Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 20.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Воденичарова в.гр.дело № 13588 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 448792 от 11.07.2017 г. по гр.д. № 65511/2017 г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 126 състав, са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу В.М.Х. и В.Х.Х. искове за осъждането
им на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да
заплатят на ищцовото дружество по ½ от следните суми: 2494, 50 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода месец май 2013 г.
– месец април 2014 г. в имот аб. № 111149, ведно със законната лихва от
15.09.2017 г. до окончателното погасяване на задължението, както и сумата от
760, 68 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 14.09.2014 г. –
11.09.2017 г. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на „Т.С.“ ЕАД – „Н.“ ЕАД.
В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД,
с която първоинстанционното решение се обжалва в цялост. Изложени са доводи за
неправилност на извода на районния съд, че процесните задължения са погасени по
давност, тъй като вземанията за процесния период били обективирани във фактура
от 31.07.2014 г. със срок за плащане 15.09.2014 г., от която дата е започнала
да тече и погасителната давност, като искът е бил подаден на 15.09.2017 г. в
рамките на тригодишния давностен срок. Посочено е, че в чл. 32, ал. 1 от общите
условия на дружеството са определени редът и срокът за заплащане на дължимите
суми – в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който сумите се отнасят,
като с изтичането на последния ден от съответния месец са изпаднали в забава
съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Твърди се също така, че сумите по фактурите за
периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. са станали изискуеми едва през м. 09.2014
г. По изложените съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявените искове изцяло уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника В.Х., с който се моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено,
тъй като процесните задължения са погасени по давност. Освен това се твърди, че
дори да се приеме, че давностният срок следва да тече от издаването на
фактурата, то същият е изтекъл на 14.09.2017 г. в деня преди подаване на
исковата молба. При условията на евентуалност се поддържа, че В.Х. не е
потребител на топлинна енергия, тъй като по делото не са ангажирани
доказателства за законосъобразно присъединяване на етажната собственост към
топлопреносната мрежа, както и че претендираните суми са незаконосъобразно
начислени. Посочено е също така, че дори да се приеме, че ответникът има
качеството потребител, то той е придобил единствено ¼ идеална част от
него, тъй като процесният имот е бил съпружеска имуществена общност.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба и
от ответницата В.Х., с който се моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Твърди се, че претендираните задължения са погасени по давност,
като дори да се приеме, че давностният срок следва да тече от издаването на
фактурата, то същият е изтекъл на 14.09.2017 г. в деня преди подаване на
исковата молба. При условията на евентуалност се поддържа, че В.Х. не е
потребител на топлинна енергия, тъй като по делото не са ангажирани доказателства
за законосъобразно присъединяване на етажната собственост към топлопреносната
мрежа, както и че претендираните суми са незаконосъобразно начислени.
Третото лице-помагач „Н.“ ЕАД не е взело становище по подадената
въззивна жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо, а по същество е и правилно по следните съображения.
По делото е установено, че процесният недвижим имот – апартамент № 90,
находящ се в гр. София, жк „Дианабад“ (бивш жк „Червена звезда“), бл. *****, е
бил придобит от ответницата В.Х. и съпругът йХ.В.Х. с нотариален акт № 1490,
том VIII, дело №
90/1974 г. от 29.03.1974 г. Х.Х. е починал на 06.02.2010 г. и е оставил за свои
наследници съпругата си ответницата В.Х. и сина си ответника В.Х.. Следователно
двамата ответници са потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал.
1 ЗЕ в редакцията след изменението с ДВ, бр. 54 от 2012 г., приложима за
процесния период м.05.2013 г. – м.04.2014 г. като притежатели на правото на
собственост върху процесното жилище – ответницата на собствено основание и като
наследник на починалия Х.Х., а ответникът в качеството му на наследник на
притежаваното от Х.Х. право на собственост.
Спорен по делото е въпросът дали процесните задължения са погасени по
давност. Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената
топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и
две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени
по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл.155, ал.1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново
вземане в
полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това
дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни
или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение №
ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР месечните вноски за част от процесния период (до
приемането на последващите общи условия през месец февруари 2014 г.) са дължими
в 30-дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят. Тези задължения
са срочни като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от
момента на настъпване на изискуемостта, т.е. от деня на падежа /тъй като срокът
е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има
характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на които се
прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня,
в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането
на съответния месец, например за месец март 2014 г. – от 01.04.2014 г., за месец
април 2014 г. – от 01.05.2014 г. и т.н.
Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните
вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече
погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г.
по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ
факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл.155 ЗЕ и цитираните по-горе разпоредби от общите условия вземанията
на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода
01.05.2013 г. – м. 04.2014 г. се явяват погасени по давност, доколкото исковата
молба е подадена на 15.09.2017 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла
по отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до 15.09.2014 г., като
това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова обща
фактура през месец юли 2014 г. Издаването на такава фактура не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. Видно от приложената
на л. 49 изравнителна сметка и на л. 54 съобщение към фактура от 31.07.2014 г.
резултатът от изравнителната сметка е сума за доплащане. Съгласно чл. 33, ал. 2
от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, приложими
за посочената обща фактура от 31.07.2014 г., клиентите са длъжни да заплащат
стойността на задължението за доплащане съгласно общата фактура в 30-дневен
срок от датата на публикуване на интернет страницата. Аналогично на изложените
по-горе съображения във връзка с чл. 33, ал. 1 от Общите условия и чл. 114, ал.
2 ЗЗД, давността относно задължението за доплащане тече от деня, в който
задължението е възникнало, т.е считано от 01.08.2014 г., с оглед на което към
датата на подаване на исковата молба – 15.09.2017 г., задължението за доплащане
по общата фактура от 31.07.2014 г. също е погасено с изтичане на тригодишен
давностен срок.
Поради погасяването по давност на задължението за главница, погасени са
и акцесорните вземания за лихва за забава. С оглед на изложеното въззивният съд
намира обжалваното решение за правилно и следва да бъде потвърдено.
По
разноските
При този изход на спора въззивникът няма право на разноски за
въззивното производство. Разноски следва да бъдат присъдени в полза на
ответниците. Съгласно приложения на л. 42 договор за правна защита и
съдействие, те са заплатили адвокатско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 150 лв. в брой, което под минимално определения по чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения размер. Следователно направеното от „Т.С.“ ЕАД възражение за
прекомерност е неоснователно. Останалите
възражения, направени от ищцовото дружество с молбата от 22.05.2019 г. относно
основанието и реалното осъществяване на престацията, също са неоснователни.
Направеното в договора за правна защита и съдействие отбелязване за извършено
плащане в брой е достатъчно, за да се приеме, че посоченото в него
възнаграждение действително е било заплатено съобразно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6
от 06.11.2013 г по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. Следователно ищцовото
дружество следва да бъде осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на
ответниците разноски за производството пред настоящата инстанция в размер на
150 лв.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 448792 от 11.07.2017 г.
по
гр.д. № 65511/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 126 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Х.Х., ЕГН **********, и В.М.Х.,
ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, разноски за въззивното производство в
размер на 150 лв. адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната
на ищеца „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.