Р
Е Ш Е Н И Е
№ ...........
Гр.
София, 20.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, шести първоинстанционен състав, в
публично съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и първа
година в състав:
СЪДИЯ: РОСИНА
ДОНЧЕВА
при
участието на секретаря Даниела Ангелова и прокурор Дерменджийски, като разгледа
докладваното от съдия Дончева гр. дело № 758 по описа на Софийски окръжен съд
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Н.К.Г. с ЕГН: **********,
адрес: ***, ж. к. П., ул. „Д. С.” № 17, ет. 3, aп. 11, чрез адв. Р.Р. – САК
срещу С.г.с. с адрес: *** за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 39 000
лв. – главница-обезщетение за вреди от неприлагане правото на ЕС в резултат на
правосъдната дейност на СГС и 1 549,29 лв. - законна лихва за периода от
05.06.2019 г. до 25.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът
твърди, че с Трудов договор № 1155/14.03.2011 г., сключен между него и „БТК - Ц.у.”
при “Б. Т. К.” ЕАД, ЕИК ***, е бил назначен на длъжност с наименование „мобилен
консултант”, като в т. 5, б. „е” от договора е била уговорена клауза за
изпитване със срок 6 месеца. След изтичане на посочения срок, трудовият договор
се е трансформирал в безсрочен такъв.
С Допълнително споразумение
№ 1122/24.06.2013 г. е бил назначен на длъжност с наименование „търговски
представител”, но видно от длъжностните характеристики за длъжностите „мобилен
консултант” и „търговски представител”, между първоначално изпълняваната от
него длъжност и тази, на която впоследствие е преназначен, не е налице разлика
в обема и естеството на трудовите функции, поради което и съобразно забраната
на чл. 70, ал. 5 КТ в допълнителното споразумение от 24.06.2013 г. не е
уговорен повторен срок за изпитване.
С последващо Допълнително
споразумение № 1090/25.04.2016 г. е преназначен от длъжност с наименование
„търговски представител” на длъжност с наименование „старши търговски
представител”. Последната дори не фигурира в Националната класификация на
професиите и длъжностите /НКПД/, утвърдена от Министъра на труда и социалната
политика през 2011 г., в която с код 2434 са обозначени специалистите по
продажби в областта на информационните и комуникационни технологии, като с код
2434 6002 е посочена длъжността “търговски представител”. Твърди, че длъжността
“старши търговски представител” не е включена в Класификацията, което
показвало, че тази длъжност няма самостоятелно значение, а е производна на
длъжността “търговски представител”, поради което и между двете не биха могли
да бъдат налице съществени различия по отношение на изпълняваните трудови
функции. Това е видно и от длъжностните характеристики за двете длъжности, от
които се установявало, че в структурите на дружеството т. нар. старши търговски
представител не е нищо повече от обикновен търговски представител, който е
заемал тази длъжност в продължение на повече от 1 година.
Ето защо т. 5 от
допълнителното споразумение от 25.04.2016 г., уреждаща повторен срок за
изпитване за същата работа в полза на работодателя, е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради противоречие с императивната норма на чл. 70,
ал. 5 КТ, а трудовият договор на ищеца е запазил безсрочния си характер.
Въпреки това със Заповед №
1228/12.12.2016 г., връчена на ищеца на 04.01.2017 г., работодателят е прекратил трудовото
правоотношение, на основание чл. 71, ал. 1 КТ, приемайки, че е налице трудов
договор със срок на изпитване, който още не е изтекъл.
Н.Г. потърсил защита на
правата си по съдебен ред, в резултат на което с Решение № 301980 от 22.12.2017
г. по гр. д. № 13232/2017 г. на СРС, ГО, 66 с-в, съдът е признал за незаконно и
е отменил на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението му, възстановил го е
на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на длъжността „старши търговски
представител” в „БТК - Ц.у.” и е осъдил „БТК - Ц.у.” да заплати на Г. на
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 7 800 лв. -
обезщетение за оставане без работа през периода 04.01.2017 г. -04.07.2017 г.,
поради уволнението му.
С Решение от 18.12.2018 г.
