Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 05.09.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …......… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №12063 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №199880 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №22643/2016г. по
описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, е осъдена "Ю.Б." АД на основание чл.55,
ал.1 от ЗЗД да заплати на Н.С.С. сумата от 6921.37 евро, представляваща надплатена сума поради валутна разлика между
швейцарски франк и евро за периода от датата на сключване на договора
-18.04.2008г. до 22.04.2016г., като e отхвърлен иска до пълния предявен
размер от 8712.80 евро, сумата от 3191.36 евро, представляваща разликата между
предварително договорените месечни вноски и заплатените завишени такива за
периода от 18.04.2008г. до 22.04.2016г., сумата от 1444.77 евро, представляваща
надплатена такса за управление на кредита за периода от 18.04.2008г. до
22.04.2016г., сумата от 257.72 евро, недължимо платено поради валутната
разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към момента на
усвояването му, ведно със законната лихва върху горепосочените суми от датата
на исковата молба - 22.04.2016г. до окончателното им плащане, както и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК направените по делото разноски в размер на 5975. 53 лв..
С решение №326579 от 31.01.2018г. по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми
състав, постановено по реда на чл.247, чл.248 и чл.250 от ГПК, е оставена без
уважение молбата на Н.С.С. за допълване на решение №199880 от 24.08.2017г. чрез произнасяне по искове за
установяване нищожност на клаузи от договор за кредит №HL36306/2008г.. Със същото решение е допусната поправка на очевидни фактически
грешки в решение №199880 от 24.08.2017г. като на стр.2, ред 17 отгоре надолу да се чете „287.72
евро”, на стр.2, ред 19 отгоре надолу да се чете „1444.77 евро”, на стр.9, ред
12 отдолу нагоре да се чете „1444.77 евро”, на стр.9, ред 14 отдолу нагоре да
се чете „287.72 евро” и на стр.4, ред 24 отдолу нагоре да се чете „1444.77
евро”. Със същото решение е оставена без
уважение молбата на "Ю.Б." АД за изменение на решение №199880 от 24.08.2017г. в частта за разноски чрез намаляване на размера на
присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение като прекомерно на основание
чл.78, ал.5 от ГПК.
С решение №361648 от 15.03.2018г. по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС,
І Г.О., 47-ми състав, постановено по реда на чл.247 от ГПК, влязло в сила, е
допусната поправка на очевидни фактически грешки в решение №199880 от 24.08.2017г. като на стр.3, ред 3 отгоре надолу да се
чете „8712.80 евро”, на стр.3, ред 12 отгоре надолу да се чете „чл.1, ал.3”, на
стр.3, ред 18 отгоре надолу да се чете „чл.2, ал.2”, на стр.3, ред 32 отгоре
надолу да се чете „чл.3, ал.5”, на стр.4, ред 21 отгоре надолу да се чете
„чл.22, ал.2”, на стр.5, ред 5 отдолу нагоре да се чете „53380 евро”, а
изречението „съответно 30000 евро/по курс „купува” за швейцарския франк към
евро на банката в деня на усвояване на кредита” да не се чете.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника - "Ю.Б." АД, чрез
адв.А.С., с която се обжалва решение №199880 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС, І Г.О.,
47-ми състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД. Инвокирани са доводи за недопустимост и евентуално за неправилност на
съдебния акт в обжалваните части като постановен в противоречие на закона и
събраните по делото доказателства. Поддържа, че първоинстанционният съд не е
разгледал изложените в писмения отговор възражения и доводи досежно недопустимост и евентуално за неоснователност на заявените
искови претенции. Твърди се, че не е обсъдено релевираното възражение,
че за да се върне дадено при нищожни клаузи, то трябвало изрично последните да
бъдат прогласени за такива по аргумент на чл.34 от ЗЗД и доколкото в случая
ищецът не е предявил искове за установяване нищожността на договор или на
отделни разпоредби от него, то не е допустимо да се разглеждат претенции
за връщане на дадено по нищожен договор. Излага се още, че неправилен е изводът
на СРС, че спорните между страните клаузи от процесния договор за кредит не са
били индивидуално уговорени и като такива са неравноправни на основание чл.143, т.10 ЗЗП, съответно неправилно съдът е приел, че не са налице
условията по чл.144, ал.2 и ал.3 ЗЗП. Твърди се, че от писмените доказателства
по делото се установява, че страните са постигнали договореност за условията по
договора, като банката е изпълнила задълженията си. Подробно
са изложени аргументи за приложението на чл.144, ал.1, т.1 ЗЗП, като
обосновава, че договорът за банков кредит не може да бъде приравнен на паричен
заем по ЗЗД, освен това спорните между страните клаузи били декларативни и не
подлежали на изследване по чл.26 ЗЗД, във вр. чл.143 ЗЗП. Навежда се довод,
че законът допуска уговарянето на възнаградителна лихва с променлив компенент,
като в случая била и налице методология за определяне на БЛП, която била
свободно достъпна във всеки офис на банката и на нейна интернет страница.
Излага съображения, че ищецът е имал възможност да изрази становище и
възражения по клаузите на договора и да иска тяхната промяна, но не бил
предприел такива действия, освен това от процесните клаузи не било налице
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.
Твърди се, че клаузите са индивидуално уговорени, за което прави подробна
обосновка. Поддържа се, че неправилно било прието от съда в
мотивите на обжалваното решение, че клаузите на чл.2, ал.1 и ал.3, чл.3, ал.5,
чл.6, ал.2 и чл.22, ал.1 и ал.2 от договора за кредит са нищожни.
Навежда се доводи, че получените суми, предмет на исковите претенции, не са
получени без основание, а са заплатени въз основа на постигнатите от страните уговорки. Излага се още, че районният съд не се
е произнесъл по своевременно направено възражение за давност, като в случая е приложима специалната тригодишна давност в каквато насока
излага подробни аргументи. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмяна първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни
инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност
на претендирано от въззиваемия адвокатско възнаграждение по реда
на чл.78, ал.5 от ГПК.
