Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 23.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл.
съдия Йорданова в. гр. дело № 11249 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба подадена от ищеца
„Т.С.“ ЕАД срещу решение № 130141/01.06.2019 г. постановено по гр.д. № 53857/2018 г. по описа на
СРС, 74 състав,
в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството срещу С.С.И.
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79,
ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 547.85 лева за
доставена и незаплатена ТЕ за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва от датата на исковата молба – 13.08.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, сумата от 30.26 лева за изтекла законна
лихва за забава върху претенцията за ТЕ за периода от 15.10.2015 г. до
05.12.2017 г., сумата от 25.52 лева, представляваща главница за услугата дялово
разпределение за периода за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 13.08.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата и сумата от 5.59 лева за изтекла мораторна лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до
30.04.2016 г.
В осъдителната част, касаеща другия ответник в
производството- О.С.А. решението е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено
при нарушение на материалния закон. Твърди се, че районният съд неправилно е
приел, че С. Ивеанова не е клиент на топлинна енергия. Излага се, че от
събраните по делото доказателства се установява, че И. е наследник на
собствениците на процесния имот и като такъв е наследила техните задължения за
заплащане на ТЕ. Поддържа, че е било в доказателствена тежест на ответницата да
докаже отказ от наследството, като при липса на доказателства за такъв
районният съд неправилно е приел, че по делото не е доказано качеството ѝ
на клиент на ТЕ. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника С.С.И., с който се подържа, че въззивната жалба е
неоснователна. Излага, че от събраните по делото доказателства не се установява
тя да е собственик/вещен ползвател на процесния имот. Поддържа, че ищецът не е
доказал погасителната давност за вземането да е спирана или прекъсвана т.е.
вземанията са погасени по давност. Иска се потвърждаване на обжалваното
решение. Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба и от адв. Ч. – особен представител на ответницата И.. В
отговора се поддържа, че между страните не е доказано да е налице облигационно
отношение по договор за продажба на ТЕ, тъй като ищецът не е доказал, че
ответницата е приела наследството на родителите си. Иска се потвърждаване на
решението в обжалваната част.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната
част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада
в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата
доводи.
Разгледано по същество, първоинстанционното решение е частично
неправилно в обжалваната част, поради следните съображения:
Предявени са за
разглеждане искове с правно чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница е да проведе
пълно и главно доказване на наличие на обвързваща страните облигационна връзка и
количеството и цената на доставената на насрещната страна топлинна енергия за
процесния период. По иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и
размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава.
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран, както и че сградата – етажна собственост, в която се намира този
имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Съобразно действащата през исковия период нормативна уредба
- чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Следователно качеството потребител се свързва с принадлежност на вещното право
на собственост или с ползването на имота.
По делото е приет договор за учредяване на договорна
ипотека, обективиран в Нотариален акт №027, том 2,
рег. № 7347, дело №
181 от 18.08.2010 г., от който се установява, че С.А.Г.и съпругата му К.Е.Г.са
собственици в режим на съпружеска имуществена общност на процесния недвижим
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Лозенец”, ул. „*********, върху който са
учредили договорна ипотека. Видно от направената по реда на Наредба №
14/18.11.2009 г. справка на Национална база данни „Население” /НБДН/ С.А.Г.е
починал на 21.01.2015 г. а К.Е.Г.е починала на 04.03.2015 г., като са оставили
наследници по закон – дъщерите си О.С.А. и С.С.И..
При тези данни, неправилно районният съд е приел, че по
делото не е доказано от ищеца, че ответницата С.И. не е приела наследството на
родителите си, поради което не е доказано и нейното качество на клиент на ТЕ.
Съгласно чл.48 от Закона за наследството ЗН/ наследството
се придобива с приемането му, като приемането произвежда действие от
откриването на наследството /т.е. приемането има обратно действие/. Приемането
може да бъде изрично или мълчаливо. Мълчаливо приемане е налице, когато от
действията на наследника се разбира непоколебимото му намерение да приеме
наследството, като законът е дал възможност на съда - при всеки конкретен
случай, извършвайки цялостната съпоставка на доказателствата по делото, да
преценя дали извършените действия сочат воля за приемане на наследството. Отказът
от наследство е изричен и формален акт. Съгласно чл. 52 от ЗН отказът от
наследството става по реда, указан в чл. 49, ал. 1 ЗН, като той се вписва по
същия ред / с писмено заявление до районния съдия, в района на откриване на
наследството, като отказът се вписва с специална книга/.
