Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 11.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на единадесети декември през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 3130 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 2072 от 06.01.2020 г., постановено по гр. д. № 20723/2019 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 144-ти състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 39708 от 13.02.2020 г., постановено по същото дело, е осъден ответникът „Т.С.“ ЕАД да заплати на „М.К.“ ООД на основание чл. 55 от ЗЗД вр. чл. 92 от ЗЗД, сумата от 10 506,54 лева – като сбор от внесена по договор № У 30/24.03.2014 г. гаранция по чл. 8.1 от него в размер на 7 591,32 лева и по договор с № У 131/25.09.2014 г. невъзстановена част от гаранция по чл. 8.1 от него в размер на 1 265,22 лева, както и по договор от 25.02.2015 г. гаранция по чл. 7.1 в размер на 1 650 лева, ведно със законната лихва от 09.04.2019 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 3 198,93 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 10 506,54 лева за периода 09.04.2016 г. – 09.04.2019 г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат доводи за неговата неправилност и постановяване в нарушение на материалния закон. Твърди се, че производството по настоящото дело е недопустимо, доколкото ищецът е депозирал две искови молби с идентичен предмет, във връзка с едно и също облигационно отношение и срещу едно и също лице и отнасящи се до идентични правоотношения и идентични вземания както по основание, така и по размер. Счита се, че процесната неустойка, въз основа на която ответното дружество е задържало част претендираната сума, неправилно е приета от районната съдебна инстанция за нищожна, като „М.К.“ ООД не е спазило клаузите на договора и не е изпълнило задълженията си така, както е разписано в него. Релевира се възражение за изтекла погасителна давност.  Оправя се искане за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ответната страна по въззивната жалба - ищецът „М.К.“ ООД, е подал отговор на въззивната жалба, в който са изложили подробни съображения за това, че решението на СРС е правилно и законосъобразно,  като се отправя искане последното да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира първоинстанционното решение за валидно и допустимо. В тази връзка, неоснователни са изложените от жалбоподателя доводи за недопустимост на производството по делото поради наличието на две висящи дела между същите страни, на същото основание и за същото искане. От служебно изисканата и приета от СГС справка за страните, предмета и етапа, на който се намира гр. дело № 22887/2018 г. на СРС, 64-ти състав, за което ответното дружество твърди да е идентично с разглеждания в настоящото производство спор, ведно с приложен към справката препис от исковата молба, по която е образувано гр. дело № 22887/2018 г. на СРС, се установява, че в предмета на последното са включени предявени от „М.К.“ ООД срещу „Т.С.“ ЕАД искове за сумата от 11 935,92 лева, представляваща неоснователна удържана от ответника неустойка, която е бил удържана от дължимата от последния сума по фактура № 23092/03.09.2013 г. по сключен между страните договор № У 26/15.02.2013 г., и по фактура № 27512/15.10.2014 г., фактура № 28316/19.12.2014 г., фактура № 28318/19.12.2014 г. и фактура  № 28977/27.02.2015г.  по сключен между страните договор №  У 30/24.03.2014 г. Съответно, доколкото в предмета на настоящото дело е включен иск за връщане на недължимо и неправилно удържани суми като неустойки от внесени от ищеца гаранции за изпълнение на сключени с ответника договори, а в предмета на гр. дело № 22887/2018 г. на СРС, 64-ти състав, е заявен иск за връщане на недължимо и едностранно удържани суми като неустойки от издадени от „М.К.“ ООД фактури по отделни доставки, то липсват твърдените от въззивника предпоставки на нормата по чл. 126 от ГПК.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 1/28.5.1979 г. в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД са уредени три фактически състава. Според първия подлежи на връщане полученото при начална липса на основание. Според втория подлежи на връщане даденото с оглед бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено. Според третия подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго - напр. когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяване на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това е отпаднало с обратна сила. Престацията не може да се иска обратно, докато основанието съществува. Текстът намира приложение при унищожаване на договорите, поради пороци във волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие. В практиката на върховната съдебна инстанция се застъпва трайното становище, че в случаите на предявена искова претенция за връщане на сума, платената на отпаднало основание, е достатъчно ищецът да докаже плащането на цената, а в тежест на ответника е установяването на основанието /виж в този смисъл решение № 276/17.01.2020 г. по гр. дело № 4663/2018 г. на ВКС, IV ГО/.

