Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 04.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 13015 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 382050
от 11.04.2018 г., постановено по гр. д. № 17989/2016 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 113 състав, е отхвърлен
предявения от Е.Т.К., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, ж. к. „**********–
адв. Х.Б., срещу Н.Е.Е., ЕГН ********** и И.Е.Е., ЕГН **********, и двамата със
съдебен адрес: *** – адв. Й.Г., иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН за
възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на майка му - П.С.В.,
починала на 23.01.2011 г., накърнена с извършеното дарение, обективирано в нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 38/16.09.2009 г., том I, н.дело № 36/2009 г.,
с което П.С.В. е дарила на Н.Е.Е. и И.Е.Е. собствения си недвижим имот, а
именно: АПАРТАМЕНТ, находящ се в гр. София, ул. „*****№ *****над партер, в ляво
от стълбището, без номер по нотариален акт, а по удостоверение за данъчна
оценка посочен под № 10, състоящ се от три стаи, хол, кухня, баня, тоалетна,
килер и антре, с площ от 116 кв.м., заедно със зимнично помещение с полезна
площ от около 8.55 кв.м., заедно с таванско помещение с полезна площ от около
8.55 кв.м., заедно с прилежащите към апартамента 1/10 идеална част от общите
части на сградата и 1/10 идеална част от дворното място, в което е построена
тя, като неоснователен. С решението ищецът Е.Т.К.
е осъден да заплати на Н.Е.Е. и И.Е.Е. сумата 2000 лв., разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Е.Т.К., чрез
адв. Т.Н., като
счита решението за неправилно и незаконосъобразно, като съдът неправилно бил анализирал събраните доказателства по делото. Във въззивна жалба са изложени твърдения, че СРС неправилно бил изложил аргументи, че не се бил
доказал факта, на приемането на наследството на П.С.В. да е станало под опис.
Твърди се, че ищецът имал запазена част от наследството на своята майка в
размер на 1/3 ид. ч. и тъй като процесният имотът бил отчужден в полза на трети
лица през 2010 г. възстановяването на запазената част на Е.К. от наследството
на майка му следвало да стане чрез заплащане от страна на ответниците на
съответстващия ѝ паричен еквивалент. Твърди се, че изискването за
приемането на наследството под опис не било приложимо за универсалното
завещателно разпореждане, като чл. 30, ал. 2 от ЗН не намирала приложение,
когато чрез извършване на един дарствен акт в полза на един надарен,
наследодателят е изчерпал цялото наследство. По делото не били събрани
доказателства за наличието на друго имущество на П.С.В., поради което чл. 30,
ал. 2 от ЗН не следвало да се приложи и възстановяването следвало да се приложи
без съставянето на наследствена маса, а направено в дроб, равняваща се на
запазената част. Пред въззивния съд процесуалният представител на страната
поддържа въззивната жалба.
Въззиваемите страна Н.Е.Е. и
И.Е.Е., чрез адв. Й.Г. и адв. М.Г. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като считат същата за неоснователна. Посочва се,
че районният съд правилно бил приел, че ответниците не са наследници по закон
на починалата П.С.В., поради което наследството от страна на ищеца е следвало
да бъде прието под опис, което не било сторено. Твърди се, че искът бил подаден
след изтичането на петгодишния давностен срок. Пред въззивния съд процесуалния
представител на въззиваемата страна оспорва въззивната жалба и претендира
разноски.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на Е.Т.К. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на
въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявен е
иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН от Е.Т.К. срещу Н.Е.Е. и И.Е.Е. за възстановяването на запазена част от наследството на П.С.В..
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от
СРС, 113 състав,
решение за валидно, допустимо и правилно, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявения
от Е.Т.К. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:
По делото не се спори относно
обстоятелството, П.С.В. е починала на 23.01.2011 г., като това обстоятелство се
установява и от представения препис –извлечение от акт за смърт от 18.01.2016
г., издаден въз основа на акт за смърт № 0047 от 25.01.2011 г.
По делото не се спори, а и от
представеното удостоверение за наследници с изх. № РСЦ16-УГ01-227 от 19.01.2016
г. издадено от Столична община, район „Средец“ се установява, че П.С.В. след
смъртта си е оставила наследници по закон: М.Т.Е. – дъщеря и Е.Т.К. – син.
По делото не се спори и относно
обстоятелството, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 38 от
16.06.2009 г., том I, вх. рег. № 3945, нот. дело № 36 от 2009 г., П.С.В.
дарява на внуците си Н.Е.Е. и И.Е.Е. собствения
си недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „*****№ 48, а именно апартамент
на IV – ти етаж над партера, в ляво от стълбището, без
номер по нотариален акт, а по удостоверение за данъчна оценка посочен под № 10.
В нотариалния акт е посочено, че дарените Н.Е.Е. и И.Е.Е. заявяват, че са съгласни да приемат дарението на имота. По делото
не се явява спорно и обстоятелството, че процесният имот впоследствие е бил
продаден на трето лице.
От разпита на свидетелката С.Д., която
била съсед на П.В., се установява, че П.В., живеела в процесното жилище с
дъщеря си и нейния съпруг, които впоследствие напуснали жилището и там дошъл да
живее ищеца. В. и Е.К. започнали да събират в апартамента боклуци и същият бил
в лошо състояния. Свидетелката посочва, че апартаментът впоследствие бил закупен
и от новите собственици бил извършен основен ремонт.
Разпитвана е и свидетелката Д.Н.П.,
която посочва, че е посещавала процесното жилище до 1994 г., когато в него
живеели П.В., нейната дъщеряМ.Е., съпруга ѝ и двете им деца. Свидетелката
посочва, че била виждала в апартамента старинна холна маса, 4 стола, пералня
телевизор, печка шевна машина, като посочва, че П.В. имала и златни накити. Свидетелката
твърди, че били колеги с М.Е., която впоследствие ѝ споделяла, че брат
ѝ и майка ѝ живеели по мазетата и таваните и били напълнили
апартамента с боклуци.
От приетата по делото
съдебно-техническа експертиза се установява, че пазарната стойност на процесния
имот към 23.01.2011 г. възлизала на 173990 лв., а към 16.06.2009 г. възлизала
на 215450 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че
преди да изследва въпроса по съществото на спора следва да разгледа
възражението на въззиваемите за погасяването по давност на правото на иск по
отношение на ищеца. Въпросът от кой момент започва да тече погасителната
давност за предявяване на иска по чл. 30 ЗН е разрешен в т. 3, б. „г“ от ППВС №
7/73 г., където е прието, че искът за намаляване на завещания и на дарения за
възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност,
която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за
завещанията - от момента, когато заветникът упражни своите права по
завещанието. В настоящият случай не се спори, че наследодателят на ищеца П.С.В.
е починала на 23.01.2011 г., което е видно и от представения препис –извлечение
от акт за смърт от 18.01.2016 г., а исковата молба е била депозирана в съда на
22.01.2016 г., поради което съдът намира, че в случая е спазен петгодишния срок
за упражняване правото на иск от страна на ищеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 28, ал. 1
от ЗН когато наследодателят остави низходящи, родители или съпруг, той не може
със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което
съставлява тяхна запазена част от наследството. В настоящият случай видно от удостоверение
за наследници с изх. № РСЦ16-УГ01-227 от 19.01.2016 г. издадено от Столична
община, П.С.В. след смъртта си е оставила наследници по закон: М.Т.Е. – дъщеря
и Е.Т.К. – син, които имат право на запазена част от наследството на своята
майка.
Съгласно чл. 30 ЗН, наследник с право
на запазена част който не може да получи пълния размер на тази част поради
завещания или дарения, може да иска намалението им до размера необходим за
допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова
полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове. Когато наследникът,
чиято запазена част е накърнена упражнява това право спрямо лица които не са
наследници по закон, необходимо е той да е приел наследството по опис. Или
разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗН за приемане на наследството по опис следва
да се прилага само по отношение на лица които не са призовани да наследят.
Съгласно съдебната практика под термина „наследници по закон“ по чл. 30, ал. 2 ЗН трябва да се разбират наследниците които в конкретен случай са призовани да
наследяват, а не всички лица указани в чл. 5 - чл. 10 ЗН– в този смисъл Решение
№ 141 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 785/2011 г., Г. К., І Г. О. на ВКС. Като в т.
4 от Тълкувателно Решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГК на
ВКС е прието, че приемането на наследството по опис е материална предпоставка
за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от
наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване.
Законът дава възможност на призованото към наследяване лице, което има право на
запазена част от наследството, да ограничи възможността за облагодетелстване с
имущество на наследодателя, която може да бъде реализирана безусловно по
отношение на призовани към наследяване лица /ТР № от 04.02.2005 г. на ВКС по
тълк. гр. д. № 1/2005 г. на ОСГК/, но по отношение на лица, които не са призовани
към наследяване съгласно изричната разпоредба на чл. 30, ал. 2 ЗН следва да
бъде предхождана от приемане на наследството по опис. Поради това изискването
за приемане на наследство по опис е предпоставка за реализиране на правото да
се иска възстановяване на запазена част от наследството само когато
наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни
разпореждания.
В настоящият случай по делото не се
спори, а и от представеното удостоверение за наследници с изх. № РСЦ16-УГ01-227
от 19.01.2016 г. издадено от Столична община, район „Средец“ се установява, че П.С.В.
след смъртта си е оставила наследници по закон: М.Т.Е. – дъщеря, Е.Т.К. – син,
които лица в конкретния случай са призовани да наследяват. Дарението извършено
с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 38 от 16.06.2009 г., том I, вх. рег. № 3945, нот. дело № 36 от 2009 г., е в полза на ответниците по
настоящото дело Н.Е.Е. и И.Е.Е.,
които се явяват внуци на П.С.В. и към момента на настъпването на смъртта на
последната не са призовани да наследяват, поради което приемането на
наследството под опис от страна на ищеца Е.К. се явява елемент от основанието
за възникване на правото да се иска възстановяване на запазена част спрямо лицата,
които не са призовани към наследяване. По делото не само, че не са представени
доказателства за приемане на наследството под опис от страна на ищеца, но дори
и не са навеждани твърдения в тази насока, с оглед на което предявеният иск се
явява неоснователен.
Неоснователни са твърденията изложени
във въззивната жалба, че чл. 30, ал. 2 от ЗН не намирала приложение, когато
чрез извършване на един дарствен акт в полза на един надарен, наследодателят е
изчерпал цялото наследство. Разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН намира приложение
само в хипотези, при които наследодателят се е разпоредил приживе с конкретни
имоти посредством дарение или завет, но не и в хипотеза, при която
разпореждането е било извършено с универсално завещание. Не може да бъде
споделена тезата, че извършеното дарение с нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 38 от 16.06.2009 г., том I, вх. рег. № 3945, нот. дело № 36 от
2009 г. по своята същност представлявало универсално завещателно разпореждане,
с което чрез извършване на един дарствен акт в полза на един надарен,
наследодателят е изчерпал цялото наследство. В случая разпоредбата на чл. 16,
ал. 1 от ЗН се явява неприложима, доколкото няма извършвани никакви завещателни
разпореждания от страна на П.С.В., като извършеното от нея дарение приживе в
полза на внуците си, които се явяват ответници по настоящото дело не може да им
придаде качеството наследници на своята баба. С оглед на което обстоятелството,
дали процесния имот действително изчерпва цялото имущество на П.С.В. би имало
значение, ако същата беше извършила разпореждането посредством универсално
завещание, което да придаде на лицето, в полза на което е направено, качеството
наследник, а не чрез дарение, какъвто е настоящият случай, поради което и
приложение намира разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗН, поради което подадената
въззивна жалба се явява неоснователна.
Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявеня иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно.
При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски. На въззиваемата страна с оглед неоснователност на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 2000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 382050 от 11.04.2018 г., постановено по гр. д. № 17989/2016 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 113 състав.
ОСЪЖДА Е.Т.К., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, ж. к. „**********да заплати на Н.Е.Е., ЕГН ********** и И.Е.Е., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2000 лв. съдебни разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.