Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София, 29.04.2020г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, II” в” състав, в
открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети
май две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.съдия Андрей Георгиев
при участието на секретаря Румяна Григорова, като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 9440 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
„Т.С.” ЕАД срещу решението под № 21534 от 21.12.2016
г., постановено по гр.д. № 49687/2015 г., по описа на СРС, ГО, 73 състав,
с което са отхвърлени, като неоснователни,
предявените по реда на чл.422,ал.1 от ГПК искове от "Т.С." ЕАД
срещу ответника Ж.Д.П., както следва: 1/ с правно основание чл.149 от ЗЕ, вр. с
чл.79,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 3 429,99 лв., претендирана като незаплатена стойност
на топлинна
енергия за периода м.май.2012г. – м.
април 2014г., доставена за топлоснабден имот – ап.№ *** в гр.София, ж.к.”******бл.******,
ведно със законната лихва, считано от 30.09.2014г.- до окончателното изплащане
и 2/ с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 404,28лв.- претендирана като
мораторна лихва върху главницата за периода 30.06.2012г.- 15.09.2014г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 52897/2011г.
по описа на СРС, 73 състав, както и в частта, с която“Т.С.“ ЕАД е осъдена да
заплати на Ж.Д.П. направените по делото
разноски в размер на 500,00лв., на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Въззивникът, „Т.С.” ЕАД поддържа, че
обжалваното решение на
първоинстанционния съд е незаконосъобразно и неправилно по подробно изложените
в жалбата съображения. Намира за
необоснован извода на съда, че ответникът няма качеството на потребител
на топлинна енергия за част от процесния имот, както счита за ирелевантен факта
дали същият е ползвал лично процесния топлоснабден имот през исковия период от
време. Ето защо, заявява искане за
отмяната на решението и вместо него – постановяването на друго, с което
исковете бъдат уважени с присъждане на направените по делото разноски. При
условията на евентуалност поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК- за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемата страна.
Въззиваемият Ж.Д.П.- не депозира писмен отговор на жалбата в срока
по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание заявява становище за неоснователност
на жалбата и искане за потвърждаване на атакуваното решение. Заявява искане за
присъждане на разноските за въззивното производство- адвокатско възнаграждение
по чл.38ал.2 от ЗА.
Третото лице- помагач на ищеца, „Х.и Р.“ ЕООД – не заявява
становище по жалбата.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на
чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
При извършената проверка по реда
на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият
съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето
защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на
доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен съгласно нормата на
чл.269, предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав намира за неправилен и необоснован
извода на първата инстанция, с който е прието, че по делото не е доказано
съществуването на договорно правоотношение между страните. Настоящият
съдебен състав приема, че от събраните
по делото доказателства се установява качеството на ответника на потребител
на топлинна енергия /ТЕ/ за битови нужди по смисъла на параграф
1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката /отм., но приложим към исковия период
от време за частта от 01.05.2012г.– до 16.07.2012г./, съответно – на „битов
клиент“ по смисъла на приложимата норма на пар.2“а“ от ДР на ЗЕ /приложима към останалата част от исковия
период -17.07.2012г.- 30.04.2014г./. По делото е представено писмено
доказателство, от което се установява,
че ответникът и съпругата му К. А.П./последната-
солидарен длъжник по заповедта за изпълнение, по отношение на която исковото
производство е прекратено с определение от 03.12.2015г./, са
титуляри на вещното право на ползване върху процесния имот, запазено
/учредено/ им на датата 30.03.2005г. с
нот.акт № 124, том ІІ по нот.дело № 289/ 2005г.