В процесния случай не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че същите са сключили договор № У 30/24.03.2014 г., по който ищецът се е задължил срещу възнаграждение от ответника да извърши доставка на разсол технически пречистен, и договор № У 131/25.09.2014 г., по който ищецът се е задължил срещу възнаграждение от ответника да извърши доставка на натриева основа. И по двата договора „М.К.“ ООД като изпълнител се е задължило да открие в полза от ответното дружество гаранция за добро изпълнение в размер на 3% от общата цена на поръчката без ДДС, като срокът на гаранцията е не по-малко от месец от изтичане срока на действие на договора/от датата на последния протокол за входящ контрол за последна извършена доставка. Не е спорно, а и от събрания доказателствен материал се установява, че по договор № У 30/24.03.2014 г. ищецът е внесъл гаранция в размер на сумата от 7 591,31 лева, която изцяло е била удържана от „Т.С.“ ЕАД като неустойка за неточно изпълнение, а по № У 131/25.09.2014 г. ищецът е внесъл гаранция в размер на сумата от 5 773,20 лева, от която е била удържана от „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 265,22 лева - отново като неустойка за неточно изпълнение. И в двата договора в чл. 11 и следващите е уговорена между страните неустойка за ищеца – изпълнител, при забава в срока на доставката, която е в размер на 0,5 % от общата стойност на договора за всеки ден забава, но не повече от 20% от стойността му. Клауза със сходно съдържание – уговорена неустойка за забава в размер на 0,5 % от общата стойност на забавеното изпълнение за всеки ден закъснение, но не повече от 20% от стойността на договор, е предвидена и в чл. 9.1 от договор от 25.02.2015 г. Тук е мястото да бъде отбелязано с оглед наведеното от въззивника възражение, че настоящият съдебен състав напълно споделя изложените от районната съдебна инстанция изводи за нищожност така посочената клауза за неустойка по чл. 11.1 от договорите поради накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, респ. за липсата на основание ответното дружество да удържи неустойки от внесените по договорите суми за гаранции. Правилно СРС е посочил, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави към момента на сключване на договора и тя следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции – в този смисъл т.3 от ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Един от критериите за преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави е съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди – ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. В случая неустойката при забава във всяка конкретна доставка е уговорена на база пълния размер на цената на договора. При условие, че уговорената неустойка за забава при доставката е на база цената на целия договор, а не само на база цената на конкретната доставка, то неустойка е уговорено да се дължи и върху тези доставки, които са изпълнени точно съобразно уговореното във времево отношение. Това поставя ответника в положение да получи неустойки и за доставки, които са били изпълнени съобразно уговореното, т.е. още към момента на уговаряне на неустойката се създават предпоставки за неоснователно обогатяване на ответника. Има съществено несъответствие между уговорения размер на неустойката и очакваните вреди от неизпълнение, щом размерът на неустойката не се съразмерява със стойността само на забавената доставка, поради което и коментираната клауза е нищожна. Затова и ирелевантно в случая се явява твърдяното от въззивника неизпълнение от страна на „М.К.“ ООД на клаузите на договора и на задълженията си по него.

Неоснователно е и възражението на „Т.С.“ ЕАД, че процесните суми са погасени по давност. Както вече беше посочено, срокът на гаранциите по договорите е не по-малко от месец от изтичане срока на действие на договора/от датата на последния протокол за входящ контрол за последна извършена доставка. Съответно най-ранният момент, от който може да започне да тече давността на първата от сумите, включена в общата искова претенция, е 25.03.2015 г. Настоящата искова молба е подадена на 09.04.2019 г., поради което петгодишният давност срок за погасяване на исковите претенции не е изтекла.

Така, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има единствено ищецът – въззиваем. Същият е поискал присъждането на такива и е представил доказателства за извършването им. Ето защо, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъдено да заплати на „М.К.“ ООД направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сума от 1 129,39 лева с включен ДДС.    

Предвид своевременно наведеното от въззивника възражение за прекомерност на претендираното от „М.К.“ ООД адвокатско възнаграждение съставът на СГС намира, че същото се явява неоснователно, доколкото заявеното от ищеца адвокатско възнаграждение е съответно на минималното такова, уредено в Наредба № 1/2004 г., при съобразяване начисления върху последното ДДС.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2072 от 06.01.2020 г., постановено по гр. д. № 20723/2019 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 144-ти състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 39708 от 13.02.2020 г., постановено по същото дело.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М.К.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 1 129,39 лева - разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.