по гр. д. № 4908/2018 г. на СГС, ГК, IV „в” с-в обаче въззивният съд е отменил
първоинстанционното решение, като е отхвърлил предявените от него обективно
кумулативно съединени искове. С Определение № 448 от 05.06.2019 г. на ВКС, 3-то
ГО, касационната инстанция не е допуснала касационното обжалване на въззивното
решение, поради което на 05.06.2019 г. последното е влязло в сила.
Твърди се, че във
въззивното решение СГС е нарушил чл. 4, пap. 3 във вр. с чл. 19 от Договора за
Европейския съюз (ДЕС), тъй като не е приложил приложими към казуса норми от
правото на ЕС с директен ефект, като е игнорирал и задължителната за него
практика на Съда на ЕС по въпроси, обуславящи изхода на спора. Въз основа на
нищожна договорна клауза (т. 5 от допълнителното споразумение от 25.04.2016 г.)
на ищеца не е било признато правото му да изпълнява приетата от него длъжност
при „БТК - Ц.у.” в периода от 12.12.2016 г. до 05.06.2019 г. Това право е прогласено
в чл. 15, пap. 1 от Хартата, съгласно който всеки има право да работи и да
упражнява свободно избрана или приета професия. В посочения период Г. не е имал
възможност да започне и друга работа, тъй като е очаквал окончателното
произнасяне на съда по законосъобразността на уволнението му и съответно - по
възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност.
Сочи, че въззивният съд
обаче не е изследвал каква работа действително е извършвал, а се е позовал
единствено на разликата в наименованията на двете заемани от него длъжности и
преди всичко на формалните разлики в длъжностните характеристики на двете
длъжности, макар и тези разлики да не са съществени. Съдът игнорирал и показанията на св. Г. Ч. (работил
в „БТК - Ц.у.” на длъжност “търговски представител” преди уволнението му, а
след него - на длъжност “старши търговски представител”), от които се
установява, че Г. е извършвал една и съща работа, независимо от наименованието
на заеманата от него длъжност, като не е имал обучителни или ръководни функции
по отношение на Чанев или на други търговски представители. По този начин СГС е
нарушил установеното в практиката на Съда на ЕС задължение на националния съд
да прецени всички релевантни обстоятелства за спора и в частност - да установи
каква работа служителят действително е извършвал, а не да вземе предвид
единствено съдържанието на длъжностната характеристика. Позовава се на решение
от 02.09.2015 г. по дело С-127/14 - Andrejs Surmacs, в което Съдът на ЕС изрично
отбелязва, че релевантна е единствено “изпълняваната функция, а не
наименованието на тази функция”.
На следващо място, съгласно
клауза 4, т. 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа, въведено в
действие с Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28.06.1999 г. относно Рамково
споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на
профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и
Европейския център на предприятията с държавно участие (СЕЕР), по отношение на
условията за наемане на работа, работниците на срочни трудови договори не се
третират по по-неблагоприятен начин спрямо работници на постоянен трудов
договор за сравнение, само защото имат срочен договор или правоотношение, освен
ако различното третиране не е оправдано от обективни причини. Ето защо, след
като е приел, че клаузата за изпитване в допълнителното споразумение от
25.04.2016 г. е действителна, респ. че трудовият договор е бил срочен, СГС е
следвало да признае, че работодателят не е имал право да третира Г. по
по-неблагоприятен начин в сравнение с начина, по който го е третирал преди
това, когато служителят е работел на постоянен договор при същия работодател,
поради което и не е разполагал с право да прекрати трудовото му правоотношение,
позовавайки се единствено на чл. 71, ал. 1 КТ (на неизтекъл срок за изпитване).
Като не е приложил правото
на ЕС, СГС в качеството си на орган, натоварен от държавата с правораздавателни
функции, осъществявайки правосъдна дейност, е нанесъл имуществени вреди на
ищеца, чийто размер е еквивалентен на размера на неизплатените му базови
месечни трудови заплати (при базова месечна трудова заплата 1300 лв. съгласно
т. 2 от допълнителното споразумение от 25.04.2016 г.) за периода от уволнението
му въз основа на нищожна клауза от трудовия договор на 12.12.2016 г. до влизане
в сила на въззивното решение на 05.06.2019 г. (30 месеца) - 39 000 лв. общо,
ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредите (05.06.2019 г.) до
окончателното изплащане на сумата.
Позовава се на решение от
19.11.1991 г. по съединени дела С-6/90 и С-9/90 - Francovich и Bonifaci, в
което Съдът на ЕС установява три условия за ангажиране на отговорността на
държавата в лицето на нейните органи за вреди от неприлагане правото на ЕС -
нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправните
субекти; да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз
основа на разпоредбите на съответния акт; да е налице причинно-следствена
връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна
от засегнатите лица.
В процесния случай в
Хартата на основните права на ЕС, в Директива 1999/70/ЕО на Съвета от
28.06.1999 г. и в посочената практика на Съда на ЕС правото на труд и на защита
срещу неоснователно уволнение и неравноправно третиране е признато именно в
полза на частноправните субекти от държавите членки - работниците и
служителите, посочените разпоредби изрично уреждат съдържанието на тези права,
а именно тъй като СГС не ги е приложил, въпреки задължението си по чл. 3, ал. 4
във вр. с чл. 19 ДЕС, е нанесъл имуществени вреди на Н.Г. в горепосочения
размер.
С оглед на изложените
съображения, ищецът Н.К.Г. предявява искове по чл.4, пар. 3 във вр. с чл. 19 от
ДЕС, вр.чл. 86 ЗЗД срещу С.г.с. за осъждането да му заплати сумата от 39 000
лв. – главница-обезщетение за вреди от неприлагане правото на ЕС в резултат на
правосъдната дейност на СГС и 1 549,29 лв. - законна лихва за периода от
05.06.2019 г. до 25.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира и сторените
по делото разноски.
Препис от исковата молба с
приложенията към нея е изпратен на ответника С.г.с. който в срока по чл. 131 ГПК, чрез процесуалния си представител - Силвия Рулинска е депозирал писмен
отговор, в който изразява становище за недопустимост на предявения иск,
евентуално ако бъде приет за допустим, за неговата неоснователност.
По отношение допустимостта:
Поддържа, че предявеният
иск е недопустим, тъй като постановено решение по цитираното въззивно
гражданско дело, не е окончателен съдебен акт, а Софийският градски съд е
действал по правилата на функционалната подсъдност като втора инстанция.
Постановеният съдебен акт е подлежал, съгласно нормата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, на касационен контрол, какъвто е проведен и е постановено от ВКС
Определение № 448 от 05.06.2019 г. на III ГО, произнесено по реда на чл. 288 ГПК - в производството по допустимост на касационно обжалване. Възприето е с
Определение № 45 от 03.02.2016 г. по гр. д. № 4823/2015 г. III г. о. на ВКС, че
на практика с решението на СЕС по делото Kobler, се утвърждава принципа за
отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право
със съдебни решения, но само на национална юрисдикция, разглеждаща делото като
последна инстанция. Исковете, следователно, са недопустимо насочени срещу съда,
действал като въззивна, а не като окончателна инстанция и подлежат на връщане.
По
отношение основателността:
Заявява, че същите са
неоснователни, в случай, че съдът ги приеме за допустими. Поддържа становище и
излага подробни съображения за липса на доказаност на предпоставките за ангажиране на отговорността
му.
Излага съображения, че
нарушението на правната норма, респективно незачитането на трайната практика на
СЕС, следва да бъде очевидно, тъй като отговорността на националния съд (действащ като последна инстанция) може да
бъде ангажирана само в изключителни, извънредни случаи - т. 53 от мотивите на
решението по делото Kobler. На първо място, ищецът не е обосновал в исковата си
молба в какво се състои очевидното нарушение на чл. 30 и чл. 15 от Хартата на
основните права на ЕС /ХОПЕС/. Цитираните в исковата молба текстове установяват
основни и неотменими права, които са конституционно закрепени и доразвити в
норми на Кодекса на труда. С.г.с. не се е произнасял в решението си по тези
въпроси - има ли изобщо ищецът Г. право да предяви исковете по чл. 344 КТ - т.е.