Въззиваемата страна - Н.С.С., чрез
адв.В.В., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността на подадената въззивна жалба от ищеца. Твърди се, че
постановеното съдебно решение в обжалваните от ответника части е
законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и
обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод за основателност
на предявените искове с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД. Поддържа се, че
не е необходимо клаузите, въз основа на които сумите са заплатени, да бъдат
прогласени за нищожни, за да се претендира връщане на полученото без основание, като правото за възстановяване възниква със
самото плащане на всяка месечна вноска. Твърди се, че пред първоинстанционния
съд ответното дружество не е представило доказателства, че оспорените клаузи са
индивидуално договорени, предвид на което поддържа, че правилен
е изводът на районния съд, че оспорените клаузи на договора са нищожни, тъй
като са неравноправни, във връзка с което са изложени подробни съображения. В
договора липсвала договорка за това как се сформира базовият лихвен процент /БЛП/
и какво влияе върху него, не били посочени и основанията за промяната му. Поддържа се, че методологията на банката съдържа твърде общи
компоненти, които не дават възможност да се предвиди кой икономически показател
ще бъде съобразен при промяна в БЛП, като вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза е посочило, че липсва методика (формула) за изчисляване на БЛП на
банката, поради което е невъзможно да се определи какъв би трябвало да бъде БЛП
на ответника за процесния период, съответно размерът на месечните вноски
съобразно изменението в стойностите на компонентите от методологията. Твърди се, че банката е обезпечила за себе си правото произволно
при извършване на автономна преценка да изменя БЛП като го увеличава със
ставка, която намери за целесъобразна. Излагат се доводи за
несъстоятелност на възраженията за неприложимост на чл.143, т.12 ЗЗП поради
липсата на предвидена изрична възможност за отказ от
договора. Ищецът твърди още, че през целия период на договора
не е получавал и не е разполагал с швейцарски франкове, което е било доказано
от приетото по делото основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, като въпреки че кредитът е бил отпуснат и усвоен в евро, той е бил
принуден да плаща месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове, което
представлява едностранно определяне на валутата, в която да се изплащат
месечните вноски и нарушава основния принцип кредитът да се издължава във
валутата, в която е усвоен. Поддържа се, че към момента на сключване на
договора за кредит и учредяването на ипотеката не е имало яснота относно
размера на кредита в швейцарски франкове, поради което
договорът бил сключен при липса на съгласие относно размера на кредита в
швейцарски франкове. Излага се още, че банката го е подвела да обвърже евровия
си кредит с швейцарския франк, което попада в
хипотезата на §13, т.25 ДРЗЗП "съществено изменение на икономическото
поведение на потребителите", а освен това прехвърлянето на риска върху
кредитополучателя пряко противоречи на чл.2, ал.1 ЗКИ. Изложени са и съображения,
че клаузите на чл.2 и чл.22 са написани на неясен и
неразбираем език, в който смисъл имало становище и на Комисията за защита на
потребителите, прието по делото. Сключеният договор предвиждал гаранции и
предпазни клаузи, които изключвали възможността банката да понесе евентуални
неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския франк и създавал значително
неравновесие между правата на страните, тъй като за потребителя не бил
предвиден никакъв защитен механизъм. Правото му да поиска превалутиране на кредита за ограничаване на
вредите от нарастващия валутен курс било обусловено от съгласието на банката и
можело да бъде упражнено само ако е в интерес на кредитора. По отношение на
направеното възражение за изтекла погасителна давност се поддържа, че внесеното
над размера на дължимата вноска не е периодично
плащане и не се погасява с изтичането на тригодишна давност. Сочи се още, че по
иск за връщане на дадено по нищожен договор не се прилагал институтът на
погасителната давност. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски за адвокатско
възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - "Ю.Б." АД, чрез
адв.А.С., с която се обжалва решение №326579 от 31.01.2018г. по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми
състав, в частта, в която на
основание чл.247 от ГПК е допусната поправка на очевидни фактически грешки в решение
№199880 от 24.08.2017г., както и в частта,
в която на основание чл.248 от ГПК е оставена без уважение молбата на "Ю.Б." АД за изменение на решение №199880 от 24.08.2017г. в частта за разноски чрез намаляване на
размера на присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение като прекомерно на
основание чл.78, ал.5 от ГПК. Изложени са съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението в обжалваните части, като постановено в
противоречие на закона. Твърди се, че своевременно е направено възражение по
реда на чл.78, ал.5 от ГПК и присъденото в полза на ищеца адвокатско
възнаграждение е прекомерно и не е съобразено с факта, че не е налице
фактическа и правна сложност на делото. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски за платена
държавна такса.
Въззиваемата страна - Н.С.С., чрез
адв.В.В., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността на подадената въззивна жалба от ищеца. Наведени са подробни доводи
и аргументи за правилност и законосъобразност на постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която на основание чл.247 от ГПК е
допусната поправка на очевидни фактически грешки в решение №199880 от 24.08.2017г., както и в частта, в която на основание
чл.248 от ГПК е оставена без уважение молбата на "Ю.Б." АД за изменение на решение №199880 от 24.08.2017г. в частта за разноски чрез намаляване на
размера на присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение като прекомерно на
основание чл.78, ал.5 от ГПК. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - Н.С.С., чрез адв.В.В.,, с която се обжалва решение №326579 от 31.01.2018г. по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС,
І Г.О., 47-ми състав, в частта, в която е оставена без уважение подадена
от ищеца молба по реда на чл.250 от ГПК за допълване на решение №199880 от 24.08.2017г. чрез произнасяне по искове за
установяване нищожност на клаузи от договор за кредит №HL36306/2008г.. Твърди се, че съдът в мотивите на постановения съдебен акт - решение
№199880 от 24.08.2017г., не се е
произнесъл относно неравноправността на клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3, чл.3,
ал.1 и чл.3, ал.3 от договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г., съответно за тяхната нищожност по смисъла
на чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, в който смисъл са наведени доводи в исковата
молба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да уважи подадената молба по
реда на чл.250 от ГПК.
Въззиваемата страна - "Ю.Б." АД, чрез адв.Д.М., депозира
писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената
въззивна жалба от ищеца. Твърди се, че с исковата молба не са предявени искове
за нищожност на оспорените в договора за кредит клаузи, предвид на което правилно
първоинстанционния съд е оставил без уважение подадената молба по реда на
чл.250 от ГПК. Сочи се, че искането за допълване на решението не е способ за
изменение на мотиви на постановеното решение, а представлява способ за защита
само в случаите, когато съдът с постановения диспозитив не се е произнесъл по
някое от исканията на страните. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част като правилно
и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Предявени
са от Н.С.С. срещу "Ю.Б." АД при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД.
