Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 19.11.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при
секретаря Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 13541 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 05.06.2020г. по гр.д. № 10236/2015г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 37 състав, са отхвърлени предявените от В.В.А. срещу М.И.В. обективно
кумулативно съединените искове, както следва: иск с правно основание чл. 227,
ал. 1, б. „в“ от ЗЗД за отмяна на дарение, обективирано в нотариален акт № 35
по нотариално дело № 3653/1994 г. за 1/2
ид.ч. от недвижим имот – апартамент № 20, находящ се в гр. София, жк „*******,
площ 65,28 кв.м., състоящ се от две стаи и кухня, заедно с 2, 855 % ид.части от
общите части на сградата, както и от правото на строеж, при съседи: апартамент
19, двор, апартамент № 21 и стълбище, заедно
с мазе № 20 с площ 4,59 кв.м., при съседи: мазе № 21, двор, двор,
коридор и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД за връщане
на описания по-горе недвижим имот.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца В.В.А.. В
жалбата са релевирани оплаквания за неправилност на постановеното решение
поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели
до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа неправилност на извода,
че наследниците на дарения не са страна по договора и не дължат благодарност на
дарителя, тъй като те не са придобили моралните задължения на наследодателя по
наследствено правоприемство, защото в случая било установено, че надареното
лице е било изпаднало в трайна нужда още приживе на надарената, от която
поискала издръжка, но последната отказала да предостави такава. Ето защо счита,
че ответницата като законен наследник на починалото надарено лице следва да
отговоря за неизпълнението на това задължение. В жалбата са обсъдени подробно
събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства,
както и приетите заключения на съдебно-счетоводната и медицинска експертизи. С
оглед съвкупния анализ на приобщените доказателства е направен извод, че по
делото били установени и другите предпоставки на предявения иск, а именно –
наличието на трайна нужда от издръжка на дарителката и отправянето на покана до
надареното лице, а впоследствие и до ответницата, да предоставят нужната
издръжка с оглед възрастта и влошеното й здравословно състояние. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго, с което предявеният иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД да се уважи
и като последица от изхода на спора по тази претенция, да се уважи и
обусловеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД за осъждане на
ответницата да върне процесния имот.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна М.И.В., с който същата се оспорва. Въззиваемата счита
първоинстанционното решение за правилно, като постановено в съответствие със
събраните по делото доказателства и при правилно приложение на относимите материално-правни
норми. С оглед изложеното е направено
искане за потвърждаване на решението.
С
протоколно определение от 27.05.2021г., влязло в законна сила, въззивният съд е
обезсилил на основание чл. 232 от ГПК първоинстанционното решение в частта, в
която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 88, вр. чл. 55, ал. 1,
предл. 3-то от ЗЗД за осъждане на ответницата да върне собствеността на
½ ид. част от процесния имот и е прекратил производството по делото в
тази част поради оттегляне на предявения иск.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
При
извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне
по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявен
е иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД за отмяна на договор за
дарение поради недаване на издръжка на надареното лице, от която същото се
нуждае.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от Е.С./починала в хода на производството и
заместена от своя наследник по закон В.В.А. до размер на наследствените му
права от ½ част/, с която е предявен иск за отмяна на дарение на
недвижим имот на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД и иск с правно
основание чл. 88, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД за връщане на собствеността
на недвижим имот след отмяна на дарението. Ищцата е изложила твърдения, че след
сключване на договора за дарение на недвижим имот е изпаднала в трайна нужда от
издръжка, грижи и лична помощ, поради което е поискала приживе от надареното
лице Л.В.В. да й предостави финансови средства и грижи, но последната отказала
да изпълни това свое задължение. Впоследствие след смъртта на надареното лице
идентично искане било отправено и спрямо ответницата М.И.В. – законен наследник
на Л.В., но необходимата на дарителката издръжка и грижи не били предоставени.
