РЕШЕНИЕ
№ 241
гр. гр. Хасково, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА З. ЖИСОВА
при участието на секретаря Геновева Р. Стойчева
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело №
20225640100026 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на Е. М. Г., ЕГН **********, с
постоянен адрес: *************, чрез адв. Д.М. от АК Пловдив, съдебен адрес: ***********
против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. ”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с предявен иск с правна квалификация чл.26, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/за признаване нищожността на клаузата по чл.7.1
от Договор за потребителски кредит № **********, сключен на 11.03.2020г., предвиждаща
заплащане на еднократна такса за оценка на риска в размер на 409,15 лева.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № **********,
подписан с ответното дружество на 11.03.2020г. Съгласно договора следвало да върне
сумата по кредита в общ размер на 5 983.44 лева, при сума на получаване 2 700.00 лева, при
ГПР 49.13 %, годишен лихвен процент 31.95 % при срок на кредита от 36 месеца. Съгласно
чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № ********** ищцата трябвало да заплати и
еднократна такса за оценка на риска в размер на 409.15 лева. Счита, че клаузата съдържаща
се в чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № ********** сключен с ответника „ТИ БИ
АЙ БАНК" ЕАД, предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска в
размер на 409.15 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията за това били следните:
На първо място е посочено, че възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в
1
разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът
не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната услуга по
чл.7.1 от договора, предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска в
размер на 409.15 лева, представлявала услуга, свързана именно с усвояването на кредита и
била в явно противоречие с чл.10а от ЗПК. Наред с това, безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД е налице, когато
се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл се сочи практика на ВКС
/Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,
определение № 877 по т.д. № 662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска
сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 ТЗ, но общите
правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените
основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по
смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение е посочено, че
клаузата на чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********, предвиждаща такса
оценка на риска е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по
смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на
409.15 лева възлизала на 1/6 от сумата на отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал
принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил
застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както
и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
В исковата молба се сочи, че уговорената клауза на чл.7.1 от Договор за
потребителски кредит № **********, предвиждаща такса оценка на риска била нищожна
като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Предвидената клауза била неравноправна, по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата
предвиждала заплащането на такса, която била необосновано висока. На следващо място
била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Ищцата счита, че клаузата на чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********,
предвиждаща такса оценка на риска не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл.
146, ал.2 ЗЗП, което било видно от самия Договор за потребителски кредит, от който се
2
установявало, че клаузата на 7.1 „Еднократна такса за оценка на риска" от същия била част
от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите
нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на
договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза в
чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № ********** сключен с ответното дружество
„Ти Би Ай Банк" ЕАД, предвиждаща заплащането на еднократна такса за оценка на риска в
размер на 409.15 лева била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата
била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора,
преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/EO на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин
се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза предвиждаща заплащането на
еднократна такса за оценка на риска, в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително възнаграждение в размер на над размера на отпуснатия кредит. По този
начин, клаузата предвиждаща заплащането на допълнителна услуга била неравноправна по
смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. Основната цел на
така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за
сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително
с още % от предоставената главница. В същия смисъл било решение № 511 от 17.04.2018 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна била и практиката, че неустойка
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции,
е нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от 25.06.2010г., на ВКС
по т.д. № 818/2009г., II т.о, Решение № 511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.
д № 324/2018г.
Въз основа на изложените съображения ищцата моли съдът да приеме, че клаузата,
съдържаща се в чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № **********, сключен на
11.03.2020г. между нея и ответното дружество, предвиждаща заплащане на еднократна такса
за оценка на риска в размер на 409,15 лева, е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Претендират се направените съдебни разноски.
Ответникът счита предявения иск за неоснователен. Твърди, че не са налице
нарушенията на предвидените в чл. 22 ЗПК разпоредби – чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20
и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 като посочва, че договорът за потребителски кредит бил сключен в
писмена форма, на хартиен носител. Информацията в него била представена в еднакъв по
вид формат и размер на шрифта, а именно Arial Narrow 12. Съобразно изискванията на
чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, според който следвало да бъде посочен общия размер на кредита и
усвояването му, в чл.7.1 от Договора за потребителски кредит бил указан общия размер на
3
кредита – 3 818,70 лева; еднократна оценка на риска в размер на 409,15 лева, а чл.7.2
указвал условията за усвояване. Във връзка с чл.11, ал.1, т.8 от ЗПК, чл.8 от Договора за
потребителски кредит сочел „неприложимо“. Текстът на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, не
предвиждал лихвеният процент да бъде представен с уточнения върху каква база се
начислява. Според цитираната разпоредба лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички лихвени проценти. По отношения на тази разпоредба,
ответникът заявява, че в чл.9 от Договора за потребителски кредит, били посочени
приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, както следва: чл.9.1 посочвал
размерът на лихвения процент, с който се олихвява предоставеният кредит, а именно 34,95
%; чл.9.2 посочвал условията за прилагането му – „лихвата се изчислява ежемесечно по
метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни
в месеца и 360 дни в годината; чл.9.3 указвал размера на лихвата за 1 ден – изчислена като
1/360 част от лихвения процент. Чл.11, ал.1, т.9а ЗПК бил неприложим за процесния кредит,
тъй като банката не прилагала референтен лихвен процент в своите продукти. Във връзка с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин, в чл.10 от Договора за потребителски
кредит бил посочен размерът на годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, а именно ГПР – 49,13 % и обща сума, дължима от
потребителя – 5983,44 лева. По отношение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК - условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, в чл.11.1 от
Договора за потребителски кредит били посочени условията по издължаване на кредита, а в
чл.11.2 – погасителен план. Относно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК - информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в
погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само
до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит, в чл. 12 от Договора за потребителски кредит била изложена
4
информацията, за правото на потребителя по чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК като при действието
на договора от страна на потребителя не било постъпвало искане за извлечение по сметка и
респективно не му бил предоставян детайлен погасителен план по чл. 11, ал. 1, т.12. Във
връзка с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК - наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите
условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за
размера на лихвения процент на ден се сочи, че в чл.20 от Договора за потребителски
кредит била изложена информацията за правото на потребителя да упражни отказ от
договора и условията за неговото упражняване. Във връзка с изискването на чл.11, ал.2 ЗПК,
съгласно който Общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и
всяка страница се подписва от страните по договора, ответникът сочи, че Договорите за
потребителски кредит не се сключвали под общи условия, а били типови договори като
процесният договор бил подписан на всяка страница от потребителя – ищец. Неприложимо
било към процесния договор за кредит и предвиденото в чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, тъй като
същият не бил под формата на овърдрафт.
На следващо място се посочва, че по отношение на твърдените нарушения на ЗПК,
водещи до недействителност на договора за кредит и нарушаване на разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК - събиране на такси свързани с усвояването и управлението на кредита, че
начислената такса за оценка на риска в размер на 409,15 лева не била свързана с
„управлението на кредита". Ясно било указано в чл. 7.1, че таксата е дължима еднократно и
предварително преди сключване на договора. Фактът, че за удобство на потребителя била
разсрочена в погасителните вноски, не променял моментът на нейната изискуемост.
Разсроченото плащане на таксата не означавало, че потребителят плаща такса за
администриране на кредита всеки месец, а просто означавало, че едно задължение
възникнало в началото на договора се разсрочвало във времето. Процесната такса не била
свързана и с „усвояването на кредита". Плащането на същата не обуславяло дали
потребителят ще усвои кредита или не. Същата покривала разходи извършени от банката
към момента на сключване на договора и непосредствено след него. Таксата се включвала в
„разходите" по кредита, които заедно с ГЛП формират ГПР, чиито размер в конкретния
случай не надвишавал максимално определения праг от 5 пъти законната лихва съгласно чл.
19, ал. 4 от ЗПК. В представеният на потребителя Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, Банката предоставила
предварителна информация за „всеки друг разход свързан с Договора за кредит, а именно
таксата в размер на 409,15 лв., т.е. клиентът е бил надлежно информиран за този разход
съгласно изискванията на ЗПК.
Във връзка с твърденията на ищеца за нищожност на уговорената такса поради
противоречието й с добрите нрави, ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД заявява, че добрите
нрави били морални норми, на които законът придавал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора
5
със закона (чл. 26, ал.1 от ЗЗД). Понятието "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3
ЗЗД била обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения,
понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които
съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка или клауза противоречала
на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна
конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна
неизгодно условие. При преценка дали уговорения размер на договорната такса
противоречи на добрите нрави, защото надхвърля нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване
от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е
направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и
възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя, следвало да се
отчете 1. характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави
договорената сума в уговорения срок и 2. възможността потребителя да я върне разсрочено
и на вноски, макар и с лихва. В тази връзка ответникът счита, че договорът в частта на
уговорената дължима Еднократна такса за оценка на риска не противоречи на добрите нрави
и морала. Още повече че законодателят не поставял минимум или максимум на този вид
такси.Ответникът твърди също така, че кредитът бил погасен с едно плащане на
15.05.2020г., тоест при условията на пълно предсрочно погасяване.
Претендира разноски като прави възражение за прекомерност на исканото адвокатско
възнаграждение от страна на ищцата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че между ищцата Е. М. Г. /потребител/ и „Ти Би Ай Банк” ЕАД /кредитор/ е
сключен Договор за потребителски кредит № ********** от 11.03.2020г., тоест че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение. По силата на процесния
договор и видно от съдържанието му, ищцата следва да върне сумата по кредита в общ
размер на 5 983.44 лева, при сума на получаване 2 700.00 лева, при ГПР 49.13 %, годишен
лихвен процент 31.95 %, срок на кредита от 36 месеца. Предвидено е в чл.7.1 от Договор за
потребителски кредит № **********, че ищцата трябва да заплати и еднократна такса за
оценка на риска в размер на 409.15 лева, както и че същата е дължима в деня на подписване
на договора за кредит, че се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с
дължимите месечни вноски.
При тези данни по делото съдът намира предявения иск за основателен по следните
съображения:
6
Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл.7.1 в Договор за потребителски
кредит № ********** от 11.03.2020 г. еднократна такса за оценка на риска, в случая
възлизаща на 409.15 лева е нищожна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4
ЗПК. Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Посочената такса е уговорена в чл. 7.1 от процесния договор като задължителна. Според
тази клауза таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит,
финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски
съгласно погасителния план и предвид заявеното му желание в искането-декларация. Съдът
счита, че посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
липсва яснота относно основанието и размера на исканата такса (проста такса по тарифа на
банката или като процент от разрешения кредит). По този начин не би могло обосновано да
се приеме, че действително от страна на кредитора са извършени разходи по проучване
платежоспособността на кредитополучателя и оценка на риска от евентуалното негово
кредитиране, чието компенсиране се търси с тази такса. Много по-голяма при тази
фактическа обстановка е вероятността в случая да се касае по-скоро за покриване на сумата,
която банката следва да задели като провизии (резерви) за покриване на потенциалната
загуба от предоставяне на необезпечен кредит. В този смисъл изискването на такава такса
би било в колизия и с нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, доколкото се касае действия на
кредитора, свързани с усвояването и управлението на кредита, което е недопустимо. Освен
това според настоящия съдебен състав, доколкото оценката на риска предхожда
сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, на основание чл. 10а, ал. 2
ЗПК. Следователно се заобикалят изискванията на закона и като такава процесната клауза е
нищожна по аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Клаузата противоречи и на чл. 16 ЗПК, която
предвижда императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди да предостави кредит на последния. Клаузата, с която е уговорена такса
за оценка на риска, на практика прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от
изпълнението на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващите за кредит, вменени й с посочената норма и води
до неоправдано допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора.
Следва да се посочи още, че посочената в договора „еднократна такса за оценка на
риска“ в размер на 409.15 лева, включена в главницата на кредитния дълг, по съществото си
представлява прикрита такса за управление на кредита, противно на твърденията на
ответника, поради което и на основание чл.21, ал.1 ЗПК клаузата от договора, предвиждаща
нейното плащане, е нищожна и не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение. По общо правило липсва основание да се отрече правото на кредитора да
изисква заплащането на такса, покриваща разходите по оценка на кредитоспособността на
кандидатстващото за кредит лице и риска за заемодателя. Обичайно в търговската практика
на кредитните институции е заплащането на такава такса да се изисква при сключването на
договора/отпускането на кредита. В действителност не се касае за предоставена от банката
7
услуга на потребителя, а за действия, извършени преди сключването на договора за кредит.
В този смисъл липсва основание да се приеме, че тази такса съставлява главница по
договора за кредит и подлежи на олихвяване с договорения лихвен процент, независимо, че
плащането й е разсрочено от кредитора. Таксата се дължи еднократно като забавата от
страна на длъжника в плащането може да породи за кредитора само вземане за обезщетение
на забавата. Не случайно в чл.7 от договора: “Общ размер на кредита и условията за
усвояването му”, задължението за еднократна такса за оценка на риска е изведено отделно,
самостоятелно, след изрично посочените суми като размер на кредита от 2700 лева; общ
размер на застрахователната премия от 709.77 лева и след общия размер на кредита –
3818.70 лева, независимо че така посочената сума не съответства на сбора на отделните
заемни суми, а включва и таксата от 409.15 лева. В твърдението, че кредиторът е
предоставил в заем на длъжника сума за погасяване на задължение, възникнало от същия
този заемен договор, липсва както юридическа, така и житейска логика. Очевидно е, че
завоалираната формулировка на начина, по който длъжникът следва да плати определената
от кредитора такса за оценка на риска цели необосновано оскъпяване на кредита, в ущърб
на потребителя като икономически по-слаба и недостатъчно информирана страна, което на
общо основание е недопустимо.
Налага се извода, че коментираната клауза на договора не отговаря на изискването за
добросъвестност и има за цел заобикаляне на закона (ЗПК), поради което и на основание
чл.21, ал.1 ЗПК e нищожна и не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожност на клаузата,
съдържаща се в чл.7.1 от Договор за потребителски кредит № ********** от 11.03.2020 г.,
предвиждаща еднократна такса за оценка на риска в размер на 409.15 лева, на основание чл.
26, ал.1 от ЗЗД, е основателен и като такъв следва да бъде уважен, макар и не на изложените
от ищцата основания.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС – Хасково, държавна такса на основание чл.78 ал.6, вр. чл.72 ал.1, вр. чл.69,
ал.1, т.4 ГПК в размер на 50 лева, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищцата адв. Д.В.М. сумата от 300 лева, представляваща възнаграждение за осъщественото
от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело,
определено според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата /ЗА/, вр. чл.2 ал.2, вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, клаузата, съдържаща се в чл.7.1 от Договор за
потребителски кредит № **********, сключен на 11.03.2020г. между Е. М. Г., ЕГН
**********, с адрес: ************** и „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. ”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, предвиждаща
заплащане на еднократна такса за оценка на риска в размер на 409,15 лева, на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. ”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в
полза на държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от 50,00 лева,
представляваща дължима държавна такса по делото, както и сумата от 5,00 лева за държавна
такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. ”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, да заплати на адв. Д.В.М., ЕГН **********,
с адрес на кантората - ***********, сумата от 300,00 лева, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. Б.
9