Р Е Ш Е Н И Е
№
14.03.2019г., гр. Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАРИНСКА
При секретаря Петя Иванова и
прокурора.........................., като разгледа докладваното от председателя
гр.д.№2622/2018г. по описа на ПлРС,
за да се произнесе, намери за установено следното:
Искове с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК,
вр. чл.240, ал.1, вр.чл.79, ал.1 и чл. 92, ал.1 от ЗЗД.
Пред ПлРС
е депозирана искова молба от ”П.К.Б.” ЕООД, ***, чрез юрк. Г. ***, против Б.Е.О.,
с която се твърди, че между страните е сключен договор за револвиращ кредит
№**********/09.10.2013г, при определени от длъжника параметри и при ОУ, с които
същият е декларирал, че е запознат. Посочва, се общият размер на задължението
по договора е в размер на 2435,68лв., от които- сумата от 800лв. главница,
ГПР-97,96%, годишен лихвен процент- 71,04лв. и лихвен процент на ден- 0,20;
месечна вноска от 50,56лв., с падеж- 15- то число на месеца и срок на договора-
48 месеца. Посочва се, че отпуснатата в заем сума от 800лв, е преведена на
ответника на 10.10.2013г. Твърди се, че отв. О., е заплатил общо сумата от
1307лв., с която са погасени изцяло 25 погасителни вноски и частично плащане по
26- та вноска, в размер на 30,23лв. Посочва се, че ответникът е заплатил и
сумата от 12,77лв. лихва за забава. Посочва се, че дължимият остатък по
договора е в размер на 1141,45лв. Посочва се, че в случая е приложена нормата
на чл.10,3 от ОУ, съобразно която, при неплащане на една месечна вноска с
повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост. Посочва се договорът е прекратен
предсрочно от страна на кредитора на 01.07.2015г., за което длъжникът е
уведомен, като заедно с това, се посочва, че
и крайният срок на договора е изтекъл през м. 10.2017г. Твърди се, че въз основа на ОУ, е начислена неустойка,
в размер на 248,62лв., считано от датата на прекратяване на договора. Посочва
се, че въз основа на заявление по чл. 410 от ГПК, е образувано ч.гр.д.№
9559/2017г. на ПлРС. Моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено
спрямо отв. О., че дължи сумата от общо 1390,07лв от която: сумата от 626,37лв- главница, сумата от
515,08лв—договорна лихва и сумата от 248,62лв.- неустойка, ведно със законната
лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК. Претендират се
разноски.
В
допълнителна уточняваща молба, ищецът
посочва, че по договора за заем, главницата е в размер на 800лв., договорната
лихва- в размер на 1635,68лв.- включени по погасителен план, като въз основа
на извършеното от страна на ответника
плащане, са погасени 173,63лв.- от
главницата, с дължим остатък от 626,37лв. и 1120,60лв.- от договорната лихва, с
дължим остатък- 515,08лв. по отношение на
претендираната неустойка се посочва, че
същата е начислена на основание т.10,4 от ОУ- при прекратяването на
договора, в размер на 35% върху остатъка от
главницата- или сумата от 248,62лв.
Ответникът
Б.Е.О., ред. ув., в срока на чл.131 от ГПК, не изразява становище по
предявените искове.
Съдът,
като съобрази становищата на страните, на основание събраните по делото
доказателства и закона, намира за установено следното:
Безспорно
по делото се установява, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена
заповед за изпълнение №6220/28.12.2017г. по ч.гр.д.№9559/2017г по
описа на ПлРС.
Безспорно
по делото се установява, че между ищеца „П.К.Б.” ЕООД, *** - като заемодател, и отв. Б.О.- като заемател,
е сключен договор за револвиращ кредит №**********/09.10.2013г., въз основа на
подадено искане за отпускане на потребителски кредит, за
сумата от 800лв., за срок от 48 месеца, размер на вноската- 50,56лв, ГПР- 97,96%
и ГЛП- 71,04%, с падеж- 15- то число на месеца общо дължима сума– 2435,68лв. Представен
е погасителен план към договора, за периода м. 11.2013г.- м. 10.2017г. По
делото се установява също, факта на превеждането на сумата по заема от 800в., с
платежно нареждане от 10.10.2013г.
Видно
от представеното по делото извлечение от сметка към Договора за кредит, от
което се установява, че по кредита има заплащане на 25 пълни месечни вноски и
частично – вноската за м. 12.2015г. – общо сумата от 1294,23лв.
По
делото, с ИМ са представени Общите условия към договора за кредит, които съдът
констатира, че не са подписани от страна на заемателя. Видно от съдържанието на
същите- т.10.3.1., при просрочие на повече от 1 месечна вноска, с повече от 30
дни, настъпва автоматично прекратяване на договора, без да е необходимо
изпращането на уведомление; на основание
т.10.4, при прекратяване на договора за заем, върху остатъчния размер на задължението
по погасителен план, се начислява неустойка в размер на 50 %. В случая, както
бе посочено по- горе, ищецът твърди, че
неустойката е начислена върху остатъка от главницата, в размер на 35%. След
съответно изчисление обаче, съдът установи, че 35% върху остатъка от главницата
от 626,37лв., е
219,23лв.
По делото се установява също, че до отв. О., е изпратено
уведомително писмо, с което е уведомен, че считано от 01.07.2015г., договорът
за кредит е едностранно прекратен, от страна на кредитора, и кредитът е обявен
за предсрочно изискуем. По делото няма доказателства, че уведомлението е
връчено на ответника.
При
така установено от фактическа страна, съдът намира за установено от правна
страна следното:
Безспорно
по делото се установява факта на сключване на валиден договор за заем между
страните, въз основа на който ищецът- заемодател, като небанкова финансова
институция, е предоставил на ответника Б.О.- заемател, сумата от 5000лв.– заем
за потребление. Съдът намира, че в случая отношенията между страните следва да
се уреждат по реда на чл. 240 от ЗЗД, доколкото ЗКИ е неотносим. Ищецът е
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ и по силата на цитираната
разпоредба е лице, различно от кредитна институция /банка/ и инвестиционен
посредник, една от основните дейности на което, може да бъде отпускане на
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Обстоятелството, че финансовата институция
извършва банкова дейност, в областта на потребителското кредитиране, обаче не я
прави банка, поради което сключеният между страните договор за кредит, няма
характера на договор за банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за
заем по чл. 240 от ЗЗД.
Както
бе посочено по- горе, в полза на заемателя, и въз основа на направено негово искане, е отпусната сумата
от 800лв.- преведена в полза на ответника, по банков път. С договора, страните
са уговорили и заплащане на договорна лихва, в размер на 71,04%, включена в
месечната погасителна вноска, при ГПР- 99,37%. По делото се установява също, че
в ОУ, страните са уговорили –.10.3.1., при просрочие на повече от 1 месечна
вноска, с повече от 30 дни, настъпва автоматично прекратяване на договора, без
да е необходимо изпращането на
уведомление. Както бе посочено по- горе, кредитът е обявен от страна на
заемодотеля, за предсрочно изискуем на 01.07.2015г . Съдът намира, че в случая е
налице предсрочна изискуемост на кредита, преди датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК, доколкото клаузата за предсрочна изискуемост,
при настъпване на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението
за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД.
С уговорката за предсрочна изискуемост, длъжникът изгубва преимуществото на
срока, като последиците следва да са аналогични на изгубването на това
преимущество, по силата на настъпване на законовите предпоставки по чл. 71 ЗЗД.
Изискуемостта на задължението в резултат на изгубването на преимуществото на
срока, предоставя възможност на кредитора да иска изпълнение на задължението
във вида и размера, който то би имало, ако срокът бе изтекъл. Предсрочната
изискуемост е санкция за неизправността на длъжника, поради което последиците
следва да включат пълно и точно изпълнение на задължението, каквото то
съществува и се дължи и при настъпване на срока. При уговорена в договор за
заем за потребление предсрочна изискуемост на задължението за връщане на
заетата парична сума, настъпва предсрочна изискуемост и на непадежиралите към
този момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни лихви
и такси. /в т. см. Решение № 99 от 1.02.2013 г. на ВКС по т. д. №610/2011г., I т.о., ТК/. В този смисъл, съдът
приема, че не е нужно уведомяване на длъжника, за настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита, по смисъла на
ТР№4/2013г, т.18., визиращ договорите за банков кредит, по реда на чл. 430 от ТЗ, при които кредитодател е банка. Следва да се отбележи също, че към датата на
сключване на договора.- 09.10.2013г,
няма изискване за подписване на всяка страница от Общите условия, от
страна на заемателя, въведено с нормата на чл.11, ал.2 от ЗПК-ДВ, бр. 35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.
По отношение на уговорената в
договора възнаградителна лихва, обаче съдът намира за установено следното: Възнаградителната
лихва има характер на цена на предоставената услуга, като нейната стойност,
следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за които се уговоря връщането, както и с обстоятелството дали е
обезпечен. Съдържащата се в раздел 6 от договора, информация относно броя и
размера на погасителните вноски, ГПР и ГПЛ е обща и не отговаря на изискването
да е разбираема и недвусмислена. Макар в случая да не е направено възражение за
нищожност на клаузата за възнаградителната лихва, от страна на ответника, то
съдът, съгласно практиката на ВКС, има правомощие служебно да констатира
наличие на нищожна клауза. Нищожността на отделните клаузи не влече нищожност
на целия договор. Съдът приема, че клаузата,
касаеща договорната лихва, противоречи на добрите нрави, по следните
съображения: Към датата на сключване на договора не налице законово ограничение
на максималния размер на възнаградителната лихва, въведено с чл.19, ал.4 от ЗПК-
ДВ бр. 35/2014г в сила от 23.07.2014г., където е посочено, че годишният процент
на разходите, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Годишният процент на разходите
включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит- чл. 19, ал.1 от ЗПК.
Нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК е въведена
от законодателя именно като рамка
на размера на уговорените лихви по
кредита, като при нарушение на нормата, клаузите в договора за дължимостта на
всеки един от компонентите на ГПР, се явяват нищожни. До приемането на цитираната
норма от ЗПК, законов ограничител е нормата на чл. 9 от ЗЗД, съобразно която, страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и
добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. По отношение размера на възнаградителната лихва в
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на такава е действително, не следва да бъде по-голям от трикратния
размер на законната лихва. (В този смисъл решение № 906/30.12.2004 г. по гр.
дело № 1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/ 18.05.2006г. по гр. дело №
315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/
2007г., ІІ г.о., ВКС, определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/
Поради изложеното, искът за
признаване за установено спрямо ответника, че
дължи сумата от 626,37лв.- главница и сумата от 515,08лв.-договорна лихва, следва да бъдат отхвърлен като неоснователен.
По отношение на искът за признаване за установено дължимостта на сумата от
248,62лв- неустойка, съдът намира за установено следното: начисляването на
неустойка, е извършено от страна на кредитора, въз основа на т.10,4 от ОУ- при
прекратяването на договора, в размер на 35% върху остатъка от главницата. Както
бе посочено по- горе, цитираната норма от ОУ предвижда начисляване на 50% неустойка
върху остатъчния размер на задължението по погасителен план- което включва главница и
договорна лихва. Съдът констатира, че посоченият размер от 248,62лв., не
съответства на твърдението, че са начислени 35% върху остатъка от главницата. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка противоречи на
добрите нрави и същата е нищожна на това основание, поради прекомерност на
същата, за което съдът следи служебно-
арг. ТР№1/2009г на ОСТК на ВКС. Съобразно нормата на чл.92, ал.1 от ЗЗД,
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на
вредите на кредитора от
неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Неустойката има както обезщетителна и обезпечителна функция, така и
санкционираща, тъй като кредиторът има правото да претендира неустойка, дори и
когато няма настъпили вреди, респ.
същите не са в такъв размер. При уговаряне съдържанието на договора, страните
имат своята договорна автономия, съобразно нормата на чл.9 от ЗЗД, като единственото
ограничение, е в рамките на закона и добрите нрави. Добрите нрави са неписани
правила, но съществуват като общи принципи, или произтичат от тях, на които
законът е придал правно значение, за които, както бе посочено, съдът следи
служебно. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно
изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване Законодателят придава
правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на
обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на
конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна,
като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за
неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице
неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе
извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от
страните. В случая, ОУ предвиждат начисляване на неустойка от 50% върху остатъчния размер на
задължението по погасителен план, което съдът приема, че е в нарушение на функциите на
неустойката, противоречи на добрите нрави и е нищожна на това основание. Следва искът за признаване за установено, че
ответникът дължи сумата от 248,62лв- неустойка, бъде отхвърлен като неоснователен.
Следва
искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение бъде отхвърлено
като неоснователно, тъй като не са налице предпоставките на чл. 239, т.2 от ГПК- искът не се явява изцяло вероятно
основателен въз основа на твърденията в ИМ и представените с нея писмени
доказателства.
С оглед изхода спора, в полза на ищеца не
следва да бъдат присъждани разноски.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
На основание чл. 239, ал.3 от ГПК, ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца „П.К.Б.” ЕИК *********, за
постановяване на неприсъствено
решение, като НЕОСНОВАТЕЛНО.
ОТХВЪРЛЯ, предявените
от П.К.Б.” ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, искове с правно основание чл.422, ал.1,
във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, вр чл. 240, ал.1, вр.чл.79, ал.1 и чл. 92, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, ЧЕ Б.
Е.О., ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ сумата
от общо 1390,07лв., от която сумата от 626,37лв.- главница, сумата от 515,08лв.-договорна
лихва и сумата от 248,62лв- неустойка, по Договор за револвиращ кредит
№**********/09.10.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на заявлението по чл. 410 от ГПК- 22.12.2017г., до окончателното
й заплащане, за които суми има издадена заповед за изпълнение №6220/28.12.2017г..
по ч. гр.д.№9559/2017г., на
ПлРС, КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Решението
в частта, с която е оставено искането по
чл. 238 от ГПК, без уважение, има характер на определение и не подлежи на
обжалване. В останалата си част, Решението може да бъде обжалвано от страните,
с въззивна жалба, пред ПлОС, в двуседмичен срок от съобщението, че е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: