът-настоящ жалбоподател е изпълнил задължението си по
т.1.1. от процесния договор за седмата,осмата и девета година от
разпределението на инвестициите,предвидено в сключения анекс от 27.01.2015 г.
към процесния договор за продажба.Доказването на такова изпълнение се дължи от
ответника,поел задължението за извършване на инвестиции,но същият не ангажира
надлежни доказателства,които да установяват въпросното изпълнение.По
първоинстанционното дело е представено решение №1022 от 19.12.2014 г. на
Общински съвет-С.,с което са признати направени от страна на ответното
дружество инвестиции по договора в размер на 58 2006,81 лв. без ДДС,но те
касаят частично изпълнение на задължението за инвестиции за четвъртата поредна
година от сключването на договора /както е посочено и в самата искова молба и
не е спорно между страните/,а изпълнение на това задължение за релевантния
съгласно жалбата период,т.е. за седма,осма и девета година,не се установява от
събраните по делото доказателства.В тази връзка ответникът е заявил в отговора
си на исковата молба,че е извършил инвестиции в размер на 155 255,45
лв.,надхвърлящи размера на признатите от
ищеца инвестиции,но както правилно е приел първоинстанционният съд,това
твърдение на ответника е недоказано,а дори и да се приеме,че ответникът
действително е извършил инвестиции в този размер,то те покриват задължението за
инвестиция за част от предходен период и не могат да бъдат съотнесени като
изпълнение,дори и частично,на задължението за инвестиция за релевантния в
случая период от седмата до деветата година от приетия в анекса план за
изпълнение на инвестициите.Що се касае до твърденията на ответника за извършени
от него други инвестиции в региона,където се намира процесния имот,както и за
такива,осъществени чрез други търговски дружества,в които има участие В. Д.
/съдружник в ответното дружество/,то те са ирелевантни за процесния спор,тъй
като не касаят задължението за инвестиции,произтичащо от процесния договор за
продажба.Ирелевантно е и твърдението за възпрепятствано изпълнение на
задължението за инвестиции по договора поради извършено присвояване на парични
средства на ответното дружество от бившия му управител Т..То евентуално би било
относимо при предявен срещу самия този управител иск по чл.145 от ТЗ,но такъв
иск не е предявен и не е предмет на разглеждане по настоящото дело.
Наред с горното,първоинстанционният
съд правилно е приел за неоснователно и поддържаното от ответника възражение,че
самият ищец с поведението си е станал причина за неизпълнение от насрещната
страна на инвестиционната програма.Твърдяният от ответника факт,че
общината-ищец не е одобрила изготвени от ответника инвестиционни проекти,дори и
да е верен,не обосновава сам по себе си извод за неоказано съдействие от
кредитора по смисъла на чл.95 от ЗЗД,водещо до забава на самия кредитор.Още
повече,че по делото не е изяснено въпросният отказ /или откази/ за
одобряване на представени от ответника инвестиционни проекти дали е извършен от
самата община в качеството й на страна по договора или в качеството й на
административен орган,имащ по закон правомощия по повод приемането или не на
въпросните проекти.
