№ 9
гр. Варна, 27.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20243000500414 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по в.гр.д. № 414/2024 г. по описа на Варненския
апелативен съд е образувано по въззивна жалба на К. Д. А. против решение №
172/24.06.2024 г., постановено по гр.д. № 527/2023 г. по описа на Добричкия
окръжен съд, с което: е отхвърлен, предявения от К. Д. А. иск по чл. 124, ал. 1
от ГПК вр. чл. 108 от ЗС срещу Н. С. Н. за установяване по отношение на
ответника Н. С. Н., че ищцата К. Д. А. е собственик на основание давностно
владение, упражнявано от 15.08.2005г. до 15.08.2018г., на недвижим имот -
поземлен имот, находящ се в гр. Добрич, м-ст „К.“, с идентификатор
72624.352.19 по КККР на гр. Добрич, одобрени със Заповед РД-18-
15/12.05.2005г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо поземления
имот от 22.12.2015г., с площ от 3 181 кв.м., трайно предназначение на
територията: горска, начин на трайно ползване: за друг обществен обект,
комплекс, номер по предходен план: 000346, при съседи: *, *, *, както и на
построената в него масивна двуетажна сграда /ресторант "Д."/ с
идентификатор: 72624.352.19.1 по КККР на гр. Добрич, одобрени със Заповед
РД-18-15/12.05.2005г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо
сградата от 22.12.2015г., със застроена площ 328,5 (по скица - 328) кв.м. и
разгъната застроена площ /вкл. тавански етаж/ 885 кв.м., с предназначение:
сграда за обществено хранене, находяща се в местност "К.", извън регулация;
и К. Д. А. е осъдена да плати на Н. С. Н. разноски по делото в размер на 915
лева.
Въззивницата е настоявала, че обжалваното решение е неправилно
поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила
при обсъждане и преценка на свидетелските показания, като е молила за
1
отмяната му и уважаване на иска. Изложила е, че след като от показанията на
свидетели, в чиято незаинтересованост и безпристрастност не би могло да
съществува съмнение, се установявало, че ищцата е била във владение на
имота и се е грижела за същия като свой, не ставало ясно защо
първоинстанционният съд е приел, че от показанията дадени от бившите
собственици не може да бъде установен субективния елемент на владението.
Освен това съдът не следвало да използва свидетелски показания на някой от
свидетелите от друго производство, за да мотивира своето решение. Съдът не
съобразил също, че в случая била установена от ищцата фактическа власт
върху имота и важала презумпцията на чл. 69 ЗС, че владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, както и че
презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима когато по естеството си фактическата
власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й
и че ползва владелеца дори в отношенията му със собственика. Окръжният
съд не взел предвид и това, че след като едно лице веднъж е установило
фактическа власт върху недвижим имот, до доказване на противното се
предполага, че упражнява тази фактическа власт трайно и непрекъснато и че
не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се
проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя. В случая били
налице доказателства за наличие на основание за упражняване на така
установената фактическа власт, а именно уговорка със собственика на имота
за предаване на властта на имота, съзнание на ищцата за упражняване на
фактическата власт върху имота и знание на трети чужди за спора лица, че
ищцата е във владение на имота и го свои.
Въззиваемият Н. Н., чрез адв. А. Х., е подал писмен отговор на
въззивната жалба, с който е оспорил същата и по съображения за
неоснователността й и такива по правилността на обжалваното решение, е
молил за потвърждаване на последното и за присъждане на сторените по
делото разноски.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззиваемият е
поддържал отговора и е молил за потвърждаване на решението на окръжния
съд.
Предмет на производството пред окръжния съд е предявеният от К. Д. А.
срещу Н. С. Н. установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал.1 от ЗС
за установяване по отношение на страните, че ищцата е собственик на
основание давностно владение, упражнявано от 15.08.2005г. до 15.08.2018г.,
на недвижим имот - поземлен имот, находящ се в гр. Добрич, м- ст „К.“, с
идентификатор 72624.352.19 по КККР на гр. Добрич, одобрени със Заповед
РД-18-15/12.05.2005г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо
поземления имот от 22.12.2015г., с площ от 3 181 кв.м., трайно предназначение
на територията: горска, начин на трайно ползване: за друг обществен обект,
комплекс, номер по предходен план: 000346, при съседи: *, *, *, както и на
построената в него масивна двуетажна сграда /ресторант "Д."/ с
идентификатор: 72624.352.19.1 по КККР на гр. Добрич, одобрени със Заповед
РД-18- 15/12.05.2005г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо
сградата от 22.12.2015г., със застроена площ 328,5 (по скица - 328) кв.м. и
разгъната застроена площ /вкл. тавански етаж/ 885 кв.м., с предназначение:
сграда за обществено хранене, находяща се в местност "К.", извън регулация.
