№ 995
гр. Варна, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско
дело № 20223100501121 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 20338 от 28.03.2022 г.,
депозирана от Н. К. КЛ., чрез адв. К.Д., срещу решение № 408 от 21.02.2022
г., постановено по гр. д. № 7136/2021 г. по описа на Районен съд – Варна, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на М. СТ. ХР., сумите, както
следва:
- 753,15 евро /левова равностойност 1473,03 лв./, представляваща
неизплатена част от наем и такса за поддръжка и управление за м.април 2020
г., дължими за ползването на апартамент № 2. 2., находящ се в ***, съгласно
Договор за наем от 12.04.2019 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното й изплащане, на основание чл. 232 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД;
- 1479,88 евро /левова равностойност 2894,39 лв./,
представляваща договорена неустойка за забава, съгласно чл. 7.3. от договора
за наем, изчислена към 1.04.2021 г., на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД;
- 1600 евро /левова равностойност 3129,33 лв./, представляваща
договорена неустойка в размер на два месечни наема, дължима при условията
на чл. 7. 2. от договора за наем, на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
1
В депозираната въззивна жалба се излагат доводи за неправилност
на първоинстанционното решение, поради постановяването му при
нарушение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Сочи, че съдът не е изложил мотиви защо не
кредитира заключенията по съдебно-графологичните експертизи, както и
свидетелските показания. В продължение на горното, твърди, че
първоинстанционният съд е постановил решението, без да обсъди всички
доказателства и доводи на страните.
Намира, че са налице процесуални нарушения във връзка с доклада на
делото, по чл. 146, ал. 1, т. 4 и т. 5, доколкото не са дадени указания кои са
спорните и безспорните обстоятелства по делото. Счита, че е нарушена и
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК, доколкото не е указана доказателствената
тежест на ответната страна.
По повод на исковете за заплащане на неустойките, се позовава на
практика на касационната инстанция, като излага доводи, че съдът служебно
следи за противоречието на тези уговорки с добрите нрави. Намира, че
доколкото в производството не е наличен писмен договор, то се налага извод
за отсъствие и на неустоечните клаузи.
За неправилно намира неуважаването на възражението за прекомерност
за съдебно-деловодните разноски на насрещната страна. Моли за
съобразяването му, като изрично посочва, че оплакванията в тази част не
представляват молба по чл. 248, ал. 1 ГПК.
Моли за отмяна на решението. Претендира разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от
страна на М. СТ. ХР., чрез адв. И.С.. В същия се излагат доводи за
неоснователността на въззивната жалба. За правилен намира извода на съда,
че е доказано сключването на договор за наем между страните от 12.06.2019 г.
Счита, че от съвкупността на доказателствения материал, в това число –
неоспорената кореспонденция между страните, както и приемо-предавателния
протокол от 1.12.2020 г. се установява, че страните са били в наемно
правоотношение помежду си.
За неоснователни намира доводите, че съдът не е взел предвид
съдържанието в приемо-предавателния протокол от 1.12.2020 г., в частта, в
която е посочено, че: „Страните нямат претенции една към друга“. Сочи, че
това изявление не погасява възникналите до този момент задължения. Излага
доводи, че от свидетелските показания на водения от ответника свидетел се
установяват единствено факти относно подписването на приемо-
предавателния протокол от 1.12.2020 г.
Намира, че не са допуснати твърдените процесуални нарушения от
страна на първоинстанционния съд при изготвянето на доклада по делото.
Доколкото в първоинстанционното производство е нямало безспорни факти,
счита, че правилно такива не са били отделени. Сочи, че правилно е
разпределена доказателствената тежест на ответника, като на последния
2
изрично му е указано, че в негова тежест е да докаже и възражението си във
връзка с направените подобрения в имота.
Предвид неизпълнението на договора за наем счита за дължими и
уговорените неустойки за забава и за прекратяване на договора преди
уговорения срок. Сочи, че макар и договорът за наем да не е подписан лично
от Н.К., същият е използвал имота и не е възразил за несъществуването на
договора за наем след получаването на нотариалната покана, в която са били
посочени задълженията по основание и размер.
Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно
уведомен, не се явява, представлява се от адв. Д.. Моли за отмяна на
решението. Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от насрещната страна.
Въззиваемата, М. Х., редовно уведомена, не се явява, не се представлява.
Процесуалният й представител депозира молба, в която поддържа подадения
писмен отговор и моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.
Настоящият съдебен състав, като съобрази становищата на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Производството по гр. д. № 7136/2021 г. по описа на Районен съд –
Варна е образувано по предявени кумулативно обективно съединени искове
от М. СТ. ХР. за осъждане на Н. К. КЛ., да заплати на ищеца сумите, както
следва:
- 753,15 евро /левова равностойност 1473,03 лв./, представляваща
неизплатена част от наем и такса за поддръжка и управление за м.април 2020
г., дължими за ползването на апартамент № 2.2, находящ се в ***, съгласно
Договор за наем от 12.04.2019 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното й изплащане, на основание чл. 232 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД;
- 1479,88 евро /левова равностойност 2894,39 лв./, представляваща
договорена неустойка за забава, съгласно чл. 7.3. от договора за наем,
изчислена към 1.04.2021 г., на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД;
- 1600 евро /левова равностойност 3129,33 лв./, представляваща
договорена неустойка в размер на два месечни наема, дължима при условията
на чл. 7. 2. от договора за наем, на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 12.04.2019 г. между страните е
сключен договор за наем за апартамент № 2.2, находящ се в ***, за срок от 42
месеца, 15.05.2019 г. Сочи, че е уговорен месечен наем от 950 евро,
3
включваща и 150 евро - такса за поддръжка и управление на комплекса, с
падеж от първо до пето число на всеки текущ месец. Твърди, че не е заплатен
наемът и таксата за поддръжка за м. април 2020 г., по съображения, че поради
пандемията от COVID-19, наемателят е останал без работа. Сочи, че част от
наема за този месец в размер на 185 лева е заплатена на 16.10.2020 г. Излага
доводи, че е изпратила и нотариална покана за заплащане на сумата от 855,41
евро - главница, както и неустойка в размер на 937,66 евро по чл. 7. 3. от
договора, като е посочила, че при неизпълнение на задължението в срок,
договорът ще бъде прекратен и същият ще дължи и неустойката по чл. 7. 2. от
договора за наем, в размер на два месечни наема. Излага доводи, че с
платежно нареждане от 11.11.2020 г. е заплатена сумата от 200 лв.,
представляваща част от наем за м. ноември. Твърди, че на основание чл. 6.1.,
б. „е“, договорът за наем е прекратен, като държането на имота е върнато на
1.12.2020 г., за което е подписан приемо-предавателен протокол. Сочи, че е
постигната уговорка между страните платената сума от 200 лева да служи за
частично погасяване на задължението за наем за м. април 2020 г., а пълният
размер на наема и таксата за поддръжка за м. ноември 2020 г. да бъде
прихванат от депозита от 950 евро, като за м. април 2020 г. е останало
задължение от 753,15 евро.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор
от страна на Н. К. К., в който се излагат доводи за неоснователността на
исковете. Сочи, че не е подписвал договора за наем, както и че е налице устна
договорка за ползването на имота срещу месечен наем от 950 евро на месец.
Оспорва авторството и съдържанието на представения договор за наем от
12.4.2019 г., като излага доводи за липсата на договорени неустойки. Сочи, че
в имота са извършени подобрения, стойността, на които е прихваната с
остатъчната наемна цена за м. април 2020 г. Излага доводи, че в
съдържанието на приемо-предавателния протокол от 1.12.2020 г., изрично е
посочено, че наемодателят няма претенции към наемателя. Твърди, че
предвид липсата на писмен договор, липсва и основание за присъждане на
неустойките за забава и за предсрочно прекратяване на договора за наем.