има ли право на защита срещу всяка форма на неоснователно уволнение, както се
твърди в исковата молба, и има ли право на труд въобще - предвид позоваването
на чл. 15, § 1 от ХОПЕС. Напротив - исковете на Н.Г. са приети, разгледани и по
тях е постановено решение по същество, следователно правото му на защита срещу
уволнение, което счита за незаконно, е реализирано. Не е накърнено със съдебния
акт и правото му на труд, каквото ищецът има възможност да упражнява, тъй като
не е лишен от него с влезлият в сила съдебен акт.
Цитираното от ищеца Г.
решение от 02.09.2015 г. по дело С-127/14 Andrejs Surmacs срещу Finansu un
kapitala tirgus komisija, счита че е неотносимо към предмета на делото. Дело
С-127/14 е образувано по преюдициално запитване, касаещо Приложение I, точка 7
от Директива 94/19/ЕО - Схема за гарантиране на депозити — Изключване на някои
вложители от схемата за гарантиране на депозитите — Изключване на
„ръководителите“.
Твърди, че съставът на СГС
е изследвал много задълбочено въпросите за заеманата преди допълнително
споразумение от 25.04.2016 г. длъжност - „търговски представител”, и
длъжността, заемана след соченото споразумение - „старши търговски
представител”, включително и след преценка на ангажираните от самия ищец Н.К.Г.
гласни доказателствени средства. Изложени са достатъчно пълни мотиви в
решението по в.гр.д.№ 4908/2018 г. на СГС, поради което са изследвани всички
релевантни за спора обстоятелства, включително и действително извършваната от Г.
работа. Като е изследвал посочените факти, подлагайки доказателствената
съвкупност по делото на задълбочен анализ, въз основа на който да изведе
правният извод, че двете длъжности са различни, СГС не е допуснал твърдяното
нарушение на установеното в практиката на СЕС задължение да прецени всички
релевантни за спора обстоятелства и да установи каква работа в действителност
служителят е извършвал.
Излага, че няма нарушение
на Директива 1997/70/ЕО на Съвета от 28.06.1999 г. относно срочната работа.
Недоволството на ищеца от извода на съда за действителност на оспорената
клауза, не обосновава произнасяне на СГС в очевидно противоречие с клауза 4, т.
1 от Директивата. У нас защитата срещу дискриминация, основана на срочността на
трудовото правоотношение, е възпроизведена с КТ - чл. 70, ал. 5 и същата е
зачетена от въззивния съд.
Въпроси за правото на
работодателя при подбор на кадрите, които наема, респективно които уволнява и
недискриминационното му упражняване спрямо работници и служители на срочен
трудов договор изобщо не са били предмет на процесното в.гр.д.№ 4908/2018 г. по
описа на СГС. Твърденията, че ищецът Г. като работник по срочно трудово
правоотношение, е третиран по - различно спрямо себе си като работник на
постоянен трудов договор излизат извън закрилата, установена с Директивата.
Счита, че липсва един от кумулативните елементи от правопораждащият вземането
за обезвреда фактически състав - не е налице твърдяното нарушение на правна
норма, респективно на установената с решенията на СЕС практика по прилагането
или тълкуването й, което нарушение да е съществено и явно.
Оспорва ищецът Н.Г. да е
претърпял претендираните с исковата молба имуществени вреди, както и причинно
следствената връзка. Оспорва началната дата, от която се претендира обезщетението.
Правното очакване на ищеца за изхода на делото също не съставлява основание за
ангажиране на отговорността на ответника, тъй като рискът от отхвърляне на една
искова претенция се носи от всеки ищец, инициирал съдебно производство и не
съществува правен ред, задължаващ съда, сезиран с иск на работник/ служител да
уважи такава претенция.
При условията на
евентуалност посочва, че такова обезщетение се дължи най - много за период от 6
месеца. Оспорва размера на базовата месечна заплата от 1300 лева, предвид
установяването от въззивният съд, че в рамките на 6-месечният период на
изпитване, настоящият ищец е ползвал неколкократно отпуск поради болест, което
е променило размера на възнаграждението, договорено с допълнителното
споразумение от 25.04.2016 г.
