Мотиви към присъда по НОХД № 4005 по
описа за 2020г. на Районен съд -
Варна, I-ви наказателен
състав
Подсъдимият Н.А.К. е предаден на съд по обвинение по
чл.129, ал.1 от НК, за това, че на 17.04.2019г., в с.Любен Каравелово, обл.Варна, причинил на П.Н.П. от с.с.
средна телесна повреда, изразяваща се в травма на главата, усложнена с
развитието на кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка и меките мозъчни обвивки,
която определила разстройство на здравето, временно опасно за живота.
Пострадалото лице предявява граждански иск против
подсъдимия в размер на 35 000 лв., ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата,
от които 31700 лева-обезщетение за неимуществени вреди, в резултат от причинена
телесна повреда и сумата от 3300 лева за причинени психически проблеми,
изразяващи се в негативно психическо състояние, всички резултат от
инкриминираното в обвинителния акт деяние, като прави искане да бъде
конституиран и като частен обвинител. Доколкото се касае за претенции за обезвреда на неимуществени вреди, съдът приема, че се касае
за един иск в посочения общ размер от 35000лв. Искът е предявен своевременно и
от легитимирано за целта лице, поради което е счетен за допустим и е приет за
съвместно разглеждане в наказателното производство, като пострадалото лице е
конституирано като граждански ищец и частен обвинител.
При проведеното разпоредително заседание не са
направени възражения и искания по въпросите по чл.248, ал.1 от НПК, които да са
уважени от съда, като определението по чл.248, ал.1, т.3 от НПК не е обжалвано
или протестирано и е влязло в сила, с последиците по
чл.248, ал.3 от НПК.
В съдебното заседание прокурорът поддържа така
повдигнатото обвинение и предлага на съда да определи на подсъдимия наказание
”лишаване от свобода” от около една година, изтърпяването на което да бъде
отложено за подходящ изпитателен срок.
Гражданският ищец и частен обвинител счита обвинението
за доказано и моли подсъдимият да бъде признат за виновен. Моли за налагане на
наказание около средния размер, предвиден в закона, както и за уважаване на
предявения граждански иск.
В хода на
съдебните прения защитникът- адв.Ч. не оспорва
нанасянето на описания в обвинителния акт удар от страна на подсъдимия, но изразява
становище за недостатъчна изясненост на фактическата
обстановка в хода на досъдебното производство. Конкретно намира, че не са
събрани необходимите доказателства за установяване на причините за инцидента,
който счита, че е резултат от системен тормоз, упражняван от пострадалия. Привежда
доводи за приложимост на института на неизбежната отбрана. Моли за налагане на
наказание, аналогично с предложеното от прокурора, както и за присъждане на
обезщетение в много по-малък размер от предявения.
Разпитан пред съда, подсъдимият заявява, че се
признава за виновен в извършване на посоченото в обвинителния акт деяние. Дава
подробни обяснения в своя защита и изтъква поведението на пострадалия като
причина за инцидента. В последната си дума изразява съжаление за случилото се.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Пострадалият
П. и подсъдимият били роднини (подс.К. бил първи
братовчед на бащата на пострадалия), като и двамата живеели в с.Любен
Каравелово, обл.Варна. На 20.03.2018г. съпругата на
пострадалия-св.М. Й. Н.съобщила в РУ-Аксаково, че подсъдимият е извършил по
отношение нея блудствени действия, поради което било
образувано Досъдебно производство
№82/2018г. за престъпление по чл.150, ал.1 от НК. В тази връзка отношенията
между подсъдимия и пострадалия трайно се влошили. С постановление на ВРП от
12.02.2020г. досъдебното производство било прекратено, като било счетено, че
липсва престъпление по посочения текст от НК, но пострадалият останал с
негативно отношение към подсъдимия. Той започнал да притеснява К., като
отправял заплахи към семейството му и проявявал поведение, възприемано от
подсъдимия като заплашително. В тази връзка от фактическата съпруга на
подсъдимия-св.Д.С. били подавани жалби до ВРП и с Протокол за предупреждение от
21.03.2018г. П. бил предупреден по реда на чл.65 от ЗМВР да не отправя закани и
заплахи, както и да не се саморазправя с Н.К. и Д.С.. Въпреки това отношенията
между пострадалия и семейството на подсъдимия останали конфликтни, като особено
притеснена от действията на П. била малолетната дъщеря на К.-С. А..