По тези съображения е направено искане за отмяна на дарението и за връщане на
собствеността на недвижимия имот, предмет на процесния договор.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че първоначалната ищца Е.С./починала в хода на производството и заместена от своя наследник по закон В.В.А. до размер на наследствените му права от ½ част/ е изпаднала в трайна нужда от издръжка, който извод е формиран въз основа на приетите по делото писмени доказателства за доходите на ищцата и приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Изложени са мотиви, че не е доказан вторият елемент от предявената претенция, а именно – не е доказано, че ищцата е поискала издръжка от надареното лице приживе. Било установено единствено, че дарителката е поискала от надарената помощ под формата на грижи във връзка с влошеното си здравословно състояние. Развити са съображения, че наследницата на надарената дължи издръжка на дарителя само в случай, че той е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от надарения преди неговата смърт. В случая обаче били ангажирани доказателства, че ищцата е поискала от наследницата на надарената издръжка след нейната смърт, но недаването на такава от ответницата не можело да са приеме, че е проява на непризнателност, защото тя няма моралното задължение да е признателна на дарителя за дарението, направено на нейния праводател, а към момента на откриване на наследството праводателят й не е имал правното задължение да дава издръжка на дарителя, за да може трансформираното задължение да е преминало към нея. Посочено е още, че наследниците на надарения не са страни по договора за дарение и не дължат благодарност на дарителя. Те, също така, не придобиват моралните задължения на наследодателя по наследствено правоприемство, защото не са част от наследствената маса. Доколкото по делото не било установено, че за надареното лице приживе е възникнало задължение за даване на издръжка в полза на дарителката, то е направен извод, че предявеният иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД е неоснователен. С оглед изхода на спора по този иск е отхвърлен като неоснователен и обусловеният иск по чл. 88, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД за осъждане на ответницата да върне процесния имот.
По
делото е установено, че с договор за дарение на недвижим имот от 25.02.1994г.,
обективиран в нотариален акт № 35, дело № 3653 от 1994г., Е.Д.С.е дарила на Л.В.В.
собствения си недвижим имот, а именно – апартамент № 20, находящ се в гр.
София, жк „*******, като дарителката си е запазила правото на безвъзмездно
ползване върху имота докато е жива.
Видно
от представеното по делото удостоверение за наследници от 09.09.2014г.,
издадено от СО район Красно село, Л.В.В. е починала на 21.08.2014г. и е
оставила за свой единствен законен наследник ответницата по делото – М.И. –
дъщеря.
В
хода на висящото производство ищцата Е.Д.С.е починала. Нейните наследници по
закон са В.В.А. /син/ и ответницата М.И.В. /внучка/. Ищцата е била заместена по
реда на чл. 227 от ГПК от своя наследник по закон В.В.А. до размер на
притежаваната от него част от наследствените права – ½ част от дарения
имот, а производството по делото е било прекратено по отношение на предявените
искове за другата ½ част поради сливане на качествата кредитор и длъжник
по отношение на ответницата М.В..
Съгласно
разпоредбата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД дарението може да бъде отменено,
ако дареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. По начало договорът за дарение е безвъзмезден.
Когато обаче са налице възникнала след сключването му нужда на дарителя от
издръжка и потърсена от него помощ от надарения, законът задължава дарения да
окаже исканата помощ. Виновното неизпълнение на това задължение води до
възможност за отмяна на дарението. По този начин изпадналият в нужда от
издръжка дарител възвръща имота в патримониума си и може да задоволи
възникналата своя трайна нужда от средства за живот.
Основателността на така предявения иск е предпоставена
от установяването на три групи кумулативни предпоставки. Първата от тях е
свързана с имущественото състояние на дарителя, втората е свързана с
имущественото състояние на дарения и третата - с отправянето/получаването на
изрична покана за предоставяне на издръжка - адресирана от дарителя - към
дарения, доколкото задължението на последния да предоставя издръжка възниква
именно в момента на получаването на поканата, а не по принцип. Фактическият
състав на това основание изисква наличието на три групи обстоятелства -
изпадане на дарителя в нужда, отправено искане до надареното лице и отказ на
последното да даде исканата издръжка.
Първият
елемент от същия, както бе посочено, е дарителят да е изпаднал в нужда и да
няма средства за своето съществуване. Същественото за този елемент от фактическия
състав е, че нуждата не следва да бъде инцидентна, а трябва да има траен
характер."Трайна нужда" е налице, когато дарителят не е в състояние
сам да се издържа от притежаваните от него средства и имущества (Решение №
275/26.03.2009 г., по гр. д. № 5837/2007 г., на IV г. о. ВКС). Трайната нужда
следва да бъде преценявана във всеки конкретен случай с оглед личността на
дарителя, неговите конкретни битови и здравословни нужди; специална храна, с
оглед специфично заболяване, при една средна мяра с оглед на социалната среда
на дарителя и условията на икономическия живот в страната (Решение №
975/04.11.2008 г., по гр. д. № 4052/2007 г., на I г. о.; Решение №
177/14.04.2011 г., по гр. д. № 209/2010 г. на IV г. о./. Преценката се прави
въз основа на конкретното здравословно и материално състояние на дарителя, като
се отчитат всичките му доходи (от заплати, пенсия, добавки, други
възнаграждения, получени суми от продажби, социални помощи - Решение №
238/20.03.2009 г., по гр. д. № 6464/2007 г., на I г. о. на ВКС, реализирани
печалби, спестявания и др. и реалната възможност, с оглед състоянието на
пазара, да реализира допълнителни доходи (от отдаване под наем или аренда на
недвижими имоти, или тяхната продажба - Решение № 526/03.02.2012 г., по гр. д.
№ 681/2010 г., на IV г. о., цената на друго имущество и т. н.), които се
съотнасят към размера на конкретно необходимите разходи за покриване нуждите му
от жилище, храна, ток, отопление, медицинско обслужване, лекарства и др.
Надареният
проявява непризнателност, когато дарителят има нужда от издръжка и той след
покана не я удовлетвори.
Доказването
на нуждата от издръжка се извършва с всички доказателствени средства (писмени,
гласни и експертни заключения), като в тежест на ищеца е да установи, че е
изпаднал в трайна нужда от издръжка и материалните му възможности не позволят
да покрива нуждите си (Решение № 420/24.08.2009 г., по гр. д. № 1795/2008 г. на
II г. о.).
Вторият
елемент на фактическия състав на иска по чл. 227, ал. 1, б. "в" ЗЗД е
необходимостта дарителят да е поискал издръжката, от която се нуждае. Наличието на покана се доказва с
всички доказателствени средства (писмени и гласни), като в тежест на ищеца е да
установи, че е отправил покана и че същата е достигнала до знанието на
ответника. Формата на поканата е без значение, като същата може да бъде както
устна, така и писмена (Решение № 435/02.11.2011 г., по гр. д. № 1370/2010 г.,
на IV г. о.). Тя също така, може да касае цялостно подпомагане на издръжката на
дарителя или само отделни негови нужди. Нуждата от издръжка на дарителя може да
се изразява в недостиг на парични средства за покриване на различни потребности
– например за прехрана, дрехи, покриване на консумативно разходи, медицинско
лечение, жилище и др. Тя може да се изразява и в необходимост от непосредствена
грижа, помощ, болногледач. Искането на дарителя към надарения за помощ при
покриване на всички или част от потребностите, за които не разполага с
финансови средства или има нужда от гледане, по съществото си е искане за
даване на издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД – в този смисъл
решение № 293/14.07.2011 г., по гр. д. № 1302/2010 г., на IV г. о. Не е
необходимо дарителят да е претендирал определена парична сума, която да се
предаде еднократно или да се предоставя периодично от надареното лице. Следва
да се приеме, че надареният е поканен да предоставя средства за издръжка и
когато във връзка с конкретна нужда на дарителя е поканен да предостави нещо в
натура, включително и непосредствени грижи за здравето, хигиената и
домакинството на дарителя с оглед невъзможността да се справя сам /в този
смисъл решение № 66 от 19.02.2009г., постановено по гр.д. № 4621/2007г. по
описа на ВКС, IV ГО/.
