№ 146
гр. София, 14.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231000501250 по описа за 2023 година
Производството е образувано по въззивна жалба на И. С. С. срещу
решение № 500/ 31.01.2023г. на СГС, ГО, 10 състав, постановено по гр.д. №
11053/21г., с което е отхвърлен предявеният от нея иск с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК и е уважен насрещен иск на И. С. С. -Ф. с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.63 от ЗС.
Жалбоподателят твърди, че правилно е прието в обжалваното решение,
че към момента на депозиране на първоначалната искова молба И. С. е била
упражнявала фактическа власт върху имота, както и първоначално тя е била
установена като държане от името на И. С.- Ф.. Правилно при разпределение
на доказателствената тежест съдът й е възложил да докаже момента на
промяна на отношението към имота чрез демонстриране спрямо ответника
намерението й да свои имота. Това е доказано, но събраните доказателства не
са преценени правилно от съда. В хода на процеса ответникът И. С.- Ф. не е
въвела ясно твърдение кога е установила фактическа власт за себе си върху
имота, нито кога я е загубила или дори е узнала за промененото субективно
отношение на въззивника към вещта. И. С. твърди, че при завършване на
строежа се е представяла пред трети лица като държател на имота на сестра
1
си, но през 2008г. е преобърнала държането във владение за себе си. След
въвеждане на строежа в експлоатация апартаментът се държи от лица, които
жалбоподателят е допуснала, тя е заплащала данъците, такса смет и
консумативните разходи след 2006г. Само тя е разполагала с ключ от
жилището и е получавала доходите от наем. Обзавеждането на апартамента е
извършено от нея. В него не е имало никога вещ на ответника по
първоначалния иск. От показанията на всички свидетели се установява, че
фактическата власт върху имота се упражнява от И. С.. Спорен е въпросът за
субективния елемент на владението. Позовава се на чл.69 от ЗС като се
твърди, че през 2007г. тя е допуснала първият наемател в жилището като след
това е имало и други. След 2016г. имотът се държи от дъщерята на
въззивника. През 2008г., според свидетеля И. И., между страните по делото
е имало скандал, при което И. С. е поискала сестра й да освободи имота, но
последната й е отказала и е продължила свободно и несмущавано да го
владее. Свидетелят не е бил пряк очевидец на спора, но няма основание
показанията й да бъдат пренебрегнати. Собственическото отношение към
апартамента е демонстрирано от И. С. чрез ремонтите, които е извършвала,
отдаването му под наем и получаването на доходите, изключила е достъпа на
ответника до имота. Неправилно съдът е дал вяра на показанията на
свидетелите, доведени от И. Ф.. Те са само за началния период на
отношенията между страните. Владението на въззивника е било явно,
непрекъснато, несмущавано за срок от 10 години, поради което е станала
собственик на спорния имот.
Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
постанови друго, с което да уважи предявения иск.
В депозиран писмен отговор И. С.- Ф. и в съдебно заседание чрез
процесуалния си представител оспорва жалбата. Счита я за неоснователна.
Излагат се подробни съображения в тази насока.
Съдът след като обсъди събраните доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск по чл.124, ал.1 от
ГПК. В исковата молба ищецът И. С. твърди, че е собственик на следния
недвижим имот, находящ се в гр. ***, ж.к. „***“ *, бл.***, вх.*,
2
представляващ апартамент № 9, самостоятелен обект с идентификатор
68134.4083.256.1.9 със застроена площ от 77, 94 кв.м., състоящ се от две
спални, кухненски бокс и баня-тоалетна, при граници по нотариален акт:
апартамент № 12, двор, апартамент № 10 и етажен коридор, а по схема,
обекти с идентификатори: на същия етаж: 68134.4083.256.1.10 и
68134.4083.256.1.12, под обекта- 68134.4083.256.1.5 и над обекта:
68134.4083.256.1.13, в едно прилежаща му изба № 9 с площ от 4,17 кв.м. при
граници: коридор, изба № 8, двор и изба № 10, както и 2, 54 % ид.ч. от
общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот, в
който е построена сградата, целият с площ от 1216 кв.м. Ищецът твърди, че е
придобила правото на собственост на основание давностно владение за
периода 01.06.2006г. до датата на депозиране на исковата молба- 09.09.2021г.
Посочва, че с нот. акт № 191 /97г. майка им Л. К. С. е придобила 6/8 ид.ч.
от празно дворно място с площ от 1203 кв.м., съставляващо реална част от
имот с пл. № 2153 по РП на ж.к. „***“, обособена като самостоятелен имот
2328 по плана на „Южна градска територия II част“. С нот. акт № 33/99г. тя е
дарила на страните по делото по 2/8 ид.ч. от този имот, представляващ
парцел VI-2328 в кв.2б по РП на „***“ с площ от 1185 кв.м. като е останала
собственик на 2/8 ид.ч. от имота. С нот. акт № 79/2004г. ищецът за себе си и
като пълномощник на останалите съсобственици, включително и от името на
И. С.- Ф. е сключила договор за учредяване право на строеж на „ Дюлгер“
ООД за построяването на две жилищни сгради с подземен паркинг в общия
им поземлен имот, без влагане на средства от тяхна страна. Процесният имот
е бил предвиден в блок А, а в последствие с административен адрес ж.к.
„***“, бл.***, вх.*. Преди учредяването на правото на строеж ищецът е
заплатила финансови задължения на майка си и сестра си. При учредяването
на правото на строеж всички собственици на имоти, включително и
ответникът, са предоставили на ищецът пълномощно с рег. №
11444/30.09.2003г. Уговорката им е била, че майка им няма да получи дял и
изключителна собственост върху недвижим имот, а че впоследствие ще се
установи в процесното жилище или ще получава доходите от него, а
ответникът ще запази за себе си „голата“ собственост. Впоследствие е
решено майка им да живее в имот на И. С., като процесното жилище е
трябвало да се получи от нея след завършване на строежа. Тя е поела
задължението от името на семейството да контролира строителството,
3
качеството на извършването му, срока на изпълнение и въвеждане в
експлоатация. Строежът е започнал след издадено Разрешение за строеж №
256/13.04.2004г. На 01.03.3006г. сградите са въведи в експлоатация, като още
на 23.02.2006г. с подписване на образец 16, изпълнителят е предал владението
на собствениците на обектите. За процесния имот ищецът е получил
владението от строителя. Тя е установила фактическа власт върху имота като
довършителните работи са извършени по нейно виждане и за нейна сметка.
С второ пълномощно № 796/09.02.2004г. ответницата я е упълномощила,
защото формално тя е била собственик на имота, да регистри на нейно име
партидите за комунални услуги-топлофикация, електрическа енергия, В и К
услуги, както и регистрация на формално придобитата от нея собственост.
След въвеждане на строежа в експлоатация само ищецът или лица,
допуснати лично от нея, са имали достъп до процесния апартамент. Тя е
заплащала всички консумативни разходи и е лице за контакт с
„Топлофикация София“ ЕАД. Тя е заплащала данъците и таксите за имота
след 2006г. От тази година е установила фактическа власт върху апартамента
за себе си и го е заявила на ответника. От месец април 2007г. в него се е
нанесъл първият наемател, а от 2008г. са се настанали нови наематели като
тя е получавала наемната цена. От 2007г. до 2015г. е получавала доходите от
жилището и всички живеещи във входа я считат за собственик. През 2010г. е
извършила ремонт с доставка и монтаж на нова кухня, подновено
обзавеждане за спалня и детска стая. След 2016г. владението от нейна страна
е продължило като се е осъществявало чрез дъщеря й, която е започнала да
ползва имота. През 2021г. ответникът е подала сигнал пред органите на МВР,
с което й е оспорила правото на собственост. Затова моли съда да признае за
установено по отношение на И. С.- Ф., че е собственик на описания по- горе
недвижим имот. Претендира разноски.
В депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК ответникът И. С.
счита предявеният иск за допустим, но неоснователен. Поддържа, че е
собственик на процесния апартамент, изграден от „Дюлгер“ ООД. Счита, че
ищецът упражнява върху него търпи действия, а не владение. Те не могат да
доведат до придобиването му по давност. Обстоятелството, че е допуснала
сестра си да го ползва е свързано с близките роднински отношения, които е
имало помежду им. Имала е доверие на ищеца като нейна сестра, поради
което й се е доверила, включително я е упълномощила във връзка с
4
придобиването на имотите въз основа на учредено право на строеж.
Ответникът твърди, че е дала съгласие ищецът временно да ползва
апартамент № 9 като заплаща консумативните разходи. Отдаването под наем
на чужд имот е разрешено от закона, но този факт не създава собственост.
След 2020г. отношенията им са се влошили и е уведомила И. С. да освободи
имота, но последната не го е направила, а е настанила в него дъщеря си.
Счита, че ако ищецът не е упражнявала фактическа власт чрез търпими
действия, то тя е била държане. Презумпцията по чл.69 от ЗС не е установена
в полза на ищецът и доказателствената тежест не е за нея и тя не трябва да я
опровергава. Когато упражняването на фактическа власт върху вещ е
започнала като държане и колкото и време да продължи и каквото и да е
субективното отношение на държателя, тя не може да доведе по придобиване
на собственост по давност.
И. С.- Ф. е предявила насрещен положителен установителен иск по
чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.63 от ЗС като твърди, че тя е собственик на
ап.9 на основание учредено право на строеж. Упълномощила е И. С. да
сключи договора за учредяване на право на строеж със строителя, както и да я
представлява пред всички служби за снабдяване с документи във връзка с
жилището. Дала е съгласие ответникът по насрещния иск да ползва
процесния имот временно като заплаща консумативните разноски. След
2020г. отношенията им са се влошили и тя е уведомила И. С., че иска да
освободи имота, но тя е отказала. През 2021г. е сезирала СРП. Затова моли
съда да признае за установено по отношение на И. С., че тя е собственик на
процесния апартамент № 9 .
В депозиран в срок писмен отговор ответникът по насрещния иск И. С.
счита същият за недопустим поради липса на правен интерес, но и
неоснователен. Прави възражение, че е собственик на ап.9 на основание
давностно владение за периода 2006г. до 09.09.2021г.
Не се спори, а и от нот. акт № 191/25.04.1997г. се установява, че Л. К.
С. е придобила 6/8 ид.ч. от празно дворно място с площ от 1203 кв.м., реална
част от имот с пл. № 2153, кв.2, по РП на ж.к. „***“ *, целият с площ от 6 247
кв.м.
Безспорно е, че с нот. акт № 33/26.03.1999г. тя е дарила на двете си
дъщери И. С. и И. С. по 2/8 ид.ч. от горния имот.
5
Безспорно, че И. С., действаща лично за себе си и като пълномощник
на останалите съсобственици, включително и на И. С.- Ф., е сключила
договор за учредяване право на строеж в полза на „Дюлгер“ ООД за горния
недвижим имот. Съсобствениците са си учредили взаимно право на строеж за
определени недвижими имоти, като такова е било учредено на И. С. -Ф. за
ап.9- нот. акт № 79/10.02.2004г.
По делото е представено пълномощно № 11444/30.09.2003г., с което И.
С. – Ф. е упълномощила И. С. да сключва договори за преотстъпване на право
на строеж срещу обезщетение на имот. Същата е упълномощила сестра си,
заедно с останалите съсобственици с пълномощно № 796/09.02.2004г.
Последното е било оттеглено от И. С. на 08.12.2021г.
Не е спорно, че за построяването на сградите в недвижимия имот е
издадено Разрешение за строеж № 256/13.04.2004г. и е разрешено ползването
на построените две жилищни сгради с Разрешение за ползване № ДИ-07-
83/01.03.2006г. Административният им адрес е посочен в писмо от
02.02.2006г. на СО- район „***“.
Към исковата молба са представени доказателства за закупуване на
движими вещи, които ищецът по първоначалния иск твърди ,че са
предназначени за обзавеждане на ап.№ 9.
По делото са представени схема за процесния имот и за мястото, върху
което са построени сградите от АГКК.
Към насрещната искова молба са представени писмени доказателства-
нотариална покана от 07.10.2021г., постановление на СРП от 11.08.2021г. и
други, които са приложени и към исковата молба и са обсъдени по- горе в
мотивите.
Приети са писмени доказателства, изпратени от МВР-СДВР с писмо от
16.09.2022г.
В процеса са събрани гласни доказателства.
Свидетелите И. и П. заявяват, че познават ищецът и нейната дъщеря.
Първата от двете познава И. С. от 1988г. Тя познава и сестра й. Знае, че
имотите в бл.*** и бл.*** в ж.к. „***“ са на И. С.. Тя се е занимавала със
закупуване на парцелите, движела е всичко във връзка със строителството.
Блоковете са два, като по- малкият е бил само за семейството. Завършени са
6
през 2006г. Процесното жилище е завършено през същата година. Ищецът и
майка й са ходили да избират плочки. Чувала е, че двете сестри имат спор за
имота. Ищецът й е споделяла, че има проблем със сестра й и последната е
искала достъп до имота. Но ищецът е казвала, че няма как И. С. да има
достъп, защото само тя има ключ. Тя го е ползвала. След това е имало друг
скандал между двете сестри след 2006г. за имота и са спрели да си говорят.
Ответникът И. С. отново е искала имота. След 2008г. е имало наематели в
апартамента. След 2010г. И. С. е събирала наема и не е давала от него на
сестра си. В последните години в имота живее Н. С., дъщеря на И. С..
Свидетелят И. също е живяла в него през 2021г. Свидетелят не е чула И. С. да
има претенции към имота и не е имала ключ от него и свидетелят не я е
виждала в него. Двете сестри са се карали през 2006г. и 2008г. Знае, че по
документи имотът е на И. С..
Свидетелят П. заявява, че Н. С. живее в бл.***, ж.к. „***“ като
собственик на апартамента е майка й. Свидетелят също е живяла в него през
2016г. Тогава е била с малко дете и 2-3 месеца е живяла в процесния имот.
Била е допусната в него от Н. и нейната майка. Пред да живее в апартамента
е имало ремонт, който е направен от И. С.. Съседите смятат, че той е на Н. С..
Свидетелят С. е леля на страните по делото. Сестра е на тяхната майка.
Сестра й е дарила три апартамента на всяка една от дъщерите си. Била е
поканена да види къде са се настанили. Било й е казано, че единият
апартамент ще се ползва от сестра й, за да получава наемите от него и да си
подпомага пенсията. И. го е дала на майка си. Впоследствие майката на
страните по делото го е дала на Н., за да живее в него. И. С. се е съгласила Н.
да живее в него. Отношенията между двете сестри не са добри. Блоковете са
били завършени през март 2006г. и тогава са ходили да ги видят. От тогава,
докато Н. е започнала да живее в него, е даван под наем, но не знае от кого.
И. не е давала съгласие да се прави ремонт на апартамента и е искала да си
го върне.
Свидетелят С. е съпруг на свидетелят С.. Заявява, че двете сестри имат
по три апартамента в ж.к. „***“. От скоро знае, че за един от тези
апартаменти има спор. Майка им е живеела при И. С.. И. е ползвала един от
апартаменти, за да живее в него, а вторият го е дала на майка си, която да го
отдава под наем. Третият апартамент И. С. го е отдавала под наем.
7
Свидетелят е влизал в спорния имот в началото, когато са ги придобили.
Били са завършени. Не си спомня дали са били обзаведени. Л. ги е пуснала в
спорното жилище. След 2006г. в него е имало наематели като Л. ги е била
пуснала и тя е взимала наема. Свидетелят не знае кой живее в апартамента
сега. Л. живее на друго място.
Съдът кредитира показанията на свидетелите като основаващи се на
лични впечатления за обстоятелствата, които излагат. Намира, че няма
съществени противоречия между тях. Тези на свидетелят С. следва да бъдат
преценени при условията на чл.172 от ГПК поради близкото родство между
него и страните по делото, но ги счита за убедителни и достоверни.
В хода на съдебното дирене са приети и други доказателства с оглед
твърденията и възраженията на страните.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане е положителен установителен
иск за право на собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и
насрещен такъв по чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.63 от ЗС.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а
по отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269
от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна
материалноправна норма.
Обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.
По правилността му.
Предпоставка за съществуването и упражняването на установителния
иск е наличието на правен интерес. Той трябва да бъде налице както към
момента на предявяването му, но така също и към момента на постановяване
на съдебния акт по съществото на спора. Ищецът извежда правния си
интерес от оспорване на правото му на собственост, което счита че
притежава върху процесния имот, от страна на ответника по първоначалния
иск.
Ищецът черпи своето материално субективно право на собственост
върху процесния имот, позовавайки се на придобивна давност като
правопораждащ юридически факт. Тя е регламентирана в чл.79 от ЗС и
8
може да се дефинира като период от време, в който едно лице упражнява
фактическа власт върху недвижим имот и с изтичането му се пораждат права
за него. Установяването на придобиването по давност е в тежест на този,
който се е позовал на нея. Осъществяването на владението е свързано и с
прекратяване на правото на предишния собственик – чл.99 от ЗС.
Придобивната давност по чл. 79 от ЗС е свързана с владението, което едно
лице осъществява върху конкретен имот. Това е оригинерен способ на
придобиване на правото на собственост, който изключва права на други
правни субекти. Като период на придобивната давност ищецът сочи от
2006г.- 09.09.2021г.
Според чл.68, ал.1 от ЗС владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя.
Алинея втора на същата разпоредба дефинира държането, което също е
упражняване на фактическа власт върху вещ, но упражняващият не я държи
като своя. Разликата между владението и държането е в субективния елемент,
а именно в отношението на упражняващият фактическа власт към вещта. В
единия случай владелецът има намерението за своене, докато при
държателят фактическата власт се основана на някакво облигационно
основание и такова намерение няма. Владението се характеризира с два
признака- фактическа власт/обективен елемент/ и държане на вещта като
своя/субективен елемент/. В гражданския процес доказването му е свързано с
установяване на комулативното наличие на двата елемента. В тази връзка
могат да бъдат ангажирани и гласни доказателства. Разпоредбата на чл.69 от
ЗС въвежда оборима презумпция, според която се предполага, че владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Оборването й означава, че липсва субективният елемент на владението,
анимус, а именно владелецът не държи вещта като своя. Тя е установена в
полза на владелеца. Тежестта за оборването й е за този, който счита, че
владелецът не държи вещта за себе си. Установена е в полза на владелеца
поради трудността на доказване на субективния признак на владението, а
именно намерението за своене. Според нея субективният елемент от
фактическия състав на владението- намерението да се владее за себе си, се
предполага до доказване на факта, че владелецът е владял за другиго. При
доказване на факта на осъществявана фактическа власт върху имота за
осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт за наличие на
9
намерение същият да се държи като свой. Презумпцията размества тежестта
на доказване и при твърдение, че владелецът не е владял за себе си,
оспорващия трябва да докаже това. Т.е. ответникът, който също твърди
конкуриращо право върху вещта. Когато владението върху имота е
предадено от собственика на трето лице, за да си служи с него, презумпцията
е оборена. Когато фактическата власт е установена като държане тя
продължава като държане неограничено във времето и независимост от
субективното възприятие на упражняващият я/ Р № 129/25.10.2023г. по гр.д.
№ 4317/22г., ВКС, II г.о./ Държателят, ако твърди, че е променил анимуса,
следва да го установи при условията на пълно и главно доказване, т.е. че е
започнал да владее имота за себе си, което е демонстрирал пред собственика/
Р № 31/08.02.2016г. по гр.д. № 4539/15г., I г.о. на ВКС, Р № 219/31.10.2014г.
по гр.д. № 793/14г., I г.о./. Презумпцията на чл.69 от ЗС е приложима, когато
по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение от
момента на установяването си и ползва владелеца в отношенията му със
собственика. В исковата молба ищецът твърди, че за времето от 2006г. до
09.09.2021г. е владял процесното жилище за себе си, поради което е
придобил правото на собственост върху него. Поддържа, че първоначално
ответникът И. С. е трябвало да придобие „голата“ собственост, а жилището
да се полза от майка им, която да получава доходите от него. Тази уговорка се
установява от показанията на свидетелите С.и, което прави твърденията им
обективни и достоверни. Това признание в исковата молба представлява
такова на неизгоден за ищеца факт, който има доказателствена стойност в
процеса и има пряко отношение към основанието, на което твърди, да е
придобила правото на собственост. Няма доказателства в подкрепа на
другото твърдение, изложено в исковата молба, а именно че е съществувала
последваща уговорка с ответника и апартаментът да остане за нея. На тези
твърдения се противопоставя изложеното от И. С.- Ф., която заявява, че е
дала съгласие И. С. да го ползва като заплаща консумативните разходи.
Това твърдение обоснова сключването на договор за заем за послужване-
чл.243 от ЗЗД. По делото се установява, че въззивникът е действал от
името на ответника въз основа на упълномощителна сделка. Така тя е
сключила договора за учредяване право на строеж и тези с предприятията за
услуги- топлоснабдяване, електроснабдяване и водоснабдяване. Т.е.
действията са извършвани от името на собственика И. С.- Ф., а не от нейно
10
име. Това изключва установяване на фактическа власт като владение и
субективният елемент да свои имота. Близките отношение между двете, тъй
като са сестри, основаващи се на доверие, дават основание да се приеме, че И.
С. е ползвала процесния имот със съгласието на ответника по първоначалния
иск на облигационно основание. Упражняваната фактическа власт от нея е
държане, а не владение. В случая не са налице търпими действия, доколкото
от показанията на свидетелите И. и П. се установява, че И. С.- Ф. не е имала
достъп до имота в периода 2006г. -2021г. В тежест на жалбоподателя е да
установи с всички относими и допустими средства, че е променила
държането във владение, както и субективния елемент на упражняваната
фактическа власт в намерение да свои имота. Това следва да е манифестирано
пред собственика. От разпитаните свидетели, включително тези, доведени от
И. С., не се установява такова трансформиране на държането във владение.
Възприемането на трети лица, че тя е собственик на имота, не доказва такава
промяна спрямо имота, а именно намерението да го владее за себе си.
Свидетелят И. споделя обстоятелства във връзка с това, които е научила от И.
С., без да ги е възприела непосредствено. Поради това няма категорични
доказателства относно субективния елемент на упражняваната от въззивника
фактическа власт върху имота. Затова съдът приема, че тя е била само
държател на имота през целия период, посочен в исковата молба, поради
което не го е придобила по давност. Респективно ответникът по
първоначалния иск не е изгубил правото си на собственост- чл.99 от ЗС./ Р №
126/31.10.2019г. по гр.д. №, Р № 122/03.12.2020г. по гр.д. № 3549/19г., ВКС,
I г.о./
Доводът, че получаването на гражданските плодове от имота е признак
на собственическо отношение е неоснователен. Според чл.234, ал.1 от ЗЗД
няма пречка един имот да се отдаде под наем и от несобственик, който да
получава наемната цена. Това е призната от закона възможност, която не
превръща държателя в собственик и не доказва субективният признак на
владението, а имено намерението да се свои вещта. Отдаването под наем
може да се приеме като действие на обикновено управление на собствения на
ответника имот.
