РЕШЕНИЕ
№ 195
гр. Тутракан, 11.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТУТРАКАН в публично заседание на двадесет и
седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Огнян К. Маладжиков
при участието на секретаря Светлана Н. Генчева Гвоздейкова
като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Гражданско дело №
20233430100058 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по редовна и допустима искова молба на Ф. А. А. с
ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН ********** против Д. Т. М. с ЕГН
**********, П. Т. М. с ЕГН **********, П. В. П. с ЕГН **********, С. В. П. с
ЕГН ********** и Х. П. П. с ЕГН ********** за установяване, че ищците са
собственици на дворно място в ***, с площ 1594 кв.м., урегулиран поземлен
имот II-64, кв. 4, ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда на
един етаж, на основание изтекла в полза на ищците придобивна давност в
периода от 29.11.2005 г. досега.
Предмет на делото е също така редовната и допустима насрещна искова
молба на П. Т. М. срещу Ф. А. А. и А. М. А. за сумата от 144,78 лева,
представляваща платени данъци и такси битови отпадъци за имота в периода
от 2011 до 01.11.2021 г.
Ищците по първоначалния иск Ф. А. и А. А. твърдят, чрез своя
процесуален представител, че на 29.11.2005 г. Ф. А. сключил с Т. П. М., Я. П.
М. и Х. П. П. предварителен договор за покупка на недвижимия имот срещу
цена 3500 лева, която платил на два пъти: 2500 лева преди сделката, а именно
на 24.11.2005 г., и 1000 лева след нея, на 17.08.2006 г. Ищците се позовават на
т. 2 от договора, настоявайки че същият е спазен и владението на имота им е
предадено в момента на сделката, като досега само те го владеят и ползват.
Посочват сключения между тях брак с акт № 1/11.01.1969 г. в с. Нова Черна,
за да обосноват активната материална легитимация на А. А., тъй като само Ф.
1
А. фигурира в предварителния договор, като купувач. Описват редица
подобрения, правени от тях през годините в спорния имот, с което
аргументират наличието на обективния признак на владението – фактическата
власт върху вещта от 29.11.2005 г. насетне. За субективния признак се
обръщат към презумпцията по чл. 69 от ЗС. Освен това, ищците смятат, че
макар предварителният договор да няма транслативен ефект, то купувачът по
него, на когото е предадена фактическата власт върху предмета на договора,
упражнява същата с намерение за своене, предвид увереността му, че ще
придобие собствеността след сключване на окончателния договор. Правният
си интерес от установителния иск обуславят с две претенции на ответниците:
първата, през януари 2009 г., по която е било образувано и впоследствие
прекратено гр.д.№ 11/2009 на ТнРС, с предмет установяване правото на П. Т.
М. (наследник на продавача Т. П. М.) на собственост в размер 1/6 ид.ч.;
втората, през май 2022 г., когато Д. Т. М. (също наследник на Тодор М.)
неформално им поискала 3 хиляди лева да сключат окончателния договор.
Ф. А. и А. А. молят за уважаване на иска и присъждане на разноски.
Ответниците П. П. и Х. П. не депозират отговор, въпреки че исковата
молба им е връчена лично.
Ответниците Д. М. и С. П. се представляват от особен представител,
който оспорва иска. Счита го за нередовен, понеже не са представени
удостоверения за наследници на П. П. М., който е посочен в скицата на имота
като негов собственик, съгласно разписната книга към плана на селото.
Оспорва основателността на иска с доводи, че: в предварителния договор не е
посочена дата, до която следва да се сключи окончателният; липсват
доказателства за отчетни сделки на пълномощника на продавачите за
получената цена и поетите ангажименти по предварителния договор, поради
което не може да се очаква от тях изпълнението на последните;
пълномощникът нямал представителна власт да приема изпълнение за цената
и да задържа сумите за себе си; в разписката за сумата от 2500 лева не е
посочено населено място и индивидуализация на имота и няма как да се
свърже, че е част от договорената цена за него; в договора е посочено, че
владението на имота ще се предаде след подписване на договора, но не е
уточнено кога, поради което не било вярно, че владението е предадено на
29.11.2005 г; оспорва извършените подобрения в имота.
Ответникът П. М., чрез процесуален представител, оспорва иска.
Твърди, че не му е ясно защо той и останалите ответници са конституиран
като такива, при положение че в предварителния договор за продажба не
фигурират като продавачи.
П. М. е предявил насрещен иск за плащане на 144,78 лева за платени
данъци и такси за имота, ведно със законната лихва за периода от 02.07.2018
до 01.11.2021 г. Претендира разноски.