С отговора на исковата молба, депозиран лично от
ответницата И., същата е направила възражение, че не притежава качеството
„клиент” на ТЕ, но следва да се посочи,
че нормата на чл. 48 от ЗН е законова презумпция, по силата на която законните
наследници, призовани към наследяване, носят отговорността по чл. 60 от ЗН. Съгласно
чл.60, ал.1 от ЗН наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията,
с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават, а ал.2 гласи, че
наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на
полученото наследство.
Когато се оспори приемането на наследството в тежест на
кредитора е да докаже факта на приемането и поиска приложението на чл. 51 от ЗН. В случая няма направено оспорване на приемането, а само общо заявено
оспорване на качеството на „клиент” на ТЕ, поради което за ищеца "Т.С."
ЕАД не съществува задължение да доказва, че С.И. е приела наследството,
оставено от родителите ѝ С.А.Г.и К.Е.Г.С
оглед на това и на основание чл. 48 от ЗН следва да се приеме, че С.И.,
доколкото не е представила доказателства за изричен отказ от наследството
вписан по реда на чл.49 от ЗН е приела наследството от момента на откриването
му / съгласно чл. 1 от ЗН наследството се открива в момента на смъртта/ -
21.01.2015 г. - открито наследството на С.А.Г., а на 04.03.2015 г. е открито
наследството на К.Е.Г.. Доколкото процесния период е от 01.05.2014
г.-30.04.2016 г. за периода до смъртта на всеки един от родителите си,
ответницата отговаря, като наследник на техните задължения, както бе разяснено
по-горе, а за периода след смъртта им, тя отговаря на собствено основание, тъй
като притежава ½ ид.ч. от правото на собственост и съобразно чл. 153 от
ЗЕ е клиент на ТЕ.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия
от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ.
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че между
страните е възникнало и съществува облигационно правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с
предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект с абонатен №*****, като
ответникът има качеството клиент на топлинна енергия за процесния период и на
това основание дължи заплащането на ½ част от доставената за този период
топлинна енергия /доколкото притежава ½ ид.ч. от правото на собственост
върху имота/.
За установяване на количеството потребена топлинна енергия
и стойността на същата в хода на първоинстанционното съдебно производство са
изготвени и приети заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертиза, които съдът след преценка по
чл. 202 от ГПК следва да кредитира.
От съдебно-техническата експертиза /СТЕ/ се установява, че
според главните отчети и изравнителните сметки на топлинния счетофител за
процесния период, в имота има 4бр. радиатори с индивидуални разпределители на
разходите за отопление /ИРРО/ и 1 бр. лира без ИРРО. За имота е начислявана ТЕ,
отдадена от сградната инсталация, разпределена от топлинния счетоводител между
всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите им по
проект. ТЕ за битово горещо водоснабдяване /БГВ/ е начислявано по показанията
на 1 бр. водомер за топла вода в имота.
В процесния период клиентът е осигурил достъп за отчет на ИРРО и водомера, като
главните отчети са подписани на 22.05.2015 г. и 28.05.2016 г. От отчетеното
количество ТЕ са приспаднати технологичните разходи, в съответствие с
действащата нормативна уредба. Вещото лице е изчислило, че през процесния
период реално е потребена ТЕ на стойност 1495,06 лв., като в таблица към
заключението са подробно посочени задълженията по месеци
От съдебно-счетоводната експертиза /ССчЕ/ се установява, че
за процесния период не са постъпвали плащания. Изчислено е, че дължимата сума
за дялово разпределения за периода от 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. е в размер
на 51,04 лв.
По претенцията за заплащане на главница за топлинна енергия
съдът намира следното:
Ищецът претендира от ответницата С.И. заплащане на сумата
от 547,85 лв. за доставена и незаплатена ТЕ за периода 01.05.2014 г. до
30.04.2016 г. С оглед изложените дотук съображения, настоящия състав намира, че
ищецът е доказал претенцията си по основание. Относно размера на задължението,
съдът дава вяра на заключението на СТЕ, доколкото вещото лице топлотехник е
изчислило стойността на реално потребената в процесния имот топлинна енергия /
като сбор от ТЕ за отопление, сградна инсталация и БГВ/. Вещото лице е
посочило, че задължението за процесния период е в размер на 1495,06 лв, като
отговорността на ответницата може да бъде ангажирана съобразно притежаваното от
нея право на собственост – за ½ част или 747,53 лв. Ищецът претендира
сумата от 547,85 лв. и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес,
съдът не може да се произнесе за задължения над посочения от ищеца размер, а се
произнася съобразно искането на ищеца.
С отговора на исковата молба, ответницата е направила
възражение за погасяване на задължението по давност, при приложение на кратката
3-годишна давност за периодичните вземания, което въззивният съд следва да
разгледа.
В исковата молба е посочено, че претендираното вземане за
главница е формирано от задължения отразени в обща фактура №**********/31.08.2015
г. за отоплителен сезон 01.05.2014 г.-30.04.2015 г. и в обща фактура с №**********/31.07.2016
г. за отоплителен сезон 01.05.2015 г.- 30.04.2016 г. Исковата молба е подадена
на 13.08.2018 г.
Настоящият състав, намира че вземанията отразени във фактура
№**********/31.08.2015 г. за отоплителен сезон 01.05.2014
г.-30.04.2015 г. и за месеците м.05.2015 г. – м. 07.2015 г. са погасени по
давност по следните съображения:
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г., ОСГТК,
понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт,
чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза
на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
В разглеждания случай погасени по давност се явяват и
главните вземания, които се отнасят за периода от м.май 2014 г. до м. юли 2014
г. включително, поради следните съображения:
По отношение на задълженията за горепосочения период е
приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Съгласно действалите през исковия период Общи условия на
ищеца, в сила от 12.03.2014 г., месечната
дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи
условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на
топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия
по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска
изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята му,
законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на
задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването
на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, а задълженията за прогнозни вноски – от
момента на съставянето на т. нар. обща фактура, отразяваща потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база вече
изготвените изравнителни сметки. Т. е. в частност тригодишната давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД за вземанията за всеки от месеците, включени в
периода от м. май 2014 г. до м. юли 2015 г. включително, е започнала да тече
съответно на 1-во число от следващия месец и съответно е изтекла преди
подадената на 13.08.2015 г. искова молба.
При тълкуване на посочените по-горе разпоредби на чл.32 и чл. 33 от ОУ, действали през
процесния период, въззивният съд достига до извод, че издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната
давност за тях.
Съобразно приложената подробна справка към СТЕ на дължимите
суми за целия период съдът намира, че погасени по давност са задължения в
размер на 1140,25 лв. за периода от м.
май 2014 г. до м. юли 2015 г. включително. Непогасени по давност са
задълженията за периода от м. август 2015 г. до м.април 2016 г., които
съобразно кредитираната СТЕ са в размер на
354,81 лв. Ищцата дължи
половината от посочената сума, а именно сума в размер на 177,41 лв.
По претенцията за заплащане на такса за услугата дялово
разпределение съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 от ЗЕ дяловото
разпределение на топлинна енергия между клиентите в сгради-етажна собственост,
се извършва от топлопреносно предприятие или от доставчик на ТЕ самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публични регистър по чл. 139а от ЗЕ. На
основание чл. 139б от ЗЕ клиентите в сграда-етажна собственост, избират лице,
регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ за извършване на услугата дялово
разпределение, като изборът се извършва с писмено съгласие на собствениците,
притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата-етажна собственост,
какъвто е и настоящият случай. Съгласно чл. 149б, ал.3 ЗЕ услугата дялово
разпределение се извършва от и за сметка на доставчика самостоятелно или по
сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а, а на основание чл. 36 от ОУ от 2014 г. сумите
за дялово разпределение се заплащат от потребителите на продавача /„Т.С.“ ЕАД/,
който от своя страна заплаща цената на услугите на дружествата за дялово разпределение.
При изложените съображения, настоящият състав намира, че ищецът е легитимиран
да претендира заплащането на услугата за дялово разпределение.
От ответницата С.И. се претендира заплащане на сумата от
25,52 лв. – главница за дялово разпределение за периода 01.05.2015
г.-30.04.2016 г. При определяне дължимия размер на таксата дялово
разпределение, съдът намира, че следва да отчете направеното от ответниците
възражение за погасителна давност, като намира се по давност да погасени
вземанията начислени до юли 2015 г. вкл. при съображенията изложени и относими
за погасяване на вземанията за топлинна енергия за същия период, за отчитането
на които са направени разходите за дялово разпределение. Съгласно приетата
съдебно –счетоводна експертиза размерът на таксата за дялово разпределение за
непогасения по давност период м.08.2015 г. – м. 04.2016 г. възлиза на сумата от
20,00лв., като ответницата С.И. отговаря за ½ част от тази сума - 10,00 лв.,
до който размер следва да се уважи иска за заплащане на дялово разпределение, а
първоинтанционното решение следва да се отмени в частта, с която иска е
отхвърлен до този размер. За разликата до пълния предявен размер от 25,52 лв. и
за периода м.05.2015 г. – м. 07.2015 г., искът е погасен по давност и макар по
други съображения правилно е отхвърлен от районния съд.
По исковете за заплащане на лихва за забава по чл.86 от ЗЗД
По отношение на задълженията за процесния период приложение
намират общите условия на топлопреносното дружество, приети с решение №
ОУ-02/03.02.2014г. на ДКВР, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от
тези общи условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурите по
чл. 32, ал. 2 от ОУ в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Ето защо, ищецът е следвало да докаже, че данните за
процесния абонатен номер са били публикувани в интернет страницата на
дружеството и датата, на която е станало това. По делото не са представени
доказателства от „Т.С.“ ЕАД в тази насока. С оглед на гореизложеното и при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, СГС приема, че ищецът не се легитимира като кредитор
на вземане за лихва за забава по отношение на което са били приложими новите
общи условия на „Т.С.“ ЕАД. Предвид гореизложеното, правилно
първоинстанционният съд е приел, че исковата претенция на ищеца по чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата от 30,26 лв. е неоснователна и в тази част решението следва да
бъде потвърдено.
На следващо място, по отношение на цената за услугата
дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя
на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаванетона исковата молба, поради което акцесорната претенция и в тази част
за сумата от 5,59лв. се явява неоснователна и решението на СРС, макар и по
други съображения следва да бъде потвърдено.
В обобщения, решението на СРС следва да се отмени в частта,
с която исковете на „Т.С.” ЕАД срещу С.С.И. са отхвърлени за сумата от 177,41
лв.- главница за ТЕ за периода от 01.08.2015 г. – 30.04.2016 г. и за сумата от
10.00 лв.- за главница за дялово разпределение за периода от 01.08.2015 г. –
30.04.2016 г. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
По разноските
При този изход на спора и двете страни имат право на
разноски, съразмерно с уважената респ. отхвърлената част от исковете.
„Т.С.” ЕАД е сторила следните разноски в първата инстанция:
175,00 лв.- държавна такса, 250,00 лв.- депозит за СТЕ, 250,00 лв.- депозит за
ССчЕ, 450,00 лв.- депозит за особен представител на ответника С.И., 100 лв. -
юрисконсултско възнаграждение определено на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37
от ЗПП вр. чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ. Дължимите на ищеца разноски съразмерно с уважената част
от иска, следва да бъдат пресметнати от сумата от 837,50 лв./ целия депозит за
особен представител и ½ от останалите разноски/, доколкото разноски именно
в такъв размер са направени във връзка с доказване на исковете срещу
ответницата И.. С.И. следва да бъде осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 257,63 лв.
В хода на въззивното производство „Т.С.” ЕАД е сторило
следните разноски – 100,00 лв.- държавна такса и 150,00 лв.- депозит за особен
представител и 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение определено на основание
чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 от ЗПП вр. чл.25 от Наредба за заплащане на правната
помощ. „Т.С.” ЕАД е внесла депозит за особен представител в размер на 350,00
лв, като по преценка на съда и с определение от откритото съдебно заседание от
10.03.2020 г. на особения представител на въззиваемата е изплатено
възнаграждение в размер на 150,00 лв., като е указано на ищеца, че след
депозиране на изрична молба с такова искане, разликата над 150,00 лв. до пълния
внесен размер от 350,00 лв. ще бъде освободен. От сторените разноски,
съразмерно с уважената част от иска, на ищцовото дружество следва да се присъди
сумата от 107,67 лв.- разноски във въззивното производство.
На ответницата не следва да се присъждат разноски,
доколкото същата е била представлявана от особен представител, възнаграждението
на който е заплатено от ищеца. Ответницата не е доказала извършването разноски
по делото.
При този изход на спора право на разноски,
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение № 130141/01.06.2019 г. постановено по гр.д. № 53857/2018 г. по описа на
СРС, 74 състав,
в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:*** срещу С.С.И., ЕГН:**********,
адрес: *** осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.149
от ЗЕ за сумата от 177,41 лева за доставена и незаплатена ТЕ за периода от 01.08.2015г.
до 30.04.2016 г, ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
13.08.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от 10,00 лева,
представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода за периода
от 01.08.2015 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 13.08.2018 г. до окончателното изплащане на сумата
КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА
С.С.И., ЕГН:**********, адрес: *** да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, сумата от 177,41 лева за доставена и незаплатена
ТЕ за периода от 01.08.2015г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба – 13.08.2018 г. до окончателното изплащане на сумата и
сумата от 10,00 лева, представляваща главница за услугата дялово разпределение
за периода от 01.08.2015 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба – 13.08.2018 г. до окончателното изплащане
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 130141/01.06.2019 г. постановено по гр.д. № 53857/2018 г. по описа на
СРС, 74 състав,
в обжалваната му част.
ОСЪЖДА,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, С.С.И.,
ЕГН:**********, адрес: *** да заплати на Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *****,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 257,63 лв. / двеста петдесет и
седем лева и шестдесет и три стотинки/ - разноски в първоинстанционното
производство и сумата от 107,67 лв. / сто и седем лева и шестдесет и седем
лева/ - разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.