Заплащането на консумативните разходи за имота е действие, свързано
с ползването му, тъй като ползвателят ги дължи. Това не променя качеството
11
от държател на владелец, когато фактическата власт върху вещта е
установена като държане. На него, както и на търпимите действия, не може
да се основе презумпцията, установена в чл.69 от ЗС./ Р № 112/07.08.2019г.
по гр.д. № 3065/18г., ВКС, I г.о./
Искът, предявен от И. С. е неоснователен.
По насрещния иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.63
от ЗС.
Предявеният насрещен положителен установителен иск от ответникът
по първоначалния иск срещу ищеца по него също изисква наличието на
правен интерес, който представлява абсолютна положителна процесуална
предпоставка за съществуването и упражняването на правото на иск. Той се
извежда от оспорването от И. С. на правото на собственост на И. С.- Ф. чрез
завеждане на настоящото дело, както и от други нейни фактически действия.
Своето субективно материално вещно право на собственост ищецът
извежда от учредено в нейна полза право на строеж, което няма спор, че е
реализирано и обектът му е възникнал. Реализирането на правото на строеж
се трансформира в право на собственост върху построеното. В нейна тежест
е да докаже придобивното основание като правопораждащ юридически факт
на претендираното право. Не е спорно, че с нот. акт № 79/10.02.2004г. И. С.-
Ф., действаща чрез своя пълномощник И. С. е учредила на „Дюлгер“ ООД
право на строеж за изграждането на две жилищни сгради в съсобствен
регулиран поземлен имот. Не се спори, че със същият документ
съсобствениците на мястото са учредили взаимно един на друг право на
строеж върху конкретни обекти, които предстои да бъдат изградени. Така за
И. С.- Ф. е било учредено право на строеж за процесния имот. С Разрешение
за ползване от 01.03.2006г. изградените сгради са въведени в експлоатация.
Т.е. правото на строеж е било реализирано, поради което е възникнало
право на собственост върху построените обекти, включително и за И. С.
върху ап. № 9.
Ответникът по насрещния иск противопоставя свое конкуриращо
право, произтичащо от придобивна давност. То е въведено своевременно в
процеса чрез правопогасяващо възражение В негова тежест е да установи,
че ищецът е изгубил своето право, а за него е възникнало друго върху
спорния имот. Поради изложеното по- горе в мотивите за неоснователност
12
на първоначалния иск, основаващ се на придобивна давност, то следва да се
приеме, че И. С. не е доказала въведеното в предмета на спора по насрещния
иск правопогасяващо възражение за изтекла в нейна полза придобивна
давност. Това налага извод за доказаност на правото на собственост на И. С.-
Ф. върху процесния имот, възникнало от учредено право на строеж.
Предявеният от нея насрещен иск е основателен.
Формираните правни изводи от въззивния съд водят до същия краен
резултат, както и в обжалваното решение, поради което то следва да бъде
потвърдено.
По разноските.
При този изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски както
за първоинстанционното, така и за въззивното производство.
Ответникът е направил искане за присъждане на разноски за
настоящата инстанция. Такива му се дължат в размер на 5570лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 500/ 31.01.2023г. на СГС, ГО, 10 състав,
постановено по гр.д. № 11053/21г.
ОСЪЖДА И. С. С., ЕГН**********, гр. ***, ул. „***“ № *, ет.*, офис 10
и със съдебен адрес: гр. София, ул. „Московска“ № 3, партер, офис 5 чрез адв.
Н. Т. да заплати на И. С. С.- Ф., ЕГН **********, гр. ***, район „***“, ул.
„***“ № 41, ап.**, ет. ** сумата от 5570лв./ пет хиляди петстотин и
седемдесет лева/ разноски по делото за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
13
1._______________________
2._______________________
14