Р Е Ш Е Н И Е №13
19.01.2023 г.,
гр. Стара Загора
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административен съд Стара Загора, трети касационен
състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди
и двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАБАКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. РАЙНА ТОДОРОВА
2. КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
при
секретаря Пенка Маринова
и в присъствието на прокурора Росен Николов
изслуша докладваното от съдия КОСТОВА-ГРОЗЕВА к.а.д. №668 по
описа на съда за 2022 година.
Производството е по реда на
чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на ГД“ИН“ София против Решение №
300/08.07.2022г., постановено по а.д. № 67/2022г., в частта, в която касаторът е осъден да заплати на С.П.И. сумата от 640 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
незаконосъобразни бездействия на администрацията на Ареста в град Стара Загора,
изразяващи се в неосигуряване на битови и
санитарно-хигиенни условия за периода 20.07. до 09.10.2017г. По делото е
подадена и касационна жалба от С.П.И. в частта на Решение № 300/08.07.2022г., в
която е отхвърлен предявеният от него иск против ГДИН за сумата над 640 лв. до
пълно предявената такава от 7000 лева.
Касаторът ГДИН, чрез процесуалния си представител претендира, че
решението в обжалваната му част било неправилно и необосновано. Коментират се
решения на ЕСПЧ и приетото в тях относно „справедливо“ обезщетения,
неблагоприятни условия на задържане и пр., като се посочва, че дори условията в
Ареста в град Стара Загора през процесният период да излизали извън прага на
суровост по чл.3 от ЕКЗЧПС /Конвенцията/, то И. следвало да бъде обезщетен, но
съдът не приложил правилно материалният закон и в частност чл. 52 от ЗЗД при
определяне конкретният размер. Излагат се допълнителни доводи в насока, че
присъденото обезщетение не е съобразено с конкретните особености на случая и
личността на ищеца, като в заключение се иска отмяна изцяло на обжалваната част
от решението, като неправилна.
Касаторът И., чрез назначения
му особен процесуален представител сочи, че изводите на съда били задълбочени,
но неправилни единствено в частта на определения конкретен размер на
обезщетението. Коментира се нормата на чл.52 от ЗЗД и категорично се изразява
несъгласие, че размерът на обезщетението следвало да бъде подчинен на принципа
нисък стандарт, което било изключително несправедливо.
Касаторът ГДИН и ответник по касационната жалба на С.И.,
редовно призован в с.з., се представлява от юрк. С.. Поддържа се касационната жалба и се оспорва подадената
от И. такава в представен по делото писмен отговор.
Касаторът, С.И., редовно призован в с.з.,
се представлява от особения си представител адв. С., който поддържа
касационната жалба и оспорва тази, подадена от ГДИН като неоснователна.
Старозагорски административен съд, трети касационен състав намира двете касациони жалби за процесуално допустими, като подадени от страни в съдебния спор, против части от решението, които са неблагоприятни за тях и при спазване на срока по чл.211, ал.1 АПК.
Разгледана по същество, Съдът намира и
двете за неоснователни.
Пред първоинстанционният съд е бил предявен иск от С.И. за
обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от престоя му в поделение на
ответника – следствен арест в град Стара Загора за времето от 20.07-
09.10.2017г., като ищецът е претендирал, че вредите са пряк резултат от
неблагоприятните условия там, които са били – не осигуряване на минималната
жилищна площ от 4 кв. м. в килията, където бил настанен, липса на свеж въздух и
светлина, неосигурен ежедневен престой на открито, липса на чиста вода в
килията и липса на тоалетна.
Съдът, въз основа на събрания от него
доказателствен материал е приел от фактическа страна, че безспорно помещенията, в които бил настанен
ищецът в исковия период, не били
оборудвани със санитарен възел и мивка с течаща вода. Санитарното помещение било общо, достъпът до което бил
по график и/или при поискване.
Извън тези интервали от време
за облекчаване на физиологичните нужди била използвана
химическа тоалетна и
че през останалата част невинаги своевременно бил осигуряван достъп при
изявено желание /визира се справка изх.
№ 1395/21.03.2022 г. – л.49-гръб по делото/.
Съдът още
приел за установено, че за процесният период на
задържане, ищецът бил настанен
за времето от 20.07.2017г. до 04.08.2017г. в килия с площ
от 6,60 кв.м. с още едно лице,
за времето от 04.08.2017 г. до 09.09.2017 г.
в килия с площ от 11,20 кв.м с още 3 лица, а в периода от 09.09.2017г. до
09.10.2017 г. пребивавал в същата
килия с площ от 11,20 кв.м., но с още две
лица, в които било налично и
съответно обзавеждане - легла, шкаф и маса.
Установил, че осветеността в килиите била слаба, като се осигурявала
главно от енергоспестяващи крушки, че липсвала и осигурена възможност за естествено проветрение. Относно осигуряване на правото на престой на открито, Съдът установил, че
това се извършвало в нарочно пригодено за целта помещение, което
представлявало
обособена част от сградата - затворено
помещение с прозорци. Не бил осигурен постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, което
нарушение било с висок интензитет на изпитваното неудобство, нито проветрение със свеж въздух. Съдът приел от друга страна,
че по делото не се доказало, че
ответникът не бил
осигурил възможност за провеждане на
свиждане между ищеца и неговите близки в рамките на предвидената от закона честота
и предвидената продължителност
според Заповед
№Л-4102/06.10.2016г. за вътрешния ред в арестите на Главния
директор на ГДИН или да бил
отказал да удовлетвори искане за свиждане. Не
било установено и да била
възпрепятствана възможността
на ищеца да провежда телефонни
разговори по установения за това ред.
Така приетите за установени обстоятелства
/пребиваването почти 24ч. в
денонощието в спално помещение с недостатъчна жилищна площ и свързаната с това липса на двигателна
активност, удовлетворяването
на естествените физиологични нужди в кофа в присъствие на други лица,
липса на пряка слънчева светлина, естествено проветрение и престой на открито, занижена
лична хигиена/, 82-дневния период на пребиваване
/от 20.07.2017г. до
09.10.2017г./, обосновали извод у съда, че неминуемо водели до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността, до
накърняване на човешкото достойнство и до физически болки
и страдания. Причинените на ищеца неудобства
надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на наложената мярка
за неотклонение и довели до понесени
от него страдания,
трудности и негативни емоционални преживявания, които
надвишавали неизбежното ниво, присъщо на тази
мярка. Като се съобразили обичайните правила за условия
на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да не
накърнявало
човешкото достойнство, съдът заключил, че условията, в които бил поставен
И. при пребиваването му в Ареста гр.Стара
Загора и предвид кумулативния им ефект следвало да бъдат квалифицирани като унижаващи човешкото достойнство.
Съдът още
приел, че по делото не били налице данни
за повишена нужда при ищеца
от коментираните потребности поради наличие на специфики в неговото физиологично състояние или заболяване,
но периодът на задържането в тези условия бил
82 дни, т.е., достатъчно голям
да обусловя настъпването на вреди. В резултат следва да бъде ангажирана
отговорността на държавата поради установено незаконосъобразно бездействие на длъжностните лица на администрацията в ареста за неспазване
на изискванията на чл. 3
от ЗИНЗС, тъй като същото рефлектирало
върху личната сфера на ищеца,
накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл.
3 от ЕКПЧОС. При осъществяване на
правнорегламентирана дейност
длъжностните лица от администрацията на ареста нарушили
изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС, което е довело до накърняване
на правото на задържаното под стража лице
на хуманно отношение и на уважение на присъщата
на човешката личност достойнство, както и било установено настъпване на неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на
защитени от правото нематериални блага и основни ценности, което следва закономерно от обективния факт
на наличие на незаконосъобразна административна дейност.
Съдът посочил,
че установените негативни преживявания, физически и психичен дискомфорт на ищеца,
надвишавали неизбежното ниво, присъщо на наложената
му мярка за неотклонение, макар и да не се стигнало до увреждане на здравето, но
като тяхно следствие се стигало до унижаване на човешкото достойнство на ищеца
и представлявали неимуществени
вреди, причинени вследствие на незаконосъобразното
бездействие на затворническата администрация, извършено в нарушение на изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи
поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните
и зачитане на правата и достойнството им. Били налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността
на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Първоинстанционният
съдебен състав посочил, че размерът на дължимото обезщетение
за претърпените неимуществени вреди следвало да бъде определен
в съответствие с нормата на чл. 52 от
ЗЗД по справедливост и с оглед на всички
установени по делото факти и обстоятелства и начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се била отразила на увреденото лице, ведно с отчитане икономическия стандарт в страната към момента
на увреждането. В тази насока, Съдът аргументирал, че по делото не
били ангажирани доказателства
за такова накърняване на физическото и психическото здраве на задържания,
при което той да е понесъл
морални вреди, по-големи от обичайните
за всяко лице, което било задържано при
тези условия. Предвид посочените по-горе обстоятелства и факта на пребиваване от
82 дни в Арест гр. Стара Загора, ведно
с безспорната установеност,
че по това
време ищецът
бил поставен в условия, унижаващи човешкото достойнство, характера и интензитета на породените страдания
и негативни преживявания, Съдът приел, че исковата претенция
била основателна
до размера от 640 лв.,
който бил
съобразен и с жизнения стандарт в страната, а в останалата
си част
до размера на пълно претендираното обезщетение от 7000 лв., същата следвало да
бъде отхвърлена като неоснователна
и недоказана.
Касационната инстанция
намира поверяваното решение за валидно, допустимо и правилно, като по отношение
на него не се установяват обстоятелства, които да обосновават визираното касационно
основание по чл.209, т.3 от АПК. Касационните жалби са неоснователни.
Относно касационната жалба
на ГДИН – в нея не се повдигат възражения относно фактическите
установявания на първоинстанционният съд, а основно се претендира, че принципно
ищецът не е търпял никакви неимуществени вреди от условията, при които
пребивавал в ареста в град Стара Загора през процесният период, тъй като не
било възникнало за него някакво заболяване, което да било провокирано от такива
неблагоприятни условия, което и да изисквало лечение, не се установявала
емоционална ранимост у ищеца, предполагаща интензитет и въздействие върху
неговата психика, многократните пребивавания на И. в ареста, в следствие на
извършени от него други престъпления, поради кое той предварително знаел за
състоянието на условията в ареста и в заключение, намерение на същия чрез иска
да търси парична облага, в контекста на актуалната съдебна практика по този род
дела, от колкото реална обезвреда на претърпени вреди, предвид и факта на късно
подаване на исковата молба.
На първо място тази
инстанция следва да посочи, че изцяло споделя фактическите установявания на
първата инстанция относно релевантните за нейното произнасяне. Т.е., изцяло
правилни са изводите й, че за процесният период от 82 дни И. е пребивавал в
поделението на ответника в условия на недостатъчна жилищна площ, която дори
сочи за такава от само 3 кв. м. /при отчитане на наличните в килията мебели/,
при лоша /изключително слаба/ осветеност на помещението и то през по-голяма
част от денонощието, липса на възможност за проветрение
със свеж въздух, липса на адекватна и реална възможност за двигателна активност
от поне един час на денонощието, тъй като въпросното „каре“ /или „престой на
открито“/ реално е осъществяван в нарочно пригодено за такава цел помещение в
сградата, където се помещава ареста. От изключителна важност обаче е
установеното по несъмнен начин от съда, че през целия период на престоя си в
килията в ареста И. е бил лишен от постоянен достъп до течаща вода и до тоалетна.
При тези установявания обаче изцяло съобразен
с практиката на националните съдилища, обусловена и от практиката на ЕСПЧ, е
изводът на първоинстанционният съд, че администрацията на ответника поради
своето бездействие е извършила нарушение на чл.3 от ЗИНЗС
/съотв. на чл.3 от EКЗЧПС/,
като е поставила в неблагоприятни условия на пребиваване С.И., като в резултата
на това същият е претърпял неимуществени вреди изразяващи се в унижение и
нечовешко отношение, които са пряка и непосредствена последица от тава
незаконосъобразно бездействие, поради което правилен е изводът и за наличие на
предпоставките по чл.284 от ЗИНЗС за обезвреда на тези вреди.
Още в
пилотното решение от 27.01.2015г. на ЕСПЧ по делото „Нешков и други против
България“ Съдът коментира, че „..когато оплакването ….е по силата на чл.3 от
Конвенцията….съдът….трябва да направи преглед на твърдените действия или
бездействия и дали съответното поведение е прекомерно и е довело до нарушаване
на този член съобразно принципите и стандартите, установени от Съда /ЕСПЧ/ в
неговата практика…..Ако…съдът…констатира, било то по същество или изрично, че е
налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на условията, при които
въпросното лице е било задържано /в миналото или към настоящия момент/, то този
…съд трябва да предостави подходяща компенсация….Констатацията, че условията не отговарят на изискванията
на чл.3 от Конвенцията дава основание да се направи предположение, че са
причинили неимуществени вреди на пострадалия човек.”. В контекста на така
приетото в това
решение, правилно първоинстанционният съд и след правилната
преценка на приетите доказателства е приел извод, че за периода на задържане на
И. *** администрацията при ответника в следствие на нейното бездействие е
допуснала нарушение на чл.3 от ЗИНЗС
/еквивалентен на чл.3 от ЕКПЧ/, поради което е извел и единствено възможния
извод, че тези неблагоприятни условия на задържане на Асенов са му нанесли
неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени с подходяща компенсация за
периода на търпене на вредите, а именно 82 дни.
Обилна е практиката на ЕСПЧ, че дори и сами по себе си
факторите – минимална жилищна площ /особено ако е под 4 кв.м./,
липса на постоянен достъп до течаща вода и тоалетна, са достатъчни да обосноват
извод за нарушение на Конвенцията и да обосноват обезвреда на търпените вреди,
като резултат от тях. В случая освен тези два неблагоприятни фактора на
условията при които е задържан И., съдът е установил и проявлението на още няколко,
които са имали своето кумулативно въздействие върху психиката на ищеца. Но дори
и без тези други фактори, първите два са напълно достатъчни да обосноват
извода, че от същите са настъпили неимуществени вреди за задържаното лице,
изразяващи се в унижение и нечовешко отношение, поради което същите предполагат
тяхната обевреда. Следва да се посочи, че за
наличието на вреда от тези неблагоприятни фактори е без значение
обстоятелството, че И. вече е бил настаняван /дори многократно/ в тях и е знаел
за същите, както и че те не са довели до някакво заболяване. Тези обстоятелства
са относими единствено към въпроса за конкретният
размер на обезщетението, което се следва на лицето, но не засягат извода на
съда, че се доказва поставяне на ищеца в изключително неблагоприятни условия на
задържане в поделения на ответника, в следствие на незаконосъобразно
бездействие на същия и от това той е търпял конкретни неимуществени вреди.
Както този касатор, така и С.И.
в подадената от неговия особен представител касационна жалба в крайна сметка
претендират и неправилно приложение на закона от първоинстанционният съдебен
състав в частност по отношение на чл.52 от ЗЗД.
Не се спори, че конкретно установените условия, при които
С.И. е бил поставян при 82 дневния си
престой в Арест Стара Загора, сочат безспорно, че при изпълнение на наложената
спрямо него мярка на принуда, той е бил поставен пред трудности, надвишаващи
степента на неизбежното ниво на страдание, което се свързва с тази мярка и
поради това му се следва обезщетение по справедливост.
Касационният състав не намира основания да приеме извод,
че така определеният размер е определен от първоинстанционният състав в
нарушение на закона. Периодът на понасяне на вредите не е малък, интензитета на
влияние на някои фактори също, особено що се касае до факторите липса на
двигателна активност, вкл. и поради не осигуряване на адекватно изпълнение на
задължението за такава, чрез т. нар. каре, минимална жилищна площ, осветеност,
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода.
В решението по делото й. против България ЕСПЧ установява,
че „за да попадне в приложното поле на чл.3,
малтретирането трябва да достигне една определена минимална степен на суровост.
Преценката на този минимум е относителна - тя зависи от всички обстоятелства по
делото, като продължителност на малтретирането, физическите и психическите последици
от него…Съдът определя едно
отношение като "нечовешко", когато, inter alia, то е било умишлено, прилагано е в продължение на
часове и е причинило или действително телесно нараняване, или интензивно
физическо и психическо страдание. …… Въпросът дали целта на отношението е била да унизи
жертвата е следващият фактор, който трябва да бъде взет под внимание, но
отсъствието на такава цел не може да изключи напълно нарушение на чл.3. Претърпените страдания
и унижение трябва да излизат извън границите на неизбежния елемент страдание
или унижение, свързан с определена форма на законно отношение или наказание.
Мерките, лишаващи човека от неговата свобода, често могат да включват такъв
елемент”. Според ЕСПЧ, чл.3 от Конвенцията „задължава държавата да осигури на задържаното под
стража лице, от една страна, условия, съобразени с уважението към неговото
човешко достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на мярката
задържане под стража да не го подлага на страдание или трудности от степен над
неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането под стража….“.
Както правилно е посочено в жаленото решение, макар и да
няма установени конкретни физически увреди за арестанта, то резултатът на конкретно
установените неблагоприятни условия на мястото на задържане, при които той е
поставян в продължение на 82 дни, имат своя негативен неимуществен ефект, тъй
като несъмнено са причинили трудности, негативни преживявания и психически
дискомфорт, надхвърлящи неизбежното ниво на страдание. Изцяло неоснователен в
тази насока е доводът на касатора, че тъй като лицето
вече е пребивавало в това място за задържане той няма как да понася
неимуществени вреди, резултат на психически увреди. Независимо от факта, че се
удостоверява, че И. и преди е бил поставян в такива условия, то преценката на
съда е винаги конкретна, за съответния период, като в следствие на тази
преценка, съдебният състав приема, че неблагоприятните условия са налице и те
несъмнено указват негативен ефект върху психиката на задържаното лице, като в
резултат на техния кумулативен ефект съдът е достигнал до преценката, че
справедлива обезвреда е такава в размера от 640 лева, вкл. и при отчитане на
обстоятелството на предишни задържания на Асенов в това място.
Представителят на касатора И.
възразява, че същият не е следвало да се съобразява с конкретните икономически
условия и жизнен стандарт в страната, тъй като тя е част от ЕС, а правната
същност на деликтната отговорност е да се възстанови негативното изменение в патримониума на увреденото лице, за да се способствало
неговото психическо възстановяване.
Целта на това производство
е да се възстановят онези неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразна дейност на ответника, изразяваща се в
поставянето на задържаното лице в неблагоприятни условия на изтърпяване на
наложена мярка „задържане под стража“, поради нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. В практиката
на ЕСПЧ се говори, че обезщетението следва да е „справедливо“, като то следва
да е определено при отчитане конкретиката на случая, вкл. и при отчитане под
внимание и на местните икономически условия. В по-нови решения на ЕСПЧ,
постановени по дела против Р. България едновременно с преценката за допуснати
нарушения на ЕКПСЧ по отношение на лицата, изтърпяващи наказание лишаване от
свобода /мярка за задържане/ в поделенията на ГДИН, вече е подложен на
обсъждане и въпросът за конкретният размер на евентуално дължимото се
обезщетение за поставянето на лицата в неблагоприятни условия на престоя им там.
Съгласно анализ на практиката, ЕСПЧ приема, че „в светлината на гореизложеното
/като се отчитат и решения, постановени по отношение на други европейски държави/,
може да се направи извод, че обезщетение, присъдено от националния
съд, което се равнява на
минимум 4 евро на ден
или на 30 % от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства,
е адекватно и не поставя под съмнение
ефективността на производството за обезщетяване на вредите от поставяне
в лоши условия на задържане. Едновременно
с това в повечето случаи такова обезщетение
би било достатъчно,
за да обезщети
вредите, произтичащи от нарушение на
забраната за поставяне в лоши условия на задържане
по смисъла на чл. 3 от
Конвенцията.“.
Ето защо, касационната
инстанция приема извод, че правилно съдът е определил размер на обезщетението,
което се явява и справедливо в конкретния случай и за конкретния субект, и няма
основание същият да бъде отменян или изменян, като бъде намален или увеличен,
още по-малко са налице данни, които да обосноват присъждане на обезщетение от
така претендирания от И. размер от 7000 лева.
Горното мотивира касационната инстанция да приеме извод
за неоснователност на подадените касационни жалби и за правилност на решението,
като по отношение на него не се установи претендираното касационно основание по
чл.209, т.3 от АПК и поради това същото следва да се остави в законна сила.
Водим от горното и на осн. чл.221, ал.2 от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА изцяло Решение № 300/08.07.2022г., с което ГД“ИН“ е
осъдена да заплати на С.П.И. от гр. Казанлък обезщетение в размер на 640,00
лева за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и
бездействия на администрацията в Ареста в град Стара Загора, изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни
условия в Арест Стара Загора за периода 20.07.2017 – 09.10.2017г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.