Р      Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

                                     град София, 31.03.2021 година

 

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                               

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                           мл.с.: ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ….……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13278 по описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

    С решение №133521 от 05.06.2019г., постановено по гр.дело №76543/2017г. по описа на СРС, II Г.О., 79-ти състав, е осъден И.Г.П. да заплати на М.В.Р. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 381.17 лв., представляваща получено без основание трудово възнаграждение за периода 24.02.2015г. - 28.02.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.10.2017г. до окончателното плащане, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 75.52 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 13.11.2015г. -25.10.2017г., като отхвърля иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над уважения размер от 75.52 лв. до пълния предявен размер от 79.78 лв. и за периода от 12.10.2015г. до 12.11.2015г., както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 198.15 лв., представляваща направени по делото разноски. С решението е осъдено М.В.Р. да заплати на И.Г.П. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1.85 лв., представляваща направени по делото разноски.

            Постъпила е въззивна жалба от ответника - И.Г.П., чрез адв.П.С., с която се обжалва първоинстанционното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 381.17 лв., представляваща получено без основание трудово възнаграждение за периода 24.02.2015г. - 28.02.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.10.2017г. до окончателното плащане, както и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 75.52 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 13.11.2015г. -25.10.2017г., както и в частта на възложените в тежест разноски за сумата от 198.15 лв.. Релевирани са доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт в обжалваните части. Излага се, че неправилно СРС е приел, че служебното му правоотношение е преминало в такова с МВР, считано от 24.02.2015г. на основание §92, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗМВР. Твърди се, че актът за преназначаване в структурата на ГДБОП е от 27.04.2015г., поради което за периода от 20.02.2015г. до 27.04.2015г. реално е съществувало и не е било прекратено служебното му правоотношение с ДАНС, поради което изплатеното му трудово възнаграждение за периода 24.02.2015г. -28.02.2015г. е получено на валидно основание и не подлежи на връщане. Сочи се още, че е отпаднало основанието за получаване на възнаграждение от структурата на ДАНС, считано от 27.04.2015г., поради което претенцията на ищеца за връщане на суми получени преди тази дата е необоснована и като такава подлежи на отхвърляне. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски, сторени пред първата инстанция.

            Въззиваемата страна - М.В.Р. не депозира писмен отговор, в молба от 12.01.2021г. изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи за законосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен при правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност досежно претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение.

            Предявени са от М.В.Р. срещу И.Г.П. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

            Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от М.В.Р. срещу И.Г.П. иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, както и за частична основателност на иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за периода от 13.11.2015г. до 25.10.2017г.. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящият въззивен състав счита, че така изложените изводи на СРС кореспондират на събраните по делото доказателства, обосновани са при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон, предвид на което споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта, в която са приети за основателни предявените искове и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.

Във връзка с доводите по въззивната жалба настоящият съд приема следното:

               За да бъде уважен иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се лице - ответника, което му се дава от обеднялото лице -ищеца и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД тази липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото производство. Фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, при начална липса на основание, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно чл.154 ГПК в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова - че е върнал полученото. 

В конкретния случай противно от поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че от събраните по делото доказателства се установява факта, че съгласно заповед №202004-001-04/К-20/27.02.2015г. на Министъра на вътрешните работи, служебното правоотношение на ответника - И.Г.П. е преминало в служебно правоотношение на държавен служител в МВР, считано от 24.02.2015г., т.е. от тази дата ответникът следва да се счита служител в ГДБОП-МВР, където е бил назначен. Съгласно чл.2, ал.2 от Постановление №132 от 29.05.2015г. само до 23.02.2015г. включително изплащането на основните и допълнителните възнаграждения  на осигурителните и на здравно осигурителните вноски и на дължимите обезщетения съгласно Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" и КТ се извършва за сметка на бюджета на ДАНС. Следователно след тази дата получените от ДАНС възнаграждения следва да се считат получени без основание и като такива подлежат на връщане. В случая ответникът не оспорва факта, че трудовото му възнаграждение за периода от 24.02.2015г. до 28.02.2015г. възлиза на сумата от 381.17 лв., която му е била изплатена от ДАНС. При това положение и по горните аргументи съдът приема, че с получената за исковия период от ответника сума за трудово възнаграждение се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, който е активно материалноправно легитимиран да претендира процесната сума доколкото вземането за платеното на ответника възнаграждение за периода 24.02.2015г. -28.02.2015г. в размер на 381.17 лв. му е прехвърлено с разделителен протокол за предаване и приемане на активи и пасиви от ДАНС на МВР с рег. №ФС-4599/26.06.2015г. по описа на ДАНС, съгласно който вземанията от работници, служители и друг персонал се прехвърлят на МВР, т.е. следва да се счита за актив на МВР. Доказани са елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД - обогатяване на едната страна, изразяващо се в придобиване на имуществена облага и обедняване на другата страна, връзка между тях, липсата на основание за преминаване на имуществени блага от патримониума на обеднелия в този на обогатилия се. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил изцяло предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 381.17 лв., представляваща получено без основание трудово възнаграждение за периода 24.02.2015г. - 28.02.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.10.2017г. до окончателното плащане, е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По отношение на иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД в частта, в която е уважен, във въззивната жалба няма наведени конкретни доводи за незаконосъобразност на обжалвания акт в тази част, поради което въззивният съд препраща към мотивите на СРС, които счита за правилни и обосновани при правилен анализ на събраните по делото доказателства и при правилно прилагане на материалния закон.

По разноските:

С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но доколкото няма заявена в този смисъл претенция съдът не следва да се произнася за сторените разноски във въззивното производство.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав                                        

                                       

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №133521 от 05.06.2019г., постановено по гр.дело №76543/2017г. по описа на СРС, II Г.О., 79-ти състав, в обжалваните части.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                         ЧЛЕНОВЕ : 1./                          2./