РЕШЕНИЕ
№ 208
гр. гр.Мадан, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и трети
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20245430100248 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Б. С. Б. против
„*********“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
от ГПК да бъде прогласен за нищожен сключения между „********“ ЕООД
,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. ******, р-н *.
ж.к. ********, бул. ***** № **, бл. ******, вх. *, ет. *, и Б. С. Б., ЕГН
**********, адрес: град Р., ул. „******, бл. **, вх. *, ап. **, Договор за
потребителски кредит № ****** от ****** г. на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, поради противоречие със закона.
В исковата молба се твърди, че на ****** г. ищецът сключил договор за
потребителски кредит № ******** с ответното дружество, по силата на който
кредиторът „******" ЕООД, му предоставил заем в размер на 2000.00 лева,
при следните условия: Сума на кредита: 2000.00 лева; Срок на кредита: 48
месеца; Размер на вноската по кредита: 168.01 лева; ГПР: 157,76%; Годишен
лихвен процент: 98,52%; Лихвен процент на ден: 0,27%; Общо задължение по
кредита: 8064.48 лева.
Ищецът счита, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит,
намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Позовава се на чл. 22 от ЗПК и
1
сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 1 ал. 1, т. 7-12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Сочи, че според чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. Счита, че в договора за кредит
е посочен ГПР, който не отговаря на прага по чл. 19, ал. 4, тъй като го
надвишава над три пъти.
Счита, че било допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и
т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди, че с посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който
фактически не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и
ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Счита, че било допуснато и
нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, тъй като договорът за потребителски
кредит е изготвен на шрифт по - малък от 12. Твърди, че е налице нищожност
на клаузата от процесния договор, определяща лихвения процент по договора
в размер на 98,52 %, поради противоречието й с добрите нрави. Към момента
на сключване на договора на ***** г. основния лихвен процент /ОЛП/ на БНБ
е бил 0,00 %, поради което стойността, която е имала законната лихва към
момента на сключване на договора е 10,00 %. Предвид срока на сключване на
договора от 48 месеца, , съотношението между възнаградителната лихва и
законната лихва към датата на сключване на договора, начинът на
разпределение на вноските за главница и лихва, размерът на предоставената
сума по договора – 2000 лева и размерът на дължимата договорна лихва за
срока на договора – 6064.48 лева се установява, че уговорената клауза за
договорна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципите на
справедливост и добросъвестност в облигационните отношения и създава
условия за неоснователно обогатяване на ответника. Твърди, че отчитайки
размера на предоставената по кредита сума, срока за който тя е предоставена
и размера на възнаградителната лихва, както и обстоятелството, че
потребителят е икономически по – слабия субект, който в случая не е могъл да
влияе върху съдържанието на клаузата, следва изводът, че уговорената лихва
не съответства на присъщата й функция. Фиксираният ГЛП води до
2
необосновано високо възнаграждение за кредитора и излиза извън
предназначението му да служи като възнаграждение за кредитора за ползване
на предоставената в заем сума, поради което клаузата от договора, в което е
посочен лихвен процент от 98,52 % се явява нищожна на основание чл. 26,
ал.1, пр. 3 ЗЗД като накърняваща добрите нрави. Твърди, че нищожността на
уговорката относно размера на възнаградителната лихва води до нищожност
на договора за кредит в неговата цялост, т. е. липсва основание за заплащане
на задължение за всякакъв вид лихва, такси и други възнаграждения. По
изложените съображения моли за уважаване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника ******ЕООД,
с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва,
че между страните е сключен договор за кредит № ******** от дата
********* г. Сочи, че договорът за револвиращ заем съдържа изрична клауза –
б. „Б“, съобразно която неразделна част от същия са общи условия, които са
предадени при подписване на ДРЗ и с които ищецът изрично се е запознал
преди подписването на договора и е приел и се е задължил да ги спазва.
Допълнително към общите условия препраща и клаузата на т. В от ДРЗ
относно правната възможност за изменение на съществените условия по
договора. Следват подписите на кредитора, клиента, т. е. общите условия като
част от договора са приети от заемополучателя. Следователно договорът за
потребителски кредит е придружен от общи условия и съставлява сделка при
общи условия, предвидена в разпоредбата на чл. 298 ТЗ, приложима при
банкови сделки с оглед чл. 1, ал. 1, т. 7 и чл. 430, ал. 3 от ТЗ. Сочи, че не може
да е налице недействителност на договора, поради противоречие с добрите
нрави, тъй като добрите нрави при лихвените равнища на небанкова
финансово кредитиране не следва да е размерът на законната лихва,
двукратния или трикратния размер на същата. Твърди, че към датата
сключване на договор за револвиращ заем № **********, неговото
съдържание напълно съответства на предвидените в разпоредбата на чл. 7 от
ЗПК /отм./ изисквания и липсва нарушение на изискването на чл. 7, т. 7, т. 8, т.
9, т. 10 и т. 12 от ЗПК /отм./ Сочи, че както е посочено в ДРЗ и в общите
условия към него, общата сума по кредита зависи от това за каква сума
потребителят ще бъде одобрен и кога ще усвои кредита, съответно коя
падежна дата си е избрал за погасяване на месечните вноски. Твърди, че не е
налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи се, че ГПР
3
означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително
разходите, посочени в чл. 19, параграф Директива 2008/48. В чл. 19, ал. 4 ЗПК
е предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва.
Тази разпоредба не установява забрана за постигане на определен правен
резултат, а регламентира задължителни изисквания, на които следва да
отговаря формата и съдържанието на договора, които при сключване на
процесния договор са спазени. Твърди, че дори и да се приеме за вярно, че
размерът на ГПР е по – висок от законово – допустимия по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава
размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия
договор за кредит. Твърди, че ДПК отговаря на специалните изисквания на
ЗПК за действителност на договора, като са неоснователни твърденията, че
договор за потребителски кредит № ********** бил недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. Безспорно от съдържанието на договора за кредит се
установява, че същия е действителен, не противоречи на императивните
норми на закона и не съдържа нищожни клаузи. Твърди, че ДПК е сключен
при спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, което се
установява по недвусмислен начин от уговорените между страните
разпоредби, а именно: посочена е чистата стойност на кредита – 2000.00 лв.,
срока на погасяване на кредита – 48 месеца, размера на вноската по кредита -
168.01 лв., като погасителния план също е предоставен на ищеца към момента
на подписване на договора. В чл. 4 и чл. 5 от Общите условия,
представляващи неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и
недвусмислено е посочено какво представлява договорното възнаграждение
по кредита, какви са условията за прилагане на договорения лихвен процент и
как е изчислен ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са
взети предвид общите положения по Приложение 1 от ЗПК, както и
изброените допълнителни допускания съгласно ЗПК, а именно: ДПК е
валиден за срока, за който е сключен и първоначалното изчисление на ГПР се
прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо
техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане срока на договора.
Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
4
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. В случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив, поради
което е достатъчно да бъде посочен размера на същия което е сторено в
договора. Счита за неоснователни твърденията на ищеца, че посочения в
договора за кредит ГПР не е действително прилагания от кредитора в
кредитното отношение и представлява заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, с което потребителеят е въведен в
заблуждение относно стойността на разходите по обслужване на заема. Сочи,
че параметрите и условията, свързани с допълнителни услуги, са ясно
определени в допълнителната преддоговорна информация предоставена на
ищеца и същия е бил наясно с параметрите на договора, вкл.с разходите които
ще има във връзка с тях, в случай че поиска такива, още преди подписване на
договора за потребителски кредит. Твърди, че освен това преценката на
възможността за въвеждане в заблуждение, законодателят изисква да се
направи спрямо средния потребител /чл.68г, ал. 1 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП/, който е
сравнително добре информиран /какъвто ищецът очевидно е, с оглед
кредитната история на същия/ и сравнително наблюдателен и предпазлив,
като отчита обществените, културни и лингвистични фактори, които се
тълкуват от Съда на Европейския съюз, като цитира практика на съда и ВАС.
В обобщение твърди, че от изложеното по – горе безспорно се доказва, че
всички клаузи по договора за кредит са индивидуално уговорени между
страните. На ищецът от страна на кредитора е била предоставена цялата
преддоговорна информация, с която същия е имал възможност да се запознае
и разбере параметрите и условията на кредита още преди да бъде постигнато
съгласие от двете страни за сключване на договор за кредит, като е очевидно и
че всички клаузи от договора и общите условия към него са формулирани по
ясен и недвусмислен начин. Отделно от това съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
съответствието между цената или възнаграждението от една страна и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, какъвто е и
настоящия случай. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
След преценка на събраните по делото доказателства, обсъдени
5
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Не е спорно между страните, а и от представеното заверено копие от
договор за потребителски кредит № ********и приложенията към него се
установява, че на ********* г. между ******** ЕООД, в качеството на
кредитор и Б. С. Б. - клиент е бил сключен посоченият договор за
потребителски кредит, по силата на който на ищеца е била предоставена
сумата от 2000 лева, при срок на кредита: 48 месеца, с размер на вноската по
кредита: 168,01 лева, ГПР 157,76 % лева, ГЛП 98,52 %, лихвен процент на ден
0,27%, обща дължима сума по кредита 8064,48 лева.
Между страните е сключен договор за потребителски кредит по чл. 9 и
сл. от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя,
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т.
7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. С
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
6
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Формиране на процентното съотношение на годишния разход по
кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото в него са включени всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не последният
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В конкретния случай е
посочено, че ГПР е 157,76 %, а ГЛП 98.52 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между
размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Това поставя потребителя в
положение да не знае каква точно сума ще дължи по кредита, в какъв размер е
оскъпяването му по кредита. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, от една
страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване
на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга –
към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
7
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият
договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
В случая по отношение на въведеното възражение от ищеца за
нищожност на клаузата от процесния договор, определяща лихвения процент
по договора в размер на 98.52%, като противоречаща на добрите нрави, съдът
намира следното:
В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г. на ІV г.о. на ВКС е
прието, че преценката дали договореното противоречи на добрите нрави
/общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване
на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз
основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни
обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените
изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може
да преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно
императивната норма на чл.9 ЗЗД. Приемането на норми като визираните в чл.
19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК не представлява законов регламент с пряко значение за
преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни
вземания за лихви при кратно надвишаване на определения от МС процент на
законна лихва противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за
случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на ГПР. /Така
Определение № 527/09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г., III ГО/.
Ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК е въведено не конкретно към
възнаградителната лихва, а за всички разходи, включени в ГПР, като по този
начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез
въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид.
С оглед преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен
принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно
8
обогатяване на ответника, следва да се съобрази размера на законната лихва
към момента на сключване на договора, без обаче тя да се приеме като
максимален размер и за възнаградителната лихва. В тази насока е налице
съдебна практика, според която максималният размер, до който съглашението
за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, и
двукратния размер на законната лихва при обезпечени кредити /Решение №
906/30.12.2004 г. по г. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006
г. по г. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по г. д. №
5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о, Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г. на ВКС, ІV ГО/ Към момента на сключване на договора на
30.01.2014 г. основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0,00 %, поради
което стойността, която е имала законната лихва към момента на сключването
на договора е 10,00%. Съдът като взе предвид срока на сключване на договора
от 48 месеца, съотношението между възнаградителната лихва и законната
лихва към датата на сключване на договора, начинът на разпределение на
вноските за главница и лихва, размерът на предоставената сума по договора –
2000 лева и размерът на дължимата договорна лихва за срока на договора –
6064,48 лева намира, че уговорената клауза за договорна лихва е нищожна
поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй
като нарушава принципите на справедливост и добросъвестност в
облигационните отношения и създава условия за неоснователно обогатяване
на ищеца. Икономическата цел на отпуснатия кредит за кредитора е да покрие
разходите по заема и да получи печалба чрез получаване на възнаградителна
лихва, която представлява възнаграждението за предоставения финансов
ресурс, като всеки получен доход извън тази цел излиза извън присъщата
функция на възнаградителната лихва. Ето защо, отчитайки размера на
предоставената по кредита сума, срока, за който тя е предоставена, и размера
на възнаградителната лихва, както и обстоятелството, че потребителят е
икономически по-слабият субект, за когото не е установено в случая да е
могъл да влияе върху съдържанието на клаузата, съдът намира, че уговорената
лихва не съответства на присъщата й функция. Фиксираният ГЛП води до
необосновано високо възнаграждение за кредитора, т.е. излиза извън
предназначението й да служи като възнаграждение за кредитора за ползване
на предоставената в заем сума, поради което клаузата от договора, в която е
9
посочен лихвен процент от 98.52 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД като накърняваща добрите нрави.
Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, клаузата
уреждаща възнаграждението за кредитора е негов съществен елемент.
Премахването на клаузата за определяне на възнаграждение за кредитора би
променило възмездния му характер, съглашението за възнаградителна лихва
не може да бъде заместено от норми на закона, защото такива не са въведени
от законодателя. Следователно нищожността на уговорката относно размера
на възнаградителната лихва води до нищожност на договора за кредит в
неговата цялост. Доколкото договора за кредит е нищожен на посочените
основания е безпредметно обсъждането на останалите твърдения на ищеца.
По изложените съображения предявеният иск с правно основание чл.26, ал. 1
от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена
сумата от 80 лева - представляваща заплатена държавна такса в
производството.
В представения по делото договор за правна защита и съдействие е
посочено, че ищецът се представлява безплатно от адв. М. О. на осн. чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗА. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение,
което с оглед цената на иска следва да бъде изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като същото възлиза в размер от 400 лева, която сума следва
да се присъди директно в полза на пълномощника, доколкото това не
представляват направени от страната разноски, а определени от съда такива на
неговия адвокат по реда на чл. 38, ал. 2 от ГПК.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска с правно основание чл. 124
ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявен от Б. С. Б., ЕГН **********, адрес: град Р.,
ул. „**********, бл. **, вх. *, ап. **, чрез адв. М. О. срещу „**********“
ЕООД ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. ****** р-
,
н ***** ж.к. ***** бул. ******№ **, бл. ******, вх. *, ет. *, Договор за
потребителски кредит № ********от *******г.
10
ОСЪЖДА „********“ ЕООД ЕИК ********, със седалище и адрес на
,
управление: гр. С., п.к. ******** р-н ****** ж.к. ******, бул. ******* № **,
бл. *** вх. *, ет. *, да заплати на Б. С. Б., ЕГН **********, адрес: град Р., ул.
„********“, бл. **, вх. *, ап. **, сумата от 80 лева (осемдесет лева) -
направени по делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „*******“ ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
,
управление: гр. С., п.к. ****, р-н ***** ж.к. *******, бул.*******№ **, бл.
******, вх. *, ет. *, да заплати на адв. М. М. О., АК С., служебен адрес: гр. Р.,
бул. „********* № *, Булстат ******* сумата от 400 лева (четиристотин лева)
- адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
11