Ответниците по насрещния иск Ф. А. и А. А. признават същия до
размера от 144,78 лева, оспорват дължимостта на лихвите за забава.
2
В съдебното заседание ищците и техния процесуален представител
поддържат иска и признават насрещния иск. Особения представител на
ответниците Д. М. и С. П. поддържа подадения отговор. Ответникът П. М. със
своя процесуален представител оспорва първоначалния иск, поддържа
насрещния. Ответниците П. П. и Х. П. не се явяват и не се представляват.
В предоставения срок са подадени писмени защити с вх.№
4291/09.10.2023 от ищците и с вх.№ 4350/11.10.2023 от ответника П. М..
След преценка на събраните доказателства съдът намира от
фактическа и правна страна следното:
От справки в НБД „Население“ се установява, че П. П. М. с ЕГН
********** (поч. 29.03.1991) е имал три деца: Т. П. М., Я. П. М. и Х. П. П..
Липсват твърдения за техни откази от наследството. Съдът приема, че децата
на починалия са наследили имуществото му – чл. 5, ал. 1 от ЗН. Тази
констатация съдът обяви с доклада по делото за ненуждаеща се от
допълнително доказване. Страните не направиха възражение срещу доклада в
тази му част.
Свидетелят Д. знае, че спорният имот е бил на П. П.. Предвид
показанието му, че от 20 години живее постоянно в с. Антимово, а П. П. М. е
починал през 1991 г., очевидно знанието не е на база лични впечатления.
Въпреки това, фактът, че собствеността е била на П. П. М., не е спорен между
страните по делото, затова съдът го приема за достоверен. Освен това, и да не
е бил действителния собственик, това обстоятелство би имало значение, ако
предметът на делото бе по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, защото се явява деривативно
(производно) придобивно основание, а настоящия иск е по чл. 124 от ГПК във
вр. чл. 79 от ЗС, който е оригинерно (първично) придобивно основание.
На 29.11.2005 г. Т. П. М., Я. П. М. и Х. П. П., като продавачи, сключват
с ищеца Ф. А. А., като купувач, предварителен договор за покупко-продажба
на дворното място в с. Антимово, общ. Тутракан, на ул. „Трета“ № 28 с площ
1590 кв.м., представляващ УПИ II-64, кв. 4, ведно с построената в него
жилищна сграда за сумата от 3500 лева. Договорът е сключен от страна на
продавачите чрез пълномощника им И. Г. Г., чието пълномощно е заверено
нотариално от нотариус № 215 в района на РС Русе под № 3228/2001 г. и е
цитирано в предварителния договор, като подписите на пълномощника и на
купувача са нотариално заверени. Цената от 3500 лева е платена на два пъти.
Първият, на 24.11.2005 г. за което е съставена разписка в обикновена писмена
форма и фактът на получената от пълномощника сума е отразен в самия
предварителен договор, а останалите 1000 лева са платени на 17.08.2006 г., за
което е съставена също разписка, като подписът на получателя на парите –
пълномощникът Ивайло Георгиев, дори е заверен нотариално. Без никакво
значение за делото, предвид основанието на иска по чл. 79 от ЗС, е фактът, че
ответниците не проведоха доказване на твърдението си, че пълномощникът не
е имал представителна власт да получи цената. Релевантният факт за
предмета на делото е клаузата на точка втора от предварителния договор, с
3
която е уговорено, че с подписването му, владението върху имота се предава
на купувача. Съдът намира предварителния договор за валидно сключен, а
оттук и че фактическата власт върху имота е предадена на купувача по силата
на именно този договор.
Ищците А. А. и Ф. А. са в граждански брак, сключен с акт № 1 от
11.01.1969 г. в с. Нова Черна, общ. Тутракан, видно от приетото по делото
удостоверение и няма твърдения същият да е прекратен.
От показанията на свидетелите А. и Д. се установява, че ищците живеят
в процесното дворно място с къща в с. Антимово от 2005 г. и досега са
правили редица подобрения в него, с което съдът приема, че фактическата
власт върху имота е осъществявана постоянно, непрекъснато, несъмнено,
спокойно и явно. Никой от ответниците не навежда твърдения за обратното.