Намира, че размерът на обезщетението за предполагаемите вреди не е
определен предварително. Възразява за нищожността на неустойката поради
противоречие с добрите нрави, доколкото надвишава многократно дължимата
лихва за същата сума. Моли за отхвърляне на исковете.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе
предвид събрания и приобщен по делото доказателствен материал – в
съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
за установени следните фактически положения:
В производството е представен договор за наем на недвижим имот от
4
12.04.2019 г., сключен между М.Х. като наемодател и Н.К. като наемател, за
апартамент № 2.2, ***, находящ се в ***, при уговорена месечен наем от 950
евро, от които 150 евро за поддържане на комплекса. В чл. 2. 2. от договора са
уговорили падеж от първо до пето число, както и заплащането на депозит при
сключвана на договора в размер на един наем /чл. 2. 4./. В чл. 5. 1. от
договора са предвидили срок на действие от 42 месеца, считано от 15.05.2019
г. Уговорили са прекратяване на договора при неплащането на уговорената
наемна цена повече от един месец или при неизпълнение на задълженията по
т. 4. 2., 4. 3., 4. 4. и 4. 5. – едностранно от наемодателя с предизвестие, по чл.
6. 1., б. „е“ от договора. В чл. 7. 2. от същия е предвидена неустойка за
предсрочно прекратяване на договора в размер на два месечни наема, а в чл.
7. 3. е регламентирана неустойка за забава в размер на 0,5 % за всеки ден на
забава върху месечния наем и таксата за поддръжка.
Към договора за наем, на 20.06.2019 г. е подписан и приемо-
предавателен протокол между страните, към който е приложен и снимков
материал и списък на движимите вещи /л. 63 –л. 69 от делото на ВРС/.
Представени са преводни нареждания от Н.К. от 16.10.2020 г. за сумата
от 185 лева с основание наем за м. април с приспаднати разходи по ремонти
дейности и закупени мебели, както и 11.11.2020 г. за сумата от 200 лева, с
основание плащане на наем за м. ноември.
Видно от представения касов бон е извършването на плащане в размер
на 475 лева от страна на И. К. за комплект от магазин „Юск“ в гр. София, без
видима дата.
От съдържанието на нотариалната покана, получена от наемателя Н.К.
на 9.11.2020 г. е видно, че към 22.10.2020 г. е неплатен наема за м. април от
855,41 евро, като на основание чл. 7. 3. е дължима и неустойка от 937,66 евро.
В поканата е посочено, че при неизпълнение на задължението в 7-дневен срок
от получаване на поканата, договорът за наем от 12.04.2019 г. ще се счита за
прекратен, като ще е дължима и уговорената неустойка по чл. 7. 2. от
договора в размер н два месечни наема от 1600 евро.
В производството е представена и електронна кореспонденция между
страните от 12.04.2019 г., от 26.10.2020 г., от 6.11.2020 г. и от 10.11.2020 г. От
същата се установява, че Н.К. на 12.04.2019 г. е получил договора за наем,
като изрично е посочил, че ще го подпише, когато е удобно на наемодателя /л.
103-104 от делото на ВРС/. От друго писмо от 26.10.2020 г. е видно, че
наемателят е получил нотариалната покана във връзка със сключения договор
за наем от 12.04.2019 г., като е посочил, че е наясно със закъснението за
заплащане на наема за м. април 2020 г., че в процес за намиране на друго
жилище, както и че желае да предаде ключа от наетия имот на 1.12.2020 г. В
писмото от 10.11.2020 г. Н.К. е посочил, че поради оставането му без работа,
не е успял да заплати наема за м. април 2020 г., като е поискал заплатеният
депозит да бъде използван за заплащане на наема за м. ноември 2020 г.
От представения приемо-предавателен протокол от 1.12.2020 г.,
5
подписан от страните, се установява, че апартаментът е предаден в същото
състояние, описано в приложение № 1, представляващо приемо-предавателен
протокол от 20.06.2019 г., като има закупени мебели от наемателя – етажерка
от „Икея“ за 299 лева, мебели за тераса от „Метро“ за 550 лева и матрак за
спалня от 579 лева. В същия е посочено, че страните нямат претенции една
към друга, като договорните отношения между тях във връзка с договора за
наем от 12.04.2019 г. се считат за приключени, че ако наемодателят в срок до
десет дни не изнесе мебелите си, същите остават безвъзмездно, както и че
неплатените сметки ще бъдат изпратени по e-mail.