С оглед
петитума на подадените от страните въззивни
жалби съдът намира, че постановеното първоинстанционно решение в частта, в
която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за
разликата над 6921.37 евро до пълния предявен размер от 8712.80 евро,
представляваща надплатена сума поради валутна разлика между швейцарски франк и
евро за периода от датата на сключване на договора -18.04.2008г. до 22.04.2016г.,
като необжалвано е влязло в сила. В останалите части
постановеното първоинстанционно решение подлежи на въззивен контрол.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не се спори
между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот от 18.04.2008г. между "Ю.Б." АД, от една страна, и Н.С.С. от друга, като Банката се е
задължила да предостави на ищеца кредит в размер на равностойността в
швейцарски франкове на 53380 евро по курс "купува" за швейцарския
франк към евро на банката в деня на усвояване на
кредита. Договорено е, че разрешеният кредит се усвоява по блокираната сметка в швейцарски франкове и се ползва,
съгласно договореното в чл.2, ал.3 и 4 от договора - сумата по блокираната сметка се превалутира
служебно от банката в евро по търговския курс "купува" на банката за
съответната валута в деня на усвояването и се превежда на кредитополучателя по
друга сметка, открита в банката в съответната
валута като за превалутирането кредитополучателят не дължи такса. В чл.3, ал.1 от
договора е предвидено, че за усвоения кредит кредитополучатеят дължи на банката
годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката, валиден за съответния период
на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.15 пункта. Към
момента на сключване на договора БЛП за кредити в
швейцарски франкове е в размер на 4.5 % или общо 5.65 %. В чл.3, ал.5 е
предвидено, че действащият БЛП на банката за швейцарски франк не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски
франкове и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в настоящия
договор надбавки не се променят. В чл.5 от договора е
предвидено, че крайният срок за погасяване на кредита, заедно с дължимите лихви
е 300 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, която се удостоверява
чрез подписване на приложение 1 към договора. В чл.6 е предвидено
задължение за кредитополучателя да погасява кредита на месечни вноски,
включващи главница и лихва, съгласно погасителен план, приложение 2 към
договора, представляващо неразделна част от него. В чл.6, ал.2
е предвидено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която
същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че
кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по
сметката си, но има суми в лева или евро по своите сметки в банката,
погасяването на вноската може да се извърши от банката след служебно
превалутиране. В чл.6, ал.3 от договора е предвидено, че в случай, че по време на действието на договора банката промени базовия
лихвен процент за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен
в ал.1 се променя автоматично в съответствие с промяната, за което
кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие. В чл.12, ал.1 е договорено, че банката
запазва правото си по време на действие на настоящия
договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които
прилага при операциите си, като приложимите лихви по настоящия кредит в
швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда
на чл.20. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по настоящия договор. В чл.22, ал.1 от договора е предвидено, че кредитополучателят декларира, че
е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро, както и
превалутирането по чл.20 от договора, може да има за последица, включително в
случаите по чл.6, ал.2, повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в евро, като напълно приема
да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е
съгласен да поеме всички вреди/включително и пропуснати ползи/ произтичащи от
промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит. В ал.2 на същата разпоредба е посочено, че кредитополучателят
декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици
на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20-22 от този договор, както и че е съгласен
с настъпването им.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивните жалби са допустими -
подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
По въззивна жалба на ответника - "Ю.Б." АД, чрез адв.А.С., с която се
обжалва решение №199880 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС, І
Г.О., 47-ми състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, съдът приема следното:
Първоинстанционното решение в
обжалваните части е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени
доводите на жалбоподателя досежно неговата незаконосъобразност.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която са уважени исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че процесният договор за банков кредит като вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл.143 - 146 от ЗЗП. Прието е, че оспорените от ищеца клаузи на чл.2, ал.1 и ал.3, чл.3, ал.5, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.12, ал.1 и чл.22, ал.1 и ал.2 от договора за кредит изпълняват хипотезата на нормата на чл.143, т.10 от ЗЗП
, тъй като дават право на банката да променя едностранно условията на договора за банков кредит на основания, които не са предвидени в договора, поради което са неравноправни и същите не попадат в случаите посочени в чл.144 от ЗЗП. Тези клаузи са сключени във вреда на потребителя, тъй като дават неконтролируеми права на другата страна, не отговарят на изискванията на добросъвестността, тъй като банката не е положила грижата на добрия съконтрахент при сключването на договора и води до неравновесие на правата на двете страни по договора, като дава изключителни права само на банката, безконтролно да променя съдържанието на договорните отношения между страните. При договорен променлив лихвен процент кредитополучателят е следвало да бъде уведомен надлежно за всяка промяна, както и за метода на изчисление на лихвата и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, каквото е изискването на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ, което не е сторено. Посочено е от съда, че по делото е установено, че ищецът е погасявал кредита чрез вноски, надвишаващи размера им, посочен в първоначално договорения погасителен план като увеличението на размера на дължимата месечна вноска е в следствие на действието на чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от процесния договор в резултат на това, че банката е посочила нов БЛП, определящ размера и на месечните вноски дължими се по договора от ищеца незабавно и автоматично. След като посочените клаузи от договора за банков кредит са нищожни, то платеното на това основание е без основание. По тези мотиви първостепенният съд е приел за основателни предявените осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Така изложените от първостепенния съд мотиви напълно се споделят от настоящия състав, тъй като съответстват на доказателствата по делото и са обосновани при правилно тълкуване и прилагане на закона. От друга страна въззивният съд счита, че след като СРС е приел за основателни предявените искове претенции е следвало да се произнесе по поддържаното от въззивника-ответник защитно възражение за изтекла погасителна давност, което същият не е сторил, което води до частична неправилност на съдебния акт досежно определяне на размера и периода, за които исковете се явяват основателни и доказани.Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:
На първо място съдът следва да разгледа възражението на
въззивника-ответник за недопустимост на исковите претенции за връщане на дадено
по нищожен договор, без да са предявени искове за
установяване нищожността на договор или на отделни разпоредби от него, което
настоящият състав счита за неоснователно. Не може да бъде прието твърдението,
че за да се уважи искът клаузите трябвало да бъдат обявени изрично за нищожни.
Предявяването на иск, респ. формирането на сила на
пресъдено нещо по въпроса за нищожността на спорните клаузи не е материална
предпоставка за уважаване на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД. Когато не са предявени
установителни искове за нищожност на клаузите, съдът обсъжда въпросът за
действителността на клаузите преюдициално - само в мотивите, без
да формира извод, ползващ се със сила на пресъдено нещо досежно това обстоятелство.
Въпреки това, няма пречка искът да бъде уважен,
доколкото по делото не е доказано пълно и главно наличието на годно правно
основание, като една от материалните предпоставки на иска. Противното
схващане, което застъпва въззивникът, би означавало искът по чл.55, ал.1 ЗЗД,
винаги да е обективно съединен с иск по чл.26 ЗЗД. Не това е логиката на закона. Тези два иска не се намират в отношение на
обусловеност, а могат да се предявяват самостоятелно. Нещо повече, с оглед
диспозитивното начало, като основен принцип на гражданския процес именно ищецът
следва избира как да защита правата си, респ. какъв да бъде обема на търсената
защита.
В конкретната хипотеза за
да бъде уважен иска по чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД, съдът следва да установи
наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се лице - ответника,
което му се дава от обеднялото лице -ищеца
и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД тази липса следва да е начална,
каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото производство.
