РЕШЕНИЕ
№ 48
гр. Първомай, 18.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20225340100526 по описа за 2022 година
Предявени са от Р. Ш. Ш. срещу „Неткредит“ ООД обективно съединени при
условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от сключения
между страните Договор за потребителски кредит № ******* от 15.06.2022 г. са
нищожни.
Ищцата Р. Ш. Ш. твърди, че сключила с ответника „Неткредит“ ООД Договор
за потребителски кредит № ******* от 15.06.2022 г., съгласно който ответникът й
предоставил в заем сумата от 500 лв. В договора бил посочен ГПР от 46,42 % и
годишен лихвен % от 38,75 %. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора ищцата следвало да
предостави до края на следващия ден от сключване на договора гаранция в размер на
558 лв. Разпоредбата на чл. 6 от договора предвиждала, че ако ищцата не предостави
гаранция, дължала на ответника неустойка в размер на 420 лв. Поддържа се, че така
уговорените клаузи на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договора за потребителски кредит били
нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като чрез тези клаузи безспорно се нарушавал принципът на
добросъвестност и справедливост, чиято цел била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай
кредитополучателят следвало да избира между две негативни за него последици: да
избере да сключи договор за гарант/поръчител с предварително избрано от
кредитодателя дружество, на което следва да заплаща определено възнаграждение, или
да заплати неустойка. Посочено е още, че клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 били
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като неустойката била
1
необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Поради това
подобни уговорки за предоставяне на гаранция прехвърляли риска от неизпълнение на
задължението на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Наред с това с клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6
от договора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение. Така уговорената сума по съществото си представлява добавък
към възнаградителната лихва, поради което съставлявала сигурна печалба за
заемодателя. Основната цел на тези уговорки била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя. Счита се още, че
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни
функции, била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Намира, че с
предвиждането на тези разходи се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочено е, че събирането на тези разходи било част от дейността по управление на
кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като с уговорките на чл. 4, ал.
3 и чл. 6 от договора за потребителски кредит се нарушавало изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Поддържа, че поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора. По тези
съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва
изцяло исковата претенция. По реда на чл. 211, ал. 1 ГПК е предявил насрещни искове
с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на следните суми: 500 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
******* от 15.06.2022 г., 55,28 лв. – възнаградителна лихва за периода 16.07.2022 г. –
18.11.2022 г., и 3,75 лв. – обезщетение за забава за периода 25.11.2022 г. – 21.12.2022 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната
искова молба – 23.12.2022 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ответникът не оспорва, че сключил с ищцата договор за потребителски кредит
№ ******* от 15.06.2022 г., по силата на който й предоставил сумата от 500 лв.
Поддържа, че в конкретния случай липсвала нееквивалентност на престациите, тъй
като претендираната неустойка била с 138 лв. по-ниска от гаранцията. Посочено е, че
доколкото кредиторът се бил отказал от правото си да търси обезпечение преди
сключването на договора, възниквала необходимостта да бъде предвидена неустойка
за неизпълнението на това задължение по договора. Без уговарянето на неустойка
кредиторът не би могъл да мотивира длъжника да предостави обезпечение по
кредитното правоотношение. Счита, че при евентуално неизпълнение от страна на
длъжника за кредитора биха могли да настъпят вреди. С изискването за предоставяне
на обезпечение се преследвала законосъобразната цел да бъде създадена една
привилегия, посредством която заемодателят да разполага с една по-висока степен на
сигурност, че в случай на неизпълнение ще може да събере вземанията си. Счита, че не
била налице хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като длъжникът бил наясно с
обхвата на своите задължения по кредитното правоотношение. Твърди, че клаузата за
заплащане на неустойка била индивидуално уговорена, защото длъжникът разполагал
с възможност да повлияе върху съдържанието на договора. Отделно от това е
2
посочено, че кредиторът бил извършил предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника. Счита, че не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
доколкото разходите при неспазване на някое от задълженията по договора за кредит,
не се включвали в ГПР. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният от
ищцата иск.
Същевременно се въвеждат твърдения, че ответникът изпълнил задълженията
си по договора за кредит да предостави на ищцата в заем сумата от 500 лв. Съгласно
чл. 3 от договора ищцата се била задължила да върне заемната сума ведно с
договорената възнаградителна лихва на 6 анюитетни вноски, всяка в размер на 93 лв. за
периода от 16.07.2022 г. до 16.12.2022 г. Доколкото ищцата не била погасила нито една
погасителна вноска, било изпратено уведомление за предсрочна изискуемост, връчено
й на 24.11.2022 г. По тези съображения моли да бъдат уважени насрещните искови
претенции.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
насрещната искова молба от ищцата Р. Ш. Ш., в който излага подробни съображения за
неоснователност на предявените от ответника искове. Счита се, че договорът за
потребителски кредит е недействителен поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и
т. 11 ЗПК. Не ставало ясно какви разходи са включени в ГПР, а погасителният план не
отговарял на изискванията на ЗПК. Поддържа се, че в годишния лихвен процент
следвало да се включи и вземането за неустойка, тъй като тя съставлявала печалба за
заемодателя. Оспорва се като нищожна и клаузата за възнаградителна лихва, защото
надхвърляла трикратния размер на законната лихва. По тези съображения моли да
бъдат отхвърлени насрещните искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че на 15.06.2022 г. между страните е бил сключен договор
за потребителски кредит № ******* съгласно Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е
предоставил на ищеца кредит в размер на 500 лв., като е уговорено сумата да бъде
върната разсрочено, на шест месечни вноски от по 93 лв. всяка, в срок до 16.12.2022 г.,
или общо 558 лв. Посочен е годишен лихвен % в размер на 38,75 % и годишен процент
на разходите в размер на 46,42 %. Съгласно клаузата на чл. 4, ал. 3 в срок до края на
следващия ден от сключване на договора кредитополучателят бил длъжен да
предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в
общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от
небанкова финансова институция, е уговорено да бъде в размер на 558 лв. със срок на
валидност до 17.12.2022 г. В чл. 6 от договора е посочено, че при неосигуряване на
гаранция в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по
договора, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 420 лв., която се
начислявала на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3. Уговорено е
начислената неустойка да се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по
кредита съобразно уговорения погасителен план.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В разглежданата хипотеза безспорно кредитополучателят притежава
3
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143,
ал. 1 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза” в договор,
сключен с потребител, като това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Предпоставките за
определяне на една клауза като неравноправна са следните: клаузата да не е
индивидуално определена, а да е предварително изготвена от търговеца, като
потребителят няма възможност да влияе върху съдържанието й; същата да не отговаря
на изискванията за добросъвестност – честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление;
уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя – съществено несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност. В случая
процесният договор е сключен при предварително определени условия от едната
страна по правоотношението – кредиторът. Видно е, че представеният договор за
кредит е бланков, поради което не е бил предмет на предварително договаряне между
страните, респ. ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му, като не
се установява клаузата за неустойка да е била индивидуално договорена, а и липсват
ангажирани доказателства от ответната страна в тази насока. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. В случая с оглед начина на попълване на
договора и обстоятелството, че полетата се попълват от представител на кредитора, се
налага изводът, че ищецът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по
отношение на клаузата за неустойка.
Отделно от това, съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В тази връзка съдът съобрази, че
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
предостави гаранция на кредитора за заплащане на главното задължение.
Същевременно е необходимо да се изясни, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за кредит. Непредставянето
на обезпечение няма за последица претърпяването на вреди от страна на кредитора,
който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да
прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. Поради това съдът намира, че
уговорената неустойка води до едно фактическо оскъпяване на предоставения кредит,
тъй като позволява на кредитора да получи сигурно завишено плащане и то в размер,
представляващ над 80 % от стойността на кредита. Същата съставлява сигурна печалба
за кредитора, която би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна
престация от последния. По тези съображения съдът счита, че клаузите на чл. 4, ал. 3 и
чл. 6 са неравноправни, тъй като в случая очевидно потребителят е приел клаузи, с
които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора (чл. 143, ал.
2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени икономическите
последици от сключването на договора, съставляващо още едно основание за
неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Предвидената клауза за
4
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано висока.
Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечаване изпълнението на задължението и обезщетяване на вредите от
неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора, с оглед
въведените изисквания и срок за изпълнението й. От това следва, че по своето естество
неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които
клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора възвежда за потребителя, са на практика
неизпълними за него, особено като се има предвид, че той търси бързо кредитно
финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури гаранция за целия
размер на вземането по договора (за което съответната банкова или финансова
институция ще изисква също заплащане). От това следва, че основната цел на тази
уговорка е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя. Поради това и предвид създаденото значително неравновесие между
правата на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че клаузите на чл. 4, ал. 3
и чл. 6 се явяват неравноправни, поради което следва да бъде прието, че са нищожни
на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Доколкото противоречието между тези клаузи и разпоредбите на ЗЗП е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тези клаузи е пречка за възникване на задължението за неустойка по чл. 6 от договора.
Ето защо, съдът намира, че предявеният иск за установяване недействителността на
клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 поради противоречието им със ЗЗП следва да бъде
уважен. В тази връзка и тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от
едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другите посочени от
ищеца основания за недействителност на тези уговорки.
С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес от волята
на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си
материално право има нужда при възникналия правен спор. Поради това съдът се
произнесе по предявения установителен иск за прогласяване нищожността на
оспорените клаузи от договора за потребителски кредит, а при разглеждане на
предявените от ответника насрещни искове съдът ще обсъди в мотивите въведените от
ищеца възражения за недействителност на договора.
В тази насока следва да се отчете, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред
посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
5
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.
22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на гаранция, дължима на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като
краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 978 лв.,
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 500 лв., при лихва в
размер на 58 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход
единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя
сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на
годишния процент на разходите от 46,42 %. Предвид горното съдът намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в
договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително
уговорения такъв. Без значение е, че сумата не е била начислявана към погасителните
вноски по кредита, доколкото същата влияе върху ГПР, който не е бил посочен в
действителния си размер, което от своя страна води до недействителност на целия
договор на основание чл. 22 ЗПК. Допуснато е и нарушение при посочването на
общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на
задълженията по договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора
предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.
19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита.
От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
същият следва да се приеме за недействителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
6
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съгласно константната практика на съдилищата при установена в
хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за
потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с
установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да
е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по
чл. 55 ЗЗД (така Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.
о.). Прилагайки тази постановка по аналогия, следва да се приеме, че в настоящата
хипотеза ищцата ще следва да заплати на ответника чистата стойност по процесния
договор за кредит в размер на сумата от 500 лв., която не се спори, а и от
представените писмени доказателства се установява, че е усвоена от потребителя.
Ищецът, чиято е доказателствената тежест за това, не установи при условията на пълно
и главно доказване, че е заплатил задължението си по договора за кредит. Предвид
изложеното предявеният иск за заплащане на главница по договора за кредит следва да
бъде уважен в пълния му предявен размер, ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на насрещната искова молба – 23.12.2022 г., до окончателното
изплащане на вземането, като с оглед приложимостта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК
следва да се отхвърлят претенциите за заплащане на 55,28 лв. – възнаградителна лихва
за периода 16.07.2022 г. – 18.11.2022 г., и 3,75 лв. – обезщетение за забава за периода
25.11.2022 г. – 21.12.2022 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. за държавна
такса по първоначалния иск. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2
ЗАдв на процесуалния представител на ищеца – адв. М., следва да се определи
възнаграждение за осъществената правна помощ. С оглед редакциите на разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 01.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (действащи към датата на подписване на всеки от
договорите за правна помощ) същото следва да бъде в размер на 300 лв. по
първоначалния иск и 400 лв. по насрещния иск. Разпоредбите на Наредбата имат
материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция, която е в сила
към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната
инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не е
предадено обратно действие. Тъй като клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договора
формират едно правило за поведение, а не се касае за уговорки, вменяващи напълно
различни задължения за потребителя, съдът не би могъл да приеме, че е сезиран с два
отделни иска. Вземайки предвид отхвърлената част от насрещните искове, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на адв. М. сумата от 342,24 лв. (300 лв. по
първоначалния иск и 42,24 лв. по насрещния). На ответника също се дължат разноски
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение съобразно уважената част от
насрещните искове. Предвид вида и характера на извършените процесуални действия и
разпоредбата на чл. 25, ал. 1 НЗПП, съдът определя на ответника възнаграждение за
юрисконсулт в размер на 100 лв. С оглед уважената част от исковете, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 139,44
лв.
Така мотивиран, РС Първомай
7
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, предявен от Р. Ш.
Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: ******* (Л. Т.), ***, че клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6
от сключения между страните Договор за потребителски кредит № ******* от
15.06.2022 г. са нищожни като неравноправни поради противоречие с разпоредбите на
ЗЗП.
ОСЪЖДА Р. Ш. Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, да заплати на
„Неткредит“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: ******* (Л.
Т.), ***, сумата от 500 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ******* от 15.06.2022 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на насрещната искова молба – 23.12.2022 г., до окончателното изплащане на
вземането, като исковете с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на 55,28 лв. – възнаградителна лихва за периода 16.07.2022 г. –
18.11.2022 г., и 3,75 лв. – обезщетение за забава за периода 25.11.2022 г. – 21.12.2022 г.
ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ******* (Л. Т.), ***, да заплати на Р. Ш. Ш., ЕГН: **********, адрес:
*******, сумата от 50 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ******* (Л. Т.), ***, да заплати на адв. Д. В. М. от АК Пловдив на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 342,24 лв. за адвокатско възнаграждение.
Присъдените по-горе разноски могат да бъдат заплатени по следната банкова
сметка: IBAN: *******, с титуляр адв. Д. В. М..
ОСЪЖДА Р. Ш. Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, да заплати на
„Неткредит“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: ******* (Л.
Т.), ***, сумата от 139,44 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Присъдените в полза на „Неткредит“ ООД суми могат да бъдат заплатени по
следната банкова сметка: ***********************************.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: _________п______________
8