В първоинстанционното производство е назначена съдебно-почеркова
експертиза. От заключението по същата се установява, че подписът, положен
от името на наемателя по договора за наем от 12.04.2019 г. не е изпълнен от
Н.К..
От заключението по допълнителната съдебно-почеркова експертиза се
установява, че подписите, положени за наемателя в приемо-предвателния
протокол от 20.06.2019 г., който е приложение към договора за наем от
12.04.2019 г., находящ се на л. 97-л. 102 от делото не са изпълнени от лицето
Н. К. КЛ..
В производството са събрани гласни доказателствени средства,
посредством разпит на свидетеля Р. С. К., който е приятел на Н.К.. Същият
при разпита си посочва, че през 2019 г. Н.К. живеел в Резиденшъл Парк
София, който е затворен комплекс след *** срещу кино „Арена“. Споделя, че
знае, че имал няколко просрочени наема през 2020 г., по време на пандемията,
които му били разсрочени. Сочи чул разговор, при който се разбрали да
закупи мебели, които му били приспаднати от наемите, като не знае точно за
кой месец. Споделя, че е присъствал на предаването на ключа през 2021 г., на
което не е дошла наемодателката, а баща й, като не помни да е виждал
пълномощно. Твърди, че пред него лично Н.К. и бащата на наемодателката са
подписали приемо-предавателния протокол.
Въз основа на така установената фактическа обстановка,
настоящият състав на съда достигна до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно служебно извършената проверка по чл. 269 ГПК, съдът
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при
преценка за правилността му следва да се съобразят посочените в жалбата
оплаквания.
Предявените искове намират правното си основание в разпоредбите на
чл. 232 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
6
По повод на иска по чл. 232 ЗЗД, ищецът следва да докаже, сключване
на договор за наем между страните, изправността си по договора,
изискуемостта на вземането, както и размера на същото.
Настоящият съдебен състав намира, че между страните е възникнало
валидно облигационното правоотношение на 12.04.2019 г. въз основа на
сключения между тях договор за наем на апартамент, находящ се в ***. Този
извод остава непроменен, макар че от заключението по съдебно-
графологичните експертизи да се установява, че подписите върху договора за
наем от 12.04.2019 г. и приемо-предавателния протокол от 20.06.2019 г. не са
положение от Н.К.. Горният извод е формиран на базата на съвкупността на
останалия събран доказателствен материал по делото. От водената
кореспондения между страните от 12.04.2019 г., размяната, по която не се
оспорва в производството, се установява, че Н.К. е получил прикачен файл с
договора за наем, който му е бил предоставен от страна на М.Х.. В отговор на
потвърждаване на получаването, наемателя е посочил, че ще подпише
договора за наем в удобно време за наемодателя. Отделно от това, в
производството не са наведени твърдения в насока за изпращането, респ. на
друг файл на договора за наем, различен от приобщения такъв към
доказателствения материал по делото.
На следващо място, следва да бъде съобразено и обстоятелството, че не
се оспорва в производството, реалното използване на недвижимия имот от
страна на Н.К. и семейството му. Това изрично се потвърждава и
свидетелските показания на водения от страна на наемателя свидетел – К.,
който изрично посочва, че от 2019 г. приятелят му К. живее в „Резиденшъл
Парк София“, който по описание, съвпада с недвижимия имот, предмет на
договора за наем.
В подкрепа на горния извод в насока за наличието на валидно наемно
правоотношение между страните, следва да бъде ценено и посоченото, от
наемателя в изготвения от страната приемо-предавателен протокол от
1.12.2020 г., а именно, че е запознат с прекратяването на договора за наем от
12.04.2019 г., сключен от М.Х. като наемодател и Н.К. като наемател, с
приложение № 1 към същия. Макар и действително договорът за наем да не е
бил подписан от Н.К., то следва да се приеме, че и съобразно водената
кореспонденция между страните Н.К. се е считал за обвързан от същия. Това
следва изрично от признатия неизгоден факт от страната в писмо от
26.10.2020 г. по повод на получената нотариална покана, а именно, че е
закъснял за заплащане на задължението за м. април 2020 г. В отговор на
нотариалната покана, не е оспорено наличието на правоотношение между
страните по повод на сключения договор за наем между тях от 12.04.2019 г.
