№ 5649
гр. София, 18.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-22 СЪСТАВ, в публично заседание
на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Стефан Ис. Шекерджийски
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Стефан Ис. Шекерджийски Гражданско дело
№ 20231100108316 по описа за 2023 година
искове с пр.осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД:
Ищецът – Ц. Р. П., в исковата си молба и уточнение на същата от 25.09.2023г. и
30.10.2013г., твърди, че наказателно производство пр.пр. № 37330/2018г. по описа СРП (ДП
№ 227 ЗМК 2048 по описа на 3-то РУ-СДВР) било образувано и водено него с оглед на
престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4, във вр. с чл. 130 от НК, на 11.09.2018г. и било прекратено
на 19.12.2018г. През по-голямата част от времето бил задържан под стража.
Търпял страдания.
По тези съображения претендира сумата от 30 000 лева, неимуществени вреди; и
сумата от 14 224,50 лева, лихва за периода от 19.12.2018г. до 20.07.2023г.
Претендира още законната лихва и разноски.
Ответникът - Прокуратура на РБ, оспорва исковете:
- искът бил и недоказан, отделно се оспорва и по размер;
- навежда довод по чл. 2б от ЗОДОВ;
- навежда и други правни доводи.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 и чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено
следното:
от фактическа страна:
Не се спори, че по отношение на ищеца е водено наказателно производство за
обвинение, посочени в исковата молба.
1
Ищецът е задържан под стража на 11.09.2018г. за 24 часа (Заповед по чл. 72 от ЗМВР
– л. 4 от ДП-2048/2018г.) и е привлечен като обвиняем на следващия ден – постановление от
12.09.2018г.
Ищецът е осъждан за продължавано престъпление – кражби (НОХД № 3/2017г. –
Споразумение № 3/06.01.2017г. по описа на ВРС / л. 22 от ДП-2048/2018г.). Впоследствие
многократно и осъждан (споразумения) за нарушаване на заповед за защита по отношение
на майка си, а и за кражби на МПС-а (л. 41-4).
В о.с.з. от 04.09.2018г. по НЧД № 15526/2018г. процесуалният представител на ищеца
е заявил: не се установи по безспорен начин какви са причините за удара срещу полицая, тъй като в проведен
разговор с подзащиятния ми, същият заяви, че преди това е бил предизвикан от органите на реда с обидни думи.
Макар и липсата на лична карта, която загубил …
В това заседание е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Тя е отменена на 07.11.2018г. (Постановление от същата дата – л. 33 от ДП-
2048/2018г.).
Производството е прекратено на 19.12.2018г. (Постановление от същата дата – 61 от
ДП-2048/2018г.).
С определението за насрочване – Проекто-доклад от 16.10.2023г., на ищеца е указано
изрично да вземе становище по отношение на ударите. Това не е сторено, а напротив – в
о.с.з. от 27.02.2024г., процесуланият му представител заявява: … тъй като от известно време нямам
комуникация с доверителя ми. Той периодично ми звънеше от затвора във Враца, но последния месец нямам
обаждане от негова страна. Надявах се, че до съдебното заседание ще се обади, за да …
Съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 175 от ГПК (признание на
неизгоден за страната факт) и на чл. 161 от ГПК, предвид неположената грижа от страна на
процесуалния представител на ищеца в това производство.
Онзи, който действа чрез друг, счита се че сам извършва действието – qui per
alium facit, per se ipsum facere videtur или, процесуалният представител на страната е нейното
„другото аз“ – alter ego. В наказателното производство е признато, че са нанасяне удари.
Това всъщност е признанието на неизгоден факт (Решение № 475 от 08.06.2010г. по гр.д. №
1311/2009г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС: Изявлението на страната по делото, когато то съдържа неизгодни за нея
факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство.
Когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни това е указание за
тяхната истинност. Признанието има доказателствено значение, затова съдът преценява признанието, с оглед на
всички обстоятелства по делото - чл. 175 ГПК /чл. 127, ал. 2 ГПК (отм.); също Р. № 98 от 21.03.2011г. на
ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 952/2010г.).
Твърденията за предизвикване от страна на органите на МВР не са доказани (чл. 154
от ГПК).
Същевременно, процесуалният представител има задължение да прояви активност и
да се свърже с доверителя си, което е улеснено от обстоятелството, че последният всъщност
е в заведение за лишаване от свобода. Липсата на комуникация между ищеца и адвокат е
ирелевантна (Определение № 255 от 09.06.2011г. по ч.гр.д. № 178/2011г., г.к., ІІ г.о. на ВКС; и
2
Определение № 280 от 05.05.2010 г. по ч. гр. д. № 235/2010г., г.к., ІV г.о. на ВКС).
При това положение решаващият орган намира, че ищецът е нанесъл безпричинно
удари на представител на МВР, изпълняващ своите задължения.