Третият
елемент на фактическия състав на иска по чл. 227, ал. 1, б. "в" ЗЗД е
надареният да е отказал да дава поисканата от него издръжка. За да е налице
отказ от даване на поисканата издръжка не е необходимо същият да е изричен и
категоричен. Отказът може да се изразява и в бездействието на надарения, който
заявява, че ще предостави средства, но не ги предоставя (Решение №
1155/30.12.2008 г. по гр. д. № 3650/2007 г., на III г. о.).
Моралното
задължение на надарения се трансформира в правно задължение за даване на
издръжка при настъпване на определени в закона нови обстоятелства като
правно-релевантни факти - изпадане на дарителя в трайна нужда и липсата на
средства за съществуване, както и отправено от негова страна до надарения
искане за даване на издръжка. Неизпълнението на това правно задължение от
страна на надарения, т. е. недаването на поисканата от дарителя издръжка,
поражда правото на последния да поиска отмяна на договора за дарение. Това е
така, доколкото целта на договора за дарение - да се облагодетелства едно лице
с конкретно имущество, съпоставена с правната симетрия и равнопоставеността на субектите
в облигационната връзка, не допуска когато дарителят изпадне в материално
затруднение (нужда), което би посрещнал без проблеми ако разполагаше с
подареното имущество, да не получи насрещна материална престация под формата на
издръжка и подпомагане. Ето защо, докато дарителят не поиска издръжка от
надарения, независимо от обективната му трайна нужда от такава, задължението на
надарения си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция
(Решение № 975/04.11.2008 г., по гр. д. № 4052/2007 г., на I г. о.; Решение №
153/20.02.2009 г., по гр. д. № 1225/2008 г., на I г. о.; Решение №
177/14.04.2011 г., по гр. д. № 209/2010 г., на IV г. о., решение № 177 от
14.04.2011г. по гр.д. № 209/2010г. по описа на ВКС, IV г. о.). Задължението за
издръжка и помощ на дарителя не е насрещно задължение за надарения, произтичащо
от договора, от надарения се очаква единствено благодарност. Отмяната на
дарението по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД е поради наличие на нови факти,
сочещи на проявена непризнателност, при което задължението за издръжка от морално
се трансформира в правно. Този иск е предвиден с цел връщане на получената
безвъзмезно имотна облага, за да може дарителят да разполага със средства за
издръжката и гледането си, от каквито трайно се нуждае, но не е получил при
поискване от надарения, въпреки че той е имал възможност да му ги осигури.
По
въпроса дължат ли и в кои случаи издръжка на дарителя наследниците на надарения
е формирана непротиворечива практика, формирана в решение № 894 от 19.02.10 г.
по гр. дело № 3132/08 г. на I г. о.; решение № 1031 от 30.12.09 г. по гр. дело
№ 4849/08 г. на I г. о.; решение № 96 от 5.04.11 г. по гр. д. № 352/10 г. на IV
г. о.; решение № 201 от 28.06.11 г. по гр. д. № 909/10 г. на III г. о. В тях е
прието, че наследниците на надарения дължат издръжка на дарителя по договора за
дарение само ако последният е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от
надарения приживе, когато моралното задължение за даване на издръжка се е
трансформирало в правно такова. Докато дарителят не поиска издръжка от
надарения, независимо от обективната му трайна нужда от такава, задължението на
надарения си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция.
Неизпълнението на трансформираното задължение е предмет на иска по чл. 227, ал.
1, б. "в" ЗЗД за отмяна на дарението като правна последица при
основателността му. Със смъртта на надарения наследниците му встъпват само в
правните му задължения. Следователно, наследниците на надарения дължат издръжка
на дарителя само в случай, че той е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от
надарения преди неговата смърт. Ако издръжката е поискана от наследниците на
надарения след неговата смърт, не може да се счете, че недаването на такава е
проява на непризнателност, защото те нямат моралното задължение да са
признателни на дарителя за дарението, направено на техния праводател, а към
момента на откриване на наследството праводателят им не е имал правното
задължение да дава издръжка на дарителя, за да може трансформираното задължение
да е преминало към тях.
Настоящият
съдебен състав приема, че от представените и неоспорени от страните писмени
доказателства и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че дарителката Е.С.е била изпаднала в трайна нужда от издръжка в
период, предхождащ смъртта на надареното лице, настъпила на 21.08.2014г.
Безспорно е, че разходите за храна, консумативни разноски, лекарства,
надхвърлят доходите на лицето, които за 2013г. са в размер на 329, 50 лева
месечно от пенсия, а считано от 01.07.2014г. – в размер на 338, 39 лева месечно
от пенсия. Следователно дарителката е имала нужда от издръжка, необходима й за
поддържане на нормален жизнен стандарт, съответстващ на възрастта и
здравословното й състояние, икономическите и социални условия в страната. Този
извод се подкрепя и от заключението на съдебно-медицинската експертиза, от
което се установява, че Е.С.е страдала от множество заболявания – хронична
исхемична болест на сърцето, артериална хипертония, мозъчно-съдова болест,
анемия, дегенерация на макулата и катаракт, пертрохантерно счупване на
бедрената кост, радикулит, хипотиреоидизъм.
Въззивният
съдебен състав счита, че ищцата, чиято е доказателствената тежест в процеса, не
е ангажирала доказателства, че е отправила искане /покана/ до надареното лице Л.В.
за даване на издръжка, лична помощ или грижи в натура. За установяване на това
обстоятелство по делото са ангажирани гласни доказателствени средства чрез
разпит на свид. Д.Ц., чиито показания съдът кредитира като обективни и
отразяващи непосредствени възприятия относно релевантните за спора
обстоятелства. От същите обаче не се установява основния релевантен спорен
факт, свързан с отправено от дарителката искане за издръжка, което да е
достигнало до надареното лице приживе. В показанията на свидетелката се
съдържат данни, че Е.С.е провеждала телефонни разговори с Л.В., в които е
казвала на надареното лице, че иска да й помогне, че се чувства неудобно от съседите
си, които се грижили за нея. Тези изявления обаче не могат да бъдат ценени като
покана за даване на издръжка чрез предоставяне на финансови средства, или като
искане за получаване на издръжка в натура или чрез оказване на лични грижи и
помощ във връзка с конкретното здравословно състояние и възраст на лицето. В
същите не се съдържа никаква конкретизация, относима към съдържанието на
поканата за даване на издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД. От
показанията на свидетелката Ц.може да се направи извод, че Е.С.е била огорчена
от отношението на своята дъщеря – Л.В., чувствала се самотна, защото надареното
лице не й обръща внимание. Това обаче не е достатъчно за формиране на извод за
наличието на предпоставката за уважаване на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, изразяваща се в искане на дарителя за даване на издръжка. Освен това
следва да се има предвид, че свид. Ц.не изяснява периода, в който са провеждани
описаните телефонни разговори, което е необходимо с оглед установеното от
показанията на свид. Т.Д.. Тази свидетелка е съседка и близка приятелка на Л.В.
и има непосредствени възприятия относно релевантите за спора обстоятелства. От
нейните показания се установява, че Е.С.е живяла при дъщеря си малко преди Л.В.
да почине за около един месец, от което следва извод, че надареното лице е
оказало помощ и подкрепа на своята майка. Свидетелката Димитрова изяснява, че е
посещавала жилището на В. многократно, в периода, в който дарителката е живяла
там, и има непосредствени възприятия относно полаганите грижи в ежедневието и
бита на лицето. Дори когато Л.В. е постъпила в болница за лечение, Е.е останала
под грижите на М.В..
Показанията
на свидетелката Й.К.са неотносими към предмета на спора и не следва да се
обсъждат, тъй като те се отнасят за период след смъртта на надареното лице и
касаят полаганите грижи за дарителката след извършване на оперативна интервенция
по поставяне на имплант на Е.С.през м.10.2014г.
С
оглед изложеното и предвид правилата за разпределение на доказателствената
тежест в процеса, съдът е длъжен да приеме за ненастъпили тези правни
последици, чийто юридически факт е останал недоказан. Отнесено към разглежданата
хипотеза това означава, че съдът приема, че дарителката не е поискала издръжка
от надареното лице преди неговата смърт. От показанията на свид. Ц.се
установява, че Е.С.е поискала от наследницата на надарената /от ответницата М.В./
финансови средства и помощ в домакинството, като ответницата не е ангажирала
доказателства да е предоставила такава. Както беше посочено по-горе в мотивите
на съда, ако издръжката е поискана от наследниците на надарения след неговата
смърт, не може да се счете, че недаването на такава е проява на
непризнателност, защото те нямат моралното задължение да са признателни на
дарителя за дарението, направено на техния праводател, а към момента на
откриване на наследството праводателят им не е имал правното задължение да дава
издръжка на дарителя, тъй като такава не е била искана, за да може
трансформираното задължение да е преминало към тях. Ответницата не е носител на
правното задължение за издръжка, тъй като такова не е възникнало за нейния
наследодател, поради което не е налице непризнателност, а задължението за
благодарност и признателност за направеното дарение не преминава върху
наследниците /така решение № 894 от 19.02.2010г. по гр.д. № 3132/2008г. по
описа на ВКС/.
По
тези съображения съдът счита, че предявеният иск е неоснователен и следва да се
отхвърли. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По частната въззивна жалба на В.В.А. срещу
определение на СРС от 09.09.2020г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК:
Частната
въззивна жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради
което се явява процесуално допустима.
Разгледана
по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Жалбоподателят
поддържа неправилност на постановеното определение, с което първоинстанционният
съд е оставил без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното
решение в частта му за разноските. Поддържа релевираното възражение по чл. 78,
ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендирания и присъден адвокатски хонорар на
насрещната страна с оглед фактическата и правна сложност на делото.
Разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения
в същата наредба минимален размер.
Претендираното от страна в производството като
разноски по делото адвокатско възнаграждение може да бъде намалявано от съда,
ако насрещната страна направи възражение за неговата прекомерност чл. 78, ал. 5
от ГПК. С разпоредбата на чл. 248 ГПК e
дадена възможност произнасянето на съда по искането за присъждане на разноски
да може да бъде изменяно еднократно от постановилия го съд по искане на
страната, която е останала недоволна. Когато съответната страна иска изменение на
вече определените от съда разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение, понеже счита, че то е прекомерно, е налице съчетаване по време
на две процесуални действия на страната - искане за изменение на присъдените
разноски и възражение за прекомерност. Тълкуването на нормите на чл. 78, чл. 80 и чл. 248 ГПК налага
извода, че искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението
за прекомерност на насрещната страна са обвързани. Срокът в нормата на чл. 80 ГПК касае
не само искането на страната за присъждане на разноски, а всички искания на
страните във връзка със спора по разноските, който по същността си е
материалноправен и е свързан с предмета на делото. Ето защо се налага извод, че
срокът за релевиране на възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК съответства на срока
за представяне на списък с разноските. Когато страната, която се позовава на
прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе отношение по искането
на насрещната страна за разноски в рамките на производството преди то да бъде
прекратено, то тя не може да го изтъква като основание за изменение на
присъдените разноски по реда на чл. 248 ГПК /така
определение № 135 от 18.03.2019г., постановено по ч.т.д. № 938/2018г. по описа
на ВКС, Първо ТО/. Това означава,
че възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да бъде направено непосредствено
след запознаване на страната с направеното от насрещната искане за присъждане
на разноски, като това правило е важимо и в хипотезите, когато по делото не е
провеждано публично съдебно засадение. След този момент възражението за
прекомерност е преклудирано, т. е. то не може да бъде заявено, а бъде ли
заявено, следва да се отхвърли.
Когато
по делото е имало открити съдебни заседания и страната, която прави възражение
за прекомерност, е била редовно
призовавана за тях, тя следва да заяви искането си по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу
направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в
съответната инстанция (определение № 135/18.03.2019 г. по ч. т. д. № 938/2018
г., І т. о., определение № 878/12.05.2013 г. по ч. т. д. № 3365/2013 г., I т.
о. и цитираната в тях друга практика по същия въпрос). След този момент
възражението за прекомерност е
преклудирано, т. е. то не може да бъде заявено, а бъде ли заявено, следва да се
отхвърли. За възражението за прекомерност
сроковете, посочени в чл. 80 ГПК, не се прилагат само когато страната, поради
развитието на процеса не е могла да вземе участие в него - тогава тя може след
прекратяване на производството да заяви възражението за прекомерност в срока и по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.
Съгласно
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, т. 3 и
т. 11, след приключване на устните състезания страните вече не могат валидно да
осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството,
които са приключили. Те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират
нови доказателства. Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява
искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде
заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред
съответната инстанция. По действащия ГПК съдът няма правомощие служебно да
осъществява проверка за прекомерност на
разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на
възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Както претенцията
за разноски, така и възражението за прекомерност
на платеното от ответната страна адвокатско възнаграждение, не могат да бъдат
заявени валидно след приключване на устните състезания.
В конкретния случай ищецът в
първоинстанционното производство е бил представляван от процесуален
представител в проведеното пред СРС публично съдебно заседание, в което е
приключено съдебното дирене, даден е ход по същество на спора и насрещната
страна е заявила претенцията си за присъждане на адвокатско възнаграждение,
като е представен и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Ищецът обаче не е
заявил възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК в преклузивния срок
за това – в конкретния случай до приключване на съдебното заседание, с което
приключва делото пред съответната инстанция.
С оглед изложеното релевираното възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК едва в подадената молба за изменение на
решението в частта му за разноските е преклудирано и не следва да се разглежда
по същество, а това
обуславя неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК.
По
тези съображения подадената частна въззивна жалба е неоснователна и следва да
се остави без уважение.
По
отношение на разноските:
С
оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски пред въззивната инстанция в
цялост, доколкото на страната се дължат разноски и при прекратяване на
производството по делото на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. С оглед изложеното
и като взе предвид, че е налице оттегляне на иска по чл. 88, вр. чл. 55, ал. 1
от ГПК в хода на въззивното производство, а въззивната жалба в частта по иска с
правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД е неоснователна, в полза на
въззиваемата страна следва да се присъди сумата от 1 200 лева – разноски
за адвокатско възнаграждение. Релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК е
неоснователно, тъй като защитата на въззиваемата страна е била осъществено по
два обективно кумулативно съединени искове, като цената на иска по чл. 227, ал.
1, б. „в“ от ЗЗД е в размер на 17 051, 50 лева според представената в
първоинстанционното производство данъчна оценка. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минималното възнаграждение при интерес от 10 000 лв. до 100 000
лв. е 830 лева плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. То в частност е равно на 1 041,
55 лева. В случая се претендира адвокатско възнаграждение в размер на
1 200 лева, което не е прекомерно, с оглед обстоятелството, че предмет на
въззивното производство е било първоинстанционното съдебно решение в цялост,
включително и по иска с правно основание чл. 88, вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Както
бе посочено въззиваемата страна има право на разноски и за прекратената част от
производството на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 112245 от 05.06.2020г., постановено по гр.д. № 10236/2015г. по описа
на СРС, ГО, 37 състав, в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният
иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на В.В.А.
срещу определение № 194505 от 09.09.2020г., постановено по гр.д. № 10236/2015г.
по описа на СРС, ГО, 37 състав, с което е оставено без уважение искането на
жалбоподателя по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното решение в частта
му за разноските.
ОСЪЖДА В.В.А., ЕГН **********,*** да заплати на М.И.В., ЕГН
**********,***, на
основание чл. 273, вр.чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, сумата от 1 200 /хиляда
и двеста/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.