Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 20.07.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №685 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.01.2020 год., постановено
по гр.дело №32861/2019 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, изменено в частта за
разноските с определение /наименовано „определение“/ от 24.11.2020 год., „С.“
АД е осъдено да заплати на П.М.И. по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ
сумата от 3 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания,
изразяващи се в мозъчно сътресение без открита вътрешночерепна травма,
настъпили в резултат на трудова злополука, призната за такава с разпореждане на
Териториално поделение – София град на НОИ №20412 от 18.04.2017 год., настъпила
на 09.02.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на злополуката – 09.02.2017 год. до окончателното й изплащане, като искът е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 8 000 лв. и
ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
сумата от 120 лв., представляваща държавна такса и сумата от 75 лв.,
представляваща възнаграждение за вещо лице, а ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 456.25 лв.
Срещу
решението в частта му, в която му, в която е отхвърлен предявения иск за
разликата над 3 000 лв. до пълния предявен размер от 8 000 лв., е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
П.М.И.. Жалбоподателят поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел,
че е налице трудова злополука, която е настъпила на 09.02-2017 год., като в
резултат на същата ищецът претърпял закрита черепно-мозъчна травма, която му
причинила временно разстройство на здравето. Не било отчетено обаче
обстоятелството, че ищецът бил с няколкомесечно главоболие, световъртеж, бърза
уморяемост от всяко извършвано действие. При придвижването си се налагало да се
подпира на стените или да се движи изключително бавно, олюлявайки се,
страхувайки се, че ще падне. Дълго време се чувствал отпаднал, с болки и
схващания, нямал апетит. Видно било от заключението на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза, че бил постъпил в болнично заведение, където
останал на лечение, като по време на хоспитализирането му било проведено
медикаментозно лечение с вливания, невропротектори /ноотропни/, обезболяващи
/аналгитици/, успокоителни /седативи/, витамини и др., а при изписването му
било назначено лечение с билков препарат /Дормиплант/ и ергоалкалоидни /Сермион/.
В последващ период лечението било продължило със Сермион, Дормиплант,
невропротектор Пираминол. Действително лечението му било протекло с овладяване
на общомозъчната симптоматика, но СРС не бил взел предвид това, че подобен вид
травми имали последици за пострадалия до края на живота му. Тези последици и до
днес се изразявали в главоболието, което ищецът продължавал да изпитва и
честите пристъпи на болка, които въпреки отминалия период от време не били
отшумели напълно. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната
му част, а искът – уважен.
Ответникът
по жалбата „С.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че по делото останали недоказани твърденията на
ищеца за претърпени значителни болка и страдания вследствие на злополуката.
Напротив, установено било от заключението на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза, че уврежданията на ищеца били нетравматични,
водещи до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, които били
наложили краткосрочна хоспитализация и кратък срок за възстановяване – 7-10
дни. Не били налице медицински причини за очаквано влошаване на състоянието му,
тъй като получената травма не била свързана с трайни увреждания и преминавала в
краткия срок за възстановяване. Следователно не били налице и дълготрайни
негативни последствия, както твърдял ищецът. В този смисъл размерът на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди бил съобразен с принципа на
справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетение за
неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за
вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили
временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или
смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено,
независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има
вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената
вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/. Видно е от посочената
разпоредба, че фактическият състав за възникване на отговорността на
работодателя, която има обективен характер, включва следните кумулативни
предпоставки: 1/ наличие на трудово правоотношение между ищеца /или
наследодателя му/ и ответника; 2/ професионално заболяване или трудова
злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото
правоотношение и причинила временна неработоспособност, трайна
неработоспособност с 50 % или над 50 % или смърт; 3/ вреда – имуществена или
неимуществена и 4/ причинна връзка между професионалното заболяване или
трудовата злополука и вредата.
Безспорно е във въззивното
производство, а и от събраните доказателства се установява, че към датата на
процесната злополука – 09.02.2017 год., между страните е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „работник,
зареждане на акумулатори“, както и че на посочената дата, около 8.15 ч., на линията
за зареждане на акумулатори в цех „Блоково формиране“ в завод за производство на
акумулатори на ответното дружество, между служителя К.П.и ищеца възникнал
междуличностен конфликт, който преминал във физическо насилие, като в резултат
на нанесен юмручен удар от П. на ищеца на последния били причинени мозъчно
сътресение, без открита вътрешночерепна травма, контузия на главата с оток и
зачервяване в лява слепоочна област и в лявата околоочна област.
Не се спори между страните, че
посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО,
според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето,
станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и
при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило
неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и
обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в разпореждане №20412
от 18.04.2017 год. на НОИ – Териториално поделение – София град по чл. 60, ал.
1 КСО и протокол за резултати от извършено разследване на злополуката №3 от 07.04.2017
год. на НОИ – Териториално поделение – София град, ползващ се с материална
доказателствена сила съобразно чл. 58, ал. 6 КСО.
Единственият спорен между страните въпрос
по същество във въззивното производство е свързан с размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди.
Въз основа на съвкупната преценка на
гласните доказателства по делото чрез разпита на свидетеля С.В.М., които при
преценката им следва да бъдат ценени като ясни, последователни, житейски логични
и кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото и заключението
на вещото лице по допусната и изслушаната в първоинстанционното производство
съдебно-медицинска експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/,
въззивният съд приема за установено, че мозъчното сътресение, предвид липсата
на данни за изпадане в безсъзнателно състояние /комоционна кома/, е причинило
на ищеца временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като
възстановяването било в рамките на две-три седмици. Мекотъканната травма на главата
му била причинила болка и страдание, като възстановяването било за 7-10 дни.
Болничното лечение на ищеца продължило 3 дни, а домашното лечение – общо 23
дни. Лечението му било типично за страданието – медикаментозно, с вливания на
течности, приложение на невропротектори /ноотропни/, обезболяващи /аналгетици/,
успокоителни /седатива/, витамини. При изписването на ищеца било назначено
лечение с билков успокояващ препарат и невропротекторен медикамент -
ергоалкалоиди. В последващ период лечението продължило с тях, както и с
невпоротектор. Лечението на ищеца било протекло типично, с овладяване на
общомозъчната симтоматика в рамките на пълния възстановителен период.
Установено е също така, че представените амбулаторни листове били с поставена
диагноза „Световъртеж от централен произход“, както изрично било посочено, че
се касае за общо заболяване, а не за усложнение на травма, но дори и да се
приемело, че световъртежът бил с травматичен произход, то същият представлявал
симптом на т.нар. посткомоционен синдром и не се класифицирал като усложнение.
Прогнозата за пълно отзвучаване на оплакванията от травмата била отлична, не
били налице медицински причини да се очаква влошаване, тъй като травмата на
главата не била свързана с трайно увреждане на мозъка и била преминала в
горепосочения период. При разпита си в открито съдебно заседание вещото лице е
посочило, че е напълно възможно ищецът да има продължаващи оплаквания с
епизодичен характер в рамките на 2-3 месеца, което обуславяло и посттравматичния
характер на допълнителната диагноза.
Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на
конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на
увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението
и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, вкл.
козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да
продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално
положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в
най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените
и предвидим в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат на вредоносното
действие /виж т. 11 от Постановление №
4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС; в този смисъл Решение № 38 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г., III г.
о., ГК и Решение
№ 414 от 21.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о., ГК/.
В контекста
на изложеното и на основание приетото
за характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца, претърпените от него
болки от физическо естество след увреждането, които са били с нормална продължителност,
в т.ч. периода и естеството на лечението и възстановителния период, причинените
неудобства в битов и личен план, възрастта на ищеца, който към момента на
злополуката е бил на 43 години и обстоятелствата, при които е настъпило
травматичното увреждане, а от друга страна – липсата на трайни последици за
здравето, личното и обществено благополучие на ищеца, в т.ч. липсата на
доказателства за допълнително влошаване или усложняване на състоянието на
здравето му /претърпените болки и страдания за процесната травма са типичните,
в т.ч. проявата на класическия симптом световъртеж/, възстановеното му физическо
състояние, съществуващите в страната
обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, както и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи /виж например Определение № 401 от
17.05.2021 год. на ВКС по гр.дело № 835/2021 год., ІV г. о., ГК/, настоящият
съдебен състав намира, че с определянето на обезщетение в размер на 3 000 лв. ще бъде постигнат справедлив
баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда
съобразно принципа, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както законосъобразно
е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 580 лв. /своевременно релевираното от жалбоподателя възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК се явява основателно предвид ниската фактическа и правна сложност на
въззивното производство, което се е развило в едно съдебно заседание, в което
не са събирани доказателства, поради което и разноските на ответника за
адвокатско възнаграждение трябва да бъдат намалени до минималния размер,
предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 от наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.01.2020 год., постановено по гр.дело №32861/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 113 с-в, изменено в частта за разноските с определение
/наименовано „определение“/ от 24.11.2020 год., в обжалваната му част.
ОСЪЖДА П.М.И. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. Ц.И.,*** офис ** да
заплати на „С.“ АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 580 лв.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/