от правна страна:
Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието,
прокуратурата и съда от незаконно: обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако
образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или
че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след
като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано (чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ).
Прекратяването на производството, когато се установи, че няма изобщо извършено
престъпление, или че обвиняемият не го е извършил, може да стане в течение на всяка една
от фазите на предварителното производство. Тогава неоснователното обвинение дава право
на обезщетение, ако с него на обвиняемия са били причинени вреди.
Отговорността на държавата/общините по ЗОДОВ е специална деликтна отговорност
спрямо общата деликтна отговорност, уредена в чл. 45 и сл. от ЗЗД. Тази отговорност
произтича от общото задължение на държавата да спазва правата и законните интереси на
гражданите, респ. на юридическите лица, за разлика от деликтната отговорност по ЗЗД,
произтичаща от общото задължение да не се вреди виновно и противоправно другиму.
Отговорността по ЗОДОВ има обективен характер – възниква при наличие на изрично
предвидените в специалния закон предпоставки и не е обусловена от наличието на вина
(виновно поведение) от страна на конкретното длъжностно лице, причинило с поведението
си вредата – чл. 4 от ЗОДОВ, докато деликтната отговорност по чл. 45 и сл. от ЗЗД е
виновна отговорност – обусловена е от виновно поведение на причинителя на вредата, вкл.
в хипотезата на обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД, като вината се предполага до
доказване на противното, съгл. чл. 45, ал. 2 от ЗЗД
Обемът на отговорност на държавата по ЗОДВОВ е определен с разпоредбата на чл. 4
от закона – държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди
се определя по общото правило, установено в чл. 52 от ЗЗД, а именно – по справедливост.
Съдебната практика е установила кои обстоятелства следва да се установят и
преценят от решаващия орган, за да може след това да се прецени какво обезщетение да се
присъди. Така например, според Определение № 1 от 6.01.2022г. на ВКС по гр.д. №
1260/2021г., IV г.о., ГК, докладчик председателят Зоя Атанасова, в което са цитирани: … …
тежестта на повдигнатото обвинение, … по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца , конкретните
негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.
Съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на вреди в
рамките на обичайното за подобни случаи. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се
унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността,
3
както и социалното му общуване. В аналогичен, но по-общ смисъл е и Решение № 32 от 19.02.2015
г. на ВКС по гр. д. № 2269/2014 г., IV г. о., ГК: … Размерът на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на
причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за
размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки,
други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е
трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си
негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето
основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо
лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.).
В конкретния случай:
1. периодът от 11.09.2018г. до 19.12.2018г., съобразно изложеното в исковата молба,
възлиза на 3 месеца и 7 дена. Това е относително кратък срок, още повече, че е било
необходимо процесуално време, за да се установи, че към момента на извършване на
деянието г-н П. е бил временно невменяем.
Задържането под стража е продължило от 11.09.2018г. до 07.11.2018г.
Ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата
отговаря по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ. В тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от
незаконно задържане под стража. Ако са настъпили имуществени вреди, обезщетението за тях не се поглъща, а се
присъжда самостоятелно с оглед особеностите на всеки конкретен случай – т. 13 от Тълкувателно решение
№ 3 от 22.04.2004г. на ВКС по тълк.гр.д. № 3/2004г., ОСГК, докладчик съдията Жанета
Найденова, като са съобразени като ориентир Решение № 200 от 22.11.2022г. на ПАС по
в.гр.д. № 465/2022г. и Решение № 1506 от 24.06.2022г. на СГС по в.гр.д. № 9319/2021г.
2. обвинението е било за леконаказуемо престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7, във
вр. с чл. 130 от НК;
3. деянието на ищеца е в разрез с обществените порядки.
От една страна, че нито една от страните не сочи документация по наказателното
производство и в тази връзка - доколкото и двете страни са били такива и в него,
възможността да се навеждат нови доводи и твърдения, е преклудирана (Т. 4 от ТР № 1 от
09.12.2013г. по т.д. № 4/2012г., ОСГТК на ВКС; Р. 549 от 29.10.2010г. по гр.д. № 56/2010г., ІV
г.о. на ВКС; също Р. № 76 от 10.02.2011г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 648/2010г.).