В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху обстоятелството дали твърдените
от ищеца договорни клаузи са неравноправни, което обуславя тяхната нищожност,
както и дали е налице валидно правно основание за заплатените по договора и
спорни по настоящото дело парични суми.
В правилото на чл.20 от ЗЗД е предвидено, че при
тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват
във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от
целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и
добросъвестността.
Процесният договор попада в
предметния обхват на ЗЗП. Ищецът е потребител по смисъла на §13 т.1 ДР ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на §13 т.2 ДР ЗЗП (с
оглед действаща разпоредба към момента на сключване на договора - 18.04.2008г.).
Следователно в отношенията им са приложими и разпоредбите на
Закона за защита на потребителите. Съгласно §13, т.12 от ДР
на ЗЗП (действаща към момента на сключване на договора (18.04.2008г.) - обн. ДВ бр.99/09.12.2005г., в сила от 10.06.2006г.) "Финансова
услуга" e всяка
услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично пенсионно
осигуряване, инвестиране или плащане. Следователно, процесният договор
има характер на потребителски договор, за който се прилагат разпоредбите на чл.143
- 146 от ЗЗП.
От разпоредбата на чл.143,
ал.1, т.10 и т.12 следва, че значително неравновесие между страните е налице
тогава, когато клаузите в договора: позволяват на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание; предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора. Цитираните разпоредби са
тези, на които се позовава ищеца в исковата молба. Диспозитивното начало е
уредено в ГПК като основен принцип на българския гражданския процес - арг. чл.
6 ГПК. Съдът се произнася само по предявеното спорно материално право, което е
очертано с неговите правопораждащи юридически факти и предметно съдържание.
Следователно, правният спор, предмет на делото, и обемът на дължимата съдебна
защита се определят от ищеца, т.е. волята на лицето, което е сезирало съда,
предпоставя обема на търсената от съда защита на твърдени материални права -
арг. чл.2 ГПК, във вр. с чл.6, ал.2 ГПК. Като
принципът на диспозитивното начало очертава не само вида и обема на търсената
защита, но и пределите на правосъдната власт на съда -
арг. чл.2 ГПК. Въпреки това, в случая съдът дължи служебна проверка за
валидността на клаузите, тъй като се касае за императивни материалноправни
разпоредби, който въззивният съд трябва да приложи - така т.1 от ТР №1 от 9.12.2013г. на ВКС по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК; решение
на СЕС по дело C-243/08; решение на СЕС по дело C- 488/11г.; решение на СЕС по
съединени дела C- 537/12г. и C-116/13г. решение на СЕС по дело C-397/11г. (по
отношение въззивното производство).
Приложимостта им към договора за банков кредит е ограничена с оглед разпоредбата на чл.144 от ЗЗП. Съгласно изключението предвидено в нормата на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП
съгласно която: доставчикът на финансови услуги може (има право) при наличие на
основателна причина да промени и без предизвестие лихвения процент, дължим от
потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи,
свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга
е поел задължение да уведоми другата страна/страни по договора в
7-дневен срок и е осигурил преди това или едновременно с уведомяването й
възможност тя да прекрати договора незабавно. Понеже разпоредбата е изключение
от цитираните по-горе разпоредби на чл.143 ЗЗП, тя следва да се тълкува и
прилага ограничително, т.е. само за посочената хипотеза, вън от която
изключението не намира приложение. Въпреки че първата предпоставка е налице,
аргумент от клаузата на чл.12, ал.2 от договора възможност банката да уведоми
кредитополучателя - потребител и третите задължени
лица за извършената промяна чрез съобщение в банковите салони и на интернет
страницата й, то не е налице втората предпоставка. В договора липсва клауза,
която дава възможност на потребителя да прекрати договора. Извод в различна насока не следва от предвидената в чл.8 от договора
възможност за предсрочно погасяване на кредита. На първо място, едностранното
прекратяване на договора, поради промяна в условия на сключване е нещо различно
от прекратяването, поради предсрочното му изпълнение. На
следващо място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора
съгласно чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП налага прекратяването да може да се упражни
свободно, т.е. без да се пораждат за потребителя насрещни неблагоприятни
последици, в това число и неустойка за предсрочно погасяване, каквато е налице
в клаузата на чл.8, ал.2 от Договора.
Защитата на по слабата страна - т. нар.
потребителска защита е изключена и в хипотезата,
когато клаузата е индивидуално уговорена с потребителя - арг. чл.146, ал.1 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия, като когато търговецът или доставчикът
твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за
доказването пада върху него - арг. чл.146, ал.4 ЗЗП. Установяването в процеса на обстоятелството, че
определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на
въззивника-ответник - "Ю.Б." АД на основание
специалната норма на чл.146,
ал.4 ЗЗП. В хода на
производството ответникът не е представил доказателства, че включването на оспорените клаузи в
договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание. В тази връзка се налага извода, че оспорените
клаузи не са индивидуално
уговорени и наведеното в обратния смисъл възражение от
страна на въззивника-ответник се явява неоснователно. С оглед на това и при неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност - арг.
чл.154, ал 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че индивидуалното
договаряне предполага наличието на договорен процес - размяна на оферти и
контраоферти, обсъждане на конкретните клаузи и тяхното съдържание.
Възможността потребителят да не се съгласи или да възрази срещу предложените от
търговеца клаузи в случая е доведена до възможността
потребителят или да ги приеме, или изобщо да не подпише договора. Това не е индивидуално
договаряне. Без значение е
обстоятелството, че потребителят е подписал договора, който очевидно е от
категорията на типовите договори, които предварително се изготвят от търговеца.
Подписването на договора от потребителя не означава, че последният безусловно
се е съгласил с клаузите по договора, а още по-малко може да се приеме, че той е имал възможност изобщо да въздейства върху клаузите
му. Търговецът, като професионалист и по-силна икономически страна следва да
осигури възможност за наличието на реален договорен
процес и протичането на такъв. С оглед тази логика на потребителския закон,
именно върху него е тежестта да докаже тези обстоятелства, като без абсолютно никакво значение е
фактът, че последният сключва ежедневно множество такива сделки.
Въззивният съд намира, че процесните клаузи не попадат в
хипотезата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 от закона е
клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от
търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително,
потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при
достатъчно информиран избор, я е приел, като не са индивидуално уговорени
клаузите по чл.146, ал.2 ЗЗП от закона, особено общите
условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им
характер по чл.146, ал.1 ЗЗП, а подписването на договор за банков кредит от
потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се
в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него. Включване в договор за
кредит на всички факти, които водят до "промяна на стойността на
кредитните пазари" и които са свързани с начина на формиране на кредитния
ресурс, а поради липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата,
като е нарушено изискването за добросъвестност с оглед предвиденото в договора,
цената на финансовата услуга при промяна на пазарните тенденции единствено
да нараства, но не и да намалява, в който случай дори и да са
налице условията, визирани в чл.144, ал.3, точка 1 от Закона за защита на
потребителите, валидността на клаузата, свързана с възможност за едностранна
промяна от страна на кредитора на лихвения процент, е обусловена от
добросъвестността на търговеца по смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителите - съобразно посочената норма, не
съответства на изискването за добросъвестност клауза, която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като
такава е клаузата, с която е регламентирана единствено възможност за нарастване
на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент (приложимия
индекс) без да се включва възможност за намаляване на същата при спадане
на лихвения процент (приложимия индекс) - прилагането на методиката, по която
се извършва увеличаване на цената, може да доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца. - така
напр. определение №569 от 04.10.2017г. на ВКС по т. д. №1075/2017г., II Т.О., Т.К.; решение
№98 от 25.07.2017г. на ВКС по т. д. №535/2016г., I Т.О., Т.К.
Нормата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП по принцип не изключва приложението на
правилото на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП по отношение на договорите за
потребителски кредит, ако са налице други установени по делото обстоятелства.
Такива обстоятелства са дали в клаузата на договора има
яснота относно методиката и математическия алгоритъм за едностранна промяна от
банката на лихвения процент, че клаузите за изменение на лихвения процент
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, за да се прецени дали
отговорят на критерия за изключение от общия принцип (чл.147, ал.1 ЗЗП), че
потребителят трябва да получи достатъчна информация как банката може да
промени цената (какъвто характер има възнаградителната лихва при
договорите за кредит) - така решение №51 от 04.04.2016г. по т.д. №504/2015г., II Т.О., ВКС, и определение №379
от 03.05.2016г. по т.д. №2088/15г., I Т.О., ВКС. Отделен е въпросът, че с
оглед изясненото, че чл.144 ЗЗП има характера на изключителна норма, която
трябва да се тълкува и прилага стриктно и ограничително, то при тълкуване на
разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП понятията за сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар следва да се разбират в
тесен смисъл.
Отделно от това уговорената в процесния договор
възнаградителна лихва е т.нар. плаваща, тъй като
нейният размер се определя от сбора на Базовия лихвен процент (БЛП) за жилищни
кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата плюс надбавка от 1.15 пункта - арг. чл.3, ал.1 от договора, като към
момента на сключването на процесния договор БЛП е била в
размер на 4.5 %. При систематичното тълкуване на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6,
ал.3, чл.12, ал.1 и чл.22, ал.1 и ал.2 от процесния договор, съдът достига до
извод, че е уредена възможност за банката да изменя едностранно размера на
дължимата годишна лихва (респ. размера на дължимите месечни погасителни
вноски) чрез промяна на БЛП, която не подлежи на договаряне между страните и
така да увеличи уговорената цена, без да сочи
конкретен фактор за промяната и без потребителят да има право да се откаже от
договора - в случая трябва да се отбележи, че по договора нито са дадени
конкретни обективни пазарни фактори, нито е препратено към конкретна методика,
която да съдържа подобни фактори, като "банката запазва правото си по
време на действие на настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионите, които прилага при операциите си, като приложимите лихви
по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му
превалутиране п реда на чл. 20. Измененията
в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия
договор". Тези уговорки покриват признаците на чл.143, т.12 от ЗЗП.
За банката съществува законово изискване при отпускане на
кредит да посочи в писмена форма метода за изчисляване на лихвата и условията,
при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита - чл.58,
ал.1, т.2 ЗКИ и то не е спазено с процесния договор.
Този извод на съда е обусловен
от обстоятелството, че кредитодателят банка, принципно може едностранно да
измени клаузите, определящи размера на възнаградителната лихва и останалите
разноски по кредита при проявление на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) основанията за изменение на "цената" на банковата
услуга (възнаградителната лихва) - ясно и разбираемо за средния потребител -
арг. чл.147, ал.1 ЗЗП. 2) безусловно и изцяло да се уговорят всички разходи по кредита; 3)
едностранно изменение от търговеца - само въз основа на предвидените в договора
случаи - арг. чл.58, ал.2 ЗКИ - "разходите по
кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително
за случаите на предсрочно погасяване"; 4) разпоредбата на чл.58, ал.2 ЗКИ
- частно проявление на основния принцип в гражданското право - забрана на недобросъвестното
поведение и в частност на недобросъвестната търговска практика на частноправните субекти. Тези изисквания
са залегнали и в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС,
формирана по преюдициално запитване с Решение от 26.04.2013 г. по дело C-472/10г. -
"националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1
и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите
условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик
едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без
обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва
основателно съображение за тази промяна. В рамките на
тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали…
съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга
разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора.".
В случая по делото не е доказано, че са
били налице посочените предпоставки, за да възникне възможността за едностранно
изменение на уговорената между страните възнаградителна лихва. Методиката за
определяне на БЛП трябва да съдържа ясна и разписана изчислителна процедура
(формула), в която се посочват видът, количествените изражения и относителната
тежест на отделните компоненти. Тяхното формално посочване не предоставя
възможност потребителят да е наясно как се изменя един
от компонентите, който е включен при формиране на уговорената възнаградителна
лихва. Тоест, банката е обезпечила за себе си правото произволно, при упражняване на дискреция
(право на автономна преценка) да изменя БЛП, като го увеличава със ставка,
която тя счете за целесъобразна. По този начин се накърнява
принципът на добросъвестност, тъй като е уговорено право на банката едностранно
да изменя размера на възнаградителната лихва, без да е установено конкретно
обективно обстоятелство, извън волята на страните, при настъпване на което да
се изменя променливият индекс, формиращ възнаградителната лихва - с посочване
конкретната стойност на изменението (увеличение или снижаване), като тази
възможност да е в полза както на банката (при увеличаването му), така и
на потребителя (при намаляването му). С тази клаузи се създават значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в
крайна сметка води и до увреждането на последния.
Следователно, за да не бъдат
неравноправни оспорените клаузи, банката е трябвало да има ясна методика от
която потребителят да може да направи обосновани изводи за формирането на
цената на предоставения паричен ресурс, както и да се предвиди възможност да се
отчитат измененията на обективния пазарен фактор - при неговото снижаване и при
неговото увеличаване. С други думи, добросъвестността при уговаряне на плаващ лихвен процент
изисква същият да е обусловен от пазарните фактори или от изричното последващо
допълнителни съгласие на страните по договора. По този
начин лихвата би се определяла изцяло от пазарните условия, който са обективни,
но трябва да бъдат ясно регламентирани в методиката за формиране на лихвата, за
да може потребителят да направи икономически информиран избор при избирането на конкретен кредитен продукт.
С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че
процесните клаузи са нищожни, тъй като са неравноправни - арг. чл.143, т.10 и
т.12 ЗЗП, във вр. чл.26, ал.1 ЗЗД. Следователно
получените от въззивника-ответник суми на основание нищожни клаузи от сключения
между страните договор за кредит са довели до разместване на блага от
имуществото на ищеца в патримониума на ответника, без
да е налице правно основание за това, поради което подлежат на връщане.
В случая при кредитиране на приетото по
делото основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорени от страните, се установява следното:
- Размерът на
сумите, надвзети от банката под формата на валутни разлики между швейцарски франк и евро по договор за кредит за покупка на
недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от датата на
сключването му - 18.04.2008г. до 22.04.2016г. /дата на подаване на исковата
молба/ възлиза на сумата от 6921.37 евро в
резулатат от увеличение на валутните курсове. Досежно
тази претенция СРС е следвало да разгледа своевременно направеното и поддържано
от ответника възражение за изтекла погасителна давност, което не е сторено.
Настоящият въззивен състав счита, че частично основателно е направеното от
ответника възражение за изтекла погасителна давност. В случая се претендира от
ищеца вземане, което произтича от неоснователното обогатяване на ответника,
поради което се погасява с изтичането на предвидената в закона обща петгодишна
давност /т.7 от ППВС от 28.05.1979г. по гр.дело
№1/1979г./. Неоснователен е поддържаният от въззивника-
ответник довод, че в случая е приложила кратката тригодишна давност по чл.111
от ЗЗД доколкото се касае за периодични плащания. В
случая изискуемостта на вземанията за неоснователно обогатяване настъпва от
момента на неоправданото имуществено разместване, т.е. давността започва да
тече, считано от момента на получаване на плащането. Следователно всички
претендирани вземания представляващи надвзети от банката суми под формата на
валутни разлики между швейцарски франк и евро за периода преди
22.04.2011г. са погасени по давност. В тази връзка искът се
явява неоснователен като погасен по давност за периода от 18.04.2008г. до
21.04.2011г. вкл.. Относно размера, до който следва да се отхвърли иска като
погасен по давност се изчислява от съда при прилагане на разпоредбата на чл.162
от ГПК и възлиза на сумата от 2595.37 евро. Постановеното решение в
частта, в която е уважен предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 2595.37 евро, представлява
разликата над 4326.00 евро до пълния уважен размер от 6921.37
евро, надвзети от банката суми под формата на валутни разлики между
швейцарски франк и евро по договор за кредит за покупка на
недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от
18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл., следва да се отмени и да се постанови друго,
с което в тази част искът да се отхвърли като погасен
по давност. Постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 4326.00 евро, надвзети от банката суми
под формата на валутни разлики между швейцарски франк и евро по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от 22.04.2011г. до 22.04.2016г., следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно.
- Размерът
на сумите, надвзети
от банката представляващи разлика между предварително договорени анюитетни месечни вноски и заплатените от ищеца
вноски за периода 18.04.2008г. до 22.04.2016г. /дата на подаване на исковата молба/, като по-високият размер на заплащаните месечни анюитетни вноски е в резултат на едностранното
повишаване на лихвата от страна на банката по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г., възлиза на сумата от 3191.36 евро. Досежно тази
претенция СРС е следвало да разгледа своевременно направеното и поддържано от
ответника възражение за изтекла погасителна давност, което не е сторено.
Настоящият въззивен състав счита, че частично основателно е направеното от
ответника възражение за изтекла погасителна давност. Досежно тези претендирани
вземания е приложима общата петгодишна давност по изложени по-горе съображения.
Следователно всички претендирани вземания представляващи надвзети от банката суми
под формата на разлика между предварително
договорени анюитетни месечни вноски и заплатените от ищеца вноски за периода преди 22.04.2011г.
са погасени по давност. В тази връзка искът се явява
неоснователен като погасен по давност за периода от 18.04.2008г. до
21.04.2011г. вкл.. Относно размера, до който следва да се отхвърли иска като
погасен по давност се изчислява от съда при прилагане на разпоредбата на чл.162
от ГПК и възлиза на сумата от 1196.76 евро. Постановеното решение в
частта, в която е уважен предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 1196.76 евро, представлява
разликата над 1994.60 евро до пълния уважен размер от 3191.36
евро, надвзети от банката суми под формата на разлика между предварително договорени анюитетни месечни вноски и
заплатените от ищеца вноски по договор за кредит за покупка на
недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от
18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл., следва да се отмени и да се постанови друго,
с което в тази част искът да се отхвърли като погасен
по давност. Постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 1994.60 евро, надвзети от банката суми
под формата на разлика между предварително
договорени месечни анюитетни вноски и заплатените от ищеца вноски по договор за кредит за покупка на
недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от 22.04.2011г.
до 22.04.2016г., следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
- Размерът на сумите, надвзети от банката представляващи надплатени такси за управление на договор за
кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г.
за периода 18.04.2008г. до 22.04.2016г. /дата на подаване на
исковата молба/, възлиза на сумата от 287.72 евро. Досежно
тази претенция СРС е следвало да разгледа своевременно направеното и поддържано
от ответника възражение за изтекла погасителна давност, което не е сторено.
Настоящият въззивен състав счита, че частично основателно е направеното от
ответника възражение за изтекла погасителна давност. Досежно тези претендирани
вземания е приложима общата петгодишна давност по изложени по-горе съображения.
Следователно всички претендирани вземания представляващи надвзети от банката суми
под формата на надплатени такси за управление на
договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. за периода преди 22.04.2011г. са погасени по давност. В тази връзка искът се явява неоснователен като погасен по давност
за периода от 18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл.. Относно размера, до който
следва да се отхвърли иска като погасен по давност се изчислява от съда при
прилагане на разпоредбата на чл.162 от ГПК и възлиза на сумата от 107.89 евро.
Постановеното решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 107.89
евро, представлява разликата над 179.83 евро до пълния уважен размер от 287.72 евро, надвзети от банката суми под формата на надплатени такси за управление на договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от 18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл., следва
да се отмени и да се постанови друго, с което в тази част
искът да се отхвърли като погасен по давност. Постановеното първоинстанционно решение
в частта, в която е уважен предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 179.83 евро, надвзети от банката суми под формата на надплатени такси за управление на договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от 22.04.2011г. до 22.04.2016г., следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно.
- Размерът на сумата,
надвзета от банката представляваща валутна разлика, получена
от превалутирането на сумата по договор за
кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. към
момента на усвояването му - 25.04.2008г. /дата на усвояване е посочена в основно
заключение на съдебно-счетоводна експертиза/ възлиза на сумата от 1444.77 евро. Досежно
тази претенция СРС е следвало да разгледа своевременно направеното и поддържано
от ответника възражение за изтекла погасителна давност, което не е сторено.
Настоящият въззивен състав счита за основателно направеното от ответника
възражение за изтекла погасителна давност досежно тази претенция. Относно претендираното от ищеца вземане в размер на сумата от 1444.77
евро началният момент, от който започва да тече давността е датата на
настъпване на неговата изискуемост, т.е. считано от датата на получаване от
банката - дата на усвояване на кредита - 25.04.2008г.
и по отношение на него е изтекла общата петгодишна давност към датата на
предявяване на иска - 22.04.2016г.. Следователно постановеното
решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 1444.77
евро, представлява валутна разлика, получена от превалутирането на
сумата по договор за
кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г.
към момента
на усвояването му - 25.04.2008г., следва да
се отмени и да се постанови друго, с което този иск да се отхвърли като погасен
по давност.
По разноските:
С оглед
изхода на спора пред настоящата инстанция - частична основателност на
предявените искове, следва да се отмени частично първоинстанционното решение и
в частта на присъдените в полза на ищеца разноски. С оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК и предвид
уважената част на предявените искове, дължимите на ищеца разноски, реално
сторени от него пред СРС, възлизат на сумата от 2848.46 лв., т.е. следва да се
отмени обжалваното решение над тази сума до присъдения размер от 5975.53 лв.. С
оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК и предвид отхвърлената част на предявените искове, ответникът има право на
разноски, за присъждането на които е заявил своевременно претенция пред СРС и
същите възлизат на сумата от 681.97 лв..
С оглед изхода от спора пред
настоящата инстанция право на разноски имат и двете страни. На основание чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК в полза на
въззивника-ответник следва да се присъдят реално сторените от него разноски в
размер на сумата от 657.31 лв., които са изчислени съразмерно на отхвърлената
част на предявените искове. На основание чл.273 във
връзка с чл.78, ал.1 от ГПК в полза на въззиваемия-ищец следва да се присъдят
разноски, изчислени съразмерно на уважената част на предявените искове. Преди
определяне на размера на дължимите в полза на въззиваемия-ищец разноски съдът
следва да се произнесе по своевременно направеното от процесуален представител
на въззивника-ответник в съдебно заседание възражение по реда
на чл.78, ал.5 от ГПК, което счита за неоснователно. Настоящият състав
счита, че направените от въззиваемия-ищец разноски за платено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция не са прекомерни, техният размер е
съобразен с цената на предявените искове и с фактическата и правна сложност на спора. Въззивният съд като се съобразява с реално
сторените от въззиваемия-ищец разноски, съгласно приложен
списък по чл.80 от ГПК и доказателства за плащане, и при съобразяване с
правилото на чл.78, ал.1 от ГПК изчислява, че в полза на въззиваемия-ищец следва
да се присъди сумата от 1533.14 лв..
По въззивна жалба от ответника - "Ю.Б." АД, чрез адв.А.С., срещу решение №326579 от 31.01.2018г. по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС,
І Г.О., 47-ми състав, в частта, в
която на основание чл.247 от ГПК е допусната поправка на очевидни фактически
грешки в решение №199880 от 24.08.2017г., както и в частта, в която на основание чл.248 от ГПК е оставена без уважение молбата на "Ю.Б." АД за изменение на решение №199880 от 24.08.2017г. в частта за разноски чрез намаляване на размера на
присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение като прекомерно на основание
чл.78, ал.5 от ГПК:
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Първоинстанционното решение в обжалваните части е валидно и допустимо и при
постановяването му не е допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон,
разгледано по същество е правилно. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел, че в диспозитива на съдебния акт №199880 от 24.08.2017г. са допусни очевидни фактически грешки, които следва да се отстранят по реда на чл.247 от ГПК. Прието е още в постановеното
първоинстанционно решение, че искането на ответника за изменение на решение
№199880 от 24.08.2017г. в частта за
разноски чрез намаляване на размера на присъденото на ищеца адвокатско
възнаграждение като прекомерно на основание чл.78,
ал.5 от ГПК е неоснователно, тъй като присъденото адвокатско възнаграждение не е
прекомерно, същото е съобразено с фактическата и правна сложност на спора. Така обоснованите от СРС крайни изводи са
законосъобразни, съответстват на правилното тълкуване и прилагане на закона.
Във въззивната жалба, с която е
сезиран съда, няма наведени конкретни доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение в
обжалваните части, поради което съдът е ограничен само от изложеното в жалбата /по аргумент на чл.269 от ГПК/. Ето защо препраща
към мотивите на СРС, които счита за правилни и законосъобразни.
Само за пълнота следва да се
отбележи следното:
Съгласно чл.247, ал.1 от ГПК съдът по своя инициатива или по молба на
страните, може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки.
Съгласно правната теория очевидна
фактическа грешка е налице, когато решението не съответства на действителната воля
на съда, т.е. налице е противоречие между формираната истинска воля на съда и
нейното външно изразяване в писмения текст на решението, т.е. крайният правен извод да не съответства на постановения в диспозитива резултат. В
конкретния случая правилно СРС е констатирал съответните разминавания между
формираната от съда воля в мотивите и диспозитива на постановения съдебен акт от №199880 от 24.08.2017г., които е отстранил като е
допуснал съответните поправки на очевидни фактически грешки.
Относно направеното искане от
ответника по реда на чл.248 от ГПК, съдът в постановеното решение е изложил
конкретни мотиви, на основание на които е приел, че присъденото на ищеца
адвокатско възнаграждение не е прекомерно и направеното възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно. Настоящият въззивен състав препраща към изложените от
СРС мотиви, които счита за правилни и законосъобразни. В
случая не са налице основанията в закона за изменение на
постановеното съдебно решение в частта на разноските.
По изложените аргументи и поради
съвпадение на крайните изводи на двете инстанции решение №326579 от 31.01.2018г. по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС,
І Г.О., 47-ми състав в обжалваните части като правилно и законосъобразно следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора по така подадената въззивна жалба
въззивника-ответник няма право на разноски. Право на разноски има
въззиваемия-ищец, но доколкото по делото няма данни за реално сторени такива
досежно така подадената въззивна жалба, съдът не следва да присъжда разноски в
полза на въззиваемия-ищец.
По въззивна жалба от ищеца - Н.С.С., чрез адв.В.В., срещу решение №326579 от 31.01.2018г. по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС,
І Г.О., 47-ми състав, в частта, в която е оставена без уважение подадена
от ищеца молба по реда на чл.250 от ГПК за допълване на решение №199880 от 24.08.2017г. чрез произнасяне по искове за
установяване нищожност на клаузи от договор за кредит №HL36306/2008г..
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Първоинстанционното решение в обжалваната част е валидно и допустимо и при
постановяването му не е допуснато нарушение на материалния и процесуалния
закон, разгледано по същество е правилно. За да постанови
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че не е бил сезиран с
установителни искове за нищожност на договорни клаузи от сключения между
страните договор за кредит, поради което направеното искане за допълване на решение №199880 от 24.08.2017г. се явява неоснователно и като такова е
оставено без уважение. Така
обоснования от СРС краен извод е законосъобразен, съответства на правилното тълкуване
и прилагане на закона и на основание чл.272 от ГПК
съдът препраща към изложените в обжалваното решение мотиви.
Съгласно чл.250 ГПК страната може да
поиска допълване на решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане.
Под искане следва да се разбира търсената от ищеца защита срещу ответника,
обективирана в петитума на исковата молба, като в случая заявения от ищеца
петитум е ясен - присъждане на суми, които се
претендират от ответника на основание неоснователно обогатяване. Следователно допълване на постановено решение по реда на чл.250 ГПК се налага
тогава, когато то не обхваща целия спорен предмет, т. е. когато съдът не се е
произнесъл по цялото спорно право; по един от съединените искове или по други искания, които са свързани с главния предмет на
дело, т.е. на допълване подлежи
диспозитивът, който обективира волята на съда, а не мотивите на съдебния акт. В
настоящия случай тези предпоставки не са налице, доколкото с постановеното решение №199880 от 24.08.2017г. съдът се е произнесъл по всички
искове, с които е бил сезиран, т.е. по цялото искане. В подадената искова молба няма предявени отделни искове за
прогласяване на нищожност на договорни клаузи в сключения между страните
договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г.. Изложените в
обстоятелствената част на исковата молба твърдения за нищожност на отделни
договорни клаузи от сключения договор за кредит са мотивирали ищеца да предяви
осъдителните искове срещу ответника. Ето защо в мотивите на съдебния акт
съдът обсъжда доводите и наведените от страните факти
и обстоятелства, на основание на които обосновава своите крайни изводи досежно
предявените искове, по които се произнася в диспозитива на съдебното решение. С
оглед на изложеното въззивният съд приема, че искането за допълване на решение
по чл.250 от ГПК е способ за защита срещу постановено решение, в диспозитива на което липсва произнасяне по някое от
исканията на страните. Искането за допълване на решение не е способ за
изменение на мотивите на съдебно решение в каквато насока са изложени всички
аргументи в подадената въззивна жалба. В този смисъл въззивният съд счита, че всички
изложени във въззивната жалба доводи са неоснователни.
С оглед горните аргументи и
поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции решение №326579 от 31.01.2018г. по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС,
І Г.О., 47-ми състав в обжалваната част като правилно и законосъобразно следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора по така подадената въззивна жалба въззивника-ищец
няма право на разноски. Право на разноски има въззиваемия-ответник, но
доколкото по делото няма данни за реално сторени такива досежно така подадената
въззивна жалба, съдът не следва да присъжда разноски в полза на
въззиваемия-ответник.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №199880 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС, І
Г.О., 47-ми състав, В ЧАСТТА, в
която е осъдена "Ю.Б." АД на основание чл.55,
ал.1 от ЗЗД да заплати на Н.С.С. над сумата от 4326.00 евро до пълния уважен размер
от 6921.37 евро, надвзети от банката суми под
формата на валутни разлики между швейцарски франк и евро по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от 18.04.2008г. до
21.04.2011г. вкл.; над сумата от 1994.60
евро до пълния уважен размер от 3191.36 евро,
надвзети от банката суми под формата на разлика между предварително договорени анюитетни месечни вноски и
заплатените от ищеца вноски по договор за кредит за покупка на
недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от
18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл.; над сумата от 179.83 евро
до пълния уважен размер от 287.72 евро, надвзети от
банката суми под формата на надплатени такси за управление на договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от 18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл.; за сумата от 1444.77
евро, представлява валутна разлика, получена от превалутирането на
сумата по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. към момента на усвояването му - 25.04.2008г., ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от датата на исковата молба - 22.04.2016г. до
окочнателното им плащане; както и в ЧАСТТА
на присъдените на основание чл.78,
ал.1 от ГПК в полза на Н.С.С. разноски над
сумата от 2848.46 лв. до размер от 5975. 53 лв.;
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.С.С., с
ЕГН **********,*** /чрез адв.В.В./; срещу "Ю.Б." АД, с ЕИК ********, със съдебен
адрес:***, офис №9 /чрез адвокатско дружество М. и Р./; при условията на
обективно съединяване искове с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за следните суми: за сумата от 2595.37 евро, представлява разликата над
4326.00 евро до уважения размер от 6921.37 евро,
надвзети от банката суми под формата на валутни разлики между швейцарски
франк и евро по договор за кредит за покупка на
недвижим имот №HL36306/2008г. за
периода от 18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл.; за сумата от 1196.76 евро, представлява разликата над 1994.60 евро
до пълния предявен размер от 3191.36 евро, надвзети
от банката суми под формата на разлика
между предварително договорени анюитетни месечни вноски и заплатените от ищеца
вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от 18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл., за сумата от 107.89 евро, представлява разликата над
179.83 евро до пълния уважен размер от 287.72 евро,
надвзети от банката суми под формата на надплатени такси за управление на договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. за периода от 18.04.2008г. до 21.04.2011г. вкл.; както и за сумата от
1444.77 евро, представлява валутна разлика,
получена от превалутирането на сумата по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36306/2008г. към момента на усвояването му - 25.04.2008г.,
ведно със законната лихва върху горните суми, считано от датата на исковата
молба - 22.04.2016г. до окочнателното им плащане, като неоснователни поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА Н.С.С., с ЕГН **********,***
/чрез адв.В.В./; да заплати на "Ю.Б." АД, с ЕИК ********, със съдебен адрес:***, офис №9 /чрез адвокатско
дружество М. и Р./; на основание чл.78, ал.3 от ГПК
сумата от 681.97 лв., сторени разноски пред СРС, както и сумата от 657.31 лв.,
сторени разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА "Ю.Б." АД, с ЕИК ********, със съдебен адрес:***, офис №9 /чрез адвокатско
дружество М. и Р./; да заплати на Н.С.С., с ЕГН **********,*** /чрез адв.В.В./;
на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1533.14 лв.,
сторени разноски пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решение №199880 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №22643/2016г. по описа на СРС, І
Г.О., 47-ми състав, в останалите обжалвани части.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№326579 от 31.01.2018г. по гр.дело №22643/2016г.
по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, постановено по реда на чл.247, чл.248 и
чл.250 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./