№ 2457
гр. София, 15.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100502032 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.11.2021 год., постановено по гр.дело №60211/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в, ЗД „Б.И.“ АД е осъдено да заплати на Г. И. Й. по иск с правно основание
чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 6 000 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение
по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за причинени
неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на настъпило на 06.07.2020 год.
пътнотранспортно произшествие /ПТП/ в гр.София, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 21.10.2020 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в
останалата му част до пълния предявен размер от 8 000 лв.; отхвърлен е и предявения от Г.
И. Й. срещу ЗД „Б.И.“ АД по чл. 493, ал. 1, т. 4 КЗ за сумата от 300 лв. – сторени от ищцата
разумни разноски във връзка с предявяване на претенцията пред застрахователя, като
ответникът ЗД „Б.И.“ АД е осъден да заплати, както следва: на адв. М. Н.-Т. – сумата от
633.25 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по
чл. 38, ал. 2 ЗА и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – сумата от 601.45 лв.,
представляваща разноски по делото.
Срещу решението в частта му, в която е уважен искът за неимуществени вреди, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника ЗД
„Б.И.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че ищцата не била доказала, че претърпените от нея
увреждания са в причинна връзка с процесното пътно-транспортно произшествие /ПТП/. За
нея не били настъпили продължителни болки и страдания или такива с особен интензитет,
1
като възстановителният период бил изключително кратък и нямало трайни последици за
здравето на ищцата. В този смисъл определеният от първоинстанционния съд размер на
обезщетението за неимуществени вреди бил завишен и не съответствал на критериите,
установени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Неправилно СРС не бил отчел възражението за
съпричиняване поради внезапното навлизане на ищцата на платното, без същата да се
огледа и да съобрази поведението си с останалите участници в движението. Ответникът не
бил поставян в забава, тъй като не било установено наличието на редовно предявена
претенция за изплащане на застрахователно обезщетение с посочена банкова сметка. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по жалбата Г. И. Й. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната му част. Поддържа, че размерът на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди бил съобразен с нормата на чл. 52 ЗЗД. Възражението за
съпричиняване не било доказано по делото. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ дава право на увреденото лице при пътнотранспортно
произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу
застрахователя, при който деликвента има застраховка “гражданска отговорност”. По този
иск ищецът следва да установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на
МПС /фактическия състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в
причинна връзка от което са произлезли вреди, като вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно застрахователно правоотношение,
произтичащо от договор за застраховка “гражданска отговорност” между този водач и
застрахователя /ответното дружество/. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства, гласните доказателства чрез разпита на свидетелката Л.Б.
2
Й. /майка на ищцата/, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва
отчасти да бъдат кредитирани като ясни, убедителни, житейски логични и кореспондиращи
с останалия доказателствен материал, както и от заключенията на вещите лица по
допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебна автотехническа
експертиза и съдебно-медицинска експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202
ГПК подлежи на кредитиране, се установява съществуването на договор за застраховка
„гражданска отговорност”, който има за обект лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег.
№*******, като застрахована била Т.Г.Л., а застраховател – ответното дружество, както и че
в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП в гр.София – на
06.07.2020 год., около 14.15 ч., при движение с несъобразена скорост с интензивността на
движението по ул.“Адам Мицкевич“, с посока от бул.“Сливница“ към бул.“Бели Дунав“, в
района на кръстовището с ул.“3020-та“, на обозначена пешеходна пътека с пътен знак Д17,
горепосоченият автомобил се ударил в спрелия пред него лек автомобил „Тойота Ярис“ с
рег.№*******, управляван от Т. И. Г., като последният отскочил напред и ударил две
пешеходки – Г. И. Й. и Л. А. Й. /на 11 год./, които в този момент пресичали пътното платно
от дясно на ляво по пешеходна пътека, в резултат на което на ищцата, която паднала по
корем, били причинени травматични увреждания в областта на ляво рамо, двете колене и по
тялото /обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота/. Не се спори
също така, че към момента на процесното ПТП ищцата е била бременна в 7 – 8-ми лунарен
месец.
Установено е също така въз основа на заключението по съдебно-медицинската
експертиза, че ищцата е търпяла съпътстващи болки, страдания и временни функционални
нарушения, като болките от травмите не били с голям интензитет /предвид липсата на
медицинска документация, обуславяща различен извод/ и продължителността им била в
рамките на няколко дни до седмица, като не се налагало назначаването на щадящ режим –
такъв, паралелно с превантивно медикаментозно лечение, трябвало да бъде предписан във
връзка с напредналата й бременност, за да се избегне преждевременно раждане или
възникване на възможно усложнение за здравето на плода. По повод опасения за
състоянието на плода в деня на произшествието на ищцата бил проведен специализиран
акушеро-гинекологичен преглед и изследвания.