Оспорва акцесорната
претенция за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както от 05.06.2019 г. до
25.10.2019 г., така и от датата на исковата молба до окончателното плащане по
аргумент за неоснователност на главният иск. Оспорва размера на иска за законна
лихва в размер на 1549.29 лева, предвид продължителността на периода, за който
може да се претендира обезщетение за оставане без работа и размера на самите
имуществени вреди, които биха могли да бъдат репарирани.
Моли да бъдат отхвърлени
като неоснователни и недоказани предявените обективно кумулативно съединени
искове по чл. 4, § 3 ДЕС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В случай, че съдът приеме,
че правната квалификация на иска е чл. 49 ЗЗД, твърди, че същият е недопустим,
тъй като съгласно чл. 132 от КРБ при осъществяване на съдебната власт съдиите
не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за
постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от
общ характер.
В
обобщение моли съда да прекрати образуваното производство по делото, поради
недопустимост на предявените искове, евентуално, като неоснователни да бъдат
отхвърлени. Претендира сторените за производството разноски.
В съдебно заседание
страните поддържат позициите си, изразени в исковата молба и в отговора,
представителят на СОП изразява становище за неоснователност на предявените
искове.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и представените по делото
доказателства, намира следното:
С изменението и допълнението
на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ /обн., ДВ,
бр. 94/29.11.2019 г. /, се създаде нов чл. 2в, като според ал. 1, т. 2 на правната норма, когато вредите са
причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс – извън случаите по т.
1, като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7.
С § 6, ал. 1 и 2
от ПЗР на ЗИДЗОДОВ /обн., ДВ, бр. 94/29.11.2019 г./ се предвиди, че този закон
се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а
неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от
съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и
касационно обжалване. Ето защо, с оглед обстоятелството, че исковете са предявени на 25.10.2019 г., то няма възможност същите да бъдат подведени под
нормата на чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, като следва да се квалифицират по чл.4, пар. 3 във вр. с
чл. 19 от ДЕС, вр.чл.86 ЗЗД.
Предявените искове са
допустими и съдът не обсъжда доводите на ответника в този смисъл, тъй като с
определение № 2815/22.12.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2685 по описа за
2020 г. на Софийски апелативен съд е отменено определение от 06.07.2020 г. на
СОС, с което производството е било прекратено и делото върнато за продължаване
на съдопроизводствените действия.
По делото се установяват следните факти:
От представен трудов договор №
1155/14.03.2011 г., сключен между ищеца и „БТК“ АД се установява, че ищецът е
заемал длъжността „мобилен консултант“. С допълнително споразумение №
1122/24.06.2013 г., ищецът е назначен на длъжността „търговски представител“ с
посочена заплата в размер на 1300 лева. На 25.04.2016 г. между страните е
сключено допълнително споразумение № 1090, по силата на което ищецът заема
длъжността „старши търговски представител“, с базово заплата в размер на 1300
лева и уговорен в полза на работодателя срок на изпитване 6 месеца. Със заповед № 1228/12.12.2016 г. на
работодателя, трудовото правоотношение
между страните е прекратено, на осн. чл. 71, ал. 1 от КТ, във вр. с т. 5 от
допълнително споразумение от 25.04.2016 г.
Ищецът е обжалвал пред СРС
законосъобразността на прекратяване на трудовото му правоотношение.
Не се спори между страните, че с Решение № 301980 от
22.12.2017 г., постановено по гр.д. № 13232 по описа за 2017 г. на СРС, 66
състав е признато за незаконно и отменено на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ,
уволнението на Н.К.Г. от длъжността „старши търговски представител“, извършено
със заповед № 1228/12.12.2016 г. на законния представител на „БТК – Ц.у.“, възстановил го е на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на длъжността „старши търговски представител”
в „БТК - Ц.у.” и е осъдил „БТК - Ц.у.” да заплати на Г. на основание чл. 344,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 7 800 лв. - обезщетение за
оставане без работа през периода 04.01.2017 г. -04.07.2017 г., поради
уволнението.
С Решение от 18.12.2018 г.
по гр. д. № 4908/2018 г. на СГС, ГК, IV „в” с-в, въззивният съд е отменил
първоинстанционното решение, като е отхвърлил предявените от него обективно
кумулативно съединени искове. С Определение № 448 от 05.06.2019 г. на ВКС, 3-то
ГО, касационната инстанция не е допуснала касационното обжалване на въззивното
решение, поради което на 05.06.2019 г. последното е влязло в сила. Ищецът се е
възползвал от правото си на защита срещу уволнението, за което твърди, че е
незаконосъобразно. Производството се е развило пред три инстанции, съобразно
националното ни законодателство.
Отговорността на държавата – членка за неизпълнение на договорите и
актовете на институциите не е уредена изрично както в Договорите, така и във
вторичното право на ЕС, но е допустима съгласно решението на Съда на ЕС по дела
С-6/90 и С-9/90 Andrea Francovich et Danila Binifaci, според което „принципът
на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти
вследствие на нарушения на общностното право, за които носи отговорност
държавата е присъщ на системата на Договора“. Правното основание на тази
отговорност се определя от нормата на чл. 4, § 3 от Договора за европейския
съюз /ДЕС/, която предвижда, че държавите членки са длъжни да предприемат
всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията
си произтичащи от Договорите и актовете на институциите на Съюза. При
неизпълнение – държавата следва да предприеме всички необходими мерки за
преустановяването му и да поправи последиците от това неизпълнение. Последното
включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на
нарушението.
Отговорността може да възникне от
действия в нарушение на общностното право на всеки държавен орган-независимо от
правомощията и мястото му с оглед разделението на властите. Това може да бъде
орган на законодателна, изпълнителна или съдебна власт. Изразеният общо
принцип, че държавите-членки носят отговорност за вреди независимо от органа,
който ги е причинил, е последван и от изрично произнасяне на Съда на ЕС,
потвърждаващо възможността за ангажиране на извъндоговорната отговорност на
държавата от действия на съдебен орган - решението по делото Kobler -
постановено в рамките на процедура по преюдициално запитване.
Основателността на предявения иск за
обезщетение за вреди, причинени от нарушаване на правото на Европейския съюз е
предпоставена от наличието на няколко предпоставки – претърпени от ищеца
имуществени вреди, нарушението да е достатъчно съществено и да съществува
причинна връзка между нарушението и вредата, претърпяна от увреденото лице
(Делото Frankovich срещу Република Италия). Съдът следва също така при преценка
на дължимостта на претендираното обезщетение да прецени дали нарушението е
явно, а то е явно, когато е нарушена ясна материалноправна разпоредба на
правото на ЕС (Решение С-224/01) или явно не е съобразена установената съдебна
практика на СЕС (С-168/15).
Съгласно чл. 30 от Хартата
на основните права на ЕС всеки работник има право на защита срещу всяка форма
на неоснователно уволнение, в съответствие с правото на Съюза и с националните
законодателства и практики.
Твърденията на ищеца за
това, че не му било признато правото да изпълнява приетата от него длъжност при
„БТК-Ц.у.“ в периода от 12.12.2016 г. до 05.06.2019 г., въз основа на нищожна
договорна клауза /т. 5 от допълнителното споразумение от 25.04.2016 г./ са
възражения по същество на спора и не могат да бъдат разглеждани в настоящото
производство. Запознавайки се с приложеното дело на СГС, настоящият състав
счита, че въпроса „действителна ли е клаузата за изпитване в полза на
работодателя, включена в споразумението от 25.04.2016 г. и на тази
плоскост законносъобразно
ли е упражнено от работодателя - ответник по делото, правото му по чл. 71, ал.
1 КТ“ е изследван изключително подробно и детайлно от СГС.
Видно от мотивите на
решение № 7979/18.12.2018 г., постановено по гр.д. № 4908/2018 г. по описа на
СГС е прието, че тази договорна клауза е действителна и е породила правно
действие. Въззивният съд е обосновал този извод с това, че на ищеца е възложена
нова трудова функция, различна от изпълняваната до момента, което е дало право
на работодателя да установи нов срок за изпитване, в който срок да провери
качествата на служителя за новата длъжност. Прието е, че длъжността „търговски
представител“ по същност е изпълнителска, докато длъжността „старши търговски
представител“ има вменени ръководни, контролни и обучителни функции.
В този смисъл неоснователно
е твърдението на ищеца, че е нарушено правото му да изпълнява приетата от него
длъжност в периода от 12.12.2016 г. до 05.06.2019 г., което право е прогласено
в чл. 15, пap. 1 от Хартата, съгласно който всеки има право да работи и да
упражнява свободно избрана или приета професия. Служителят се е съгласил да
изпълнява друга длъжност – „старши търговски представител“, упражнявал е
свободно избраната от него длъжност, до прекратяването на трудовото
правоотношение.
Неоснователни са и
наведените твърдения, че СГС игнорирал показанията на св. Г. Ч., напротив СГС е
обсъдил подробно гласните доказателства и въз основа не само на тях, а и на
всички други събрани в процеса, е достигнал до съответните правни изводи,
обективирани в решението.
Няма никакво противоречение
и с решение от 02.09.2015 г. по дело С-127/14 - Andrejs Surmacs, на което се
позовава ищеца /неотносимо в случая/, касаещо Преюдициално
запитване — Директива 94/19/ЕО — Приложение I, точка 7 — Схема
за гарантиране на депозити — Изключване на някои вложители от схемата за
гарантиране на депозитите — Изключване на „ръководителите" .
Не се установява от
събраните доказателства, че ищецът е третиран и по по-неблагоприятен начин
спрямо работници на постоянен трудов договор за сравнение – в противоречие с
клауза 4, т. 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа, въведено в
действие с Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28.06.1999 г., сключено между
Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в
Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно
участие (СЕЕР).
Във връзка с изложеното, съдът намира, че доколкото по
делото не се установи да е налице твърдяното от ищеца нарушение на основни
принципи на общностното право, то не е налице първата основна предпоставка за
реализиране на деликтната отговорност на ответника, поради което предявените по
делото искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
За пълнота на мотивите, следва да се посочи от
настоящия състав, че след обстойна преценка на осъществените от съдебния състав
на СГС процесуални действия, в хода на разглеждане на процесното в.гр.д. № 4908/2018
г. на СГС, IV“в“ състав, не се установи
наличието и на останалите две предпоставки, определящи възникването на
деликтната отговорност на ответника по чл. 4, § 3
ДЕС, а именно - обективно настъпил вредоносен резултат с конкретно
установено проявление и обем, както и съществуването на пряка причинно -
следствена връзка между настъпването на вредоносния резултат и допуснатото
нарушение.
Поради изложените съображения, настоящият състав
намира, че предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е
неоснователен, поради което следва да се отхвърли изцяло.
Поради неоснователност на
главния иск, неоснователен се явява и акцесорния иск за присъждане на 1 549,29
лв. - законна лихва за периода от 05.06.2019 г. до 25.10.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
С оглед изхода на спора, ищецът
следва да заплати на ответника направените по делото разноски на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в размер на
100 лв. /сто лева/.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове по чл.4, пар. 3 във вр. с чл. 19 от ДЕС, и чл.86 ЗЗД от Н.К.Г. с ЕГН: **********,
адрес: ***, ж. к. П., ул. „Д. С.” № 17, ет. 3, an. 11, чрез адв. Р.Р. – САК
срещу С.г.с. с адрес: *** за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 39 000
лв. – главница-обезщетение за вреди от неприлагане правото на ЕС в резултат на
правосъдната дейност на СГС и 1 549,29 лв. - законна лихва за периода от
05.06.2019 г. до 25.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като неоснователни.
ОСЪЖДА Н.К.Г. с ЕГН: **********, адрес: ***, ж. к. П., ул. „Д. С.” № 17, ет.
3, an. 11 да заплати на С.г.с. с адрес: *** разноски в размер на 100 лв. /сто/
лева за юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийския
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: