№ 6646
гр. София, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Цветомир М. Минчев
Дамян Ив. Христов
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.
като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско
дело № 20251100502230 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20117309/05.03.2024 г., постановено по гр. дело № 72351/2014 г. по описа
на СРС, 67 състав, са оставени без уважение направените с молба с вх. №
25036898/09.10.2023 г. на ответника Г. М. М. искания, както следва:
- по реда на чл. 247 ГПК за поправка на очевидни фактически грешки в постановеното
по делото решение № 20104737/06.10.2023 г.;
- по реда на чл. 248 ГПК за изменение в частта за разноските на постановеното по
делото решение № 20104737/06.10.2023 г., имащо в тази част характер на определение;
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба с вх. № 25009245/05.04.2024 г. и допълнение към нея с вх. №
25009666/11.04.2024 г. на ответника Г. М. М., с която се излага доводи за неговата
неправилност. Твърди, че с договор за покупко-продажба на идеални части от недвижим
имот срещу задължение за издръжка и гледане от 16.08.2021 г. Й. С. Н. и Е. И. Н. – В. са
прехвърлили в полза на В. И. Н. притежаваните от тях идеални части от процесния
апартамент № 73, находящ се в гр. София, ж. к. ****, което е довело до уголемяване на общо
притежаваните от нея права в съсобствеността. С допълнението към жалбата се преповтарят
изложените доводи за осъществено на 16.08.2021 г. прехвърляне чрез покупко-продажба
срещу задължение за издръжка и гледане на идеални части от имота от страна на Й. С. Н. и
Е. И. Н. в полза на В. И. Н., позовавайки се на справка № 281544/08.03.2022 г. от Агенция по
1
вписванията, която представя. Поддържа се, че пропускът на адв. К. да представи по делото
нотариалния акт от 16.08.2021 г. е довел до постановяване на неправилно съдебно решение
по реда на чл. 247 ГПК. Допълва още, че игнорирането от първоинстанционния съд на
настъпилите в хода на процеса обстоятелства, а именно: осъществените прехвърлителни
сделки, е довело до неправилно изчисляване на квотите в съсобствеността и разпределяне на
делбеното имущество.
Подадена е и частна жалба, инкорпорирана във въззивната жалба срещу решение №
20117309/05.03.2024 г., в частта, с която е оставено без уважение направеното от ответника Г.
М. М. искане за изменение на постановеното по делото решение № 20104737/06.10.2023 г. в
частта за разноските. С допълнително уточнение на въззивната жалба от 15.11.2024 г. се
посочва, че размерът на дължимата от него държавна такса по иска за делба е некоректно
изчислен въз основа на първоначално определените за него квоти съответно 15/24, а не 3/4 –
по отношение на апартамента в гр. София, ж. к. „Надежда“, както и 9/24, а не 1/2 – по
отношение на имота в с. Луково, Софийска област. По изложените съображения се
претендира преизчисляване на присъдените в негова тежест разноски за дължима държавна
такса по иска за делба.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите страни - В. И. Н., Е. И. Н. – В. и Й. С. Н. са
подали отговор на въззивната жалба, с който я оспорват. Излагат се съображения, че
цитираният нотариален акт от 16.08.2021 г. е представен в хода на процеса, изразявайки
готовност за повторното му представяне в рамките на въззивното производство. Излагат се
оспорвания във връзка с възприетия от страна на първоинстанционния съд способ за
извършване на делбата, която вместо чрез разпределение по реда на чл. 353 ГПК, е следвало
да се извърши чрез теглене на жребий по реда на чл. 352 ГПК. По изложените съображения
се отправя искане въззивната жалба и допълнението към нея да се оставят без уважение.
Останалите въззиваеми страни - М. Г. Н., Е. М. Н. и Г. М. Н. (конституирани във
въззивното производство на мястото на починалия в хода на процеса М. Н. Н.) не са подали
отговор на въззивна жалба с вх. № 25009245/05.04.2024 г. и допълнението с вх. №
25009666/11.04.2024 г. към нея.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
2
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на
императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да
следи служебно. Същото е и правилно, като във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави следното:
Най-напред с оглед процесуална яснота въззивният съд намира за необходимо да
отбележи, че с разпореждане № 20132936/28.11.2024 г. са били върнати подадените от Г. М.
М. въззивна жалба с вх. № 25009245/05.04.2024 г. и допълнение към нея с вх. №
25009666/11.04.2024 г. в частта, с която се обжалва постановеното по делото решение №
20104737/06.10.2023 г., като с последващо разпореждане № 20135600/23.01.2025 г. е върната
и подадената от В. И. Н., Е. И. Н. – В. и Й. С. Н. насрещна въззивна жалба срещу същото
решение, обективирана в отговор на въззивна жалба с вх. № 25018267/05.08.2024 г. Видно е
от отбелязването върху тях, че същите са влезли в сила съответно на 21.12.2024 г и на
12.02.2025 г., поради което следва да се приеме, че основното решение №
20104737/06.10.2023 г., с което първоинстанционният се е произнесъл по въпроса относно
способа за извършване на делбата и начина на разпределяне на делбеното имущество, е
влязло в сила и то не е предмет на въззивна проверка.
По въззивната жалба:
Както вече се посочи по-горе, обект на въззивна проверка е решение №
20117309/05.03.2024 г., в частта, с която същото е постановено по реда на чл. 247 ГПК. Този
тип актове имат за последица отстраняването на порок, при който е налице несъответствие
между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст
на решението. Касае се за действие, допустимо да се извърши от съда, който е постановил
основния акт, по причина, че не става дума за изменение или отменяне на формираната воля
на съда, която е ясна (в противен случай приложим би бил способа по чл. 251 ГПК –
тълкуване на решението), но е отразена неточно. Решението, с което поправката се допуска,
има за задача да отстрани несъответствието между волята на съда и нейния външен израз в
писмения текст на съдебния акт, без да подменя съдържанието на поправения такъв. Ето
защо, при обжалване на решението относно поправката, горната инстанция е ограничена да
провери дали са били налице предпоставките на чл. 247 ГПК, като не разполага с
правомощия да упражнява контрол върху основния, т. е. върху поправения акт. По тази
причина, когато наред с констатацията за несъответствие между формираната истинска воля
на съда и нейното външно изразяване, страната също така счита, че основното решение
страда от неотстраним от самия съд порок (нищожност, недопустимост или неправилност),
пътят за защитата й е не само да подаде молба по чл. 247 ГПК, но също така да подаде жалба
(въззивна или касационна) срещу основното решение. В противен случай - при отсъствието
на жалба, основното решение влиза в сила, а след влизане в сила и на решението за
поправката, основното решение ще важи с поправеното съдържание, при това считано от
3
деня на постановяването му, а не от деня на поправката. В случая, действително в мотивната
част на постановеното по делото решение № 20104737/06.10.2023 г. от страна на
първоинстанционния съд е допусната грешка при изписване на адреса (населеното място) на
един от допуснатите до делба имоти, а именно: „УПИ IV-156 от кв. 17 в местност
„Терзийски слог“ по плана на с. Луково, община Своге, Софийска област“, като вместо с.
Луково, погрешно е изписано с. Луковит, но тази грешка не фигурира в диспозитива на
същото, в който адресът на имота е коректно изписан с посочване на правилното населено
място – с. Луково, а не с. Луковит. Очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК
е налице когато има противоречие между вътрешно формираната съдебна воля в мотивите
на решението и нейното външно изразяване писмения текст на диспозитива му.
Следователно, в конкретната хипотеза такава не е налице, а се касае за допусната техническа
грешка в мотивната част на решението при изписване на адреса (населеното място) на един
от делбените имоти, поради което тя не подлежи на отстраняване в рамките на
производството по реда на чл. 247 ГПК (в този смисъл - решение № 143/07.10.2010 г. по гр.
дело № 1136/2009 г. по описа на ВКС, I г. о.).
На следващо място неоснователни са и останалите изложени с въззивната жалба
доводи, свързани с допусната очевидна фактическа грешка при изписване на обема от
правата на всеки от съделителите. Действително като писмено доказателство пред въззивния
съд е допуснат и приет нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение
за издръжка и гледане № 144, том IV, нот. дело № 644/16.08.2021 г. по описа на нотариус С.Т.
с рег. № 65 на НК, от който се установява, че Й. С. Н. и Е. И. Н. – В. са прехвърли на
дъщерята на първия прехвърлител и сестра на втория и съсобственик В. И. Н. собствените
си 5/24 идеални части от следния техен съсобствен недвижим имот, а именно: апартамент №
73, находящ се в гр. ****, със застроена площ от 77,08 кв. м., състоящ се от две стаи,
столова, кухненски бокс и сервизни помещения, при граници на апартамента: стълбище,
апартамент № 72, двор, двор, заедно с мазе № 73 и 1,872 % идеални части от общите части
на сградата и от правото на строеж върху мястото – държавна земя, като при проследяване
на материалите по делото няма данни същият да е бил представен и приобщен към
доказателствената съвкупност при първоинстанционното разглеждане на делото, поради
което действието на обективираната в него транслативна сдЕ. действително не е било
съобразено при определяне на квотите на отделните съделители. Независимо от това обаче,
представянето на така обсъдения нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане № 144, том IV, нот. дело № 644/16.08.2021 г. по описа на
нотариус С.Т. с рег. № 65 на НК не представлява обстоятелство, което да може да бъде взето
предвид в рамките на настоящото производство. В случая, въпросът относно обема от права
на всеки от съделителите е извън предмета на производството по чл. 247 ГПК, доколкото
въззивният съд, сезиран с жалба срещу решението по чл. 247 ГПК, не разполага с
правомощия да упражнява контрол върху правилността на основния съдебен акт. Нещо
повече, не е налице несъответствие между вътрешно формираната съдебна воля по
отношение на спорния предмет и нейното външно изразяване в диспозитива на решение №
2104737/06.10.2023 г., нито е налице липса на формирана воля по част от искането. Точно
4
обратното, установявайки, че след влизане в сила на решението по допускане на делбата
между страните са сключени прехвърлителни сделки по отношение на делбените имоти във
връзка с постигнати между тях споразумения за извънсъдебно уреждане на спора, на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК те са били взети предвид от първоинстанционния съд,
извършвайки делбата спрямо тези промени, като формираните от него мотиви в тази насока
са ясно отразени в диспозитива на постановеното по делото решение, чието поправяне по
реда на чл. 247 ГПК се претендира. Както вече се посочи по-горе, цитираният нотариален
акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 144, том
IV, нот. дело № 644/16.08.2021 г. по описа на нотариус С.Т. с рег. № 65 на НК не е бил
представен до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, поради което той
не е обсъден в постановеното по делото решение, но този пропуск не подлежи на
отстраняване в производството по чл. 247 ГПК. Да се приеме обратното означава в рамките
на него да се допусне подмяна на действително формираната съдебна воля в нарушение на
забраната на чл. 246 ГПК. Източник на силата на присъдено нещо не са мотивите на
съдебното решение, а неговият диспозитив, даващ констатация относно спорното право и
неговия обем, поради което отразяването в мотивите на съдебното решение на размер на
собственическите права на съделителите върху допуснатите до делба имоти, който не отчита
прехвърлителното действие на всички извършени от тях транслативни сделки (покупко-
продажби и дарения), не е основание да се приеме, че в диспозитива на съдебния акт е
допусната очевидна фактическа грешка. Щом като формираната в диспозитива
правораздавателна воля изцяло съответства на приетото в мотивната част на решението,
макар възприетият обем на спорното право да не отчита една от извършените между
съделителите транслативни сделки, очевидна фактическа грешка не е налице.
Другите заявени с въззивната жалба оплаквания относно начина на определяне на
уравнението в размер на 14 937,50 лв., както и лицата, чиято в полза следва да се заплати –
единствено на В. Н., но не и на Й. Н. и Е. Н. – В., тъй като последните са се разпоредили с
правата си върху дворното място в местността „Терзийски слог“ по плана на с. Луково,
община Своге, Софийска област, ведно с построената в него жилищна сграда, също касаят
правилността на основното решение от 06.10.2023 г., което обаче не е предмет на въззивна
проверка, поради което също не могат да бъдат изследвани в рамките на производството по
чл. 247 ГПК.
Погрешното отразяване в диспозитива на съдебното решение относно обема на
собственическите права на съделителите върху допуснатите до делба имоти, който не отчита
прехвърлителното действие на всички извършени между тях транслативни сделки (покупко-
продажби и дарения), не може да бъде преодоляно чрез поправяне на очевидна фактическа
грешка поради липса на несъответствие между формираната воля на съда по отношение на
спорния предмет и нейното външно отразяване в писмения текст на решението. Както вече
се посочи по-горе, първоинстанционният съд се е произнесъл в диспозитива на решение №
2104737/06.10.2023 г. в съответствие с изводите си в мотивната част на същото, като
правилността на произнасянето и обстоятелството в какъв обем са притежаваните от всеки
5
от съделителите права върху делбените имоти е извън предмета на въззивна проверка на
акта по чл. 247 ГПК.
Предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции въззивната жалба срещу
решение № 20117309/05.03.2024 г. в частта, с която е оставено без уважение искането на
ответника Г. М. М. за поправка по реда на чл. 247 ГПК на очевидни фактически грешки в
решение № 20104737/06.10.2023 г., е неоснователна и следва да се остави без уважение,
поради което в тази част то следва да се потвърди.
По частната жалба:
Обект на въззивна проверка е решение № 20117309/05.03.2024 г. не само в частта, с
която същото е постановено по реда на чл. 247 ГПК, но също така и по реда на чл. 248 ГПК,
имащо в тази част характер на определение, като с него искането на ответника Г. М. М. за
изменение на постановеното по делото решение № 20104737/06.10.2023 г. в частта за
разноските е оставено без уважение. Съгласно чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които
се събират от съдилищата по ГПК по дело за делба се събира такса в размер на 4 на сто
върху стойността на дяловете, а при спогодба преди съставяне на разделителния протокол по
2 на сто върху стойността на всеки дял. В случая, решение № 20104737/06.10.2023 г. е
постановено във втората фаза на производство по съдебна делба, като същото е приключило
с нейното извършване чрез разпределение на делбените имоти по реда на чл. 353 ГПК,
поради което с него се дължи произнасяне и по въпроса за съдебните разноски, които се
присъждат по правилото на чл. 355 ГПК, отнасящо се до държавните такси. Съгласно
посочената разпоредба страните заплащат разноските в т. ч. държавните такси съобразно
стойността на дела им, определен с решението по допускане на делбата, а не съобразно
стойността на дела, който получават във втората фаза. Или публичното задължение в
делбения процес за заплащане на държавна такса възниква въз основа на влязлото в сила
решение по извършване на делбата, като за основа при определяне на стойността на
делбената маса се приеме установената към приключване на втората фаза пазарна стойност
на имота, а дела се определя според влязлото в сила решение по допускане на делбата, с
което са определени квотите на съделителите – в този смисъл са определение №
4173/20.09.2024 г. по ч. гр. д. № 3142/2024 г. по описа на ВКС, II г. о. и определение №
50050/22.06.2023 г. по ч. гр. д. № 2602/2022 г. по описа на ВКС, I г. о. и др. В разясненията,
дадени в т. 9 от ПП-7-73 също е посочено, че съобразно стойността на дяловете от
прекратената общност се определя държавната такса за ликвидиране на съсобствеността. В
случая, определяйки дължимите от ответника Г. М. М. разноски за държавна такса,
първоинстанционният съд е съобразил именно притежавания от него дял в делбеното
имущество съобразно определените квоти с решението по допускане на делбата, а именно:
9/24 идеални части – по отношение на дворното място в местността „Терзийски слог“ по
плана на с. Луково, община Своге, Софийска област, ведно с построената в него жилищна
сграда с обща пазарна стойност от 67 910 лв. и 15/24 идеални части – по отношение на
апартамент № 73 в гр. **** с пазарна стойност от 195 570 лв. съгласно изслушаното и
прието по делото заключение по съдебно-техническата експертиза, при което дължимата от
6
него държавна такса се равнява на 5 907,90 лв., формирана както следва: 1 018,65 лв. (9/24
от 2 716,40 (4 % от 67 910 лв.)) + 4 889,25 лв. (15/24 от 7 822,80 лв. (4 % от 195 570 лв.),
колкото е и определеният и присъден от първоинстанционния съд размер.
Предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции въззивната жалба срещу
решение № 20117309/05.03.2024 г. в частта, с която е оставено без уважение искането на
ответника Г. М. М. по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решение № 20104737/06.10.2023
г. в частта за разноските, също е неоснователна и следва да се остави без уважение, поради
което в тази част то също следва да се потвърди.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски
във въззивното производство имат въззиваемите В. И. Н., Е. И. Н. – В. и Й. С. Н., които са
претендирали единствено такива за адвокатско възнаграждение. Релевираното от въззивника
Г. М. М. възражение за неговата прекомерност съдът счете за частично основателно, поради
което намали същото до размера от 300 лв. за всеки един от тях поотделно, като съобрази
ограничения предмет на въззивна проверка - обжалваният съдебен акт е постановен в
рамките на производство по реда на чл. 247 и чл. 248 ГПК, както и обема на извършените
процесуални действия от страна на пълномощника им, изчерпващи се с подаването на общ
отговор на въззивната жалба и процесуално представителство в рамките на едно открито
съдебно заседание пред въззивния съд. Следователно, Г. М. М. следва да бъде осъден да
заплати в полза на В. И. Н., Е. И. Н. – В. и Й. С. Н. сумата от по 300 лв., представляваща
сторени разноски за адвокатско възнаграждение. Реалното заплащане на същото съдът прие
за доказано с оглед представените 3 броя договори за правна защита и съдействие от
01.03.2025 г. (л. 84-86 от делото на СГС), в които е отбелязано, че общо уговореното такова в
размер на 1 000 лв. е заплатено в брой, поради което в тази част имат характер на разписка.
Останалите въззиваеми М. Г. Н., Е. М. Н. и Г. М. Н. не претендират и не доказват
извършването на разноски във въззивното производство, поради което такива не следва да
им се присъждат с настоящия съдебен акт. Предвид неоснователността на частната му жалба
в полза на Г. М. М. не се следват претендираните от него разноски за платена държавна такса
по нея в размер на 15 лв. По аргумент от чл. 78, ал. 6 ГПК дължимата държавна такса за
въззивно обжалване във връзка с подадената от него въззивна жалба срещу решение №
20117309/05.03.2024 г. в частта, с която е оставено без уважение искането му по реда на чл.
247 ГПК, следва да остане за сметка на бюджета на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20117309/05.03.2024 г., постановено по гр. дело
№ 72351/2014 г. по описа на СРС, 67 състав.
ОСЪЖДА Г. М. М., ЕГН ********** с адрес: гр. **** да заплати на В. И. Н., ЕГН
********** с адрес: гр. ****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 лв.,
7
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА Г. М. М., ЕГН ********** с адрес: гр. **** да заплати на Й. С. Н., ЕГН
**********, с адрес: гр. ****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА Г. М. М., ЕГН ********** с адрес: гр. **** да заплати на Е. И. Н. – В., ЕГН
**********, с адрес: гр. ****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8