РЕШЕНИЕ
№……
гр. София, 20.04.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ - Б въззивен състав в публично съдебно заседание на седми март през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ. СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ДОНКА ШУЛЕВА, като разгледа
докладваното от младши съдия Десислава Алексиева гр. дело № 343 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 79001/29.04.2020 г., постановено по гр. д. № 52044/2018
г. по описа на СРС, 142-ри състав е признато за установено, че Н.В.З. с ЕГН: **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******** сумата в размер на 2442,49 лв. – главница за
потребена топлинна енергия за периода от
01.03.2015 г. – 30. 04.2017 г., както и сумата в размер на 21 лв. –
главница за суми, дължими за дялово разпредлеение за периода от 03.2015г. до 04. 2017г., за аб. № 235087,
ведно със законната лихва от 04.01.2018 г.
до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 50,52 лв. -
лихва за забава за периода от 16.09.2015 г. до 11.12.2017 г. , както и
сумата в размер на 1,37 лв. – лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода от 16.09.2015 г. до 11.12.2017 г., за които суми е издадена запвоед за
изпълнение на парично задължение по гр. д. № 453/2018г. по описа на СРС. С
решението е осъдена Н.В.З. с ЕГН: ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******** сумата в размер на
100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, както и сумата в размер на 197 лв. –
държавна такса, разноски, сторени в настоящото производство, както и сумата в
размер на 100, 31 лв. – разноски, сторени в заповедното производство. Решението
е постановено при участието на „Б.Б.“ ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника Н.З.. Счита, че
решението в обжалваната част е неправилно поради противоречие на материалния
закон. Неправилно първоинстанционният съд приел, че същата е потребител на
топлинна енергия. Не оспорва, че е собственик на апартамента, но твърди, че до
момента на предявяване на иска, не е ползвала апартамента, поради което оспорва
фактическото ползване на претендираното количество топлинна енергия. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 е постъпил отговор от Т.С. ЕАД.
Третото лице помагач „Б.Б.“ ЕООД не изразява становище.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените възражения и доводи на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Жалбата е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като настоящия въззивен
състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и
следното:
Пред първоинстанционния съд са
предявени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на основание чл. 79, ал. 1 вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е
приел, че ответницата е клиент на топлинна енергия, доколкото е собственик. За
ирелевантно е счетено възражението кой реално е ползвал апартамента, доколкото
по делото няма данни за учредено вещно право на ползване, нито пък сключено
индивидуално споразумение между страните. Обемът на доставената топлинна
енергия и размерът на задължението не се оспорват от ответницата, поради което
исковете са уважени изцяло.
Неоснователно е възражението,
релевирано във въззивната жалба, че ответницата не е клиент на топлинна
енергия. С протоколно определение от
17.09.2019 г. по делото е отделено за безспорно обстоятелството, че Н.В.З.
е собственик на апартамент № 93, находящ се в гр. София, бул. **********3 в
процесния период. Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до
17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“. Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на
§1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. е
въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според новата редакция на
чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
Съгласно т.1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС /мотивната част/, е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Приложимият закон е Закона за енергетиката. По делото не се
установява да е вписано вещно право на ползване. Следователно правилно
първоинстанционният съд е приел, че Н.З. е клиент на топлинна енергия в
процесния период.
Възражението за фактическото
ползване на топлоснабдения апартамент, релевирано във въззивната жалба е несвоевременно
заявено по аргумент от чл. 131 ГПК. За пълнота, същото е неотносимо, доколкото
ищецът се позовава на валидно възникнало продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди по силата на чл.153, ал.1 ЗЕ. В качеството си на собственик на имота, ответницата
има качеството на клиент на топлинна енергия, поради което е материалноправно
легитимирана да отговаря по предявения иск и е без значение по делото дали е
ползвала фактически топлоснабдения имот. По делото няма данни да е вписано
вещно право на ползване в полза на друго лице, нито да е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот от правен субект,
различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ с топлопреносното дружество за
процесния период. Въз основа на горното, представените доказателства – протокол
от опис от 22.04.2016 г. по изп. дело № 593/2016 г., по описа на ЧСИ А.П.,
нотариална покана от 06.11.2018 г. от Н.З. до Н.Б.и отговори на нотариалната
покана от 06.12.2018 г. и 14.01.2019 г., са неотносими към предмета на спора. Следователно
възражението е неоснователно.
С оглед изложеното и предвид
изчерпване предмета на въззивна проверка, решението в обжалваната част следва
да се потвърди.
По разноските във въззивната
инстанция: С оглед неоснователността на въззивната жалба, в полза на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски в размер на 50 лева за
юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 79001/29.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 52044/2018 г. по описа на СРС, 142-ри с-в В ЧАСТТА, с която е признато за
установено, че Н.В.З., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******** сумата
в размер на 2442,49 лева – главница
за потребена топлинна енергия за периода от
01.03.2015 г. – 30.04.2017 г., както и сумата в размер на 21 лева
– главница за суми, дължими за дялово разпределение за периода от 03.2015г. до 04.2017г., за аб. № 235087,
ведно със законната лихва от 04.01.2018
г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 50,52 лева - лихва за забава за периода от 16.09.2015 г. до 11.12.2017 г., както и сумата
в размер на 1,37 лева – лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 11.12.2017 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение напарично задължение по гр.д. №
453/2018 г., по описа на СРС.
ОСЪЖДА Н.В.З. с ЕГН: ********** да заплати
на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******** сумата в
размер на 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение пред СГС.
Решението е постановено при участието на трето лице —
помагач на ищеца – „Б.Б.“ ЕООД.
Настоящото решението не подлежи на обжалване съгл. чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.