Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 10.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и шести март през
2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава
Попколева
Боряна Воденичарова
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 1644 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано по въззивна
жалба от 27.12.2018 г. на ищцата Л. Р.против решението от 23.11.2018 г. по гр.
дело № 22685/2018 г. на Софийския районен съд, 170 състав в частта, с която е отхвърлен
предявения от ищцата иск с правно основание чл.226, ал.2 КТ за заплащане на
сумата от 2 116,00 лв., представляваща обезщетение поради незаконно
задържане на трудовата книжка за времето от 05.12.2017 г. до 20.03.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 04.04.2018 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се поддържа, че решението в
обжалваната му част е неправилно и необосновано, поради допуснати нарушения на
процесуалните правила – неправилна оценка на събраните по делото доказателства
и необсъждането им в съвкупност и поотделно; липса на мотиви, които да
отразяват какво е прието за установено от фактическа страна, въз основа на
какви доказателства и как са отнесени последните към конкретните правни норми. Въззивницата твърди, че в резултат на тези нарушения, СРС
не е установил действителната фактическа обстановка по делото и е достигнал до
погрешни правни изводи за неоснователност на иска. На последно място се
поддържа и допуснато от съда нарушение на материалния закон, които е довело до
неправилния извод, че ищцата не е доказала настъпването на вреди и причинната
връзка между тях и незаконното задържане на трудовата книжка, поради което
искът е неоснователен. Моли решението на СРС в обжалваната част да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът по чл.226, ал.2 КТ да бъде уважен изцяло.Претендира направените по делото разноски.
Въззиваемата страна – ответник „В.М.“
ЕООД оспорва въззивната жалба, като поддържа, че
последната е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.
Решението на СРС в частта, с която са уважени
предявените от Л. Р.срещу „В.М.“ ЕООД искове с правно основание чл. 222, ал.1 КТ и чл. 226, ал.1, т.2 КТ, не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото обаче е неправилно по следните
съображения:
За да отхвърли иска по чл.226, ал.2 вр. ал.3 КТ, първоинстанционният
съд е приел, че за периода от прекратяване на трудовото правоотношение –
05.12.2017 г. до изпращането на трудовата книжка от страна на работодателя – на
15.01.2018 г., както и за периода от
27.02.2018 г. – когато трудовата книжка е предадена на работодателя за
отстраняване на допуснати грешки при оформянето й до нейното връщане на ищцата
– на 20.03.2018 г., е налице незаконно задържане на трудовата книжка, но тъй
като ищцата не е установила настъпването на вреди, причинени й от това
задържане, искът се явява неоснователен. За да достигне до този извод съдът е
приел, че елемент от основателността на вземането за обезщетение е наличието на
вреда от задържане на трудовата книжка, като чл.226, ал.3 КТ презумира единствено нейния размер, но не и настъпването й,
поради което след като ищцата не е установила настъпването на вреда и
причинната връзка между задържането на трудовата книжка и вредата, искът се
явява неоснователен и е отхвърлен. В тази връзка, неоснователни са доводите във
въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния
съд нарушение на чл.236, ал.2 ГПК – за липса на мотиви, които да отразяват
какво е прието за установено от фактическа страна, въз основа на какви
доказателства и как са отнесени последните към конкретните правни норми. Видно
от решението, в него ясно са изложени фактическите констатации и правните
изводи на съда, въз основа на които последният е приел, че искът е
неоснователен.
Противно на доводите във въззивната
жалба, настоящият състав приема, че СРС правилно е установил фактите по делото
– прекратяване на трудовото правоотношение между, считано от 05.12.2017 г., към
който момент трудовата книжка на ищцата е била в държане на работодателя;
изпращане на трудовата книжка от страна на работодателя на ищцата по пощата на
15.01.2018 г.; получаването й от ищцата на 18.01.2018 г.; допуснати грешки при
оформяне на трудовата книжка, което е наложило предаване на трудовата книжка
отново на работодателя за отстраняването им на 27.02.2018 г. и ново изпращане
на книжката на ищцата по пощата, осъществено на 20.03.2018 г.
Основателни са обаче доводите за допуснато от
първоинстанционния съд нарушение на материалния
закон- чл.226, ал.2 КТ. По материалноправния въпрос
по приложението на чл.226, ал.2 КТ-„подлежат ли на доказване вредите, настъпили
за работника от незаконното задържане на трудовата му книжка от работодателя
при прекратяване на трудовото правоотношение“ е налице съдебна практика на ВКС,
постановена по реда на чл.290 ГПК / решение № 519 от 9.01.2012 г. по гр.д. №
1741/2010 г., IV г.о., решение № 606
от 27.10.2009 г. по гр.д. № 908/2009 г. Според тази практика,
непредаването на трудовата книжка на работника от страна на работодателя
препятства работника да постъпи на работа при друг работодател, съответно да
реализира трудов доход, поради което законът презумира
настъпилите от незаконното задържане вреди.Когато обстоятелството, че в периода
на задържането на трудовата книжка работникът не е реализирал социално осигурeн доход се оспорва от
работодателя, то в негова тежест е да установи, че работникът е реализирал
доход и в какъв размер.Съгласно чл.226, ал.3, предл.2
КТ, обезщетението за незаконно задържане на трудовата книжка на работника след
прекратяване на трудовото му правоотношение е в размер на брутното му трудово
възнаграждение от деня на прекратяване на трудовия договор до предаване на
трудовата книжка, т.е. размерът на обезщетението е нормативно определен. Ето
защо, изводите на СРС, че от незаконното задържане на трудовата книжка за
ищцата не са настъпили вреди – не е установено от ищцата, че е претърпяла вреди
от задържането на документа, поради което иска за заплащане на обезщетение е приет
за неоснователен, са неправилни.
Съгласно чл.348, ал.3 КТ трудовата книжка се
съхранява от работника. Той може да я остави за съхранение и у работодателя.
Когато трудовата книжка се съхранява от работодателя, работникът трябва да си я
потърси и ако работодателят не му я предаде, той изпада в забава. В този смисъл
е съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение № 553 от 15.07.2010 г. по гр.д. №
206/2009 г. на IV г.о. на ВКС, според която когато
трудовата книжка се съхранява от работодателя, работникът трябва да си я
потърси и ако работодателят не му я предаде, той изпада в забава, от
последиците на която може да се освободи, като изпрати на работника съобщение
съгласно чл.6, ал.3 НТКТС. От приетите по делото писмени доказателства се
установява, че с молба – декларация от 10.01.2018 г., за която няма данни на
коя дата е получена от ответното дружество, ищцата е поискала от работодателя трудовата
й книжка да бъде надлежно оформена и изпратена по пощата на посочен от нея
адрес в най-кратък срок. От данните, съдържащи се в отговора на Дирекция
„Инспекция по труда“ от 16.01.2018 г., може да се направи извод, че тази молба
е получена от работодателя най-късно на 15.01.2018 г., на която дата,
последният е изпратил по пощата оформената трудова книжка на ищцата и същата е
получена от нея на 18.01.2018 г., При така установените данни и при липса на
твърдения от ищцата, че в периода от 05.12.2017 г. до 18.01.2018 г., последната
се е явявала в дружеството за получаване на трудовата си книжка, следва извод,
че задържането на трудовата й книжка от прекратяване на трудовото
правоотношение – 05.12.1017 г. до 18.01.2018 г., не е противоправно,
тъй като вземането е търсимо. Няма спор между
страните, че поради допуснати грешки при оформяне на трудовата книжка,
последната отново е предадена от ищцата на работодателя на 27.02.2018 г., като
е върната на последната едва на 20.03.2018 г. При това положение и доколкото по
делото от страна на ответника не са ангажирани доказателства, че след повторното
получаване на книжката с цел отстраняване на допуснатите грешки при оформянето
й, е изпратил съобщение на ищцата съгласно чл.6, ал.3 НТКТС, което би го
освободило от последиците на собствената му забава, следва да се приеме, че за периода
от 28.02.2018 г. до 20.03.2018 г., задържането на трудовата книжка се явява противоправно. С оглед изложеното, въззивният
съд приема, че ответникът дължи обезщетение по чл.226, ал.2 КТ, чиито размер, при
съобразяване размера на брутното трудово възнаграждение на ищцата / 520,00
лв./, определен по реда на чл.162 ГПК възлиза на сумата от 371,40 лв.
Ето защо, решението на СРС следва да се
отмени в частта, с която е отхвърлен иска по чл.226, ал.2 КТ за сумата от
371,40 лв. и за периода от 28.02.2018 г. до 20.03.2018 г. и вместо него да бъде
постановено друго, с което искът да бъде уважен до този размер, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.В
останалата обжалвана част, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора и на основание
чл.78, ал.6 ГПК, дължимата от ответника държавна такса за уважената част на иска
е в размер на 14,85 лв., а дължимата държавна такса за въззивната
жалба е в размер на 7,43 лв.
Въпреки частичната основателност на жалбата,
на въззивника не се дължат разноски за настоящото
производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Въззиваемата страна претендира
разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение, което е в
размер на 600,00 лв.Настоящият състав приема, че възражението на въззивника за прекомерност на същото е основателно с оглед
осъществената от процесуалния представител на въззиваемата
страна работа /изготвяне и подаване на отговор на въззивната
жалба, без явяване в съдебно заседание/, поради което възнаграждението следва
да се редуцира до размера, посочен в чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г., а
именно - на 300,00 лв. Съобразно неоснователната част на въззивната
жалба, на въззиваемата страна следва да се присъдят
разноски в размер на 247,34 лв. за въззивната
инстанция.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 23.11.2018
г. по гр. дело № 22685/2018 г. на Софийския районен съд, 170 състав в частта, с която е отхвърлен
предявения от Л. Р.срещу „В.М.“ ЕООД иск
с правно основание чл.226, ал.2 КТ за заплащане на сумата от 371,40 лв., представляваща обезщетение за вреди от
незаконно задържане на трудовата книжка за времето от 28.02.2018 г. до
20.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
исковата молба – 04.04.2018 г. до окончателното
изплащане, като вместо него постановява:
ОСЪЖДА „В.М.“ ЕООД, ЕИК *******да заплати на Л.
Р., ЛЧН *******със съдебен адрес ***- адв. Б.М., на
основание чл.226, ал.2 КТ сумата от 371,40
лв., представляваща обезщетение за вреди от незаконно задържане на
трудовата книжка за времето от 28.02.2018 г. до 20.03.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 04.04.2018 г. до окончателното изплащане
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.11.2018 г. по гр.
дело № 22685/2018 г. на Софийския районен съд, 170 състав, в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Л. Р., ЛЧН *******със съдебен адрес ***-
адв. Б.М., да заплати на „В.М.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 247,34
лв.- разноски за производството пред СГС.
ОСЪЖДА „В.М.“ ЕООД, ЕИК *******да заплати по
сметка на СГС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, държавна такса в размер на 22,28
лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.