Въпреки горната констатация, съдът не споделя становището, че
установената на база предварителния договор фактическа власт може да се
квалифицира като владение по смисъла и за целите на придобивния способ по
чл. 79 от ЗС, на който се основава предявеният установителен иск по чл. 124
ГПК. Придобиването на собственост по давност изисква непрекъснато
владение в продължение на 10 години, ако владението е недобросъвестно,
или 5 години, ако е добросъвестно. Владението представлява упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя – така
разпорежда чл. 68, ал. 1 от ЗС. Подобно на владението е държането, което
също представлява упражняване на фактическа власт върху вещта, но без
лицето да я държи като своя. Разликата е само в намерението, или другояче
казано – в съзнанието, с което лицето упражнява фактическата власт. Понеже
намерението/съзнанието е част от психическия свят на човека и е трудно да се
докаже, законодателят е въвел с чл. 69 от ЗС оборимата презумпция, че
владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго. Едно от обстоятелствата, опровергаващи намерението за своене, е,
когато фактическата власт е установена на облигационно договорно
основание. Предварителният договор за продажба е облигационен, а не
вещно-прехвърлителен. Купувачът, който получава фактическата власт по
силата на предварителен договор за продажба не е владелец, а държател на
имота.
Приравняването на осъществяваната фактическа власт върху вещта от
страна на купувача по предварителния договор към владението е само и
единствено за целите на чл. 70, ал. 3 от ЗС във връзка с правното му очакване
облигационният договор да произведе действие и да се стигне до
сключването на окончателен такъв, но не и до приравняването на такъв
държател във владелец, пък било то и недобросъвестен по смисъла и за
целите на придобивния способ по чл. 79, ал. 1 от ЗС. Справедливостта
изисква от получаването на фактическата власт по предварителния договор до
сключването на окончателния, извършените подобрения да се поставят под
режима на добросъвестния владелец и това е мотивирало законодателя да
4
приеме чл. 70, ал. 3 от ЗС. Но в същата хипотеза справедливостта няма да
бъде постигната, ако купувачът по предварителния договор бездейства да
предяви иска по чл. 19, ал. 3 от ЗС, и това доведе до загубване на
собствеността от продавача поради придобиването и по давност от купувача,
̀
ако се възприеме тезата, че такъв купувач е владелец. По облигационния
договор всяка от страните има възможността да упражни иска по чл. 19, ал. 3
от ЗС и няма оправдание за ищец, че не го е сторил, а търси пътя за сдобиване
с правото на собственост по давност. Липсва житейска и правна логика и
противоречи на принципа за пропорционалност на правните средства за
защита на субективните права, както и на равенството на страните пред
закона, ако се приеме, че във визираното облигационно правоотношение
бездействието на страните дава възможност то да рефлектира положително
върху вещно-правния статус на купувача за сметка този на продавача по
предварителния договор, при положение че един от принципите в
гражданското право е за абсолютност и стабилитет на вещните права.
Наистина, правото да се придобие чужд имот по давност предпоставя
бездействието на собственика, но наред с него изисква активните действия на
осъществяващия фактическата власт – т.нар. corpus на владението, както и
намерението за своене на вещта – т.нар. animus, за да се счита фактическата
власт за владение. Фактическото състояние, в което се изразява corpus-ът на
владението, обаче, трябва да се развива единствено на плоскостта на вещно-
правния режим на защита на субективните права, не и на полето на
облигационните отношения. Ето защо, облигационното основание, на което е
установен corpus-ът, гарантира собственика срещу загубване на собствеността
чрез бездействието му, тъй като, докато не бъде развален поради
неизпълнение или по взаимно съгласие на страните, облигационният договор
остава в сила помежду им. Респективно, всяка от тях може да заведе иска по
чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
В подкрепа на изложеното от съда разбиране за правото и за
разграничаването на облигационните от вещноправните последици на
бездействието е Решение № 159/14.06.2013 г. по гр.д. № 1492/2013, ІІ г.о., в
което се казва, че очакването за придобиване на правото на собственост въз
основа на сделка изключва намерението вещта да се свои преди това, т.е.
изключва намерението фактическата власт да се упражнява за себе си преди
сключването на договора, тъй като по отношение на способа, чрез който ще
бъде придобита собствеността, държателят има знание и определеност.
Цитираната практика противоречи на пръв поглед на посочената от ищците в
писмената им защита – Решение № 40/04.07.2017 на ВКС по гр.д.№ 3171/2016
на 2-ро гр.о.; Решение № 11/29.02.2016 на ВКС по гр.д.№ 3942/2015 на 1-во
г.о.; и Решение № 277/28.06.2012 на ВКС по гр.д.№ 259/2012 на 1-во г.о., само
че те се отнасят за предварителни договори сключени между съсобственици
за техните идеални части, какъвто не е настоящия случай, при който ищците
са външни за наследството на П. П. М. лица.
Независимо от гореизложеното и приетото от Тутраканския районен
5
съд, че установената фактическа власт на ищците върху имота е била като на
държатели, а не като владелци, доказа се по делото, че те са преобърнали
държането във владение, чрез недвусмислени действия, достигнали до
знанието на всички съсобственици на имота. От продавачите по
предварителния договор само ответникът Х. П. П. е жив понастоящем.
Неговата сестра Я. П. М. е починала на 27.07.2018 г., оставяйки за наследници
ответниците П. В. П. и С. В. П., видно от приетото удостоверение за
наследници. Третият продавач по предварителния договор – Тодор П. М., е
починал на 18.01.2006 г. и е оставил за наследници ответниците Д. Т. М. и П.
Т. М.. Именно последният признава, че през 2006 г. след смъртта на баща си
отишъл да види къщата, защото разбрал, че някакви хора я ползват. Тогава
бил със сестра си, т.е. ответницата Д. М.. Обитателите на къщата не го
пуснали, изгонили го, като му казали да се маха от имота. Съдът приема, че с
тези си действия ищците, за които няма съмнение, че са били именно хората
от спомените на ответника М., тъй като те ползват имота от 2005 г. според
показанията на свидетелите, но просто той не може да ги идентифицира
визуално, са демонстрирали на него и на сестра му, че считат имота за свой и
по този начин са трансформирали държането във владение, което е годно да
ги направи собственици по давност след 10-годишен период. Освен това,
ответникът М. признава, че след като бил изгонен от имота, в отговор той и
сестра му нищо не са направили, като дори са информирали другите
съсобственици, че къщата им е обитавана от трети лица и последните не ги
пускат в нея. Следователно, намерението за своене на вещта от страна на
ищците, а оттук и манифестираното преобръщане на държането във владение,
е достигнало до знанието на всички собственици на имота, но никой нищо не
е предприел оттогава, за да защити собствеността си по начин, който да
прекъсне придобивната давност. Такъв начин е предявяването на иск за
собственост.
През 2009 г. ответникът М. е предявил иск срещу ищците А., но
предметът му не може да бъде установен от определението за прекратяване
на делото, обективирано в Протокола от откритото съдебно заседание по гр.д.
№ 11/2009 г. на ТнРС. Все пак насоки за предмета дава самият М., като от
цялостната му защита по настоящото дело става ясно, че неговите
притеснения са за данъците върху имота, които се трупат и заради които
общината търси него да ги плати, вместо да търси ищците. Причината е, че в
разписната книга към плана на селото е вписано именно неговото име като
собственик и същото е отразено на приетата по делото скица на имота.
Изводът е, че М. не е предявил иск за собственост срещу ищците, а и да го
сторил, делото е било прекратено, следователно придобивната давност не се
счита за прекъсвана – чл. 116, б. „б“ от ЗЗД във вр. чл. 84 от ЗС.
Понеже не става ясно от признанията на ответника М. кога точно през
2006 г. ищците А. са манифестирали промяната в намерението си да държат
имота вместо за другиго за себе си, съдът приема последният ден на годината
като възможно най-краен момент. Така от 31.12.2006 година осъществяваната
6
фактическа власт е представлявала недобросъвестно владение и е довела до
придобиване на имота по давност след изтичането на 10 години, което
означава че на 01.01.2017 г. А. са придобили собствеността му на основание
чл. 79 от ЗС. Главният иск следва да се уважи.
Всички възражения на особения представител на ответниците Д. М. и С.
П., извън съмнението, че владението върху имота е предадено на ищците на
29.11.2005 г., както и на ответника М. в писмената защита на неговия
процесуален представител, касаят обстоятелствата по сключване и
изпълнение на предварителния договор и същите биха били релевантни, ако
искът бе по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, но поради това, че главният иск е по чл. 124
от ГПК във вр. чл. 79 от ЗС, наведените с отговора на исковата молба и в хода
на устните състезания доводи се явяват неотносими към предмета му.
Насрещният иск следва да се приеме за доказан, предвид признанието
му от ответниците по него и ищци по главния. Ето защо, следва да се уважи,
като се присъди търсената сума от 144,78 лева, ведно със законната лихва за
забава от подаване на насрещния иск на 01.04.2023 г. до изплащане на
задължението. Що се отнася до лихвата, ответниците по насрещния иск
неправилно четат същия, макар да е вярно, че в него е написано „ведно със
законната лихва за периода от 02.07.2018 до 01.11.2021 г.“. Според съда,
след думата лихва, просто е пропуснато да се сложи запетая, тъй като е видно,
че малко по-горе в насрещния иск е посочено, че това е периода, за който се
претендират недължимо платените данъци и такси за имота. Законната лихва
не е уточнена от кога се претендира, но тъй като задължението по чл. 59 от
ЗЗД не е с определен падеж и може да се иска веднага – чл. 69, ал. 1 от ЗЗД,
длъжниците по него изпадат в забава от поканата – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, а такава
се явява насрещният иск. Затова претенцията по чл. 86 от ЗЗД следва да е от
01.04.2023 г., когато същият е предявен.