На 17.04.2019г. подсъдимият отишъл до дома на св.С.Р.Д.
с лекия си автомобил, придружен от дъщеря си С. А.. Св.Д. предоставил за
ползване на подсъдимия алуминиев нивел с дължина
около 100 см., след което около 19,30ч. последният потеглил с автомобила си към
центъра на селото. В този момент пострадалият се движел със собствения си лек
автомобил в същата посока, непосредствено след превозното средство на
пострадалия. Двата автомобила се насочили към уличка в близост до магазин,
стопанисван от св.Й.Я., в склада на който пострадалият и неговият баща
извършвали ремонтни дейности. При навлизането в уличката постр.П.
се движел плътно след автомобила на подсъдимия, като му пречел да маневрира.
Тези действия били възприети от подсъдимия и дъщеря му като заплашителни. К.
взел заетия инструмент и излязъл от автомобила, като се насочил към превозното
средство на пострадалия. П. забелязал това обстоятелство и преценил, че
подсъдимият възнамерява да го нападне,
като решил, че ще се защити по-добре извън автомобила. В момента, в който пострадалият
излязъл от автомобила си и вдигнал лявата си ръка да се предпази подсъдимият замахнал с нивела от горе надолу
и нанесъл силен удар в горната част на главата на П.. Двамата се хванали един
друг за дрехите, но намиращите се наблизо свидетели В.С., И.М. и Р.К. ги
разделили и преустановили конфликта. Подсъдимият се качил в автомобила си и се
прибрал в дома си. Пострадалият също се насочил с автомобила си към своя дом,
но по пътя се почувствал зле и съобщил за случилото се на тел.112. Първоначално
счел, че не му е необходимо оказването на медицинска помощ, но след като се
прибрал в дома си усетил, че състоянието му се влошава, поискал изпращането на
линейка и бил откаран в болнично заведение. В 00,25ч. на 18.04.2019г.
пострадалият бил приет за болнично лечение в МБАЛ „Св.Анна-Варна“ АД,
продължило до 22.04.2019г., с диагноза: дифузна травма на главния мозък, без
открита вътречерепна травма; субдурална
хеморагия; травматична субарахноидна
хеморагия.
Изложената фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните доказателства- отчасти от обясненията на
подсъдимия, дадени в съдебно заседание; от показанията на свидетелите П.Н.П., (дадени
в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4, вр.
с ал.1, т.1 от НПК), П.Г.Д., В.И.С. (дадени в съдебно заседание и прочетени по
реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.2 от НПК), Й.И.Я.,
И.Д.М. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.2 от НПК), С.Д.С., Н.П.К., П.С.Г. (дадени в
съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4, вр.
с ал.1, т.2 от НПК), Р.Т.К. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на
чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.2 от НПК), Д.Д.С., С.Р.Д., М.Й.П., Р.Й.Ш., И.Х.Г., а също и от заключенията
на назначените съдебно-медицинска и комплексна съдебно-психиатрична и
психологична експертизи, както и от присъединените на основание чл.283 от НПК
писмени доказателства по делото.
Всички свидетели, по отношение които е приложена
разпоредбата на чл.281 от НПК, потвърждават достоверността на дадените от тях
показания в хода на досъдебното производство. Поради това, при наличие на
непълноти или противоречия с показанията, дадени в съдебно заседание, съдът
кредитира тези от досъдебното производство, доколкото същите са изложени
наскоро след визираната в обвинителния акт дата на инкриминираното деяние, при
което несъмнено спомените на свидетелите са били по-пълни и ясни.
По делото като веществено доказателство е приложен
компакт-диск, съдържащ аудиозаписи от обаждания на
тел.112, който е приобщен чрез възпроизвеждането му в съдебно заседание. Последният
не е изготвен по реда на НПК и не представлява веществено доказателствено
средство по смисъла на чл.125, ал.1 от НПК. Съдебната практика обаче приема, че
случайно създадените фотоснимки, видеозаписи и т.н., които отразяват или
съдържат информация за обстоятелствата, включени в предмета на доказване по
чл.102 от НПК, следва да се третират като веществени доказателства по смисъла
на чл.109, ал.1 от НПК, тъй като представляват предмети, върху които има следи
от престъплението (в този смисъл изрично е Решение №390/02.10.2009г. по
н.д.№393/09г., ІІ н.о. на ВКС).
С най-съществено значение за изясняването на
фактическата обстановка са обясненията на подсъдимия и показанията на
пострадалия и на свидетелите-очевидци, като фактическите изводи на съда са формирани
след преценка поотделно на достоверността на всяко от твърденията, съдържащи се
в посочените гласни доказателствени средства. По
делото не се спори, че на посочените в обвинителния акт дата и място
подсъдимият е нанесъл удар на пострадалия, с който му е причинил процесните увреждания. Спорът по фактите между страните се
свежда до поведението на пострадалия преди момента на нанасяне на удара. Св.П.
отрича да се е движел умишлено след подсъдимия и да го е притеснявал с
действията си. Твърди, че е отивал в склада на магазина, в който е извършвал
ремонтни дейности, както и че не е пречел на подс.К.
да маневрира. Според установената съдебна практика показанията на пострадалия
са важен източник на преки доказателства и не могат да бъдат игнорирани само
поради евентуалната му заинтересованост като претърпял вреди от престъплението.
Последното задължава съда при оценката им внимателно да ги прецени и съпостави
с останалите източници на доказателства. Обективността и добросъвестността им
се преценява след съпоставка с всички други преди и косвени годни доказателства
(Решение № 290 от
14.07.2011 г. на ВКС по н. д. № 1650/2011 г., II н. о., НК). Съдът намира, че
показанията на св.П. като цяло отразяват обективно обстоятелствата около
инцидента, но са недостоверни в частта, касаеща
неговото собствено поведение в този момент. Няма основания да се смята, че
пострадалият не е отивал случайно в същата посока като подсъдимия. От
показанията на свидетеля И.М. обаче е видно, че пострадалият проявявал поведение,
което е могло да бъде възприето като агресивно- движел се е в непосредствена
близост до управляваното от подсъдимия МПС и не му е оставял място за маневри. Поради това съдът приема, че показанията на
пострадалия не следва да бъдат кредитирани в тази им част, а следва да се
приеме за установено, че същият е проявил описаното от св.М. поведение.
В показанията
си, прочетени от съда по реда на чл.281,
ал.4, вр. с ал.1, т.2 от НПК, св.В.С. твърди, че
пострадалият е псувал подсъдимия, пръв е слязъл от автомобила си и пръв е
посегнал физически, като е бутнал К. в гърдите. Съдът намира, че показанията на
свидетеля в тази им част не следва да бъдат кредитирани, тъй като не
кореспондират на изявленията на останалите очевидци. Св.М. заявява, че
подсъдимият е излязъл от автомобила си и е тръгнал назад към превозното
средство на пострадалия. Св.П.Г. също твърди, че подс.К.
се е насочил агресивно към пострадалия, носейки инструмент, с който директно е
ударил П. по главата. Категорична е, че П. не е посягал да удари подсъдимия
преди удара, както и че не е чула двамата да си разменят някакви думи. Съдът не
констатира основания за съмнение в показанията на свидетелите М. и Г.. Достоверността
на показанията на св.Г. се оспорва от защитата, а св.Р.К. твърди, че същата е
отсъствала от мястото на инцидента. От показанията на св.К. пред орган на
досъдебното производство, прочетени по надлежния ред обаче става ясно, че той е
пристигнал след нанасянето на удара, когато вече присъстващите са се опитвали
да разтърват подсъдимия и пострадалия. От своя страна св.Г. сочи, че си е
тръгнала незабавно след нанасянето на удара, тъй като детето й се изплашило.
Напълно възможно е свидетелката да е напуснала мястото на инцидента преди
пристигането на св.К., поради което и неговите твърдения не обуславят извода за
недостоверност на показанията на Г., още повече, че той признава, че не е
сигурен, че е видял всички присъстващи и не е категоричен кой е бил на процесното място. Следва да се отбележи също, че Г. е
живеела отскоро в населеното място и няма данни да е била в особено близки или
във влошени отношения с П. или К., т.е. липсват данни за предубеденост или
заинтересованост. При така установеното съдът приема показанията на св.Г., а и
тези на св.М., за изцяло достоверни и кредитира същите при формирането на
фактическите си изводи. Обективността на показанията на посочените двама
свидетели обуславят и извода за достоверност на твърденията на пострадалия, че
е бил ударен непосредствено след излизането си от автомобила, без да е имал
време да предприеме каквито и да било действия. Следва да се отбележи, че
самият подсъдим не твърди пострадалият да е посегнал да му нанесе удар, а сочи,
че е почувствал страх, тъй като от действията на П. е мислел, че ще го удари. Следва
да се има предвид и че обясненията на подсъдимия са не само доказателствено
средство, но и важно средство за защита, поради което същите следва да бъдат
кредитирани само в частта, кореспондираща на събраните доказателства с
безспорна достоверност.
Показанията на
свидетелите Й.И.Я., Н.П.К. и Р.Т.К., като цяло кореспондират на твърденията на
очевидците, приети от съда за достоверни и допринасят за изясняването на
фактическата обстановка.
Свидетелите С.Д.С., Д.Д.С., С.Р.Д.
и И.Х.Г. предоставят основно информация за отношенията между страните преди
деянието. Макар и свидетелките С. и С. да са съответно майка и фактическа
съпруга на подсъдимия, съдът не намира основания да не кредитира твърденията им
за предшестващото инцидента поведение на пострадалия и за въздействието на това
поведение върху членовете на семейството на К.. С. също така не отрича, че
подсъдимият е споделил с нея, че е нанесъл удар на пострадалия, а признаването
на това неизгодно за фактическия й съпруг обстоятелство повишава достоверността
на останалите й твърдения.
От своя страна св.М.П. предоставя информация за
състоянието на пострадалия след деянието и за периода на неговото
възстановяване, като въпреки обстоятелството, че същата е съпруга на П., съдът
не намира основания за съмнение в обективността на нейните твърдения, доколкото
същите кореспондират и на обективните данни от съдебно-медицинската експертиза.
Свидетелката предоставя и подробности относно инцидента, обусловил влошаването
на отношенията между страните.
Свидетелите П.Г.Д. и Р.Й.Ш. на практика не допринасят
с показанията си за изясняването на делото поради липса на конкретни спомени за
случая.
Предвид всичко изложено и с оглед коментираните гласни
доказателства съдът прие описаната фактическа обстановка за установена по
несъмнен начин, като при оценката на достоверността на твърденията на
разпитаните лица се ръководи и от съответствието им с напълно обективните данни
по делото, неподлежащи на субективизъм. В настоящия случай това са заключението
на назначената съдебно-медицинска експертиза, приложеното медицинско
удостоверение и другите медицински документи. В заключението на съдебно-медицинската
експертиза се посочва, че пострадалият е получил контузия на главата;
травматичен оток в областта на главата; ивицесто
ожулване с размери 7,5/1,5 см., разположено надлъжно по лявата теменно-челна
област на главата; кръвонасядане, разположено към
задния полюс на описаното ожулване; травматични
отоци в областта на 3 и 4 пръсти на лявата ръка. В приобщеното
медицинско удостоверение се изтъква също така, че констатираните травматични
увреждания са резултат на удари с или върху твърди, тъпи предмети и отговарят
да бъдат получени в указаните от пострадалия време и начин.
От заключението на назначената в хода на досъдебното
производство комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза е видно,
че подсъдимият е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да
ръководи постъпките си; при извършването на деянието същият не е бил в
състояние на физиологичен афект, а е бил възбуден, като е действал импулсивно,
под въздействието на акумулираните негативни емоции от посттрадалия.
В хода на досъдебното производство е бил предаден
доброволно и приобщен металният нивел, с който е бил
нанесен процесният удар. Макар и страните да
заявяват, че не желаят предявяването му в съдебно заседание, предвид пропуска
да предяви нивела по реда на чл.284 от НПК, съдът не
се позовава в мотивите си на посоченото веществено доказателство, като намира,
че фактическата обстановка е изяснена в достатъчна степен от останалите
доказателства по делото.
По изложените съображения съдът приема за безспорно
установено, че подсъдимият е излязъл от автомобила си, носейки процесния инструмент и е нанесъл удар на пострадалия при
описаните по-горе обстоятелства и обстановка.
Характерът на причиненото на пострадалия увреждане се
установява от заключението на съдебно-медицинската експертиза, в което се
приема, че в своята еволюция травмата на главата се е усложнила с развитието на
кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка и меките мозъчни обвивки- увреждане,
обусловило разстройство на здравето, временно опасно за живота. Останалите травматични
увреждания на пострадалия са определили временно разстройство на здравето,
неопасно за живота.
Предвид така
установената фактическа обстановка съдът намира, че подсъдимият е осъществил
състава на престъпление по чл.129, ал.1 от НК, тъй като е причинил на пострадалия
П. увреждане, обусловило разстройство на здравето, временно опасно за живота,
което следва да се квалифицира като средна телесна повреда по смисъла на
чл.129, ал.2 от НК. Разстройството на здравето, временно опасно за живота,
представлява такова болестно състояние, при което чрез увреждане на различни
части от организма се поражда опасност за живота на увредения. Тази опасност
трябва да бъде реална, а не абстрактна, несигурна или предполагаема. Реална е
опасността, при която възможността за запазване на живота или за настъпване на
смъртта е еднаква, без да се взема пред вид медицинската интервенция. Тази
опасност трябва да съществува от момента на увреждането до възстановяване
здравето на увредения. (Постановление №3/1979г., Пленум на ВС). Видно от
заключението на СМЕ, кръвоизливът под твърдата мозъчна обвивка и меките мозъчни
обвивки е довел именно до такава опасност, при което безспорно деянието
осъществява състава на престъпление по чл.129, ал.1 от НК.
От страна на защитата се оспорва посочената правна
квалификация, като се привеждат доводи, че деянието е извършено при условията
на неизбежна отбрана. Липсват основания това становище да бъде споделено. Според
разпоредбата на чл.12, ал.1 от НК не е общественоопасно
деянието, което е извършено при неизбежна отбрана- за да се защитят от
непосредствено противоправно нападение личността или
правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя
в рамките на необходимите предели. Предвид установената по несъмнен начин от
съда фактическа обстановка е видно, че непосредствено противоправно
нападение от страна на пострадалия не е било осъществено и следователно
подсъдимият не е имало срещу какво да се отбранява. Подсъдимият пръв е излязъл от автомобила си,
носейки специално взет инструмент и се е насочил към пострадалия, като му е
нанесъл удар, без да е бил застрашен по някакъв начин от последния. Съдът
намира, че поведението на пострадалия при управлението на неговото МПС, макар и
дразнител, по никакъв начин не представлява нападение по смисъла на чл.12, ал.1
от НК, тъй като не застрашава с непосредствено увреждане личността или правата
на подсъдимия или на малолетното му дете. (В подобен смисъл е Решение №35/88г.
на ВС, ОСНК). Да се третира поведението на пострадалия като нападение над
правата на подсъдимия би довело до недопустимо разширително
тълкуване на нормата на чл.12, ал.1 от НК, което би овластило
гражданите да решават конфликтите си по подобен начин, а не по законоустановения ред, т.е.-би предоставило широки
възможности за произвол. Следва да се отбележи също, че по делото няма данни
пострадалият да е проявявал физическа агресия към подсъдимия или членовете на
семейството му. Подобни данни не се съдържат и в приобщените преписки,
образувани по жалби от св.С., в които са изложени твърдения за отправяни закани
и обиди от страна на пострадалия, но не и за опити за нанасяне на побой. При
това положение подсъдимият не е имал основания да смята, че ще бъде нападнат.