Настоящият съдебен състав приема, че при систематично тълкуване на
нормите на чл.150,ал.1 от ЗЕ, чл.153 от ЗЕ и пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ /отм., но приложим към част от исковия период/
и съответно на пар.2“а“ от ДР на ЗЕ, във
връзка и с разпоредбата на чл.57 от ЗС,
потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът на
процесният топлоснабден имот, освен по изключение в случаите, когато върху
имота е учредено вещно право на ползване. При последната хипотеза, потребител
на топлинната енергия, който е страна по облигационното правоотношение с
топлопреносното предприятие, е титулярът на ограниченото вещно право на
ползване по смисъла на чл.153 и пар.1, т. 42 от ЗЕ /отм./, който е задължен да
заплаща стойността на доставената за имота топлинна енергия, като разход,
съгласно и изричното разпореждане на чл.57 от ЗС. Именно последната хипотеза,
съдът приема, че се установява в
настоящия случай, доколкото по делото е доказано, че ответникът и вторият длъжник
по заповедта за изпълнение К. А.П.са били титуляри на ограниченото вещно право на
ползване в рамките на исковия период от време. Установеният със събраното
гласно доказателство /св.Х./ факт, че в процесният
имот през исковия период са живели други лица, но е виждала и ответника, дори
да бъде ценен като отрицателен факт, че имота не е ползван лично от ответника,
/както е прието от първата инстанция/, е ирелевантен и не обоснова изключване
на отговорността му за заплащане цената на доставената ТЕ, както неправилно е
прието с обжалваното решение. Доколкото ответникът не твърди и по делото не се
установява правото му на ползване да е погасено преди началния момент на
исковия период , поради неупражняване /чл.59,ал.3 от ЗС/, от една страна. И от
друга, след като личното фактическо ползване на имота или отстъпването на това
фактическо ползване безвъзмездно или
възмездно на друго лице, е предоставено на волята на титуляра на вещното право
на ползване, именно последният, заедно с другият титуляр на ограниченото вещно
право- К. П., отговарят за разноските за вещта, съгласно чл.57,ал.1 от ЗС и в правоотношението с ищеца те дължат цената на доставената за
имота ТЕ. А въпросът относно отговорността за разноските за тази цена в
отношенията между титуляра на вещното право на ползване и третото лице, което
фактически е ползвало имота е извън
предмета на настоящото дело. С оглед
изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че по делото е доказано, че ответникът и
длъжникът по заповедта за изпълнение – К. А.П., /по отношение на която
заповедта е влязла в сила/ са имали
качеството на потребители /клиенти на ТЕ за битови нужди през исковия
период от време. Ирелевантен е и фактът на чие име са изпращани фактурите за
дължимите суми за ТЕ, включително и дали по партидата, водена счетоводно при
ищеца имотът, е на името на „голия собственик“ на имота. Този факт би имал
правно значение само в хипотезата, при която от „голия собственик“- в случая А.Ж.С.,
е била подадена молба-декларация до ищеца, с която да е заявено воля именно тя
, а не титулярите на ограниченото вещно право на ползване, да е страна по
правоотношението с ищеца, която правна възможност законът допуска. След като по
делото не се установява от „голия собственик“ на процесния имот да е заявена
такова воля, то съгласно гореизложените мотиви по силата на закона страна по
правоотношението са титулярите на ограниченото вещно право на ползване.
Съгласно разпоредбата на
чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на клиентите на топлинна
енергия за битови нужди, се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно
между ответника и длъжника по заповедта за изпълнение във влязлата в сила част-
К. П. за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
Общи условия за продажба, каквито са Общите условия, публикувани във вестник
„Дневник“, броя от 14.01.2008г. и тези от 12.03.2014г., публикувани във в-к 24
часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к „ 19 минути“. В случая съдът съобразява и разпоредбата на
чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Ответникът не твърди и не установява да е упражнил
правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия, като липсата
на възражение се установява и по отношение на длъжника К. П., поради което
съдът намира, че са ги е приели. Договорното правоотношение по продажба на топлинна
енергия при общи условия възниква между ищеца, като топлопреносно предприятие и
ответника и длъжника по заповедта за изпълнение К. П. - като потребители /
клиенти на топлинна енергия, по силата
на закона – чл.150 от ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника и
длъжника по заповедта К. П.- потребители, включително и досежно приемането на
Общите условия. С оглед изложените мотиви съдът приема, че за исковия период от
време между ищеца и ответника и длъжника по заповедта за изпълнение К. П. е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет – доставката на
топлинна енергия за битови нужди за процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139,
ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в
чл.139 – чл.148 от ЗЕ и в Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007
год./. Топлинната енергия за отопление
на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1
от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост,
при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя
въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155,
ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за
процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за
които са издадени фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота
на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на
документите за отчет на индивидуалните водомери за топла вода, като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези документи, представени по делото и проверени и от вещите лица по СТЕ и ССЕ и изготвените въз основа на тях заключения се
установява стойността на действително доставената ТЕ за имота на ответника за
процесния период от време възлиза на
сумата от 3 423,87лв.. Във връзка със
дължимата стойност на ТЕ за сградна инсталация следва да се посочи, че на
настоящия съдебен състав служебно е известно решение № 4777/13.04.2018г. по адм.дело № 1372/2016г. на ВАС,
което не е влязло в сила, тъй като е предмет на последващ инстанционен контрол
от 5-чл. състав на ВАС. Като допълнителен аргумент следва да се посочи, че дори
формулата по т.6.1.1 от методиката за дялово разпределение, установена с
Наредба № 16-344/2007г. , касаеща единствено ТЕ отдадена за сградна
инсталация да бъде отменена, то
съдебното решение за отмяна ще има действие само за в бъдеще – от момента на
влизането му в сила, съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК, поради което и не би
рефлектирало върху приложимите правни норми за конкретния казус, отнасящи се за
определяне на ТЕ отдадена за сградна инсталация.
С оглед гореизложените мотиви,
настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът за главницата до
доказания в пълния претендиран дължим размер от 3 429,99лв. е незаконосъобразно
и неправилно и като такова- следва да бъде отменено и вместо него- постановено
друго, с което искът срещу ответника да бъде уважен в пълния му заявен размер,
при изричното указание, че горепосочената сума се дължи от него при условията
на солидарна отговорност с длъжника К. П., спрямо която заповедта за изпълнение
по чл.410 от ГПК е влязла в сила и предвид факта, че заповедта за изпълнение е
издадена при условията на солидарна отговорност спрямо двамата длъжника-
ответника и съпругата му К. П., на основание чл.32 от СК.
Основателността на претенцията за главницата- цена на ТЕ обуславя
основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за
времето на забавата. Настоящият съдебен
състав приема, че за частта от процесния период
01.07.2012г.- 15.09.2015г., ответникът е в
забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно дължими суми,
представляващи стойност на ТЕ за времето м.05.2012г.- м.01.2014г. Съгласно
клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ дължат плащане на
месечно дължимата сума в 30 дн.срок от
изтичане на периода, за който се отнасят.
Т.е. за стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.05.2012г.,
падежът за плащане е настъпил на 30.06.2012г. и от деня, следващ падежа- т.е.
от 01.07.2012г. ответникът е в
забава, като за първата дата от исковия период 30.06.2012г.- претенцията по
чл.86,ал.1 от ЗЗД е неоснователна, тъй като към този момент не е налице забава.
Ответникът е в забава за плащане и на стойността на ТЕ за останалата част от
исковия период – до месечно дължимата сума за м.01.2014г., чийто падеж е
настъпил на 04.03.2014г.г. Настоящият
съдебен състав определя обезщетението за
забава по чл.86,ал.1 от ГПК върху главницата от 3 127,55лв., представляваща
стойност на ТЕ за периода м.05.2012г.- м.04.2014г., което се следва на ищеца за времето на
забавата 01.07.2012г.-15.09.2014г. по
реда на чл.162 от ГПК – в размер на 367,80лв., до който размер исковата
претенция се явява основателна. За
разликата над тази сума от 367,80лв.- до пълния претендиран размер от 404,28лв.
и за датата 30.06.2012г., настоящият съдебен състав приема, че искът по
чл.86,ал.1 от ГПК се явява неоснователен и като такъв - следва да бъде
отхвърлен по следните мотиви: По
отношение на датата 30.06.2012г.- по гореизложените мотиви, а досежно разликата
над дължимия размер- до пълния претендиран размер, представляваща мораторна
лихва върху главницата- стойност на ТЕ за м.02.2014г.- м.04.2014г. , съдът
приема, че ответникът не е изпаднал в
забава за плащане, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С
посочените договорни клаузи е
регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на
стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и
чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от
Закона за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия
принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи
до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези
на потребителя /купувач/ - ответник по делото.
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ
от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на
чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по
чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър или смартфон /, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема,
че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може
да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на
чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на
чл.143,ал.1 от Закона за защита на потребителите и като последица от това, на
основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за вземанията на ищеца за дължимата
стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.-
м.04.2014г., които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от
12.03.2014г./, съдът приема, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като
липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД.
С оглед изложените мотиви,
настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение в частта, с която е отхвърлена
исковата претенция по чл.86,ал.1 от ЗЗД
за сумата от 367,80лв. – мораторна лихва за периода 01.07.2012г.-
15.09.2014г. следва да бъде отменено и вместо него- постановено друго, с което
искът за тази сума и период да бъде
уважен, при изричното указание, че е при условията на солидарна отговорност с
длъжника К. П., за която заповедта за изпълнение е влязла в сила по подробно
изложените по-горе правни доводи. За разликата над дълживата сума от 367,80лв.-
до пълния заявен размер от 40428лв. и за датата 30.06.2012г., исковата
претенция, заявена при условията на солидарна отговорност с длъжника по
заповедта за изпълнение К. П. следва да бъде отхвърлена, като обжалваното
решение в посочената отхвърлителна част следва да бъде потвърдено, но по други
мотиви.
На последно място, следва да се
посочи, че пропускът на първоинстанционният съд
да посочи в обжалваното решение ,че процесните суми се претендират от
ответника при условията на солидарна отговорност с длъжника К. П., за който
заповедта за изпълнение е влязла в сила, представлява очевидна фактическа
грешка, която може да бъде изправена от СРС по реда на чл.247 от ГПК до момента
на изпълнение на съдебното решение.
По разноските по делото:
При горния изход на делото и на
основание чл.78,ал.1 от ГПК ищецът има правото на разноски общо за първата и
заповедното производство/държ.такса, възнаграждения за вещи лица и
юрисконсултско възнаграждение/ съразмерно с уважената част от исковете от 826,40лв.,
а за въззивното производство –
съразмерно на уважената част от жалбата му от 191,00лв. /държ.такса и
юрисконсултско възнаграждение/.
Съответно, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК на ответната страна се дължат разноски за първоинстанционното
производство съразмерно с отхвърлената част от исковете от 4,75лв., като за
разликата над тази сума- до пълния присъден размер от 500,00лв.- обжалваното
решение следва да бъде отменено. За въззивното производство ответникът е
направил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по
чл.38,ал.2 от ЗА, но доказателствата за договорено такова са ангажирани от него
след приключване на устните състезания по делото, поради което и не му се
следват, съгласно ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да му
се присъждат.
Воден от горните мотиви,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението под № 21534 от 21.12.2016 г., постановено по
гр.д. № 49687/2015 г., по описа на СРС, ГО, 73 състав, в частта, с която са отхвърлени, като неоснователни, предявените по реда на чл.422,ал.1 от ГПК искове
от "Т.С." ЕАД срещу ответника Ж.Д.П., както следва: 1/ с правно
основание чл.149 от ЗЕ, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 3 429,99 лв.,
претендирана като незаплатена стойност на топлинна
енергия за периода м.май.2012г. – м.
април 2014г., доставена за топлоснабден имот – ап.№ *** в гр.София, ж.к.”******бл.******,
ведно със законната лихва, считано от 30.09.2014г.- до окончателното изплащане
и 2/ с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 367,80лв.- претендирана като
мораторна лихва върху главницата– стойност на топлинната енергия за
м.05.2012г.-м.01.2014г., натрупана за периода 01.07.2012г.- 15.09.2014г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 52897/2011г.
по описа на СРС, 73 състав, както и в
частта, с която“Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Ж.Д.П. – разликата над дължимата сума от
4,75лв.- до пълния присъден размер от 500,00лв.- разноски по делото за първата
инстанция, на основание чл.78,ал.3 от ГПК., ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО предявените по реда на
чл.422, ал.1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Ж.Д.П. положителни установителни искове, че Ж.Д.П. с
ЕГН ********** дължи при условията на солидарна отговорност с длъжника К. А. П.,
/по отношение на която заповедта по чл.410 от ГПК е влязла в сила/ на „Т.С.“
ЕАД, както следва: 1/ на основание чл.149 от ЗЕ, вр. с
чл.79,ал.1 от ЗЗД- сумата от 3 429,99
лв., представляваща като незаплатена стойност на топлинна
енергия за периода м.май.2012г. – м.
април 2014г., доставена за топлоснабден имот – ап.№ *** в гр.София, ж.к.”******бл.******,
ведно със законната лихва, считано от 30.09.2014г.- до окончателното изплащане
и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 367,80лв.- представляваща мораторна
лихва върху главницата – стойност на топлинната енергия за
м.05.2012г.-м.01.2014г., натрупана за периода 01.07.2012г.- 15.09.2014г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 52897/2011г.
по описа на СРС, 73 състав
ПОТВЪРЖДАВА решението под № 21534 от 21.12.2016 г., постановено по гр.д. № 49687/2015 г., по описа на СРС, ГО, 73 състав, в останалата обжалвана част, с която е
отхвърлен, като неоснователен, предявения
по реда на чл.422,ал.1 от ГПК иск от "Т.С." ЕАД срещу ответника Ж.Д.П.,
иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - за разликата над дължимата сума от 367,80лв.-
до пълния предявен размер на сумата от 404,28лв.- претендирана при условията на
солидарна отговорност с длъжника К. А.П.като мораторна лихва и за датата
30.06.2012г. .06.2012г.- 15.09.2014г., за която е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 52897/2011г. по описа на СРС, 73 състав, както и в частта, с която“Т.С.“ ЕАД е
осъдена да заплати на Ж.Д.П. направените
по делото разноски в размер на 4,75лв., на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Ж.Д.П. да
заплати на „Т.С.“ ЕАД – общата сума от 826,40лв.- разноски по делото
за първоинстанционното и заповедното производство и сумата от 191,00лв.-
разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено мнение
на
младши съдия Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 9404 по
описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството
от състава по частта от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“
ЕАД за лихва, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови
клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на
сметките за тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното решение следва да се
потвърди напълно и в частта относно иска за лихва за забава върху цената за
топлинна енергия.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс
между интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc; виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно нелоялните търговски практики и
съображение 16 от преамбюла на Директива 1993/13/ЕИО относно неравноправните
клаузи в потребителските договори), съобразявайки неговите финансови, стопански
и пазарни възможности и разходите, които той поема за защитата си. В началото
на 21. век, когато средностатистическият потребител има възможност да получи
достъп до интернет по много начини, като за това ползва не само свое, но и
чуждо устройство, намирам, че приемането, че свързването на обявяване на
информация в интернет с идея за недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се
публикуват данни за размер на задълженията на физически лица към търговско
дружество. Тези данни обаче не са достъпни единствено в интернет и
средностатистическите потребители са наясно, че сметките за топлинна енергия се
дължат ежемесечно. Поради това и могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“
ЕАД или друг платежен оператор какъв е размерът на задължението им – те не са
ощетени от публикуването на известието за съставената фактура в интернет. От
друга страна търговецът представя допълнителна прозрачност на по-голямата част
от потребителите си, като им дава възможност да проверяват сметката си и без
посещение на физически търговски обект. Определянето на падежа на задължението
по датата на публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са
добросъвестни и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход
на време, или (за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в
търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора
без мобилни устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто
помолят роднина или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно,
както беше посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в
търговски обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването
по интернет в днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена
поща, където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено
унищожени. Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери
данните онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да
препятства развитието на гражданските отношения чрез използване на
възможностите на технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците
за съобщаване на информация по пощенски път, при положение, че хората без
достъп до интернет (особено в София, на чиято територия единствено оперира
дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително малък процент и все повече намаляват.
Следователно уреждането на задължение за потребителите да установяват
информация в интернет през определен период от време, ако тази информация може
да бъде намерена и по друг, физически начин, не съставлява изискване, което
нарушава баланса на интересите между потребител и доставчик, а и в никакъв
случай не нарушава добросъвестността, доколкото гарантира правата на
потребителя в по-голяма степен от алтернативата – изпращане на писмо на хартия.
Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от общите условия на „Т.С.“ ЕАД
не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми
становище по съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е
представило доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува
съдържанието на потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е
единствено по мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за
развитието на правото, поради което и го излагам изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |