Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
18.08.2022 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети
май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4568 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ЧЕЗ
Е.Б.“ АД, гр.София, подадена чрез юрк.В.И.срещу решение № 288118 от 28.11.2019
год., постановено по гр.дело № 21097/2018 год. по
описа на СРС, Г.О., 47 състав, с което
са отхвърлени предявените от „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, с ЕИК *******, срещу М.А.В., с ЕГН **********,
обективно съединени искове с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата от 6460,23
лв., представляваща обезщетение за забавено плащане върху главницата от
21158,16 лв. за период от три години преди датата на исковата молба- 04.08.2017
г. или за периода от 04.08.2014 г. до 04.08.2017 г.
Във
въззивната жалба се излагат доводи, че обжалваното решение
е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Въззивникът- ищец,
чрез своя процесуален представител моли съда да постанови решение, с което да отмени
изцяло обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо това
да постанови друго, с което да уважи предявения осъдителен иск. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник М.А.В.,
чрез назначения й по делото особен представител адв.С.П. оспорва жалбата, като
неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като краен резултат, като настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло, както
изложените в обжалвания съдебен акт мотиви във връзка с приложение
разпоредбата на чл.119 от ЗЗД, така и окончателния извод на съда за
неоснователност на предявения от ищеца „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, гр.София срещу
ответницата М.А.В., осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 6460,23 лв., представляваща обезщетение за забава върху
главница от 21158,16 лв. за период от три години преди датата на исковата
молба- 04.08.2017 г. или за периода от 04.08.2014 г. до 04.08.2017 г.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:
В
процесния случай, безспорно е по делото обстоятелството, че с влязло в законна
сила съдебно решение, постановено на 20.07.2018 г. по гр.дело № 35628/2017 год.
по описа на СРС, І Г.О., 47 състав е прието за установено по предявения от М.А.В.,
с ЕГН ********** срещу „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, с ЕИК *******, отрицателен установителен
иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, че М.А.В. не дължи на „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, с
ЕИК *******, сумата от 21158,86 лв., за която са издадени фактури, начислена за
кл.№ 300047030742 на адрес: гр.София, ул.“ *******, тъй като са погасени по
давност.
Предмет на разглеждане в
производството по настоящето дело е предявения от ищеца „ЧЕЗ Е.Б.“ АД,
гр.София, срещу ответницата М.А.В., осъдителен иск с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6460,23 лв., представляваща обезщетение
за забава върху главница от 21158,16 лв. за период от три години преди датата
на исковата молба- 04.08.2017 г., а именно за периода от 04.08.2014 г. до
04.08.2017 г. Т.е. осъдителната искова претенция на ищеца е за заплащане от
ответницата на сумата от 6460,23 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главница от 21158,16 лв., за която сума е признато за установено по
отношение на ищеца, с влязло в законна сила съдебно решение, че не се дължи от
страна на ответницата М.А.В., като погасена по давност.
Съгласно разпоредбата на чл.119 от ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Теорията и съдебната практика са изяснили кои са
произтичащите от главното вземане допълнителни вземания /права/ по чл.119 ЗЗД –
за лихва, за неустойка, задатък и обезпечителните права: залог, ипотека и
поръчителство. Лихвата е акцесорно задължение, което предпоставя
наличността на друг главен дълг - на главница, зависи от него и се дължи наред
с него. Именно от тази акцесорност на задължението за лихва следват
последиците, както за възникването му, така и за погасяването му. Затова,
когато се погаси главното задължение, което е причина за възникването на
задължението за лихва - чрез плащане, или по друг начин - погасява се и
задължението за лихва. Нещо повече, съгласно разпоредбата на чл.119 от ЗЗД с погасяването на
главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания,
макар за тях давността да не е изтекла. В това именно се изразява естеството на
акцесорното вземане, което споделя съдбата на главното.
Безспорно е обстоятелството, в процесния случай, че главното вземане на
ищеца в размер на сумата от 21158,16 лв. е погасено по давност, поради което с оглед
разпоредбата на чл.119 от ЗЗД е погасено и произтичащото от него допълнително
вземане за законна лихва за забава в размер на сумата от 6460,23 лв., дължима
за периода от 04.08.2014 год. до 04.08.2017 г. С оглед на което, като правилен и обоснован следва да се приеме
извода на първоинстанционния съд направен с обжалваното решение относно
погасяване по давност на вземането на ищеца за законна лихва за забава в размер
на сумата от 6460,23 лв., дължима за периода от 04.08.2014 год. до 04.08.2017
г., върху главница от 21158,16 лв. Този
извод е обоснован с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства, като същия е в съответствие с разпоредбата на чл.119 от ЗЗД и
съдебната практика.
На следващо място, в настоящия случай, след
постановяване на обжалваното решение и след подаване на въззивната жалба, в хода
на производството по настоящето дело е представено от страна на ищеца с молба
от 17.01.2022 г., платежно нареждане от 16.12.2021 г. за извършено плащане по
сметка на ищеца в размер на сумата от 6478,97 лв. на задължението изцяло на
ответницата по настоящето дело. Видно от приложеното платежно нареждане, като
основание на превода са посочени
номерата на делата образувани в СРС и СГС/ гр.дело № 51097/18 г. и в.гр.дело №
4568/2020 г./. Това обстоятелство не се оспорва от страна на ответницата, чрез
назначения й по делото особен представител адв.С.П.. С писмена молба от
14.02.2022 год., ответницата М.А.В., чрез назначения й особен представител адв.С.П.,
изрично е заявила, че от представеното платежно нареждане се установява, че
претендираната от ищеца сума е била платена за сметка на въззиваемата страна, с
което спорното материално право на въззивника/ вземането му/ е било
реализирано. Т.е. ответницата не оспорва превода на процесната сума по сметка
на ищеца, както и извършеното доброволно плащане на претендираната от ищеца
сума, след връчване на препис от исковата молба в хода на производството по
делото пред въззивната инстанция.
При постановяване на настоящето решение по предявения осъдителен иск с
правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, съдът намира, че следва да съобрази
извършеното доброволно плащане от ответницата в хода на процеса във въззивната
инстанция, като предявения иск се счита за отхвърлен на това основание, при
съобразяване на настъпилите факти след подаване на исковата молба в съда и след
образуване на производството по делото в настоящата въззивна инстанция, които
несъмнено са от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
В настоящия
случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че след
постановяване на обжалваното решение и преди произнасяне по същество на спора
от настоящата въззивна инстанция, ответницата е заплатила доброволно на ищеца
сумата от 6478,97 лв., покриваща изцяло размера на претендираната лихва за забава в размер на
сумата от 6460,23 лв., поради което правилно първоинстанционният съд е
отхвърлил предявения осъдителен иск за лихва за забава. Като с оглед на
настъпилия факт на доброволно плащане от страна на ответницата на
претендираната от ищеца сума в хода на производството на делото във въззивната
инстанция, който несъмнено е от значение
за спорното право по смисъла на чл.235, ал.3 от ГПК, следва да се направи
обоснован извод, че предявения осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД подлежи на отхвърляне, като неоснователен, поради
погасяване на вземането на ищеца чрез плащане. Извършеното плащане от страна на ответницата по делото е юридически факт, с
правопогасяващ ефект, който следва да бъде взет предвид от съда. В този смисъл, по общото
правило на чл.235, ал.3 от ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от
значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на
иска - от момента на подаване на исковата молба в съда до приключване на
съдебното дирене в производството по иска. В случая с извършеното от ответницата
на 16.12.2021 г. плащане е погасено изцяло задължението
й за лихва - предмет на делото, поради което правилно, като краен резултат
първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявения осъдителен иск за лихва
за забава до пълния му предявен размер.
С оглед на така изложените съображения, предявения от ищеца срещу ответницата осъдителен иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен, поради погасяване на
вземането на ищеца чрез плащане, и като такъв правилно е бил отхвърлен от
първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции крайни изводи по същество на спора, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК на въззивника- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими
разноски за двете съдебни инстанции. Съгласно
трайноустановената практика на ВКС при отхвърляне на иска и при прекратяване на
делото правото на разноски принадлежи на ответника, но по аргумент за обратното
от чл.78, ал.2 от ГПК, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и
поради негови действия в хода на делото –например плащане на претендираната
парична сума, искът бъде отхвърлен или производството по делото бъде
прекратено, разноските следва да се присъдят на ищеца. Такъв е именно и
процесния случай, като с оглед извършеното доброволно плащане на претендираната
сума в хода на производството по делото във въззивната инстанция, съдът приема,
че направените от ищеца разноски за двете съдебни инстанции следва да бъдат
възложени на ответницата, която с поведението си е дала повод за завеждане на
делото. С оглед уредените в закона предпоставки, относими към разпределяне на
отговорността за разноски между страните, е без значение дали ответницата е
предприела плащане на претендираната с иска парична сума преди връчване на
препис от исковата молба, след като изискуемостта на вземането е настъпила
преди завеждане на исковата молба в съда и с неизпълнението си ответницата е
дала повод за завеждане на делото./ в
този смисъл е определение № 111 от 25.03.2020 г. по ч.т.дело № 111/2020 г. на
ВКС, Т.К., ІІ т.о./. В процесния случай,
искането за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на въззивника-ищец съдът намира за основателно. Досежно
размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззивника - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според
новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което
следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37
от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззиваемата страна-ответник в полза на въззивника-
ищец юрисконсултско възнагражение следва да
се определи от съда в размер на 200 лв. за двете съдебни инстанции/ 100
лв. за първата инстанция и 100 лв. за
въззивната инстанция/. Въззиваемата страна- ответник следва да бъде осъдена да
заплати на въззивника- ищец и следните суми: сумата от 129,21 лв., заплатена
държавна такса за въззивно обжалване, сумата от 258,41 лв., заплатена държавна
такса за първата инстанция, както и сумата от 1103,01 лв., представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции от страна на ищеца за назначения
особения представител на ответницата по делото адв.С.П., или общо дължими разноски
за двете съдебни инстанции в размер на сумата от 1690,63 лв. На въззиваемата
страна- ответник, разноски по делото не се дължат.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
288118 от 28.11.2019 год., постановено по гр.дело № 21097/2018
год. по описа на СРС,
Г.О., 47 състав.
ОСЪЖДА М.А.В., с ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на „ЧЕЗ
Е.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, Бенч Марк Бизнес Център, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 1690,63 лв./ хиляда шестстотин и деветдесет лева, и 63 стотинки/,
представляваща направените пред двете съдебни инстанции разноски.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.