При липса на твърдения, а и последващото им установяване (събраните
доказателства в друго производство /административно или наказателно/ - изложеното е във
връзка с довод от писмените бележки на ответника), нямат правно значение за
производството пред гражданския съд, който не може да ползва доказателства, събрани в
такова производство - Определение № 374 от 01.04.2010 г. по гр.д. № 34/2010г., ІV г.о. на
ВКС, Определение № 241 от 07.04.2011г. по т.д. № 840/2010г., I т.о. на ВКС, също:
Определение № 134 от 24.02.2010г. по т.д. № 937/2009г., I т.о. на ВКС, Съдът постановява
решението по спора въз основа на доказателствата, събрани по конкретното дело, в открито заседание с участие
на страните. Той не може да се позовава на събрани извънсъдебно доказателства и дори на доказателства,
събрани по друго дело Решение № 84-II от 05.05.1983г. по гр.д. № 263-II/82г., I г.о.; Решение №
183 от 22.11.2010г. по т.д. № 30/2010г., т.к, ІІ т.о. на ВКС; Решение № 55 от 30.05.2009г. по
4
т.д. № 728/2008г., т.к., І т.о. на ВКС; Решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г., т.к., ІІ
т.о. на ВКС; Определение № 817 от 14.07.2010г. по гр.д. № 554/2010г., г.к., Іv г.о. на ВКС;
Решение № 65 от 28.02.1985г. по гр.д. № 933/1984г., І г.о. на ВС; например не може съдът да
постанови решението си, като се позове на показания на свидетел, който е бил разпитан по друго дело, дори и
страните да са се съгласили за това - Решение № 2169 от 21.09.1976г. по гр.д. № 1684/1975г., I г.о.
на ВС.
Актът на прокуратурата, с който е прекратено досъдебното производство като
юридическо значение се ограничава само до това, че с него е сложен край на процедурата
( Постановлението на прокуратурата, с което е прекратено наказателното преследване поради това, че
обвиняемият е счетен за невиновен да е извършил престъпното деяние, не е задължително за гражданския съд,
който се произнася по гражданските последици от това деяние - ТР № 142 от 01.12.1966г. по гр.д. №
112/1966г., ОСГК на ВС; също: Актовете на органите на досъдебното производство /заключително
обвинително постановление и обвинителен акт/, независимо че са официални документи по смисъла на чл. 179
ГПК, респ. чл. 143, ал. 1 ГПК /отм./, не представляват доказателство за механизма на ПТП и за поведението на
участниците в него, поради което нямат задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските
последици от деянието - решение № 43/15.03.2011г. по т.д. № 414/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и
решение № 43/16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.).
Поведението на ищеца е било крайно неморално – той е нанесъл удари на полицай,
като по тази причина не би следвало да черпи права от тази си изява (nemo ex delicto suo
actionem consequi debet). Това е така, доколкото няма ангажирани доказателства, че към онзи
момент е бил неадекватен.
От друга страна, дори и това обстоятелство да бе установено, употребата на
наркотично средство, доколкото не се твърди, че е била насилствена, е доброволно деяние,
което означава, че делинквентът носи гражданска отговорност за поведението след
настъпване на въздействието на психотропното вещество.
Ищецът е бил задържан, тъй като проявата му е била крайно дръзка, бил е осъждан и
без документ за самоличност. Както бе посочено, досъдебното производство е продължило
кратко, като срокът е съответствал на времето, необходимо, за да се установи състоянието на
г-н П. към 11.09.2018г.
Той е отчужден от семейството си и е осъждан, към момента на извършване на
деянието. Задържането му и самото производство нямат никакво отношение към загубата на
доверие на роднини и познати (като за това обстоятелство отново на не са ангажирани
каквито и да се доказателства).
От друга страна, процесуланият представител на ищеца, крайно пестеливо описва
фактологията на предварителното наказателно производство, а позицията на ПРБ е
традиционно формална, пасивна и несъобразена с правилата на ГПК за събиране на
доказателства (съображения за това са изложени по-горе).
И двете страни желаят досъдебното производство да бъде приобщено. Би могло
основателно да се приеме, че причината за прекратяване му представлява безспорен факт.
В тази ситуация, с поведението си ищецът е предопределил това на органите на МВР
5
и прокуратурата. Притежавал, макар да е незаконно, и е употребил (също незаконно), по
своя воля наркотично вещество и е причинил телесна повреда на представител на МВР.
Доводът за „оздравителния ефект“ на престоя на ищеца в местата за лишаване от
свобода, не следва да се коментира.
Така, както искът за главницата, така и този за лихвата, са неоснователни.
по разноските:
Ответникът не претендира разноски.
Воден от гореизложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц. Р. П., ЕГН **********, съд.адр.: гр. София, ул. „****,
тел.: ****, чрез адв. И. Ю., САК (ЕПЕП), срещу Прокуратура на РБ, гр. София, бул.
"Витоша" № 2 (ЕПЕП), иск с пр.осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД, за заплащане
на:
- сумата от 30 000 (тридесет хиляди) лева, неимуществени вреди, свързани с
наказателно производство пр.пр. № 37330/2018г. по описа СРП (ДП № 227 ЗМК 2048 по
описа на 3-то РУ-СДВР); и
- сумата от 14 224,50 (четиринадесет хиляди двеста двадесет и четири лева и
петдесет стотинки) лева, лихва за периода от 19.12.2018г. до 20.07.2023г.,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
6