С оглед на всичко изложено
по-горе,въззивният съд приема,че при лежаща върху него доказателствена
тежест,ответникът-настоящ жалбоподател не установява надлежно изпълнение на
задължението си за инвестиции,произтичащо от валидната клауза на т.1.1. от
процесния договор пред периода на седмата,осма и девета година от горния анекс
към договора.От друга страна същият не установи и твърдяната от него
неизправност на общината като насрещна страна по процесния
договор,респективно-че неизпълнението на ответника е резултат от неизправността
на другата страна по договора.С оглед на изложеното въззивният съд счита за
правилна и споделя преценката на първоинстанционния съд,че предвид неизпълнение
на задължението за инвестиции за посочения по-горе период,ответникът дължи
уговорената в клаузата на т.4.1. неустойка,чийто общ размер за горните три
години,изчислена съобразно уговорения начин и за посочения от ищеца исков
период,възлиза на сумата от 29 500 лв.,а по отделни години,както следва:13 000
лв. за седмата година с период на начисляването й от 07.04.2017 г. до 27.02.2020 г.;8500
лв.-дължима неустойка за неизпълнение задължението за инвестиции за осмата
година с период на начисляването й от 07.04.2018 г. до 27.02.2020 г. и 8000
лв.-неустойка за деветата година,изчислена за периода 07.04.2019 г. до
27.02.2020 г.Именно за тези отделни размери и до посочения сумарен размер от 29
500 лв.,както и за посочените искови периоди,ведно със законната лихва от
28.02.2020 г. до окончателното плащане,е уважена претенцията на общината-ищец
по чл.92,ал.1 от ЗЗД с обжалваната част от първоинстанционното решение.Поради
това в същата част,с която ответникът е осъден да заплати на ищеца договорна
неустойка по т.4.1. от процесния договор в размер на 29500 лв.,ведно със
законната лихва върху нея,считано от 28.02.2020 г.,първоинстанционното решение
е правилно и като такова следва да бъде потвърдено от настоящата въззивна
инстанция,а разгледаната въззивна жалба на ответника срещу тази част от
решението е неоснователна и като такава не следва да се уважава.
Предвид горният резултат,жалбата е неоснователна,а
първоинстанционното решение е правилно и касателно атакуваната част от
първоинстанционнто решение,с която ответникът е осъден да заплати на ищеца
съдебни разноски в размер на 1265,51 лв.Затова решението ще се потвърди и в
обжалваната част за разноските.
По разноските за въззивната
инстанция:
С оглед неоснователността на
въззивната жалба,въззивемата община има право на разноски за настоящата
инстанция.Същата претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и
такова следва да й се присъди на основание чл.78,ал.8 от ГПК предвид
представените по делото доказателства за осъществено пред настоящата инстанция
процесуално представителство на общината от юрисконсулт.Възнаграждението следва
да бъде определено като размер съобразно нормата на чл.25,ал.1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ и възлиза на сумата от 200 лв.,като плащането му
следва да се възложи в тежест на жалбоподателя предвид неоснователността на
подадената от него въззивна жалба.
Мотивиран от горното Пловдивският
апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №260023 от 14.10.2020 г.,постановено по т.д.№46/2020 г. по описа на
Окръжен съд-Хасково,в обжалваната част,с която ответникът-жалбоподател „М. у.“ООД-с.М.,о.С.
ЕИК .. е осъден да заплати на ищеца О.С. с ЕИК .. сумата от 29 500
лв.,представляваща неустойка за седмата година /от 06.04.2016 г. до
06.04.2017 г./-13 000 лв. за периода от 07.04.2017 г. до 27.02.2020 г.;за
осмата година /от 06.04.2017 г. до 06.04.2018 г./-8500 лв. за периода от
07.04.2018 г. до 27.02.2020 г. и за деветата година /от 06.04.2018 г. до
06.04.2019 г./-8000 лв. за периода от 07.04.2019 г. до 27.02.2020
г.,следствие неизпълнението на договорни задължения за извършването на
инвестиции в описания в диспозитива на решението недвижим имот,находящ се в с.М.,о.С.
съгласно договор за покупко-продажба на недвижим имот,сключен на 06.04.2010 г.
по реда на Закона за общинската собственост,вписан в Служба по вписванията-С.
под вх.рег.№1128 от 14.05.2010 г.,том .,акт .,партида .. и анекс към договора
от 27.01.2015 г.,ведно със следващата се законна лихва върху тази сума,считано
от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата,а също е осъден да заплати
на ищеца и сумата от 1251,51 лв. направени по делото разноски съобразно на
уважената част от иска.
ОСЪЖДА
„М.у.“ООД с ЕИК ..,със седалище и адрес на управление с.М.,о.С.“Й. Ц.“№8 да
заплати на О.С. с ЕИК . и с адрес:г*** сумата от 200 лв. /двеста лева/
юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК за процесуално
представителство на общината от юрисконсулт пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.