Р Е Ш Е Н И Е
№ VІ- 10 година 05.03.2021 град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, шести граждански въззивен състав
На единадесети
февруари две хиляди двадесет и първа година
в открито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.ТАНЯ ЕВТИМОВА
2.мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
Секретар Тодорка Стоянова
като
разгледа докладваното от съдията УЗУНОВА
въззивно
гражданско дело номер 2779 по описа за 2020 година,за да се произнесе,взе
предвид следното:
Производството по делото е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е пред БОС по повод въззивна
жалба на „Скат“ООД с ЕИК-********* със седалище и адрес на управление гр.Бургас,ж.к.“Зорница“,бл.47,трети
партерен етаж,управлявано и представлявано от Д Д Х,подадена чрез
пълномощника адв.М.Иванов,***-адв.Диан
Димов срещу решение № 260165 от 02.09.2020г.по гр.д.№ 4064/2019г.по описа на
БРС ,с което въззивното дружество е осъдено да заплати на „Музикаутор“ , Сдружение, с ЕИК- *********
,със седалище и адрес на управление гр.София,район Оборище,ул.Будапеща“№17,ет.4,
представлявано от изпълнителния директор Иван Димитров,сумата от 11515.34
лева,представляваща разликата между окончателното годишно възнаграждение за
права върху използваните музикални и свързани с тях литературни
произведения,принадлежащи към репертоара на „Музикаутор“,възлизащо на
21 595.34 лева,с ДДС ,съответно 17 996.12 лева без ДДС и заплатените
гарантирани месечни минимуми в размер на 10 800 лева с ДДС/8 400 лева бед
ДДС/ за календарната 2017г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано
от 12.04.2019г.до изплащане на вземането и съдебно-деловодни разноски в размер
на 1875.80 лева.
Във въззивната жалба са изложени
оплаквания за неправилност,необоснованост и несправедливост на обжалваното
решение,като се сочи,че то противоречи на приложимите материални и процесуални
норми,а при анализа на събраните доказателства първоинстанционният съд е
направил необосновани ,неоснователни ,едностранчиви и формални правни изводи
,като не е взел предвид изтъкнатите в отговора на исковата молба
възражения.Въззивникът счита,че първоинстанционният съд не е анализирал
правилно волята на страните,закрепена в чл.16 ал.4 от договора за излъчване по
безжичен път и механично възпроизвеждане от 15.02.2005г.,както и че не са били
обсъдени доводите му ,че до смяната на ръководството на ищеца,процесният
договор е бил изпълняван и съответно изпълнението е било приемано по един и същи
начин,при едни и същи ежегодни финансови параметри в периода 2005г.-2018г.
Според въззивника,решението е постановено и в разрез със съдебната практика на
гражданските съдилища по идентични казуси.Във въззивната жалба е направен
анализ и граматическо тълкуване на клаузата на чл.16 ал.4 от процесния
договор,като се прави извод,че страните са се споразумели,че договорените
финансови параметри в чл.7 ще важат до 31.12.2006г.,а обстоятелството,че е уговорено
предоговаряне на финансовите параметри до 31.03.2007г.само потвърждава
категоричната им воля,че посочените финансови условия важат до края на 2006г.По
делото не са представени доказателства за предоговаряне на финансовите
параметри в уговорения срок или по-късно,като в тази връзка въззивникът намира
за неправилен изводът на районния съд,че тезата му е била,че след отпадането на
финансовите правила по чл.7 и липсата на нова договорка,той е считал,че
задълженията му отпадат.Този извод противоречи на фактите по делото ,от които
става ясно,че ответното дружество е изпълнявало коректно договора от 2005г.и е
заплащало дължимите се суми ,които повече от 10 години са били приемани от
ищеца без никакви възражения. Относно последиците от отпадането на финансовите
параметри по чл.7 от договора и липсата на предоговаряне въззивникът сочи,че
следва да намери приложение разпоредбата на чл.20 ЗЗД ,като се извърши
тълкуване и се вземе предвид поведението и на страните по договора,което би
следвало да е в насока,че общата воля на страните след отпадането на временния
финансов механизъм е била договорът да продължи да се изпълнява при заплащане
на годишно възнаграждение на стойност гарантираните месечни вноски в размер на
700 лева всяка една.Излагат се доводи,че неправилно районният съд е тълкувал
разпоредби на ЗАПСП при обосноваване на извода си за дължимост на сумата по
договора,по което задължение въззивното дружество не е спорило.В закона има
задължение при сключен договор с ОКУП ,от страна на ползвателите да се заплаща
възнаграждение за носителите на права въз основа на тарифи.В случая обаче
релевантен за спора не е въпросът дължи ли се изобщо възнаграждение по договора
от 2005г.,а какъв е размерът на дължимото възнаграждение по този договор за
2017г.и респ.има ли право ищецът да претендира допълнителни възнаграждения
извън тези,които е получил от ответника като изпълнение.Отправеното до
въззивния съд искане е за отмяна на решението на БРС и постановяване на съдебно
решение от въззивната инстанция,с което да се отхвърли предявеният
иск.Въззивникът няма доказателствени искания,претендира присъждане на разноски
пред двете инстанции.
В съдебно заседание въззивното
дружество,редовно уведомено, се представлява от адв.И.,който поддържа
въззивната жалба.Няма доказателствени искания,претендира разноски.
В съдебно заседание въззиваемото
сдружение,редовно уведомено,се представлява от адв.А.,която оспорва въззивната
жалба.Няма доказателствени искания,претендира разноски.
При
служебната проверка на обжалваното съдебно решение,въззивният съд го намери за
валиден и допустим съдебен акт.
След поотделна и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства по
съществото на спора въззивният съд
намери следното:
С обжалваното съдебно решение БРС е уважил
изцяло предявеният от ищеца Музикаутор“ ,СНЦ за осъждане на ответника да му
заплати сумата от 11515.34 лева,представляваща разликата между окончателното
годишно възнаграждение за права върху използваните музикални и свързани с тях
литературни произведения,принадлежащи към репертоара на „Музикаутор“,възлизащо
на 21 595.34 лева,с ДДС ,съответно 17 996.12 лева без ДДС и
заплатените гарантирани месечни минимуми в размер на 10 800 лева с ДДС/8
400 лева бед ДДС/ за календарната 2017г.,ведно със законната лихва върху
главницата,считано от 12.04.2019г.до изплащане на вземането.
Неоснователни са оплакванията на
въззивника,че първоинстанционният съд не е взел предвид и не е обсъдил
наведените от ответника в отговора на исковата молба възражения.В решението си БРС
е изложил подробни,ясни и безпротиворечиви мотиви,в които е обсъдил всички твърдения
и възражения на страните и е достигнал до извод,че претендираното от ищеца
възнаграждение за 2017г. е дължимо от ответника на основание чл.7 от сключения
между страните на 15.02.2005г.
договор №048 за излъчване по безжичен
път и механично възпроизвеждане. Във въззивната жалба не са изложени конкретни
оплаквания за необсъждане на възражение за нищожност на договора поради липса на
предмет. В отговора на исковата молба ответникът е навел възражения за неизпълнен
от страна на ищеца договор,като е твърдял неизпълнение на насрещни задължения на ищеца-
по чл.1 ал.4 и чл.2 ал.2/препращаща към ал.1/ от договора,както и на
задължението по чл.11 от договора. В тази връзка е твърдял,че липсата на Приложение
№1,неразделна част от договора,което ищецът е имал задължение да представи и да
обновява ежегодно, не дава възможност да се конкретизира предмета и обхвата на
договора и дължимата престация на доставчика по него. Възразил е,че въпреки
неизпълнението на насрещни задължения,ищецът претендира допълнително
възнаграждение за 2017г.,за което няма основание за определянето и
изчисляването му в самия договор,тъй като конкретните параметри на изчисляване на
допълнителното възнаграждение не са били предоговорени слез 2007г. Това
възражение е разгледано подробно от районния съд в мотивите на решението
му,като е формиран извод,че наличието на списъци на съответните автори към
датата на сключване на договора,което е съдържанието на липсващото Приложение
№1, няма никакво отношение към предмета и действителността на договора,а
дължимостта на уговореното възнаграждение възниква с факта на предоставяне на
правата,чието упражняване зависи от волята на ползвателя. Въззивният съд
отбелязва,че макар в отговора да не е било заявено изрично възражение за
нищожност на договора поради липса на предмет,във връзка с липсата на
Приложение №1,БРС е разгледал твърденията на ответника освен във връзка с
възражението за неизпълнени насрещни задължения на ищеца,така и като основание
за нищожност на договора поради липса на предмет. Във въззивната жалба не са
изложени конкретни оплаквания за неправилност или незаконосъобразност на този
извод на БРС, поради което и предвид разпоредбата на чл.269 изр.второ ГПК
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата и не следва да обсъжда
наведените в устните състезания и писмените защити на страните доводи в
подкрепа на становищата им по възражението за нищожността на договора поради
липса на предмет. За пълнота на изложението въззивният съд намира за необходимо
да посочи,че споделя становището на БРС,че липсата на Приложение №1 към
договора не води до извод,че договорът няма предмет.Предметът на договора е очертан
ясно в чл.1 ал.1 в следния смисъл: Музикаутор „..отстъпва на Телевизията от
името и за сметка на своите членове и на членовете на сродните чуждестранни
авторски дружества неизключителното право да използва за нуждите на своята
програма всички защитени произведения,принадлежащи към неговия репертоар..“. В
чл.1 ал.2 е регламентиран изчерпателно обхватът на репертоара,който включва
„..музикални произведения с текст или без текст,включително музика към филм или
друго аудиовизуално произведение,както и литературни произведения,за които на
Музикаутор е отстъпено с договор от неговите членове или от сродни чуждестранни
авторски дружества или ще му бъде отстъпено по време на действието на този
договор правото да договаря тяхното излъчване по безжичен път и механично
възпроизвеждане,да събира и изплаща възнагражденията на тези членове и
дружества.“ Вмененото съгласно чл.1 ал.3 задължение на Музикаутор да представи пълен и
точен Списък на авторите,членове на сдружението и пълен и точен списък на
чуждестранните авторски дружества,с които има действащи договори за взаимно
представителство,който представлява Приложение №1,неразделна част от договора, няма
отношение към предмета на договора.Това е така,защото е отстъпено правото да се
използват всички произведения от репертоара на Музикаутор, репертоарът не се
изчерпва с еднократно представен списък при сключването на договора,а може да претърпи
промени в зависимост от договорните отношения между Музикаутор и авторите. От
друга страна,уговореното възнаграждение не е в зависимост от брой и вид действително
ползвани конкретни произведения на интелектуалната собственост от представен
списък,а се дължи за цялостно отстъпеното право всички те да бъдат ползвани.
Съгласно чл.40 г от ЗАПСП/в сила от 25.03.2011г.,доп.ДВ бр.21/2014г./,действал
до 29.03.2018г.,Министерство на културата поддържа публичен регистър на
организациите за колективно управление на авторски права,в който се съдържат
данни за организацията,категориите права,сродните чуждестранни организации,с
които са сключени договори за взаимно представителство,а самата организация има
вменено задължение да поддържа на интернет страницата си списък на членовете
си,на сродните чуждестранни организации,с които има сключени договори за взаимно
представителство,списък на авторите,изразили несъгласие организацията да ги
представлява или да получават възнаграждение от нея, както и списък на
авторите,за които има разпределени и неполучени възнаграждения.При това
положение,актуалният обхват на репертоара във всеки един момент ползвателят би
могъл да установи чрез справка в интернет сайта на сдружението,като
непредставянето на списъци към договора не ограничава отстъпените му с него от
сдружението права и не лишава договора от предмет.
Във въззивната жалба са изложени подробни
доводи досежно неправилно тълкуване от районния съд на клаузите на чл.7 и чл.16
ал.4 от договора,в резултат на което се твърди,че съдът е достигнал до
неправилен извод,че ответникът дължи претендираното от ищеца допълнително
възнаграждение. Твърди се,че граматическото тълкуване на разпоредбата на чл.16
ал.4 от договора,в която е използван изразът „ще важат до“,трябва да се тълкува
„е в сила до“ и/или „има значение до“ определен момент. Въззивният съд споделя
принципно това становище,но намира,че БРС също го е възприел в този смисъл при
тълкуването на клаузите от договора,което е извършил при съобразяване на
разпоредбата на чл.20 ЗЗД. Видно от съдържанието на чл.7 ал.1 от договора е,че
годишното възнаграждение е определено като отчисления в размер на 1% от
приходите на телевизията,при гарантиран месечен минимум от 700 лева,като
подробно са изброени видовете приходи на телевизията,които участват във
формирането на общия размер на приходите. Клаузата е напълно ясна – договореното
дължимо възнаграждение е в размер на 1% от приходите на ползвателя, като през
годината той заплаща гарантиран месечен минимум от по 700 лева,а след
приключване на годината се формира окончателния размер на възнаграждението,въз
основа на счетоводните му отчети. В чл.16 ал.1 страните са се договорили,че
договорът се сключва за срок от една година,като ще се подновява впоследствие с
мълчаливото съгласие на страните за нови периоди от по една календарна година.Тази
клауза също е напълно ясна и не се спори,че въз основа на нея облигационното
правоотношение между страните е продължило да съществува,без писмено
предоговаряне повече от десет години. В чл.16 ал.4 е постигнато съгласие между
страните,че „финансовите параметри,уговорени в чл.7 ще важат до 31.12.2006г.и
че до 31.03.2007г.ще предоговорят размера на дължимото възнаграждение.“ Няма спор между страните,че предоговаряне не е
било направено нито до 31.03.2007г.,нито по-късно, поради което и тъй като няма
клауза,която да изключва възможността за приложение на чл.16 ал.1 от договора, ако
страните не са предоговорили финансовите параметри, се налага извод, че и в
тази хипотеза следва да се прилага чл.16 ал.1 от договора- същият се подновява мълчаливо
за нов период от една календарна година при същите финансови параметри.
Не се спори между страните,че след изтичане на
едногодишният срок,за който е бил сключен договорът,същият не е прекратен и
общата воля на страните е била да се запази правоотношението.Не се спори и по
факта,че до 2017г. ответникът е заплащал на ищеца само уговореният в чл.7
„месечен минимум“ ,чиято годишна стойност възлиза на 8 400 лева. По делото
няма твърдения и доказателства ищецът да е претендирал до 2017г. ответникът да
заплаща и допълнителното възнаграждение по чл.7. Въззивникът счита,че тъй като
след 01.01.2007г.ищецът е приемал изпълнението на ответника в този му вид и
стойност,без претенции и забележки,то следва да се приеме,че общата воля на
страните след отпадането на временния финансов механизъм е била договорът да
продължи да се изпълнява при заплащане на месечно възнаграждение на стойност
гарантираните месечни вноски от по 700 лева. Този довод би бил основателен,ако в заключителната част на договора,след чл.17
страните не бяха се споразумели,че договорът може да бъде изменян и допълван
само с изричното писмено съгласие на страните по него. Единствената
възможност за мълчаливо съгласие в договора е предвидена само досежно
продължаване действието му за нов едногодишен срок,но мълчаливо изменение на същия
досежно финансовите параметри не е било уговаряно,а точно обратното- страните
са предвидили всички изменения и допълнения,без продължаването на срока, да стават
с изрично писмено съгласие.При това положение фактът,че ищецът е приемал години
наред плащане само на гарантираните месечни вноски и не е предявявал претенции към
ответника за пълния размер на възнаграждението от 1% от приходите, съдът няма
основание да тълкува като проява на общата воля на страните по договора,че
дължимото възнаграждение от 2007г.ще е
само до размера на гарантираните месечни вноски.
По гореизложените съображения и при
споделяне на мотивите,изложени от БРС,към които препраща на основание чл.272 ГПК,въззивният съд намери жалбата за неоснователна,а обжалваното решение за
правилно,законосъобразно и обосновано от доказателствата по делото,което налага
то да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора,въззивникът
има право на присъждане на разноски във въззивното производство,но тъй като не
е направил искане и не е представил доказателства за сторени разноски,такива не
се присъждат.
Мотивиран от гореизложеното
Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260165 от
02.09.2020г.по гр.д.№ 4064/2019г.по описа на БРС.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване на основание чл.280 ал.3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: