РЕШЕНИЕ

Номер ІІ-131                                             29.07.2020 г.                                                гр.Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                    втори въззивен граждански състав

На:    четиринадесети юли                                                       две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

                                                                                                         ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

 

Секретар        Стойка Вълкова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия  Елеонора Кралева

въззивно гражданско дело номер 1270 по описа за 2020 година

 

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, подадена чрез ю.к.Александрина Мартинова и ю.к.Янка Табакова, с адрес за призоваване гр.Елхово, ул.“Морава“ № 1, против решение № 19/18.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 565/2019 г. по описа на Районен съд – Царево, с което Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР е осъдена да заплати на Б.М.М. ***, сумата от 1755.85 лв., представляваща допълнително възнаграждение за  положен извънреден труд за периода 01.10.2016 г. – 30.09.2019 г., представляващ разликата между положения нощен труд и преизчисления в дневен такъв с коефициент 1.143, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – 01.10.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 420 лв. за направените по делото разноски. С решението ГД „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати по сметка на БРС сумата 70.24 лв. за държавна такса и 150 лв. за разноски за експертиза.

 

Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон. Считат се за неправилни изводите на съда за основателност на предявения иск за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд, както и за наличието на празнота в специалната нормативна уредба, касаеща служителите на МВР, която следвало да се попълни от нормативната база на КТ, за което във въззивната жалба се излагат пространни съображения. Сочи се, че за процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., издадена от министъра на МВР, с която е уредено по специален начин заплащането на нощния труд в системата на МВР, която е приложима за държавните служители в системата на МВР. Поради това се счита, че с оглед създадените специални правила, ред и основание за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в МВР, в случая е неприложима НСОРЗ, издадена по КТ, тъй като тя се прилага единствено и само за работници и служители по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период, а по отношение на него се прилага специалната уредба. Развиват се и подробни съображения относно нощния труд и извънредния труд, като се счита, че извънреден труд би бил налице само, ако служителят действително работи извън установеното работно време, като дори и да се приеме, че НСОРЗ е приложима, то преизчисляването с коефициент 1.143 е с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не с цел натрупване на часове, с чието надвишаване да се формира извънреден труд. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноските пред двете съдебни инстанции. Направено е възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. 

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия-ищец Б.М.М., подаден чрез пълномощник адв.Станко Кралев, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Изразява се съгласие с изводите на БРС за приложение на НСОРЗ, като се счита, че липсата на изрични норми в действалите за процесния период наредби на МВР не следва да се тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на положения от служителите на МВР нощен труд в дневен, а същата е празнота в нормативната уредба, поради което следва субсидиарно да се приложи общата НСОРЗ, а именно чл.9, ал.2 от същата. В тази връзка се сочи, че съгласно приетата съдебно-счетоводна експертиза,  въззиваемият има право да получи завишено заплащане на положения нощен труд, като нощните часове се преизчисляват в дневни и след това се установява продължителността на работния ден, поради което предявената искова претенция за процесния период се явява доказана по основание и размер. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания. Претендират се на разноските пред въззивната инстанция

 

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК  и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР, в редакцията преди м.юли 2020 г., действаща към подаване на исковата молба.

Ищецът Б.М.М. претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР да му заплати сумата от от 1755.85 (съобразно изменението на иска по реда на чл.214 ГПК), представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд от 257.40 часа, за периода от 01.10.2016 г. до 30.09.2019 г., получени след преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане..

Изложени са твърдения, че през периода 01.10.2016 г. – 30.09.2019 г. ищецът е полагал труд като „старши полицай“ в ГПУ-Средец при РДГП – Елхово, а след това в ГОДГ-Царево – ГПУ-Царево при РДГП – Бургас към ГД „Гранична полиция“ – МВР. Твърди се, че ищецът е работил на смени и в процесния период е положил общо 1680 часа нощен труд, които преизчислени с коефициент 1.143, съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ възлизали на 1920 часа дневен труд. Това преизчисляване от нощен към дневен труд водело до извънреден труд от 240 часа, на стойност от 1440 лв., които следвало да бъдат заплатени от ответника и тази сума се претендира с настоящия иск.

Съобразно експертното заключение, по реда на чл.214, ал.1 ГПК ищецът е изменил изменил размера на претенцията си, като претендира сумата 1755.85 лв. – допълнително възнаграждение за положен извънреден труд от 257.40 часа в процесния период.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил предявения иск като неоснователен. Сочи се, че за процесния период ищецът е полагал труд на 12-часови работни смени, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано и в резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните разлики на отработеното време се  формирал резултат, който при надвишаване на нормата на работните часове бил заплащан на основание чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г. и в тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период.

Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016 г. на министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен, което представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите на МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата и по специално чл.9, ал.2 от същата. Прието е, че неприлагането субсидиарно на правилата на КТ и НСОРЗ би поставило служителите на МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и от лицата, работещи по трудов договор, което е недопустимо. Поради това и съобразно приетата експертиза, районният съд е приел, че искът е основателен и доказан в установения от вещото лице размер от 1755.85 лв., поради което искът е уважен като основателен в претендирания размер, съобразно изменението на претенцията, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното плащане.

 

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на районния съд за основателност на предявения иск, като препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР (сега – ал.10), които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ.

Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР (ДВ,бр.81/2016 г.) нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.187, ал.3 ЗМВР- ДВ, бр.81/2016г.). А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 ЗМВР (ДВ, бр.81/2016г.) постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. При преценката дали служителят/работникът е положил извънреден труд се изхожда от нормалната продължителност на работното време. Безспорно е, че ищецът има качеството на държавен служител – полицейски орган по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Както бе посочено по-горе, в разпоредбата на чл.187, ал.3 МВР (ДВ, бр.81/2016г.) е предвидено, че при работа на смени е възможно полагане на труд през нощта между 22 часа и 6 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Но от анализа на тази разпоредба става ясно, че посочените в нея 8 часа нощен труд са максимално допустимите за работа през нощта, но не определя същите като нормална продължителност на работното време през нощта, тъй като законодателят е използвал именно термина „средно 8 часа“ за всеки 24-часов период. Поради това, не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че нормалната продължителност на работното време през нощта за държавните служители по ЗМВР е 8 часа и е равна на нормалната продължителност на дневното работно време, като съдът намира, че в ЗМВР не е фиксирана такава нормална продължителност на работното време през нощта. Понастоящем, с изменението на чл.187 ЗМВР с § 52 от ЗИДЗМВР, ДВ-бр.60/07.07.2020 г., е посочено изрично в ал.1 на цитираната норма, че нормалната продължителност на работното време през нощта е 8 часа за всеки 24-часов период, но това изменение действа за в бъдеще, от влизането му в сила, поради което не може да бъде взето предвид за настоящия спор.

По отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР (сага – ал.10). Така, за процесния период 01.10.2016 г. – 30.09.2019 г. са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждаща реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. В цитираната наредба е предвидена възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период, както и че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

Видно е обаче и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходна Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, съгласно която при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението е с коефициент 1.143. При това положение, въззивният съд намира, че в действащите в периода подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

Нормата на чл.46, ал.2 ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл.67, ал.3 ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

Предвид горното и тъй като размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на РС-Царево са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл.9, ал.2 НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.

С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода 01.10.2016 г. – 30.09.2019 г. ищецът Б.М. е положил нощен труд от 1800 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 2057.40 часа, като разликата от 257.40 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и тяхната стойност в размер на 1755.85 лв. не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск се явява основателен и доказан в претендирания размер от 1755.85 лв., поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

Предвид горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, постановеното от РС-Царево решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът ГД „Гранична полиция“ МВР следва да заплати на въззиваемия Б.М. сумата от 300 лв. с ДДС (250 лв. без ДДС) за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съгласно представен договор за правна защита и съдействие, в който е отразено плащането на сумата в брой. В тази връзка, съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение без ДДС в случая е в размер граничещ с минималния такъв (226 лв.), определен в чл.7, ал.2, т.2 Наредба № 1/2004 г. за МРАВ и в този смисъл не се явява прекомерно

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 19/18.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 565/2019г. по описа на РС – Царево.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, адрес: гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, да заплати на Б.М.М. ***, ЕГН **********, сумата от 300 лв. с ДДС (250 лв. без ДДС) за направените във въззивното производство пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                                                                              2.