Също така, в друго писмо от 10.11.2020 г., наемателят е отправил молба
даденият депозит при сключване на договора в размер на един месечен наем
да бъде използван за заплащане на наема за м. ноември 2020 г., както и че ще
се изнесе възможно най-бързо на 1.12.2020 г. Затова и с оглед на
съвкупността на събраните по делото доказателства, следва да се приеме, че
7
действително между страните е било възникнало валидно наемно
правоотношение на 12.04.2019 г., по което наемодател е изпълнил
задълженията си да предаде имота, предмет на договора.
По повод на дължимостта на претендирания остатък от
заплащането на наем за м. април, както и размера на същото,
настоящият съдебен състав намира следното:
В производството не се оспорва, че уговореният месечен наем е в
размер на 950 евро. От представените банкови бордера се установява, че
наемателят – Н.К. е заплатил на наемодателя М.Х., по посочената банкова
сметка в договора сумите, както следва: 185 лева – на 16.10.2020 г. – наем за
м. април и 200 лева – на 11.11.2020 г. – плащане за м. ноември. Не се оспорва,
че страните са постигнали уговорка даденият депозит при сключване на
договора да служи за покриване на задължението за м. ноември 2020 г., както
и плащането от 11.11.2020 г. да бъде съотнесено към частично покриване на
задължението за м. април 2020 г. След приспадане на плащанията, се
получава незаплатен остатък от задължението за м. април 2020 г. в размер на
753,15 евро или 1473,03 лева. В производството, от страна на наемателя не са
представени доказателства, а и не са наведени твърдения за заплащането на
сумата, поради което следва да се приеме, че е горепосочената сума е
останала дължима част от неизпълненото в пълен размер задължение за
заплащане на цената по договора за месец април 2020 г.
При преценка за дължимостта й, следва да се съобрази и наведеното
възражение от страна на Н.К. за прихващането й със стойността на
закупените мебели, находящи се и останали в наетия апартамент, след
неговото освобождаване. Изрично в приемо-предавателния протокол от
1.12.2020 г. е посочено, че закупените движими вещи следва да бъдат
изнесени в десет дневен срок, като при липсата на изпълнение на това
задължение остават в апартамента, без да се дължи заплащането им. Отделно
от това, от страна на наемателя не са представени доказателства в насока за
реалната направа на разходи по време на договора за наем, доколкото
представения отрязък от касов бон за сумата от 475 лева не съдържа дата на
съставянето му. Също така, остава недоказано твърдението за постигането на
уговорка за приспадането на същите от задължението за наем, дължимо точно
за м. април 2020 г. В тази насока са и свидетелските показания на свидетеля
К., който посочва, че не помни точно за кой месец би било извършено
приспадането. Затова и следва да се приеме, че наведеното възражение от
страна на Н.К. за прихващане се явява неоснователно, поради което същото
не следва да бъде съобразявано.
С оглед на горното, предявеният иск по чл. 232 ЗЗД се явява
основателен в пълния заявен размер от 753.15 евро, представляваща
остатъчна цена за задължението за заплащане на месечния наем за м. април
2020 г., поради което следва да бъде уважен.
8
По повод на претенциите за заплаща на мораторна неустойка и
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за наем, съставът на
съда, формира следните изводи:
За уважаване на исковете за заплащане на неустойка, ищецът следва да
докаже уговаряне й, настъпването на обстоятелство, водещо до дължимостта
й, респ. наличието на забава за плащане на месечния наем /за неустойката по
чл. 7. 3. от договора/, както и предсрочното прекратяване на договора за наем
/за неустойката по чл. 7. 2. от договора/, изискуемостта и размера на
претендираните вземания.
Предвид гореизложеното, макар и Н.К. да не е подписал лично договора
за наем от 12.04.2019 г., същият се считал за обвързан и е изпълнявал
постигнатите договорености между страните. Същият изрично е потвърдил с
писмо до наемодателката от 12.04.2019 г. получаването на изпратеното от
последната писмо, съдържащо и файл с договора за наем, като изрично е
изразил и съгласие за подписването му в удобно за наемодателката време. В
производството не са релевирани доводи, че към полученото писмо от
12.04.2019 г. е бил прикачен друг файл на договор за наем, различен от
приложения в производството.
