Р Е Ш Е Н И Е № 2331
гр. Бургас, 11.12.2018 год.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
БУРГАСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в
публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
Административен съдия: ЧАВДАР ДИМИТРОВ
при секретаря И. Ламбова като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 2490 по описа за 2018 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.216, ал.6 във вр. с чл. 215 ЗУТ
във вр. чл. 145 и сл. АПК.
Образувано
е по жалба на Ф.Г.Я. с ЕГН **********,
живущ ***, против Заповед №ДК-10-ЮИР-27/19.07.2018г. на началник на РДНСК -
ЮИР, с която е била отхвърлена жалбата му против и е било потвърдено Разрешение
за строеж №И-26/13.04.2018г. за „Магазин за пакетирани стоки“ в западен дял от
УПИ I-421, кв.55 по плана на кв. Сарафово, гр. Бургас, представляващ ПИ с
идентификатор 07079.820.622 по КК на гр.
Бургас, издадено от главен експерт при Община Бургас на името на П.К.Г., ведно
с одобрените инвестиционни проекти.
В
съдебно заседание жалбоподателят, поддържа жалбата, като твърди, че същата е
материално незаконосъобразна, иска отмяна на акта и присъждане на направените
по делото разноски.
Ответникът по
оспорването, чрез процесуалният си представител юрисконсулт А., намира жалбата
за неоснователна.
Заинтересованата страна П.К.Г.,
чрез процесуалния си представител адв.К. намира оспорването за неоснователно.
Претендира присъждане на разноски.
Заинтересованата страна
гл. експерт при община Бургас, представлявана от ю.к. при Общината, оспорва
депозираната жалба.
Заинтересованата страна Е.Ф.М.
поддържа жалбата, депозирана от страна на Ф.Я., докато за Г.Ф.Я. са изложени
твърдения за това, че същият е починал, но доказателства в тази насока не се
представят по делото.
Жалбата е допустима ,
подадена е в установения от закона срок от лице с правен интерес от
оспорването.
От фактическа и правна
страна, съдът приема за установено следното:
За да остави в сила разрешение за строеж № И-
26/13.04.2018 г., издадено от главен експерт ЦАУ при ТД „Изгрев”, Община Бургас
за строеж: „Магазин за пакетирани стоки в западен дял от УПИ I-421,
кв.55, по плана на кв.
Сарафово, гр. Бургас, ПИ с идентификатор 07079.820.622 по КК на гр. Бургас, ведно
с одобрените инвестиционни проекти, издателят на оспорения акт е приел, че
същото е издадено при хипотезата на чл. 183 ал.4 пр. последно ЗУТ.
Този извод е бил формиран
на база следните факти, по които страните не спорят:
Жалбоподателят Ф.Я.,
възложителят П.Г. и Е.М. – дъщеря на първия, са съсобственици на УПИ I-421, кв.55 по плана на кв. Сарафово,
гр. Бургас, по силата на н.а. №189, т.I, д.№310/97г. и н.а. №165, т.,
рег.№8427, дело №843/16.12.2003г. Доказтелствата за правото на собственост на Г.Ф.Я.
– син на жалбоподателя са спорни и касаят съществуващ спор за валидността на трансформацията
на правото на собственост върху недвижимия му имот в полза на П.Г.. Този спор
не подлежи на преценка от страна на административния съд.
С Решение
№621/06.07.2007г. по гр.д. №1495 по описа за 2006г. на БРС е разпределено
реалното ползване върху дворното място, представляващо УПИ I-421, кв.55 по плана на кв.
Сарафово, гр. Бургас. Съгласно решението П.К.Г. и съпругата му Р.Г. ще ползват
част от имота, представляваща дял I в западната част, а Е.М. и Ф.Я. ще
ползват част от имота, представляваща дял II в източната част. По приложената
скица към спогодбата имотите са обозначени с номера 422 и респ. 423.
Според Разрешение за
строеж № И- 26/13.04.2018г., производството по издаването му е започнало с
подаване на искане от П.Г. да извърши строителство съгласно одобрен на
13.04.2018г. технически и инвестиционен проект. Разрешен е строеж „Магазин за
пакетирани стоки в западен дял от УПИ I-421, кв.55, по плана на кв. Сарафово,
гр. Бургас, ПИ с идентификатор 07079.820.622 по КК на гр. Бургас” в посочения
по- горе имот, като обектът е определен от V категория съгласно чл.10 ал.1 т.4
от Наредба №1 - НВС.
Разрешението за строеж е обжалвано
от заинтересованата страна Ф.Я., с възражението, че не е давал съгласие за
посочения строеж, като имотът в който е допуснат същия е съсобствен, т.е., че е
издадено без да са спазени разпоредбите на чл.183, ал.1 от ЗУТ. При издаване на
разрешението за строеж административният орган се е позовал на разпоредбата на
чл.183, ал. 4 от ЗУТ, която предвижда възможност при определена хипотеза да не
се изисква съгласие на останалите съсобственици на имота.
В мотивите на обжалваната
заповед административният орган е приел, че са налице предпоставките за
приложение на тази разпоредба, тъй като имотът е предвиден за ниско жилищно
застрояване и съгласно действащия ПУП в обединения УПИ I, кв.55 по плана на кв. Сарафово е
допуснато свързано застрояване на две триетажни сгради, като пред същите в
северната част са предвидени две едноетажни застроителни петна за магазини, разположени
на уличната регулация, удостоверено с виза за проектиране №И-117/07.11.2016г. С
тези мотиви и позовавайки се на факта, че останалите собственици на имота са
„реализирали, започнали или имат права за съответно строителство в имота“, органът
е отхвърлил жалбата на Ф.Я. и е оставил в сила разрешението за строеж, издадено
на името на жалбоподателката.
По делото е била назначена СТЕ за
изясняване на спорните между страните обстоятелства, като поради незаплащане на
определения депозит от страна на жалбоподателя и след двукратни предупреждения,
че съдът ще реши делото без помощтта на експертиза, като не приеме за доказани позитивните
факти, от които жалбоподателят черпи права, е отменил определението си за
назначаването й. Задачата на допуснатата СТЕ е била да установи предвижданията
на ПУП и основните характеристики на строежите съобразно тези предвиждания,
както и за да установи дали действително е допустимо и възможно построяването
на два, респ. три идентични имота в процесния УПИ.
При така изяснената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежно
легитимирано лице и е процесуално допустима. Разгледана по същество е
основателна.
Обжалваната заповед е
издадена в предвидената от закона писмена форма и от компетентен за това
административен орган. Съгласно чл.216, ал.5 от ЗУТ това е началникът на Регионалната
дирекция за национален строителен контрол. В конкретния случай оспореният акт е
издаден от инж. Я. Райков, подписал за началник РДНСК Югоизточен район. Със
заповед № РД-13-251/18.07.2018г. началникът на ДНСК е определил инж. Янчо
Райков да замества титулярният началник на РДНСК Югоизточен район за периода от
18.07.2018г. до 20.07.2018г. В този период е издадена процесната заповед.
При издаването на
обжалваната заповед административният орган не е допуснал нарушение на
процесуалните разпоредби на закона. Заповедта е мотивирана, като в мотивите
органът е посочил както фактическите основания за издаването й, така и
правните. Съдът намира обаче, че обжалваният акт противоречи на
материалноправните разпоредби по издаването му.
Със заповедта е оставено
в сила издаденото на жалбоподателката разрешение за строеж поради наличие на
соченото в него правно основание чл.183, ал.4 от ЗУТ, като началника на РДНСК –
гр. Бургас счита, че тази разпоредба действително намира приложение в случая.
Според разпоредбата на
чл.183, ал.4 от ЗУТ за издаване на разрешение за нов строеж, съответно за
надстрояване или за пристрояване в съсобствен имот, предназначен за ниско
жилищно или вилно застрояване, не се изисква съгласие от останалите
съсобственици в случаите, когато те са реализирали, започнали са или имат права
за съответното строителство в имота. Това изключение от правилото на чл.183,
ал.1 от ЗУТ има за цел да се осигури равнопоставеност между съсобствениците,
при осъществяването на определени обективни предпоставки, като разпоредбата е
приложима само по отношение на имоти, предназначени за ниско жилищно или вилно
строителство.
Видно от приложените по
делото нотариални актове № 189, том I, дело № 310 от 1997 г. на нотариус
Кремена консулова, № 165, том V, рег. № 8427, дело № 843 от 2003г. на нотариус О. Желев и Решение
№621/06.07.2007. по гр.д. №1495/2006г. по описа на БРС, а и не се спори между
страните, УПИ І-421, кв. 55 по плана на кв. Сарафово, гр.Бургас е съсобствено
между жалбоподателят и заинтересованите страни – Е.М. и П.Г..
1.Съсобсвеният имот е
предназначен за ниско жилищно застрояване. Това се установява от приетите по
делото и неоспорени графични части на спорния предмет, както и с оглед
предупреждението до жалбоподателя, свързано с отмяна на определението за
назначаване на СТЕ. Със заповед №1491/15.10.1992г. е одобрен ПУП, предвиждащ
два броя едноетажни магазини, разположени на северозападната улична регулация. Съгласно чл.23, ал.1, т.1 от ЗУТ характерът на
застрояването се определя в зависимост от височината на сградите на основното
застрояване, като за ниско застрояване – височината следва да е до 10 м. Според
строителните правила и норми двуетажното строителство напълно се вмества в
понятието ниско застрояване. Т.е. налице е първата предпоставка за приложение
на разпордбата на чл.183, ал.4 ЗУТ.
За да намери приложение
разпоредбата на чл.183, ал.4 от ЗУТ е необходимо също така другите
съсобственици да са реализирали, започнали или да имат права за съответното
строителство в имота. От всички събрани по делото доказателства се установява
това, че в съсобственина страните имот нито жалбоподателят нито
заинтересованите страни са реализирали строителство от вида на спорното. Налице
е реализация на две двуетажни сгради на основното застрояване, като
съсобственичката на парцела Е.М. не е собственик на сграда на основното
застрояване. Одобреният със заповед №1491/15.10.1992г. ПУП също предвижда два,
а не три търговски обекта на допълващото застрояване, колкото са
съсобствениците в имота и съобразно квотите на всеки един от тях. Нещо повече,
в проекта изобщо не е бил изследван въпроса за това дали е възможно
изграждането на три отделни самостоятелни търговски обекта, колкото са
съсобствениците де факто.
На следващо място,
настоящата съдебна инстанция счита, че правото за извършване на "съответно
строителство" в имота не следва да се тълкува като наличието на чисто
хипотетична възможност за извършване на пристрояване. За "съответното
строителство" по смисъла на чл.183, ал.4 ЗУТ заинтересованите страни би
следвало най-малкото да имат издадено разрешение за строеж за обект, аналогичен
на този, който е разрешен и на жалбоподателя и в обем съответстващ или не
по-малък от идеалните им части от правото на собственост в парцела. В случая
такова разрешение за строеж не е налице. Очевидна е логиката на законодателя
при приемането на законовата разпоредба на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ, а тя е да не
се предоставя законова възможност на един от съсобствениците, който вече е
реализирал права в съсобствения имот, да създава пречка за реализирането на
същите такива права и от другия съсобственик.
В случая такава хипотеза
не е налице, тъй като, както от подадените жалби против разрешението за строеж,
така и от застъпената в настоящото производство позиция от заинтересованите
страни, последните към момента на издаването на разрешението за строеж не само,
че не са разполагали с права да извършат "съответното строителство",
каквито права възникват единствено с издаването на разрешението за строеж, но
не са и имали намерение да извършват такова пристрояване. Следва да се обърне
внимание на обстоятелството, че законодателят си служи с термина
"съответното строителство в имота". Както бе посочено вече, такива
права за строителство могат да възникнат само въз основа на издадено разрешение
за строеж, тъй като последното е актът, който признава правната възможност за
реализиране на правото на строеж, така щото същото да не противоречи на
специфичните изисквания на закона, по отношение на техническите параметри на
всеки един строеж.
В конкретния случай се
касае за съсобствен недвижим имот, по отношение на който е налице единствено
постигнато реално разпределение на ползването. Същото представлява правно
състояние, което не е равнозначно на делба, а е форма на управление на парцела.
Учредяването на право на строеж е форма на разпореждане с един недвижим имот и
изисква особена нотариална форма и ред за осъществяването му, включващ
съгласието на всички съсобственици, като единствено в хипотеза, в която подобно
право на строеж е вече учредено за един или някои от съсобствениците и се
прегражда по-късната възможността за други от тях, законодателят е предвидил
формата на чл.183, ал.4 ЗУТ с идеята за компенсиране на такасъществуваща
несправедливост. Чистият спор между съсобственици за това какво допълващо
застрояване и как да бъде то реализирано в общ парцел, без по отношение на
когото и да е от тях да е надлежно учредено, респ. реализирано право на строеж,
подлежи на уреждане по гражданскоправен път чрез иск за делба.
В исторически план
цитираната норма често е преценяна като наследник на разпоредбата на чл.58,
ал.1 ЗТСУ/отм./ и чл.241, ал.1 ППЗТСУ/отм./. Според първата „Строежи в съсобствен парцел, който е предназначен
за малкоетажно или средноетажно жилищно или за вилно застрояване, могат да се
разрешават по искане на един или повече от съсобствениците, без съгласие на
останалите въз основа на архитектурен проект за цялостно застрояване на
парцела, по който всеки от съсобствениците да може да получи отделна жилищна
сграда, отделно жилище в една сграда, съответно отделна вилна сграда или
отделно вилно жилище. След извършване на строежа частите на съсобствениците
върху парцела се определят съобразно със стойността на получения имот.“
Според втората „(1) Строежи в съсобствен
имот могат да се разрешават по искане на един или повече от съсобствениците без
съгласие на останалите въз основа на архитектурен проект за цялостно
застрояване, по който всеки от съсобствениците да може да получи отделна
сграда, отделен обект в една сграда или други допустими за застрояване обекти,
при условие че строежът може да се осъществи на етапи.“
Практически обаче,
смисълът вложен в двете норми е различен.
В нормите на ЗТСУ и ППЗТСУ (отм.) се касае за цялостно и то първоначално
застрояване, докато според тази на чл.183, ал.4 ЗУТ законодателят визира
хипотеза, в която по отношение на някой от съсобствениците е налице реализирано
вече, започнато или поне учредено право на строеж, каквато настоящата хипотеза
не е.
Поради изложеното, съдът,
намира че оспореният индивидуален административен акт страда от пороци. Безспорно
е установено, а и жалбоподателят не оспорва, че към датата на издаване на
разрешението за строеж и датата на издаване на обжалваната заповед, е липсвало
право на строеж в полза на съсобствениците на П.Г., учредено по съответния
законов ред.
Предвид установените по
делото факти съдът приема, че в конкретният случай не намира приложение нормата
на чл.183, ал.4 от ЗУТ и следователно за издаване на строителното разрешение се
изисква съгласието на другите съсобственици.
По изложените съображения
обжалваната заповед следва да бъде отменена като незаконосъобразна.
Мотивиран от горното
Административен съд – гр. Бургас, III-ти състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ, като незаконосъобразна,
заповед № ДК-10-ЮИР-27/19.07.2018г. на началника на РДНСК Югоизточен район, с
която е била отхвърлена жалбата на Ф.Г.Я. с ЕГН **********, живущ *** против разрешение
за строеж №И-26/13.04.2018г. за „Магазин за пакетирани стоки“ в западен дял от
УПИ I-421, кв.55 по плана на кв. Сарафово, гр. Бургас, представляващ ПИ с
идентификатор 07079.820.622 по КК на гр.
Бургас, издадено от главен експерт при Община Бургас на името на П.К.Г., ведно
с одобрените инвестиционни проекти.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет
дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
СЪДИЯ: