№ 253
гр. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20211100509845 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №9845/2021 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на С.О. срещу
решение №20087709 от 06.04.2021 г постановено по гр.д.№21851/2019 г на СРС , 27 състав,
; допълнено в частта за разноските с определение от 23.06.2021 г по същото дело ; в частта ,
с която въззивникът е осъден да заплати на основание чл.49 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД на Я.С.Я.
ЕГН ********** и Ю.С.И. ЕГН ********** от гр.София /наследници на починалата в
течение на делото пред СРС първоначална ищца С. И. И. ЕГН ********** по ½ от сумата от
10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания / от счупване на
долните краища на лакътна и лъчева кост на лява ръка при падане в необезопасена и
несигнализирана шахта с пробит капак на 01.07.2015 г на тротоар в гр.София ул.Николай
Коперник пред №28-30 ; и по ½ от сумата от 3848,75 лева лихви за забава върху посоченото
обезщетение за периода 01.07.2015 г – 15.04.2019 г ; ведно със законната лихва от 16.04.2019
г до окончателното изплащане на сумата . Решението на СРС се обжалва и в частта за
разноските .
Въззивникът излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС в
обжалваната част . Наследниците на първоначалната ищца не са надлежни ищци , защото
процесните права са лични и субективни и не могат да се наследяват , още повече , че С. И. е
починала преди делото да е приключило на първа инстанция . СРС не е събрал доказателства
, че ищците са приели наследството на С. И. по чл.48 ЗНасл – изрично или с конклудентни
1
действия . Механизмът на деликта не е доказан , защото липсва пряк очевидец на инцидента
, както и няма данни за вина на лица , на които СО е възложила работа . Самата ищца е
заявила , че злополуката е била битова . Не е доказано , че СО отговаря за поддържане на
шахтата , а СТЕ са противоречиви . Не следва да се кредитират показанията на св.Д.П. , а
епикризата на ищцата е неистински документ . Присъденото обезщетение е прекомерно ,
защото ищцата е оздравяла бързо и без усложнения . Ищцата е съпричинила инцидента ,
защото не е внимавала за своята безопасност в светлата част на денонощието
Въззиваемите страни са подали писмен отговор , в който оспорват въззивната жалба .
Настоящите ищци са наследници на първоначалната ищца и имат право да продължат
делото на основание чл.227 ГПК , като имущественото право за обезщетение за болки и
страдания се наследява . С упълномощаване на адвокат и продължаване на делото ищците са
приели с конклудентни действия наследството на майка си С. И. . Механизмът на
произшествието е доказан с показанията на прекия очевидец Д.П. , като той се потвърждава
от епикризата от 03.07.2015 г и от СМЕ . Разпитан като свидетел д-р В.С. е заявил , че
подписът под епикризата е негов . Шахтата е общинска собственост като част от общински
път . Присъденото обезщетение не е прекомерно и съответства на претърпените болки и
страдания за 4 месеца , напредналата възраст на първоначалната ищца и пр. Не е доказано
съпричиняване от първоначалната ищца .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на
12.04.2021 г и е обжалвано в срок на 22.04.2021 г.
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената
част .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за
установено следното от фактическа и правна страна :
Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за
недопустимост на съдебното решение в обжалваната част . Относно доводите за
неправилност съдът /принципно/ е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични
доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно
решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
Решението на СРС е валидно и допустимо в обжалваната част .
Правно несъстоятелни са твърденията на въззивника , че не е налице възможност
наследниците на починал ищеца да бъдат конституирани като ищци по чл.227 ГПК и да
продължат заведено дело за обезщетение за неимуществени вреди . По този въпрос има
непротиворечива и константна съдебна практика /стотици решения на ВС и ВКС , едно от
тях е цитирано от СРС/ . Въпросът е безспорен и в доктрината и настоящият съд не счита за
необходимо да посочва конкретни решения на ВКС , още повече , че въззивникът не е
посочил нито едно решение на ВС или ВКС в обратния смисъл . Искът за обезщетението за
неимуществени вреди е иск за имуществено право и следователно чл.227 ГПК се прилага на
общо основание . Без никакво значение е и дали към момента на смъртта на първоначалния
2
ищец делото е било приключено или не на първа инстанция – и в двата случая делото е
висящо и наследниците подлежат на конституиране ако първоначалният ищец е починал
преди приключване на устните състезания в съответната инстанция /такъв е и процесният
случай /.
Приемането на наследството е изрично или мълчаливо. Изричното приемане се извършва с
писмено изявление до районния съдия по местоокриване на наследството. То се вписва в
особена за това книга – чл.49 ал.1 от Закона за наследството. Мълчаливо приемане има,
когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да
приеме наследството и които той не би имал право да извърши , освен в качеството си на
наследник – чл.49 ал.2 ЗН /т.нар.конклудентни действия/ . В случая ищците са приели
наследството на С. И. с конклудентни действия , включително и като са ангажирали адвокат
за продължаване на настоящото дело ; както и чрез този адвокат изрично заявяват в отговора
на въззивната жалба , че са приели наследството .
Решението на СРС е правилно в обжалваната част . За да бъде ангажирана отговорността
на възложителя по чл. 49 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1)
правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от
физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда –
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод
извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него
(арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се
предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при
оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на
делинквента.
В случая безспорно инцидентът е настъпил на част от общински път – тротоар на
ул.Николай Коперник пред №28-30 в гр.София . Съгласно чл.31 от Закона за пътищата
изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от
общините. Според т.1 от ДР на ЗП път е ивицата от земната повърхност, която е специално
пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени
технически изисквания. Тротоарът е част от пътя съгласно § 6 т.6 от ДР на ЗДвП, а съгласно
нормата на §1,т.1 от ДР от Наредба № 1/17.01.2001 г. за организиране на движението по
пътищата, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, общината
е стопанин на пътя. Съгласно нормата на чл.167 ал.1, изр.1 от ЗДвП лицата, които
стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно
препятствията по него и ги отстраняват във възможно най - кратък срок. В този смисъл
частите от тротоара на мястото на инцидента е следвало да се поддържа от общината и тя
следва да носи отговорността за причиняването на вреди от него . Бездействието е на
3
служителите на СО да изпълнят своите задължения по чл. 167, ал.1 от ЗДвП за поддържане
на тротоара като част от пътя - общинска собственост в изправно състояние, е
противоправно. В този смисъл са определение №468 от 25.05.2018 г по гр.д.№943/18 г на
ВКС , IV ГО и решение №9 от 02.02.2018 г по гр.д.№1144/17 г на ВКС , III ГО .
Не следва друго от това , че първоначалната ищца е попаднала в част от тротоара , която
представлява и шахта с пробит капак. Ответникът не е провел доказване , че шахтата и
по-специално нейният капак са собственост на трети лица /електроразпределително
дружество , доставчик на телекомуникационни услуги и пр. / , които според ответника имат
ограничени вещни права и изключителни задължения да изградят и поддържат шахтата .
Първоначално вещото лице инж.Б. е взел становище , че шахтата е част от
електроразпределителната мрежа , но впоследствие в допълнение към заключението си е
оттеглил това си становище и е заявил , че въпросът не е технически и не може да установи
чия е шахтата . От електроразпределителното дружество твърдели , че шахтата се ползва от
„Виваком“ , а под тротоара минават кабели на различни лица .
Дори шахтата да е изградена без разрешение върху общинския тротоар , същата е придобита
по приращение от СО и общината трябва да поддържа същата в безопасно състояние . В
случая наличието на необезопасена и несигнализирана шахта с пробит капак на
01.07.2015 г на тротоар и получените травматични увреждания са резултат от
бездействието на длъжностните лица, на които С.О. е възложила изпълнението на
очертаните по-горе задължения, а именно поддържане на тротоара в безопасно за
пешеходците състояние . Общината като възложител на работата отговаря спрямо
увреденото лице на основание чл. 49 ЗЗД.
Първоинстанционният съд подробно е обсъдил показанията на св.Д.П. , който е пряк
очевидец на инцидента и е видяла как ищцата се движи и пада на улицата . Доводите , че
свидетелят е заинтересован и лъжесвидетелства не са подкрепени с никакви доказателства .
Няма данни да се касае за чисто битов инцидент , напр.в дома на първоначалната ищца .
Отделно механизмът на получаване на уврежданията описан от св.П. се потвърждава и от
СМЕ и наличната медицинска документация . Вещото лице-лекар посочва , че подобни
счупвания се получават при падане и рязко опиране на ръката върху земната повърхност .
Разпитан като свидетел подписалият епикризата д-р В.С. заявява , че е издал същата . Не е
доказано епикризата на стр.6-7 от делото пред СРС да е неистински документ . Отделно по
делото е представена и етапна епикриза .
Възражението за съпричиняване е неоснователно и недоказано с каквито и да е
доказателства . Доказателствената тежест за установяване на съпричиняване или на друг
механизъм на получаване на травмите е на самия ответник , а не на ищците - решение №151
от 12.11.2012 г по т.д.№1140/2011 г на ВКС , II ТО , решение №154 от 31.10.2011 г по т.д.
№977/10 г на ВКС , II ТО и много други . Не са ангажирани доказателства , че опасната
шахта е била лесно различима и първоначалната ищцата без проблеми /предвид и
напредналата й възраст/ е могла да избегне инцидента . Според логиката на ответника
същият има право да държи тротоарите в опасен вид /което е и реалното състояние на
4
тротоарите в София/ , а всяко лице , което получи увреждания ги съпричинява или едва ли
не се самоуврежда доброволно , защото не внимава достатъчно . Няма данни ответникът да е
обозначил опасната шахта или да е положил други усилия , с което да бъде избегнат
процесния инцидент .
Искът за главница е доказан и по размер . Обезщетението за неимуществени вреди не е
прекомерно , тъй като се касае за две счупвания на две различни кости и общ
възстановителен период до 4 месеца , на лице в напреднала възраст , при което са търпени
значителни болки и страдания . Отделно счупването е с разместване и многофрагментно ,
което е наложило поставяне на гипсова имобилизация , а възстановяването е било по-бавно
и трудно и с повече болки и неудобства . В този смисъл са и показанията на св.П..
Твърденията на въззивника за леки и незначителни увреждания на първоначалната ищца са
абсолютно неверни .
Искът за главница правилно е уважен в процесния размер . Ответникът дължи законната
лихва върху присъдените обезщетения считано от датата на увреждането по аргумент
от чл.84, ал.3 ЗЗД.
Налага се изводът , че решението на СРС трябва да бъде потвърдено в обжалваната част .
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20087709 от 06.04.2021 г постановено по гр.д.№21851/2019 г
на СРС , 27 състав, ; допълнено в частта за разноските с определение от 23.06.2021 г по
същото дело .
ОСЪЖДА С.О. да заплати адвокат М.Д. Д. ЕГН ********** сумата от 945,46 лева
адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв във вр.чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5