Нещо повече, Н.К. в отговор на получената нотариалната покана, не е
оспорил и съдържанието на същата, в което изрично е препратено към
уговорките от договора за наем, в частност тези за неустойките по чл. 7. 3. от
договора за забава в размер на 937.66 евро към 22.10.2020 г., както и на тази
по чл. 7. 2. от договора при предсрочно прекратяване на договора в размер на
два наема в общ размер на 1 600 евро.
В подкрепа на горния извод, следва да бъде съобразено и
обстоятелството, че въззивникът изрично е подписал и изготвеният от същия
приемо-предавателния протокол от 1.12.2020 г., в който е посочено, че
договорът за наем, сключен между страните на 12.04.2020 г. е прекратен. В
съдържанието на този протокол се съдържа признание на неизгоден факт от
страна на Н.К., а именно за сключването на договор за наем между страните,
което се подкрепя и от останалия събран доказателствен материал. Доколкото
страните са били обвързани и са изпълнявали задълженията, възникнали от
сключения между тях договор за наем, то следва да се приеме, че са
постигнали и уговорки за наличието на неустойки във връзка с възникналото
облигационно правоотношение между тях.
Отделно от това следва да се посочи, че са неоснователни доводите на
въззивника, че при липсата на писмен договор за наем, то не били уговорени
и акцесорни клаузи. В доктрината се приема, че съглашението за неустойка е
неформално, освен ако главното задължение изисква форма за
действителност /така К., А., Облигационно право, 2016, 503/. Доколкото
акцесорните клаузи касаят договор за наем, за който не е предвидена форма за
действителност, то следва да се приеме, че такава не е налична и по
9
отношение не неустоечните клаузи към същия. Ето защо, наведените
оплаквания в тази насока не следва да бъдат съобразявани.
Акцесорната клауза по чл. 7. 2. от договора за предсрочното
прекратяване на договора, съдът намира за действителна, доколкото същата
не се явява противоречаща на добрите нрави. Съгласно ТP № 1/2009 г., ОСТК
на ВКС, преценката за нищожността на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай и то към
момента на сключване на договора, а не към този на съдебното предявяване
на вземането. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В разглеждания случай, уговорената
неустойка е в размер на два месечни наема, съответно в общ размер на 1600
евро, след приспадане на таксите за поддържане на комплекса. Същата цели
да покрие вредите на наемодателя, които той би претъпял при предсрочното
прекратяване на договора за наем, сключен за срок от 42 месеца, при общ
размер на наемите за целия срок на договора от 33 600 евро. Ето защо, при
съотнасяне на горното, следва да се приеме, че уговорената неустоечна клауза
за предсрочно прекратяване на договора не е екзорбитантна, т. е не
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, поради
което наведеното възражение в тази насока се явява неоснователно.
В производството не се оспорва наличието на предпоставки за
прекратяване на договора за наем, както и прекратяването му след изтичането
на предоставения 7-дневен срок от получаването на нотариалната покана,
тоест считано от 17.11.2020 г. Съгласно чл. 7. 2. от договора, в случай, че
същият бъде прекратен преди изтичането на срока и/или поради виновно
неизпълнение на задълженията на наемателя, то последният дължи на
наемодателя неустойка в размер на два месечни наема. Доколкото договорът
за наем е бил сключен за срок от 42 месеца, считано от 15.05.2019 г., то
следва да се приеме, че е налице предсрочно прекратяване на същия, поради
което е налице първата предпоставка. При преценка дали е налице виновно
поведение от страна на наемателя по повод неизпълнение на задължението за
заплащане на наемните вноски, съдът съобрази разпоредбата на чл. 81, ал. 2
ЗЗД, според която обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични
средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност.
Отделно от това в производството, не са представени каквито и да е
доказателства в насока за действителното оставяне без работа в периода след
м. април 2020 г., както и че същото евентуално би било свързано с обявената
пандемия, респ. не би могло да се възприеме, че е налице обективна
невъзможност за изпълнение на изискуемото задължение. Ето защо, следва да
се приеме, че е налице и виновно поведение, осъществено от наемателя,
поради което е дължима уговорената неустойка за предсрочно прекратяване
на договора в размер на два месечни наема, възлизаща на 1600 евро.
В производството се претендира и заплащането на мораторна неустойка
по чл. 7. 3. от договора, дължима при забава за плащане на месечна наема
10
цена в размер на 0,5 % от размера й за всеки ден забава от месечния наем и
таксата за поддръжка. Същата не е нищожна, макар и да е уговорена без
краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй
като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност
не може да се направи към момента на сключване на договора /по аргумент
от ТP № 1/2009 г., ОСТК на ВКС/. Предвид гореизложеното, доколкото е
налице непълно изпълнение на задължението за заплащане на наем за м.
април 2020 г. в размер на 753,15 евро, следва да се приеме за дължима и
мораторната неустойка върху тази сума. Доколкото задължението е с падеж
до 5-то число на текущия месец, то следва да се приеме, че е налице забава от
5.04.2020 г., претендирана до 1.04.2021 г., тоест общо за 362 дни. Съдът, след
извършени математически изчисления съобразно датите на двете частични
плащания на задължението за наем за м. април 2020 г., намира иска за
заплащане на мораторна неустойка за основателен в пълния заявен размер на
1479,88 евро /с левова равностойност от 2834,39 лева/.
Вън от горното и само за пълнота на изложението, следва да се посочи,
че възражението на въззивника за недължимост на претенциите, поради
посочване в приемо-предавателния протокол, че страните нямат претенции
една към друга, се явява неоснователно. Признанието, като доказателствено
средство, представлява изявление на неизгодни за страната факти. Върху
неизгодността за признаващия се крепи доказателствената сила на
признанието. Обикновено признанието води до съвпадане на фактическите
твърдения на двете спорещи страни - индиция за тяхната истинност.
Признанието обаче може да не отговоря на истината. Затова, съдът не е
обвързан да приеме за доказано признанието, а го овластява да преценява
признанието с оглед на всички обстоятелства по делото. В съдебната практика
се приема, също, че признанието на неизгоден за страната факт не
освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако фактът не
е обявен за ненуждаещ се от установяване, какъвто не е настоящият случай /в
този смисъл Решение № 70 от 29.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 579/2012 г., II
г. о., ГК и други/. В производството се установи, че приемо-предавателният
протокол не е подписан лично от наемодателката. Отделно от това в
производството не е представено съдържанието на пълномощното, от което
да може да се извлече извод, че е учредена представителна власт на
пълномощника да се разпорежда с вземането, отказвайки се от същото. Ето
защо, изразеното от страна на пълномощника, в едностранно подготвената от
страна на наемателя бланка на приемо-предавателния протокол в насока за
липсата на претенции между страните, не би могло да бъде противопоставено
на упълномощителя, доколкото е изолирано и не се подкрепя от останалия
събран доказателствен материал.
С оглед на горното, първоинстанционното решение се явява правилно
като краен резултат и като такова следва да бъде потвърдено.
11
Относно съдебно-деловодните разноски:
Съобразно изхода от спора разноски са дължими в полза на
въззиваемата М.Х.. Същата претендира заплащането на адвокатско
възнаграждение в размер на 1 000 лева, съобразно представен списък по чл.
80 ГПК и доказателства за направата им. Съобразно липсата на висока правна
и фактическа сложност, настоящият съдебен състав намира, че
претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до
минималния размер, посочен в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно на 704,84
лева. С оглед на горното, наведеното възражение за прекомерност от
насрещната страна се явява правилно и като такова следва да бъде
съобразено. Затова и в полза на М.Х. са дължими съдебно-деловодни
разноски в размер на 704,84 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 408 от 21.02.2022 г., постановено по гр.
д. № 7136/2021 г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА Н. К. КЛ., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на М.
СТ. ХР., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ***, чрез адв. И.С. сумата от
704,84 лева /седемстотин и четири лева и осемдесет и четири стотинки/,
представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12