По разноските
Ищците са направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 1200 лева, за държавна такса 50 лева, за съдебни удостоверения и за
събиране на доказателства 20 лева и за особен представител 750 лева.
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразявайки че отговорността за разноски е
деликтна, сумата от 750 лева за възнаграждение на особения представител
следва да се поеме поравно от двамата ответници, заради които същият бе
назначен. Останалите 1270 лева следва да се разпределят между ответниците,
съобразно квотите в съсобствеността, които са имали, тъй като с оспорването
на иска на практика са защитавали правото, което са имали преди да го
изгубят. Така, Х. П. дължи на ищците общо 423,34 лева (1/3 от 1270), Д. М. –
586,67 лева (1/6 от 1270 + 375); С. П. – 586,67 лева (1/6 от 1270 + 375); П. М. –
211,66 лева (1/6 от 1270); П. П. – 211,66 лева (1/6 от 1270).
По делото разноските, които е направил П. М., са 50 лева за държавна
такса по насрещния иск и 400 лева за адвокатски хонорар, като заради
липсата на пояснение, каква част се дължи за защита по главния и каква за
7
защита по насрещния иск, съдът приема, че хонорарът е разпределен поравно;
т.е. – 200 лева се отнасят за насрещния иск. Ответниците по него следва да
платят разноските от 250 лева на П. М..
Водим от гореизложеното, Тутраканският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено спрямо Д. Т. М. с ЕГН **********, П. Т. М.
с ЕГН **********, П. В. П. с ЕГН **********, С. В. П. с ЕГН ********** и
Х. П. П. с ЕГН **********, че Ф. А. А. с ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН
********** са собственици на Дворно място в ***, с площ 1594 кв.м.,
урегулиран поземлен имот II-64, кв. 4, ведно с построената в него
полумасивна жилищна сграда на един етаж, на основание изтекла в тяхна
полза придобивна давност в периода от 31.12.2006 г. до 31.12.2016 г.
ОСЪЖДА Ф. А. А. с ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН **********
солидарно да платят общо 144,78 лева (сто четиридесет и четири лева и
седемдесет и осем стотинки) на П. Т. М. с ЕГН **********, заради
обедняването на М. за сметка обогатяването на двамата А., поради платените
от него на Община Тутракан местните данъци и такси за Дворното място в с.
Антимово, общ. Тутракан, обл. Силистра, ул. „Трета“ № 28, с площ 1594
кв.м., урегулиран поземлен имот II-64, кв. 4, начислени за периода 02.07.2018
до 01.11.2021 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата от 144,78
лева от 01.04.2023 г. до изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Х. П. П. с ЕГН ********** да плати общо 423,34 лева на Ф.
А. А. с ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН ********** за разноските по гр.д.№
58/2023 на ТнРС.
ОСЪЖДА Д. Т. М. с ЕГН ********** да плати общо 586,67 лева на Ф.
А. А. с ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН ********** за разноските по гр.д.№
58/2023 на ТнРС.
ОСЪЖДА С. В. П. с ЕГН ********** да плати общо 586,67 лева на Ф.
А. А. с ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН ********** за разноските по гр.д.№
58/2023 на ТнРС.
ОСЪЖДА П. В. П. с ЕГН ********** да плати общо 211,66 лева на Ф.
А. А. с ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН ********** за разноските по гр.д.№
58/2023 на ТнРС.
ОСЪЖДА П. Т. М. с ЕГН ********** да плати общо 211,66 лева на Ф.
А. А. с ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН ********** за разноските по гр.д.№
58/2023 на ТнРС.
ОСЪЖДА Ф. А. А. с ЕГН ********** и А. М. А. с ЕГН **********
солидарно да платят 250 лева на П. Т. М. с ЕГН ********** за разноските по
гр.д.№ 58/2023 на ТнРС.
8
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред
Окръжен съд Силистра.
Съдът указва на страните, че след влизането на решението в сила,
следва да го отбележат в шестмесечен срок към вписването на исковата молба
в СВ-Тутракан, извършено с вх.рег.№ 294/20.02.2023 г., с акт № 34, том I.
Съдия при Районен съд – Тутракан: _______________________
9