2
Ищцата е твърдяла, че владее процесните имоти въз основа на
предадено владение по предварителен договор за продажба от 15.08.2005г. с
падеж 15.09.2005г., сключен с ЕТ "В. Н. Л.", по който за цена от 70 000 лв.
страните постигнали съгласие тя, като кредитор на продавача по договори за
заем да получи в собственост имотите му вместо изпълнение (50 000 лева
заета сума и 20 000 лева договорни лихви). Владението й било предадено в
същия ден и тя започнала да свои имота. Продавачът отказал да се яви пред
нотариус и да сключи окончателен договор, обещал да й върне парите когато
има възможност и поискал връщане на ключовете от двора и постройката,
което тя отказала. След това той вече не настоявал за връщане на имота, а
обещал да й го прехвърли след като събере документите и уреди семейните си
проблеми. От 15.09.2005г. само ищцата се грижела за имота, подобрявала го и
го владеела като собственик и това демонстрирала пред продавача, който не се
противопоставял на владението й и не оспорвал правото й на собственост.
През 2019 г. разбрала, че за имота има спор и вписана искова молба, но никой
не предявил претенции срещу нея. На 13.07.2023г. в имота влязъл помощник
на ЧСИ Л. Т. и от покана за доброволно изпълнение по изп.дело № 618/2023г.
установила, че ответникът Н. Н. има изпълнителен лист за предаване на
владение срещу друго лице и че решението по иска не я обвързва.
Ответникът е оспорил иска и е молил за отхвърлянето му. Поддържал е,
че е собственик на имота по договор за продажба, обективиран в нотариален
акт № 88, том 1Х, рег.№ 13916, дело № 1560/23.12.2015г. на нотариус № 160
по регистъра на НК, сключен с „Д. 62“ ЕООД, представлявано от Д. Н. Л.,
което дружество придобило собствеността по силата на договор за продажба
по нотариален акт № 200, том VIII, рег.№ 13510, дело № 1483/15.12.2015г. на
нотариус № 160 по регистъра на НК, сключен с ЕТ „В. Н. Л.“. Сочил е, че
ищцата била служител на Д. Н. Л. и съпруга й В. Н. Л., че била допусната от
тях и живеела в имота, но никога не е била негов държател и владелец.
Заявените права били привидни с цел да защити правата на работодателите си
и да осуети въвода във владение срещу Д. Л.. Евентуално, дори при
установяване на владение от ищцата по силата на предварителния договор от
2005 г., то било изгубено от нея, тъй като владението на имота било предадено
последователно по сделките между ЕТ „В. Н. Л.“ и „Д. 62“ ЕООД от
15.12.2015г. и между „Д. 62“ ЕООД и ответника от 23.12.2015г.
Установено е от доказателствата по делото, а и страните не спорят, че
към 15.07.2005г. ЕТ „В. Н. Л.“ е бил собственик на процесния поземлен имот
и сградата в него по силата на договор за покупко-продажба на общински
обект ресторант „Д.“ от 15.07.2002г. и договор за покупко-продажба на
недвижим имот № 315 от 15.07.2005г. (описани в нотариален акт № 200, том
VIII, нот.дело № 1483/15.12.2015г. на нотариус № 160 от регистъра на НК),
като преди това той е ползвал същия (ресторант „Д.“ в местността „К.“) по
договор за наем от 16.05.1996г., сключен с Община гр. Добрич. На
15.12.2015г., с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 200, том
VIII, нот.дело № 1483 на нотариус № 160 от регистъра на НК, В. Н. Л., в
качеството му на едноличен търговец (ЕТ) и съпругата му Д. Н. Л.
прехвърлили на „Д. 62“ ЕООД, с едноличен собственик на капитала и
управител Д. Н. Л., собствеността на имота (земята и сградата) за цена от 128
050 лева. На 23.12.2015г., с договор, сключен с нотариален акт № 88, том IX,
3
нот.дело № 1560 на нотариус № 160 от регистъра на НК, „Д. 62“ ЕООД е
продало имота на ответника Н. С. Н. за цена от 130 000 лева. Според
вписването в двата нотариални акта, владението на имотите се предава от
продавача на купувача в деня на сделката. По предявения на 28.12.2018г. от
ответника Н. Н. против Д. Л. иск по чл. 108 от ЗС е било образувано гр.д.№
566/2018г. на Окръжен съд – Добрич, приключило с влязлото в сила на
11.10.2021 г. решение № 88/14.04.2020г., с което Н. е признат за собственик на
имота (земя с идентификатор 72624.352.19 по КККР на гр. Добрич, с площ от
3181кв.м. и на построената в него масивна двуетажна сграда - ресторант „Д.“ с
идентификатор 72624.352.19.1 по КККР на гр.Добрич, с РЗП от 885кв.м) на
основание договора за покупко - продажба от 23.12.2015г., и Д. Н. Л. е осъдена
да му предаде владението върху същия. На 02.12.2021г. Н. Н. се снабдил с
изпълнителен лист по осъдителното решение срещу Д. Л. и по него е било
образувано изп.дело № 618/2023г. по описа на ЧСИ Л. Т. за предаване
владението на имота. На 13.07.2023г. в ресторант „Д.“, местност „К.“, на
длъжника Д. Л. е връчена поканата за доброволно изпълнение при условията
на чл. 44, ал. 1, изр. последно от ГПК (отказ да се приеме съобщението).
Насроченият на 28.07.2023г. въвод не е осъществен, видно от протокол №
5982/28.07.2023г., тъй като съдебният изпълнител постановил отказ по
съображения, че заварил в имота ищцата К. Д. А., която заявила, че владее
имота отпреди завеждане на делото, по което е издаден изпълнителен лист. С
решение № 259/06.10.2023г. по в.гр.д.№ 654/2023г. по описа на Окръжен съд -
Добрич, образувано по жалба на взискателя, отказът на ЧСИ е отменен.
Според съставения протокол за въвод във владение от 22.01.2024г. на
посочената дата ЧСИ заварил в имота ищцата К. Д. А., която заявила, че
владее имота от 2005г. на правно основание и че провежданото изпълнително
действие е незаконосъобразно, тъй като изпълняваното решение няма сила
спрямо нея. Представила е предварителен договор от 15.08.2005г. и протокол
за предаване на владението, споразумение към договор за заем от 11.09.2002г.,
исковата молба за настоящото дело и определение № 1736/27.07.2023г. по
ч.гр.д.№ 1876/2023г. по описа на Районен съд - Добрич. ЧСИ намерил
възраженията за неоснователни и посочил, че пристъпва към извършване на
въвода. Като установил, обаче множество движими вещи в имота, които не
могат да бъдат изнесени в работния ден, по съгласие между взискателя и
третото лице, предоставил на длъжника и на третото лице двуседмичен срок за
организиране изнасянето на вещите и освобождаване на имота. Насрочил дата
за предаване ключовете от имота на взискателя за 05.02.2024г., но по делото
няма данни дали това е сторено.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Предявеният иск е допустим. Третото лице, което е придобило
владението върху имота преди завеждането на делото, по което е постановено
изпълняемото решение, не е обвързано от постановеното по делото решение
по силата на чл. 226, ал. 3 ГПК. По отношение на него правата на взискателя
не са установени с надлежно изпълнително основание. Затова, при
твърдението на ищцата, че е придобила правото на собственост на основание
давностно владение в периода 15.08.2005г. - 15.08.2018г., т.е., че владее имота
отпреди завеждане (по исковата молба на Н. срещу Л. от 28.12.2018г.) на гр.д.
4
№ 566/2018г. по описа на Окръжен съд - Добрич, спрямо нея силата на
пресъдено нещо и изпълнителната сила на решението по гр.д.№ 566/2018г. (то
установява със сила на пресъдено нещо между Н. С. Н. и Д. Н. Л., правото на
собственост на Н. С. Н. и притезателното му право да иска от Л. предаване на
имота) не се разпростира и установителният й иск е допустим, а всички
доводи, наведени от ответника, основани на действието на решението спрямо
нея са неоснователни. Нито възможността за обжалване на въвода по реда на
чл. 435, ал. 5 от ГПК, нито възможността за предявяване на владелчески иск
по чл. 75 или по чл. 76 от ЗС срещу взискателя препятстват предявяването на
иск за собственост, когато третото лице твърди, че притежава право,
изключващо правото на взискателя, установено с влязлото в сила решение,
което се изпълнява, но което няма сила на пресъдено нещо, а и изпълнителна
сила, спрямо него. В този случай възникналият спор за материално право
подлежи на разрешаване по общия исков ред, а обемът на защитата с
установителен или осъдителен иск (в случай на проведен въвод) зависи от
волята на ищеца (съгл. т. 2 от ТР № 8 от 27.11.2013г. по т. дело № 8/2012г. на
ОСГТК на ВКС).
По правилността на решението, въз основа на събраните по делото
доказателства и във връзка с оплакванията във въззивната жалба, съдът
намира следното:
Твърденията на ищцата К. Д. А. са, че е придобила правото на
собственост върху поземления имот и сградата на основание давностно
владение в периода 15.08.2005г. - 15.08.2018г., като владението получила от
собственика ЕТ „В. Н. Л.“ (с негово съгласие) въз основа сключения с него
предварителен договор за покупко – продажба от 15.08.2005г. и осъществен в
същия ден въвод в имота, съгласно подписания протокол. Продавачът поел
задължението да прехвърли собствеността на имота в изпълнение на свое
задължение към К. Д. А. от 70 000 лева по договор за заем от 11.09.2001г. и
споразумение към него от 11.09.2002 г.
Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на
собственост. Тя е средство за придобиване на правото на собственост след
изтичане на известно време и при определени условия. Съгласно чл. 79. (1) ЗС,
правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години. Съгласно чл. 68, ал.1 ЗС
владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи, лично или чрез другиго, като своя, а според ал. 2, държането е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като
своя. С чл. 69 от ЗС е установена презумпцията, че владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Презумпцията е
оборима, като оборването й е в тежест на лицето, което поддържа, че отсъства
намерение за своене - на ответника.
Предявеният иск е с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗС, а уважаването му изисква ищцата да докаже в условията на пълно
и главно доказване изложените в исковата молба твърдения, че е упражнявала
фактическата власт върху имота постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и
спокойно в процесния период, като е държала вещта като своя. Когато се
претендират последиците на оригинерния способ на придобивната давност, от
значение е дали има предадено владение от собственика по силата на сключен
5
предварителен договор или не, като необходимият давностен срок е винаги 10-
годишен.
Предварителният договор, протоколът за въвод, договорът за заем и
споразумението към него са представени по делото и като подписани частни
документи, те съставляват доказателство само за авторството на изявленията,
които се съдържат в тях. Друга доказателствена сила те нямат. Пред
настоящата инстанция страните не спорят по отношение на установения от
окръжния съд факт, че тези частни документи са подписани на сочените в тях
дати.
В случая, ответникът е оспорил удостоверените с протокола за въвод от
15.08.2005 г. факти и твърдението на ищцата за предаденото й владение и
осъществено от нея владение от този момент насетне, поради което и предвид
липсата на обвързваща материална доказателствена сила на протокола, тези
факти подлежат на доказване от ищцата по общите правила на ГПК.
По спорните въпроси за доказване факта на предаване на владението на
15.08.2005 г. и осъществявана от ищцата фактическа власт с намерение за
своене и по оплакванията за оценката на свидетелските показания в тази
връзка:
В процесния случай, при преценка на свидетелските показания, съдът
следва да отчете факта на водените между настоящия ответник Н. Н. и
свидетелката Д. Л. множество дела и в тази връзка волята й да каже истината
и евентуалната нейна заинтересованост от изхода на настоящия спор, както и
показанията на настоящата ищца К. А. по тези дела, дадени в качеството й на
свидетел по тях (свидетелствала в полза на Д. Л.), съдържащи изявленията й
за неизгодни за нея, релевантни за настоящото производство факти, имащи
характер на признание за тях. Така, по водения от Н. против Л. по гр.д. №
566/2018 г. по описа на ДОС иск за собственост по чл. 108 ЗС е бил установен
(между страните по този спор) факта на осъществяваното владение на имота
от Д. Л.. По това дело (видно от официално удостоверените й изявления в
протокола от съдебно заседание от 26.02.2020 г. по гр.д. № 566/2018 г. и
отразени в мотивите на съда в постановените от първата и въззивната
инстанция решения по спора), настоящата ищца К. А. е разпитана в
качеството й на свидетел и е заявила, че работи за Д. в ресторанта от 25
години, че живее в жилищната част на комплекса, както че от 25.12.2015 г.
ресторантът не работи, защото той бил прехвърлен на Н. (ответникът по
настоящия иск). Изнесла е (като очевидец на събитията) и данни за
обстоятелствата по преговорите между страните (Н. и Д. Л. в качеството на
представляващ „Д. 62“ ЕООД по сделката от 2015 г.), за тези по сключване на
сделката, за намеренията на Д. Л. да излезе от имота и причините поради
които тя останала в него. Както бе посочено по-горе, с влязлото в сила
решение по това дело, искът за собственост на Н. на основание договора за
продажба от 23.12.2015 г., сключен с продавача „Д. 62“ ЕООД е уважен и Д. Л.
е осъдена да предаде владението му. По заведеното от Д. Л. срещу Н. Н. гр.д.
№ 1255/2022 г. на ВОС за заплащане на направени от нея подобрения в имота
(видно от приложения протокол от съдебно заседание №735/03.05.2023 г.), К.
А. също е свидетелствала, че живее в имота от 1996 г. и работи в него като
поддръжка, че е работник на г-жа Д. Л., а по принцип работела във фирмата на
съпруга й г-н В. Л., че с тях били като семейство и не плащала наем на Д., че
6
Д. държала и ресторанта и комплекса и споделяла идеите си за бъдещото му
развитие. А. е свидетелствала също като очевидец за фактите по развилите се
между Д. Л. и купувача Н. Н. отношения и за извършената в края на м.12.2015
г. продажба на имота. Сочила е също, че сумата по сделката не стигнала за
плануваните от Л. ремонти (за стопанисването му и за промяна
предназначението на имота в хоспис) и давала на Д. заеми за тях, „защото
работела при тези хора (Л.) повече от 20 години и си имали доверие“. В
писмени обяснения от 13.11.2018г. по пр.пр.№ 2191 /2018г. по описа на
Районна прокуратура - Добрич К. А. също е сочила, че работи при Д. Л. от 22
години; че на 23.12.2015г. Л. прехвърлила имота ресторант „Д.“ на Н. Н.; че
след продажбата останали да живеят там и да поддържат имота, както и че
присъствала на устна договорка между Н. и Л. за заем за послужване - Д. да
ползва имота безвъзмездно за срок от пет години, през което време да
поддържат и да се грижат за имота. Образувано е било и гр.д. № 2208/2019 г.
по описа на ДРС по иск на Н. Н. по чл. 422 ГПК вр. 415 ГПК срещу Д. Л. за
установяване на вземане по запис на изпълнение за парична сума,
представляваща обезщетение за имуществени вреди от осъществявано от Л.
без правно основание владение върху процесния имот, по което К. А. също е
свидетелствала в полза на Л. (отразено в мотивите на въззивното решение по
в.гр.д.№18/2021 г. на ДОС).
Дадените от настоящата ищца показания (обективирани в протоколите
от съдебните заседания и саморъчни обяснения по ДП) по тези дела, които са
водени години преди настоящото такова, са последователно поддържани и
непротиворечиви в смисъл, че тя (К. А.) живее в жилищната част от имота още
от 1996 г. като допусната от работодателите й Д. и В. Л.и, които били и нейни
приятели, че е работила там, че се е грижила за имота и участвала в
развиваната там дейност и в управлението му именно по възлагане от Л., че
след продажбата на имота Д. Л. е останала в имота и тя правила ремонти.
Сочените протоколи от съдебни заседания, обективиращи изявления на
К. А., дадени в качеството й на свидетел по друго дело и нейните
саморъчни обяснения по досъдебно производство, са допустими
доказателствени средства и като изявления за неизгодни за страната факти
имат характер на признания от нея, включително за факта, че не е своила
имота, поради което и се кредитират от съда. В тази връзка следва да се
посочи, че окръжният съд също е обсъждал като доказателства само
изявленията на ищцата по другите дела, а не и такива на разпитани по
настоящото дело свидетели, поради което и оплакванията във въззивната
жалба в тази насока са неоснователни. Признанията на ищцата кореспондират
и на писмените доказателства - справка за актуално състояние на действащи
трудови договори, установяващи качеството й на служител на ЕТ В. Л.
(съпруг на Д. Л.) и на Д. 62“ ЕООД в различни периоди във времето от
01.10.2010г. до 30.12.2015г. Изнесеното от свидетелките М. Д. Р. и М. Т. Д.,
които познават ищцата от около 1999 г., още от ресторант „Валиданс“ (което
семейство Л. държало), а след това около 2004 г. вече от контактите им при
посещенията в ресторант „Д.“ в „К.“ (процесния имот), че: в процесния имот
живеели всички - К., Д., В. и дъщеря им, а после - и съпругът й; че К. била с Л.
още от „Валиданс“ и живеели заедно като едно семейство; че К. им помагала и
тя била лице за контакти, организирала събитията, работата и посрещането на
7
посетители в ресторанта; че Д. и В. също работели в заведението и помагали в
ресторанта; че тримата - К., Д. и В. поддържали площите вътре и отвън, а К.
правела покриви и други железарски истории, грижила се за огради, за цветя;
не противоречи на установеното по-горе с признанията на ищцата, а напротив
– подкрепя го. Налагащи извод за делегиране на права по работата на
ресторанта от работодателя В. Л. – на К. А. са и показанията на свидетелката
Денкова, че на семейно събиране В. казал, че упълномощава К. да го
представлява, тя и без това си била там.
Д. Н. Л., разпитана като свидетел по делото, също е изнесла, че работели
заедно с ищцата отпреди 1996г. в заведението „Валиданс“, а след като купили
„Д.“ заживели в имота цялото семейство (тя, съпругът й, децата) и К. и към
момента също живеели там. К. правела всичко и не била обикновен работник,
а повече владелец от самата свидетелка и съпруга й. Свидетелката нямала
това време, защото била заета с грижите за болната си дъщеря. К. записвала
сватби, кръщенета, банкети, организирала оркестри, плащала заплати,
осигуровки, имала спесимен за банката от името на съпруга на свидетелката.
И К. и свидетелката работели на трудов договор. Те всички работели заедно,
нямало шеф и служител при тях, свидетелката работела като барман. Работата
в ресторанта го налагала, трябвало да се работи 24 часа, имало посещения от
много големи групи, по 300 човека. Според свидетелката, през 2015г. Е. Ф.
(приятел на ответника Н.) започнал често да посещава имота и с него Д. Л.
водила преговори да й помогнат да направи хоспис, заради което тя трябвало
да им прехвърли имота „за малко“. К. била съгласна с тази сделка, навсякъде
била със свидетелката и нямала претенции. В деня на сделката - 23.12.2015г.
ресторантът работел, имало голям банкет вечерта, а след това прекратили
работа. След сделката Д. Л. не дала ключ на купувача, не освободила имота;
ответникът не предявявал претенции да му го предава; той и Е. посещавали
имота, разговаряли; едва на 28.10.2018г. поискал от нея да напусне имота.
След сделката на 23.12.2015г. свидетелката Л. правила ремонт в имота, за
разходите по който предявила претенция срещу ответника. Сочила е, че
имотът й се рушал и падал, смятала го за свой, защото при продажбата на
ответника не била получила една стотинка, отказвала да го напусне и
трябвало да се погрижи за него. В тази връзка са и показанията на свидетеля
В. Н. Л. (съпруг на Д. Л.), че купил заведението от Община Добрич с цел да го
разработи. То имало нужда от много средства за ремонт. Заведението се
стопанисвало от неговия Едноличен търговец и оставил К. да работи, плащал
й осигуровки. В имота живеело цялото му семейство - той, съпругата му Д.,
дъщеря им и синът им, после и майка му, а също и К.. С К. били големи
приятели и тя била с тях още докато работели в заведението „Валиданс“. След
като съборили „Валиданс“, първо взел под наем „К.“, а после го купил,
ремонтирал го. През 2015г. съпругата му го накарала да прехвърли имота на
нейното ЕООД, защото имала уговорка едни господа да дадат пари и да
направят хоспис в „К.“. Съпругата му водела преговорите, тя взела решението
за продажбата, той нямало да се съгласи, защото този имот им бил всичко.
Впоследствие ги измамили, не получили продажната цена и затова не
напуснали имота, а останали в него и до деня на заседанието били в него.
Основно К. се грижела за имота, тя отговаряла за цялата работа с тяхна
помощ. К. знаела за преговорите за продажбата на трето лице и не се
8
противопоставяла.
За отношенията по повод сключения между ищцата и ЕТ „В. Н. Л.“
предварителен договор за покупко – продажба от 15.08.2005г. на процесния
имот, договор за заем от 11.09.2001г. и споразумение към него от 11.09.2002г.,
свидетелите Л. са изнесли следното: Според свидетелката Д. Л., идеята им със
съпруга й, когато подписвали предварителния договор, била да направят К.
владетел, да продадат имота и да й върнат парите, които тя им била давала във
връзка с него и по повод грижите за дъщеря им. Свидетелката определя К.
като владелец, защото била винаги до нея във всичко, а според нея да владееш
един имот е да строиш в него, да го поддържаш, да се грижиш за целия имот
като се започне от персонала, от строежа, от което и да е - зареждане,
консумативи, да тръгнат камиони за стока или да отиде и да вземе персонала и
да го върне. Според свидетеля В. Л., след като наел от Община Добрич
ресторанта трябвало да се извършат много дейности и били необходими
средства, за да започне той да работи. Тогава К. А. му давала пари, докато
сумите от по 1000, 2 000, 3 000, 4 000 лева станали 50 000 лева и тогава за
поетапно събраната сума сключили договора за заем от 11.09.2001г. Детето им
било болно и те били ангажирани с него, а К. трябвало да гледа и да се грижи
за комплекса „К.“. В един момент тя започнала да „мрънка“ и той се съгласил
да подпише предварителния договор, но без намерение да се прехвърли
собствеността на имота и сградата с нотариален акт, а се разбрали като събере
пари един ден, да й ги върне. След като подписали предварителния договор,
семейството продължило да живее в имота, К. не ги изгонила, защото много
години били заедно. К. стопанисвала имота, свидетелят започнал да се
занимава със строителство, а съпругата му се грижела за детето им.
Свидетелите Л. изобщо не сочат данни да са предали ключ от имота на
К. на дата 15.08.2005г., да са обявили пред трети лица, че са й предали
владението на имота, тя да е имала поведение на владелец на имота с очакване
да й се прехвърли собствеността по предварителния договор и да го е
демонстрирала пред тях. Напротив, от показанията им личи, че отношенията
им с ищцата не са били променени след 15.08.2005 г.; че те винаги са живели в
имота, а К. е работила за тях още преди това и с тях е дошла и заживяла в него
от 1996 г.; смятали са имота за свой и не са имали намерение да й го
прехвърлят (а да й върнат парите от заемите), а тя не е заявявала пред тях
открито, ясно и недвусмислено, че счита себе си за собственик, че живее и
работи в имота, защото счита себе си за владелец по предварителния договор
и очаква да получи собствеността му и допуска семейство Л. да живее с нея.
Така никой от свидетелите не е сочил акт, с който собственикът да е
преустановил своето владение и да го е предал на ищцата. Д. Л. е имала
планове за развитието на бизнеса си в имота, за продажбата му и за бъдещата
дейност в него. И двамата свидетели Л. са говорили в показанията си за имота
като свой и за своя бизнес, за своята грижа по осигуряването на средства за
ремонта му, което кореспондира с изнесените от самата ищца в качеството й
на свидетел данни за отношенията им: че работи при тях по договор; че живее
в техния имот; че Д. Л. е имала планове за бъдещ бизнес в имота; че тя е
водила преговорите за продажбата на имота и го продала на ответника; че
именно Л. не е напуснала имота след продажбата му през 2015 г. поради
уговорка с купувача; че Л. е имала нужда от пари за ремонтите след това и
9
именно тя ги е направила, а К. А. по възлагане от нея е осъществявала
поддръжката на имота и работата в него. Определянето на К. А. като владелец
от свидетелката Л. е само дадена квалификация без вложеното от закона
съдържание, а и според разбирането на свидетелката К. е владелец заради
грижата й за поддръжката на имота и заради активната й работа в дейността на
ресторанта. Освен това при оценката на показанията на свидетелите Л. в тази
насока следва да се има предвид и тяхната заинтересованост от изхода на
делото, предвид близката им дългогодишна приятелска връзка с ищцата,
съвместното им съжителство в процесния имот и факта на водените между Д.
Л. и ответника дела, включително и противопоставянето й на въвода на Н. в
имота по изпълнителното дело, образувано въз основа на изпълнителния му
лист срещу нея по влязлото в сила осъдително решение по иска му по чл. 108
ЗС. Заявеното от свидетелката М. Р., че на 2004г. или 2005г. в имота К. й
казала, че вече официално е собственик на ресторанта и изводът на
свидетелката, че ищцата живеела в имота като собственик, а Д. и В. - защото
нямало къде другаде да живеят, както и възприемането на К. А. от
свидетелката М. Д. като собственик на комплекса, заради това, че тя била
пряко ангажирана с дейността на заведението, с организирането на събитията,
доставките и т.н. и заради възприетото от нея упълномощаване от В. Л.,
изобщо не е подкрепено с никакви доказателства, като противоречи и на
изнесеното от свидетелите Л. и не намира опора в дадените от ищцата
показания в качеството й на свидетел по делата на Д. Л. с ответника Н.. Освен
това тези две свидетелки са контактували с ищцата рядко, като клиенти на
ресторанта и главно във връзка с работата й там, поради което впечатленията
им са откъслечни и не дават данни за цялостните отношения на ищцата със
семейство Л. и за продължителния период на изследване. В насока, че не е
упражнявала владение на имота от 2005 г. и не е своила същия, е и
представеният по делото предварителен договор за покупка на същия имот,
сключен между нея и „Д. 62“ ЕООД на 03.07.2023г., в който страните са
записали, че владението тепърва се предава на бъдещия купувач при
подписването му.
Всичко изложено води до извода, че свидетелите Л. са считали себе си за
собственици на имота, като К. А. също е възприемала тях за собственици на
имота в процесния период. Тя е заживяла в имота още от 1996 г. и се е грижила
за него, защото е била допусната от работодателите си като служител на
собственика ЕТ и близка на семейството му, с тяхно съгласие. Основанието за
упражняване на тази фактическа власт не е било променено след сключване на
предварителния договор през 2005 г., като недоказано е по делото да е
предадено владението му на ищцата и оттогава тя явно да е демонстрирала
фактическо господство върху имота за себе си пред собственика.
Упражняването на фактическата власт от ищцата е продължило на
основанието, на което е започнало и то не е било променено. Именно, защото
основанието на фактическата власт на ищцата върху имота не е
представлявало владение от момента на установяването й и не е променено
след датата на предварителния договор, презумпцията по чл. 69 от ЗС е
неприложима. Презумпцията ползва владелеца, а ищцата не е установила
фактическата й власт върху имота да е започнала като владение. Напротив, тя
е била установена по уговорка със собственика на имота, за когото ищцата е
10
работила и с когото е установила близки отношения, довели и до общо
живеене, обща грижа за семейните дела. Държането не е основание за
придобиване на собственост по силата на упражняването му в определен срок,
поради което и ищцата не може да придобие собствеността на основание
давностно владение, поради изтичане на десетгодишния давностен срок.
Затова, в случая не е налице релевантно по см. на чл. 79, ал.1 ЗС
владение на ищцата годно за придобиване на собственост. По тези
съображения са неоснователни всички оплаквания на въззивницата в жалбата
й. Предявеният иск по чл. 124 от ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗС е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
До същия правен резултат с идентични съображения е достигнал и
Добричкият окръжен съд в обжалваното решение, поради което решението му
е правилно и следва да бъде потвърдено.
Разноски не са претендирани от ответника и не се присъждат за
производството пред настоящата инстанция.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 172/24.06.2024 г., постановено по гр.д. №
527/2023 г. по описа на Добричкия окръжен съд.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок
от връчването му на страните и при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11