№ 5909
гр. С., 06.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 202111101556.. по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Предявен е от М. Г. С. срещу „Сити Кеш“ ООД иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сума в размер
на 433,71 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем
№ №1г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
28.09.2021г. до окончателното плащане.
В исковата молба от името на ищеца се излагат твърдения, че на 28.09.2021 г. е
сключен договор за паричен заем № 528068 между него и ответното дружество, по
силата на която му е била отпусната в заем сума в размер на 800 лева. Поддържа се, че
ищецът се е задължил да върне предоставената му сума при 3 вноски с размер от 6.23
лева и 26 вноски в размер на 34,11 лева, при уговорен годишен лихвен процент от
40.05 % и ГПР 49.87 %. Изтъква се, че в договора било предвидено и задължение за
предоставяне на обезпечение, при неизпълнението на което съгласно клаузите на
договора за ищеца възниквало и задължение да заплати неустойка в размер на 544.45
лева. Сочи се, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора за заем, като е
заплатил на ответното дружество сума в общ размер на 1233,71 лева. Ищецът счита, че
така сключения между него и ответника договор за заем се явява нищожен, поради
което всички заплатени суми над размера на отпуснатата му сума то 800 лева, се
явяват недължимо платени, т.е като подлежаща на връщане се сочи сума в размер на
433.71 лева. Излагат се аргументи, че процесният договор е нищожен, тъй като същият
не отговаря на изискванията за форма предвидени в чл. 10, ал. 1, вр. чл.22 от ЗПК,
както и на императивните разпоредби предвиждащи изрично посочване на методиката,
по която се формира ГПР. Изтъква се, че в договора е посочен ГПР – 49.87 %, а
действително начислявания ГПР е 139...0 %, доколкото в него следва да се включи и
задължението за заплащане на неустойка от 544.45 лева. Ищецът сочи, че се явява
нищожна и клаузата предвиждаща заплащане на неустойка от страна на потребителя
при непредставяне на обезпечение, като с цитираната клауза се целяло и заобикаляне
1
на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК. С оглед изложеното се подчертава, че е
нарушена и императивната разпоредба на чл.19, ал. 4 от ЗПК, доколкото ГПР се явява в
пъти по-висок от законоустановения максимален размер. Като противоречащи на
закона и на добрите нрави е определена и клаузата на договора предвиждаща
заплащане на възнаградителна лихва. В исковата молба се сочи и, че договорът за
паричен заем е нищожен на основани е чл. 11, ал.1, т. 20, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не
съдържа съществени елементи, а именно не е указано наличието на право на отказ и
срокът, в който това право може да бъде упражнено. Твърди се, че договорът бил
сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия. Предвид всичко изложено се
моли искът да бъде уважен, като в полза на ищцата бъдат присъдени и сторените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК от името на ответника е депозиран отговор на
исковата молба с вх. № 93644/23.11.2021 г. (дата на пощенско клеймо 11.11.2021 г.) в
който предявеният иск се оспорва изцяло като неоснователен. Депозиран е и отговор с
вх. № 3155/10.0.2022 г., с приложени доказателства за датата на изпращане. Признава
се, че между страните бил сключен договор за паричен заем, по силата на който
дружеството е предоставило кредит в размер на 800 лв., която е следвало да бъде
върната, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Поддържа се, че не са налице
основания да се приеме, че сключения между страните договор е нищожен, тъй като е
спазено изцяло изискването за форма – договорът бил в писмена форма, бил насипан
по ясен и разбираем начин, при използване на шрифт не по-малък от 12. Изтъква се, че
в договора бил изрично посочен размерът на ГПР, като единствените разходи
включени в него била възнаградителната лихва, като доколкото не се касаело за
договор с променлив лихвен процент, не било налице и основание да се представя и
изрична методика за формирането на ГПР. Оспорва се и твърдението, че ГПР бил
неправилно изчислен. Поддържа се, че ГПР е изчислен изцяло съобразно Приложение
№1, като се подчертава, че при определяне на ГПР съгласно чл. 19, ал.3, т. 1 от ЗПК не
се включват разходи, които потребителя заплаща при неизпълнение на задълженията
си, в обхвата на които попада и предвидената в договора неустойка дължими при
непредставяне на обезпечение. Посочва се и, че годишният лихвен процент е изцяло
съобразен с предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален размер. От името на
ответника се твърди и, че не налице изрично посочване в Общите условия на правото
на отказ и срокът, в който същото може да бъде упражнено. Не била налице сключване
на процесния договор при крайна нужда и явно неизгодни условия. С оглед
изложеното се моли искът да бъда отхвърлен, като в полза на дружеството се присъдят
сторените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК, във връзка с наведените в исковата молба
доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК с доклада по делото са обявени за
безспорни между страните обстоятелства, че на 24.05.2021 г. между страните е
сключен договор за паричен заем № 528068, по силата на който ответното дружество в
качеството на кредитодател е предоставило на ищеца в качеството на
кредитополучател кредит в размер на 800 лв. и че ищецът се е задължил да върне
предоставената му сума при 3 вноски с размер от 6.23 лева и 26 вноски в размер на
34,11 лева, при уговорен годишен лихвен процент от 40.05 % и ГПР 49.87 %.
От приетия по делото Договор за потребителски кредит № №1 г. се установява,
че между ищеца и ответника има сключен договор за потребителски кредит, съгласно
2
който е отпуснат кредит в размер на 800 лв., със срок на кредита до 13.12.2021 г. и
фиксиран годишен лихвен процент от 40,05%. Съгласно чл.2, ал.5 ГПР е в размер на
49,87 %. Съгласно чл.6 кредитополучателят следва да обезпечи договора с поне едно от
посочените обезпечения: 1. Банкова гаранция или 2. Поръчител, отговарящ на
условията на чл. 23 от ОУ. В чл.8 е уговорена неустойка при неизпълнение на чл.6 в
размер на 544,45 лв.
Приети по делото са общи условия уреждащи отношенията между „Сити Кеш“
ООД и неговите клиенти. Приет е и погасителен план към договора, в който са
посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора, както и
техния размер. Приети в производството са и 19 броя разписки за заплатени от ищеца
суми по договора в общ размер от 1233,71 лв., което обстоятелство не е спорно между
страните.
Съгласно заключение на вещото лице по допуснатата и приета по делото ССчЕ,
което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че
ищецът е платил към ответника сума в общ размер на 1233,71 лв., като платената сума
се потвърждава и от предоставената от ответното дружество справка по кредит №1 г.
Със сумата от 1233, 71 лева са погасени следните задължения: 800 лева- главница,
83,61 лева – договорна лихва; 344,69 лева – неустойка и 5, 41 лева – лихва за забава.
Вещото лице е посочило, че ако неустойката бъде включена при изчисляване на
размера на ГП, то стойността на ГПР би била 892,25 ℅. При изчисляване на ГПР
кредитора е включил единствено разхода за лихва.
Видно от заключението по приетата и неоспорена по делото съдебно техническа
експертиза, което заключение съдът кредитира изцяло като обективно и всестранно
изготвено, шрифтът, на който е изписан процесния договор е с размер 14, а ОУ към
договора е набран на шрифт размер 12.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба
доводи и възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане
на платена сума без основание, с изложени няколко основания – нищожност на
договор, евентуално нищожност на отделни клаузи, евентуално унищожаемост на
договора.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и
главно доказване, че е заплатила на ответника процесната сума, както и оспорването
си, че при сключване на процесния договор е била налице крайна нужда и явно
неизгодни условия. В доказателствена тежест на ответника съобразно разпоредбата на
чл. 154 ГПК при установяване горепосочените обстоятелства, е да докаже, че има
основание да получени суми, надхвърлящи главницата по договора за паричен заем, а
именно – наличието на валидно сключен договор за паричен заем, с включени в него
валидни клаузи, въз основа на които са извършени начисления на суми за неустойки,
възнаградителни лихви и т.н.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК с доклада по делото са обявени за
безспорни между страните обстоятелства, че на 24.05.2021 г. между страните е
сключен договор за паричен заем № 528068, по силата на който ответното дружество в
качеството на кредитодател е предоставило на ищеца в качеството на
кредитополучател кредит в размер на 800 лв. и че ищецът се е задължил да върне
предоставената му сума при 3 вноски с размер от 6.23 лева и 26 вноски в размер на
3
34,11 лева, при уговорен годишен лихвен процент от 40.05 % и ГПР 49.87 %.
Съдът приема за установено от приетите по делото доказателства и СТЕ, че
кредиторът е предоставил преддоговорна информация, в която са посочени основните
параметри и условия по кредита, включително разходите по кредита (което се
установява от стандартен формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити), договорът е сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване на общия
размер на кредита, фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията на
плащане, вкл. условията за предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано
право на отказ от договора, написан е на ясен и разбираем начин в необходимия шрифт
и формат, видно от съдържанието на самия договор и приетата по делото СТЕ, в която
връзка твърденията в исковата молба за недействителност на договора поради
неспазена форма е неоснователно.
Посочен е и годишния процент на разходите и методиката за изчисляването му.
Относно наведеното твърдение от ищеца, че действителният ГПР е различен от
уговорения в договора, съдът намира следното: съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В чл.6 вр. чл. 8 от договора е уговорена неустойка в размер на 544,45 лв.
Съгласно решение по дело C-449/13 на СЕС по тълкуване на член 5, параграф 6 от
Директива 2008/48 относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102, е прието, че оценката на кредитоспособността на потребителя
налага промяна в предоставените разяснения, които трябва да бъдат съобщени на
потребителя своевременно, преди подписването на договора за кредит, без обаче това
да предполага изготвянето на специфичен документ, т.е. оценката на
кредитоспособността на потребителя се извършва преди подписване на договора и
преценката на кредитодателя дали тя е в достатъчен обем посредством разяснения
следва да предхожда договора. Съдът приема, че така уговорената неустойка е
нищожна на основание чл.10а, ал.2 ЗПК. Същата е по отношение на оценка на риска,
не представлява допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а освен това не е
определена и за какви точно вреди се дължи. Клаузата обезпечава изпълнението не на
основното договорно задължение, а на едно вторично поето задължение за
обезпеченост на кредита, което задължения по оценка има търговецът –
професионалист в тази област, който следва да положи значително по-голяма грижа
към своята дейност и поначало следва да бъде извърши преценката преди
предоставянето на сумата. Отделно от това, така уговорена по своя характер притежава
само санкционна функция, без да зависи от вредите от това неизпълнение, като цели да
се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните
вноски, видно и от заключението на вещото лице), което се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на
добросъвестността. Уговорена по този начин неустойката задължава потребителя да
заплати неустойка при неизпълнение, което я прави неравноправна по см. на чл.143,
4
ал.1, т.т ЗПП, защото създава съществена и необоснована неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията. Очевидно клаузата не цели обезпечаване на
задължения по кредита, а да е в ущърб на потребителя, въвеждайки още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна, с оглед обстоятелството, че е
включена наред с основното задължение по погасителния план, т.е. цели да е скрито
възнаграждение, което на самостоятелно основание я прави нищожна.
По възражението, че ГПР е неправилно посочен, поради това че не отразявал
включената неустойка по чл.8 от договора, съдът намира следното:
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. Последицата, свързана с неспазване
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е уредена в нормата на чл.22 ЗПК, която
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен,
поради което и с оглед чл.23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
В чл.2, ал.4 от процесния договор е посочен процент на ГПР 49,87% т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, който размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В договора за потребителски кредит в момента на сключването му следва да е
уговорен ГПР по кредита - арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, изразяващ задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит. При
формирането му се включват и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя -
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. §1, т.1 ДР на ЗПК. ЗПК транспонира Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е във вр с чл.10, б. „ж“ от Директивата,
установяваща задължение за съдържане на информация за ГПР, съответно чл.22 ЗПК е
във вр. чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят
система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да
гарантират тяхното привеждане в изпълнение.
Спорът се концентрира по това – ако се установи, че по договора има
неустойка, която е нищожна, но и не е включена в първоначално определения ГПР,
като при включването ГПР надвишава максимално допустимия размер по чл.19,
ал.4 ЗПК, това влече ли недействителност на целия договор на основание чл.22 ЗПК
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК?
Настоящият състав намира, че отговорът е отрицателен по следните
съображения: Първо, разширително тълкуване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК вр. чл.22 ЗПК е
недопустимо, защото води до прилагане по разширителен начин на чл. 10, §. 2, б. "ж"
от Директивата. Второ, в случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира
специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на
посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от договора. Трето,
целта на транспонираната чрез ЗПК Директива е осигуряване на максимална
5
информираност на потребителите при сключване на договори за кредит, следователно
и при нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на
договора за потребителски кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22
ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера
на задължението по кредита и начина на неговото формиране. В конкретния случай,
макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в глобален
размер и като част, която се добавя към размера на погасителната вноска, поради което
за потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и
общата стойност на кредита. В цитираното от ищеца Решение 15.03.2012 по дело
C‑453/10 е прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ и при установяване на такава, съдът може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит, но тази констатация обаче не се отразява
непосредствено на преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива
93/13 на действителността на сключения договор за кредит.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т.е. договорът не
е недействителен.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието
й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да
извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл
нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо
обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.
д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6..5/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да
надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната
практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането
е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава
двукратния размер на законната лихва. Съдът намира, че клаузата за възнаградителната
лихва в размер на 40,05% е недействителна, доколкото е над трикратния размер на
законната лихва, съответно е налице противоречие на добрите нрави (в който смисъл
са и: Решение № 4237 от 14.07.2020 г. по в. гр. д. № 16951 / 2019 г. на Възз. III-б. състав
на СГС, Решение № 263875 от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 3275 / 2021 г. на Възз. III-б.
състав на СГС, Решение № 263878 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 1821 / 2021 г. на Възз.
III-б. състав на СГС, и др.) Видно от прието и неоспорено по делото заключение на
ССчЕ кредитът е изцяло предсрочно погасен, поради което от страна на
кредитополучателя не се дължи в последствие начилаената от кредитора лихва за
6
просрочие.
Не е основателно и твърдението за нищожност на договора поради липса на
съществен елемент от съдържанието – правото на отказ от потребителя, срока и начина
за упражняване – видно от самия договор – чл.13 и сл.
С оглед приетото по-горе съдът приема, че е налице недействителност на
отделни клаузи. Съгласно заключението на съдебно – счетоводната експертиза ищецът
е заплатил на ответника 800 лева- главница, 83,61 лева – договорна лихва; 344,69 лева
– неустойка и 5, 41 лева – лихва за забава.
Предвид направените по – горе изводи за недействителност платеното за
възнаградителна лихва неустойка и лихва за забава в общ размер 433,71 лв. подлежи на
връщане, поради което искът е основателен за пълния предявен размер и следва да
бъде уважен.
Относно разноските в производството:
При този изход на спора ответникът следва да заплати направените от ищеца
разноски за производството за държавна такса в размер на 50 лева и възнаграждение на
вещо лице в размер 250 лв. за ССчЕ и 250 за СГЕ.
На основание чл.38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. на адвокат И.П.Н. следва да се присъди
възнаграждение за процесуално представителство в размер на 300 лв.
С оглед на горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, ЗЗД „Сити Кеш“ ООД , ЕИК: ...., гр.С., ул.
С.а № .., ет., да заплати на М. Г. С., ЕГН: **********, гр.С., ж.к. л., бл., вх., ет., ап.,
сумата от 433,71 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит № №1 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на депозиране на настоящата искова молба - 28.09.2021 г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: ...., гр.С., ул.
С.а № .., ет., да заплати на М. Г. С., ЕГН: **********, гр.С., ж.к. л., бл., вх., ет., ап.,
разноски по делото в размер на 500 лв. - разноски за производството за държавна такса
и възнаграждение на вещи лица.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД , ЕИК: ...., гр.С., ул. С.а № .., ет. да заплати на
адвокат И.П.Н., ЕГН .... с адрес – гр.С., ул.“Ив. Д.“ №, ет., ап. на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗАдв. сумата 300 лв. – възнаграждение за процесуално представителство на
ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7