Р
Е Ш Е Н И Е
№
260380 / 1.4.2021г.
гр.
Перник, 01.04.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I състав, в открито заседание на осемнадесети март, две
хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Даниела Асенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 5962 по описа на ПРС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на В.Е.Г. *** АД. Ищецът твърди, че в полза на ответника е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 17.04.2015
г. по ч.гр.д.№ ***г. на Районен съд Перник, по силата на която А.Г.Т.е осъдена
да заплати на ответното дружество сума в размер на 5223,25 лева за доставена
топлинна енергия в периода от 01.05.2011 г. до 30.04.2014 г. ведно със законна
лихва от 13.03.2015 г., законна лихва за забава в размер на 1061,53 лева за
периода 30.06.2011 г. до 18.02.2015 г., 125,70 лева разноски за държавна такса
и 150,00 лева юрисконсултско възнаграждение. Твърди се, че А.Г.Т.е починала на ***г.,
а ищецът попада в кръга наследници по закон като единствен наследник, в това
число и за задълженията. Твърди се, че въз основа на посочения изпълнителен
лист е било образувано и.д. ***г. по описа на ЧСИ С.Д.. Твърди се, че по
посоченото изпълнително дело не са извършвани действия по изпълнение, поради
което вземането по посочения изпълнителен лист е погасено по давност, посочвайки
се на кратка – тригодишна такава предвид естеството на вземанията – периодични
и за лихви. Намира за недължими и начислените в рамките на изпълнителното
производство разноски.
С оглед на изложеното моли съда да
приеме за установено, че в качеството ѝ на наследник на А.Г.Т.не дължи на
ответника сума в размер на 5223,25 лева за доставена топлинна енергия в периода
от 01.05.2011 г. до 30.04.2014 г. ведно със законна лихва от 13.03.2015 г.,
законна лихва за забава в размер на 1061,53 лева за периода 30.06.2011 г. до
18.02.2015 г., 125,70 лева разноски за държавна такса и 150,00 лева
юрисконсултско възнаграждение, 924,26 лева разноски по и.д. ***г. по описа на
ЧСИ С.Д. и определеното юрисконсултско възнаграждение в рамките на
изпълнителното производство в размер на 300,00 лева.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок.
Намира предявените искове за допустими но неоснователени. Поддържа, че
погасителната давност е била прекъсвана многократно в рамките на образуваното
изпълнително дело, което все още е висящо. Намира, че вземането, удостоверено
във влязлата в сила заповед за изпълнение се погасява с обща пет годишна
давност.
С оглед на изложеното моли съда да
отхвърли предявените искове. Прави възражение за прекомерност на заявените от
ищеца разноски.
Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът се
представлява като поддържа така предявения иск. Ответникът депозира писмено
становище, с което поддържа вече изложеното.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр.
124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за
защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет
на спора по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е
отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на ответника
поради погасяването му по давност, въз основа на факти, непреклудирани от
формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и
претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника (така Решение
№ 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV г. о., ГК).
Наличието на изпълнителен титул и висящо
изпълнително дело, образувано срещу починал в хода на производството длъжник, чиито
наследници се конституират като длъжници – арг. чл. 227 и чл. 429, ал. 2 ГПК по
искане на взискателя „Топлофикация – Перник“ АД за събиране на процесните
вземания, свидетелства за правния интерес на ищеца от предявяване на
отрицателните установителни искове. В настоящия случай ищецът оспорва вземанията,
като се позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на
процесния изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи
единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната
страна е да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния
случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за
вземането (така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК).
Между страните не е спорно, а от
приобщеното по делото копие от и.д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Д. се установява,
че то е образувано на 19.06.2015 г. въз основа на изпълнителен лист, издаден на
основание влязла в сила заповед за изпълнение по ч. гр .д.№ ***г. на Районен
съд Перник за сумите, посочени в исковата молба.
При въведено възражение/позоваване на
някоя от страните по спора за приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла
давност. В случая е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че
ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило,
изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в
сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е
бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство
и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за
изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие
(арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не
е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни
изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като
преки основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са
аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в
сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа
на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с
които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за
възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло
в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в
каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено
по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата
5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката
3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и
същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството каква
ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на
длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г.
о., Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т.
о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV
г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV г. о.). В този смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда
на чл. 290 ГПК - Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV
г. о.; Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК.
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането, установено с влязла в сила ЗИ, е общата
5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
За прекъсването на давността е от
значение влизане в сила на акта подлежащ на принудително изпълнение, на коя
дата е било предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази
дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е
предмет на принудително изпълнение е погасено поради давност. Ето защо за
изясняване на спорния предмет от значение е, от една страна – дали е налице
висящо производство по принудително изпълнение, както и дали в рамките на
същото са били предприемани действия, годни да прекъснат давността за вземането,
респ. кога са били предприемани същите.
При бездействие на кредитора в период от
две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“.
Прекратителното основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex
lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без
да е необходим допълнителен юридически факт. В този случай новата давност е
започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие. Същевременно по силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10
от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на
кое да е
изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или
предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на
давността следва да се добави, че към момента на образуване на изпълнителното
дело е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече, като с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но
давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС.
Към настоящия момент е налице
противоречива практика и висящо тълкувателно дело по въпроса за това от кой
момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015
г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди
приемането му. До постановяването на решение по новообразуваното т.д. № 3/2020
г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав следва да се съобразява с
разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017
г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред,
а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага именно от момента на
постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
От
приложеното по делото ч. гр .д.№ ***г. на Районен съд Перник се установи, че срещу
А.Г.Т.е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумите, описани в
исковата молба. Установи се също, че А.Г.Т.е починала на ***г. и единствен
наследник по закон е ищецът – В.Е.Г., поради което производството е процесуално
допустимо.
Установи
се също, че давността за процесното вземане е прекъсната на 14.04.2015 г. – с
изтичане срока за възражение по издадената заповед за изпълнение и влизането
ѝ в сила. Видно от копието на ИД №
***г. по описа на ЧСИ С.Д., същото е образувано по молба от 19.06.2015 г.,
като в молбата са инкорпорирани искания за прилагане на конкретни изпълнителни
способи, следователно депозирането на същата е действие, годно да прекъсне
давността за вземането, съгласно чл. 116 ЗЗД.
Със запорно съобщение, връчено на 06.04.2016
г. съдебният изпълнител е наложил запор върху пенсията на длъжника, на
19.04.2016 г. е наложен запор върху МПС, а на 16.05.2016 г. е наложен върху трудовото
възнаграждение на длъжника, като резултат от него са удържани и изплащани по
сметка на съдебния изпълнител суми до 29.07.2016 г., които действия са от
естество, водещо до прекъсване на погасителната давност. До длъжника е
изпратена покана за доброволно изпълнение и са изготвяни справки, но поради
естеството на тези действия (неводещи до прекъсване на погасителната давност)
същите не следва да се разглеждат в детайли.
При
тези обективни данни и разясненията, дадени в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът приема, че давността за вземането е прекъсната
с влизането в сила на заповедта за изпълнение, искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ в рамките на висящо изпълнително дело, с
„предприемането“ на такъв – арг. т. 5 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. №
3/2015 г., ОСГТК на ВКС, прилагането на такъв и чрез постъпването на парични
суми от трети задължени лица, последното от които е на 29.07.2016 г. Доколкото
последното прекъсване е след приемането на тук посоченото тълкувателно решение
(26.06.2015 г.), отрекло приетото в ППВС № 3/1980 г., че по време на изпълнителното
производство давност не тече, то новата давност започва да тече от 29.07.2016
г., без да се държи сметка за евентуалното перемиране на изпълнителното дело и би
изтекла на 29.07.2021 г. – т.е. към датата на постановяване на настоящото
решение не е изтекла.
Само
за пълнота следва да се посочи, че за част от задълженията са постъпили суми от
трето задължено лице, поради което предявените искове биха били неоснователно до
заплатения размер и на това основание.
Този
съд съобрази също приетото в Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
694/2019 г., III г.о., с което се дава отговор по един от въпросите, по които е
допуснато касационното обжалване - при предявяването на отрицателния
установителен иск от длъжника, че вземането е погасено по давност, поддържано
от ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок, е действие прекъсващо давността, защото след
предявяването му кредиторът не може да противопостави насрещен положителен иск
със същия предмет, нито (в общия случай) да предприема действия за принудително
изпълнение. Прекъсването е под условие – ако с влязло в сила решение
отрицателният установителен иск бъде отхвърлен (по арг. от чл.116, б. „б” вр. с
чл.117, ал.2 ЗЗД). Ето защо давността следва да се счита прекъсната и на
22.12.2020 г. с подаването на отговор на исковата молба.
Налице
и си съдебна практика, която приема, че възражението на ответника, че вземането
не е погасено спира теченето на
давността по арг. от чл.115, б. „ж” ЗЗД по време на процеса,
но независимо от тези възприятия, към 22.12.2020 г. погасителната давност не е
изтекла.
При правните съображения за прекъсване
на давността, приложимостта на общата 5-годишна и независимо дали с
депозирането на отговор на исковата молба същата се прекъсва или единствено
спира, предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Неоснователни са и исковете, с които се отрича задължението за разноски в
рамките на изпълнителното производство. Същите са последица от наличието на
право на принудително изпълнение и защита срещу определения от съдебния
изпълнител размер се реализира в специално производство по реда на чл. 435, ал.
2, т. 7 ГПК.
По
разноските:
С
оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца
е да заплати сторените от ответника разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Такива са доказани в общ размер на 29,00 лева за заплатени такси, като се
претендира юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, поради което
следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 129,00 лева в полза на
ответника.
В светлината на гореизложеното
изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
изцяло предявените от В.Е.Г.,
ЕГН **********,*** искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в полза на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“ не
съществува право на принудително изпълнение спрямо суми в размер на: 5223,25
лева за доставена топлинна енергия в периода от 01.05.2011 г. до 30.04.2014 г.,
ведно със законна лихва от 13.03.2015 г.; законна лихва за забава в размер на
1061,53 лева за периода 30.06.2011 г. до 18.02.2015 г.; 125,70 лева разноски за
държавна такса и 150,00 лева юрисконсултско възнаграждение; 924,26 лева
разноски по и.д. ***г. по описа на ЧСИ С.Д. и определеното юрисконсултско
възнаграждение в рамките на изпълнителното производство в размер на 300,00 лева
като неоснователни поради неизтичане на законоустановения давностен срок.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В.Е.Г. *** АД, ЕИК ********* сума в размер
на 129,00лева – разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд
Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните
СЪДИЯ_________________