Показанията на свидетелката Л.Б. Й. /майка на ищцата/ обосновано не са били
кредитирани от първоинстанционния съд в частта им, в която същата заявява, че и след
раждането ищцата е продължила да има синини и по двете колене и лакът, тъй като същите
се опровергават от заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза.
Доказано е по делото, че на 21.07.2020 год. ищцата отправила до ответника писмена
застрахователна претенция за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, като
посочила и банкова сметка за превод на обезщетението /виж претенция на л. 8-9 от
първоинстанционното дело/.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са
свързани с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, дали
3
застрахователят /ответникът/ е в забава и наличието на съпричиняване.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства
при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване
състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания и пр.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна – възрастта на пострадалата –
която към момента на ПТП е била на 28 год.; обстоятелствата, при които са настъпили
уврежданията – на пешеходна пътека, като ищцата е била бременна и придружавана от дете
и след удара е паднала по корем; вида и тежестта на травматичните увреждания, причинили
временно разстройство на здравето, неопасно за живота, тяхната интензивност и
продължителност – не повече от една седмица, съпътствани обаче от психическа травма –
явяваща се съществена вреда, изразила се в преживяно от ищцата силно притеснение за
състоянието на плода и предстоящото раждане, както и страх от превозни средства –
настъпването на които е доказано от събраните и ценени по делото доказателства, и от друга
страна – липсата на трайни последици за здравето, личното и обществено благополучие на
ищцата, възстановеното й физическо, съществуващите в страната обществено-
икономически условия към момента на настъпване на вредите, индиция за които са
лимитите на застрахователно покритие – виж чл. 492 КЗ, без те да имат самостоятелно
значение, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични
случаи /виж например Определение № 325 от 21.06.2018 год. на ВКС по т.дело № 93/2018
год., I т. о., ТК, Определение № 115 от 22.02.2012 год. на ВКС по т.дело № 363/2011 г., II т.
о., ТК/, въззивният съд счита, че определянето на 6 000 лв. би било справедливо по размер
обезщетение за търпените неимуществени вреди, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд. Присъждането на сума в по-нисък размер би довело до
несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване.
Посочената сума е дължима ведно със законната лихва, считано от 21.10.2020 год. –
датата, на която е изтекъл предвидения в нормата на чл. 496, ал. 1 КЗ тримесечен срок за
произнасяне от страна на застрахователя по отправената до него претенция от ищцата. Във
връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че съгласно чл. 497, ал. 1
КЗ, застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното
обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, като в частност същият не може да се
освободи от отговорност за заплащането на лихва, тъй като ищцата е предоставила пълни и
4
точни данни за банкова сметка с предявяването на претенцията си – виж чл. 380, ал. 2 и 3
КЗ.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява неоснователно, поради следните
съображения:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите
или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди,
респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или бездействията на
пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е.
последният да е тяхно следствие, но не е необходимо наличието на вина/. Тежестта за
доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна – ответника – виж и т. 7 от
Тълкувателно решение № 1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
С оглед установения по делото механизъм на процесното ПТП – уврежданията на
ищцата са настъпили, докато същата е преминавала по пешеходна пътека, е необходимо да
се посочи, че разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП установява задължение за
пешеходците преди да навлязат на платното за движение, за да преминат по пешеходните
пътеки, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства. Същевременно по
делото не са ангажирани доказателства, че поведението е ищцата е допринесло за
настъпването на вредите, а именно, че пострадалата е предприела навлизане в платното за
движение по неправомерен начин и момент, т.е. когато това не е било позволено и
безопасно, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника – напротив от
показанията на свидетелката Т.Г.Л. се установява, че преди удара /произшествието/
превозното средство, което се е движело пред управлявания от нея автомобил, е било спряло
преди пешеходната пътека.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адв.
М. Н.-Т. сумата от 756 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство /с ДДС/ по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.11.2021 год., постановено по гр.дело №60211/2020
год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“*******, да заплати на адв. М. Б. Н.-Т., с адрес: гр.София, ул.“*******, личен
№**********, сумата от 756 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство /с ДДС/ по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6