Напротив, от установените факти се налага извода, че К. е излязъл от автомобила
си, въоръжен с метален инструмент, с намерение да се саморазправи с
пострадалия, без от страна на последния да са били предприети действия,
представляващи нападение. Този извод се подкрепя и от цитираното заключение на
комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, според което
подсъдимият е действал импулсивно, под въздействието на акумулираните негативни
емоции от подсъдимия. Т.е. деянието е извършено не във връзка с конкретното
поведение на пострадалия, а поради установените конфликтни отношения между
двамата и трайно проявяваното от П. поведение, възприемано от К. като
заплашително. Дори и да се приеме, че подсъдимият се е почувствал застрашен от действията
на пострадалия, то според установената съдебна практика няма неизбежна отбрана,
когато деецът пръв напада жертвата си, когато нищо не е сочело на конкретна
конфликтна ситуация (Решение №350/84г. на ВС, I н.о.), а настоящият случай е именно такъв. Само
подозрението на извършителя, че е възможно да посегнат над правата му, не дава
основание да се приеме, че е имало непосредствена опасност от увреждане
(Решение №4/2010г., ВКС, III н.о.). По
изложените съображения съдът приема, че деянието не е извършено при условията
на неизбежна отбрана, а представлява противозаконна саморазправа с пострадалия.
За изчерпателност следва да се отбележи, че не са
налице и основания да се приеме, че подсъдимият е действал в състояние на афект
по смисъла на чл.132, ал.1 от НК, а именно- в състояние на силно раздразнение,
предизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида, с клевета или с друго
противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят
тежки последици за виновния или негови ближни. На първо място, пострадалият не
е извършил подобни противоправни действия. Конкретното
поведение на П. и при най-разширително тълкуване не
би могло да се тълкува като противозаконно действие по смисъла на цитираната
норма, още повече, че в резултат от това при тази обстановка трудно биха могли
да настъпят някакви тежки последици за извършителя. Съдебната практика приема
изрично, че не е налице противоправно поведение по
смисъла на чл.132 от НК, ако деянието на пострадалия не причинява и не може да
причини настъпването на тежки последици за извършителя или негови близки
(Решение №513/2003г. на ІІ н.о.; Решение №472/94г. на І н.о. и др.). Следва да
се подчертае, че състоянието на афект следва да е предизвикано с конкретна
проява от определено лице, а не да е резултат от принципно конфликтни отношения
между участниците в инцидента. Липсват и данни подсъдимият да е изпаднал в
състояние на силно раздразнение, тъй като не е проявил бурна нервна реакция,
възникнала непосредствено след упражнено противозаконно действие, в каквато
насока е и заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична
експертиза.
Като обобщение следва да се посочи, че е безспорно
установено по делото, че подсъдимият, на посочената дата и място, е нанесъл
удар с метален инструмент в областта на главата на пострадалия и е причинил по
този начин описаната в обвинителния акт увреда, като
същевременно същият не е действал при условията на неизбежна отбрана или в
състояние на афект. Поради това съдът призна подс.К.
за виновен в извършването на престъпление по чл.129, ал.1 от НК.
Деянието е извършено с пряк умисъл, като деецът е
съзнавал неговия общественоопасен характер и е искал
настъпването на общественоопасните му последици, а
именно- причиняването на увреждане на пострадалия.
При определяне на наказанието на подс.
К. съдът отчете като смекчаващи отговорността обстоятелства липсата на
предходна съдимост, направените частични самопризнания и най-вече- трайно
проявеното конфликтно поведение на пострадалия и предприетите от него конкретни
действия преди инцидента, улеснили вземането на решение за извършването на
деянието. Твърденията, че пострадалият е отправил обиди и заплахи към
подсъдимия, са недоказани, а и по начало не са от естество да обусловят
определянето на по-ниско наказание, тъй като подсъдимият се е насочил директно
към саморазправа с пострадалия, преди последният още да е излязъл от автомобила
и да е имал време да предприеме каквото и да било поведение. Като смекчаващо
обстоятелство следва да бъде отчетено обаче присъствието на малолетното дете на
подсъдимия, което е било силно разстроено от действията на П., макар и те да не
представляват нападение над правата му. Като отегчаващи обстоятелства съдът
отчете високата обществена опасност на деянието (предвид обстоятелството, че
подсъдимият се е насочил директно към пострадалия, специално подготвен с
метален инструмент, с който е предприел внезапна атака) и дълготрайните
последици за здравето на П., който е бил в състояние на временна
неработоспособност до 14.10.2019г. (видно от приложените болнични листи). Завишената степен на обществена опасност на деянието (с
каквато се отличава процесния случай) определя и тази
на дееца (Решение № 473 от 29.01.2010
г. на ВКС по н. д. № 510/2009 г., I н. о., НК) и следва да бъде отчетена като
отегчаващо обстоятелство.
Констатираните смекчаващи обстоятелства, при отчитане
на отегчаващите такива, обуславят налагането на наказание над минималния
размер, предвиден в закона, но под средния, като съдът намери, че за постигане
целите на наказанието е необходимо наказание „лишаване от свобода” за срок от
една година. Предвид липсата на предходна съдимост и с оглед обсъдените
смекчаващи обстоятелства съдът намери, че не е необходимо наложеното наказание
да бъде изтърпяно реално, поради което отложи изтърпяването му по реда на
чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години.
По отношение предявения в съдебно заседание граждански
иск за неимуществени вреди, съдът намери същият доказан по основание, тъй като,
видно от събраните доказателства, ищецът е претърпял продължително лечение, бил
е хоспитализиран и е понесъл значителни морални страдания. Предвид обаче
данните за настъпило пълно възстановяване на здравето му и връщането му на
работа, съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът счете за справедливо да
уважи частично предявения граждански иск. При определяне справедливия размер на
обезщетението съдът съобрази и разпоредбата на чл.51, изр.2 от ЗЗД, според
която ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението
може да се намали. В случая са налице основания да се приеме, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия. Съпричиняването представлява принос на
пострадалия към настъпването на общественоопасните
последици чрез негово конкретно поведение (Решение № 229 от 5.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 111/2010 г., II н. о., НК).
В практиката се приема, че съпричиняване,
по смисъла на чл. 51, изр. 2 ЗЗД, е налице когато с действието или бездействието си пострадалият
обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за
увеличаване размера на вредоносните последици, т.е. когато приносът му в
настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като
цяло е било противоправно (Решение № 78 от
10.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1982/2013 г., I т. о., ТК). В случая съдът намира, че с поведението си преди инцидента пострадалият е провокирал в значителна степен извършването на деянието,
като действията му представляват принос за настъпване на вредите, а това
обуславя и определяне на обезщетение в по-нисък размер. По изложените
съображения, предвид особеностите на случая, съдът счете за справедливо да осъди подсъдимия да заплати на ищеца сумата от 3000
лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до
окончателното изплащане на сумата, като отхвърли иска в останалата му част като
неоснователен и недоказан. Следва да се отбележи, че макар и предявен като две
отделни суми, искът е един, а именно-за обезщетение за неимуществени вреди,
резултат от едно и също деяние. Претърпените вреди се изразяват в морални
страдания, включващи както физическа болка, така и психически дискомфорт. Поради това съдът определи обезщетение в общ
размер, възмездяващо всички причинени неимуществени вреди.
На основание чл.2 от Тарифата за държавните такси,
които се събират от съдилищата по ГПК, съдът осъди подсъдимия да заплати
държавна такса върху уважения граждански иск за неимуществени вреди в размер на
120,00 лева.
На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът възложи на
подсъдимия К. направените по делото разноски
в размер на 491,00 лв., от които сумата от 431,00 лева по сметка на ОДМВР-Варна,
а сумата от 60,00 лева- по сметка на ВРС.
На същото
основание, с оглед направеното съответно искане и като взе предвид, че в хода
на наказателното производство частният обвинител и граждански ищец е направил
разноски в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение, която сума се
доказва по категоричен начин от приложения към делото договор за правна защита
и съдействие (л.26), съдът осъди подсъдимия да заплати на П.П.
посочената сума.
На осн. чл. 301 ал. 1 т. 11
от НПК съдът върна на С.Р.Д. иззетия като веществено доказателство по
делото 1бр. метален нивел, тъй като от събраните
доказателства се установява, че инструментът е собственост на посоченото лице.
Водим от горното съдът постанови присъдата си.
Районен
съдия: