Решение по дело №266/2019 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е 188

 

гр. Пазарджик, 28.05.2019 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Пазарджишкият  окръжен  съд,  гражданска  колегия,  в  открито

заседание на двадесети май………..…..……………………………

през две хиляди и деветнадесета година....................... в  състав:

 

                                Председател: КРАСИМИР НЕНЧЕВ

                                       Членове: АЛБЕНА ПАЛОВА

                                                     МАРИАНА ДИМИТРОВА

 

при секретаря Катя Кентова........…......…… .и в присъствието на

прокурор……….…...............……. като разгледа докладваното от

окръжен съдия Албена Палова..…..….в. гр. дело № 266 по описа

за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 47/15.02.2019 г., постановено по гр.д. № 262/2018 г. В.ският районен съд е признал за установено по предявения от П.Д.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, против Х.И.П. ЕГН **********, с адрес: ***, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Х.И.П. ЕГН ********** не е собственик на 2/6 идеални части /представляващи разликата от 3/6 ид. ч. до 5/6 ид. ч./ от следния недвижим имот: имот № ..035, находящ се в м.”Бучимиша”, в землището на гр.В., с начин на трайно ползване: др. селскост. т., целият застроен и незастроен с площ от 0.753 дка, при граници и съседи: имот № ..034 - др. селскост. т. на С.Н.Т., имот № ..059 - полски път на Община В., имот № ..036 - др. селскост. т. на Община В., имот № 001163 - полска култура на Кметство В..

         Прекратил е производството по гр. д. № 262/2018 по описа на Районен съд В., в частта с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал.1 от ГПК от П.Д.Г. против Х.И.П. за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 3/6 идеални части от същия имот.

         Осъдил е Х.И.П. да заплати на П.Д.Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 160 лв., разноски в производството.

Осъдил е П.Д.Г. да заплати на Х.И.П. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 180 лв., разноски в производството.

         Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от Х.П. чрез неговия процесуален пълномощник с оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди на първо място, че решението е недопустимо, тъй като съдът не бил сезиран надлежно с искане да се установи, че ответникът не е собственик на 5/6 ид.ч. на поземлен имот с площ 0.753 кв.м. в местността „Бучимиша“ по плана  на гр. В.. Твърди се, че за разликата от 2/6 до 5/6 ид.ч. не била внесена дължимата ДТ. Липсвал правен интерес от предявяването на иска, тъй като съдът не можел да отмени нотариален акт, който не е констативен. Дори продавачът да е прехвърлил повече права, отколкото има, сделката не била нищожна. Искът по чл.537, ал.1 от ГПК не бил самостоятелен иск, поради което оттеглянето му или отказ от него нямало правна стойност. Решението било постановено при липса на правен интерес от иска и поради това, че като ответник не била конституирана и праводателката на ответника – М.П..

Твърди се още, че писмените доказателства към исковата молба били оспорени заедно с представеното завещание, във връзка с което ответникът се бил позовал на нищожност по чл. 42, б. „б“ от ЗН и евентуално недействителност по чл. 19 от ЗН. Жалбоподателят твърди, че целият завет бил недействителен поради липса на предмет, но въпреки това съдът приел, че завещателят бил собственик на ½ ид.ч. от поземления имот към момента на смъртта си. Тези изводи не можели да бъдат споделени, тъй като завещателят не можел да завещава нещо, което няма.

Отново се твърди, че няма правен интерес от завеждане на иска, тъй като ищецът не бил доказал, че между него и ответника има спор за собственост. По всички тези доводи обаче съдът отказал да се произнесе с мотивите си, което правело решението и необосновано.

Искането е решението на РС да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен, с присъждане на всички разноски, направени за двете инстанции.

В законният срок е постъпил писмен отговор от П.Г. с искане решението на РС да бъде потвърдено като правилно по подробно изложените в писмения отговор съображения.

         Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата на страните, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

         В исковата си молба против Х.И.П. ищецът П.Д.Г. е твърдял, че ответникът е негов вуйчо - брат на майка му Е.Г., а И. П. е негов дядо, който приживе направил саморъчно завещание в негова полза. На 07.12.2000 г. дядо му И. П. *** с писмен договор за продажба на земеделска земя, представляващ имот № ..035, находящ се в м. ”Бучимиша” в землището на гр.В., целият застроен и незастроен с площ от 0.753 дка., като сделката била сключена по време на брака му с М.С.П. и закупеният имот станал тяхна съпружеска имуществена общност. Твърдял е, че със саморъчното завещание, изготвено от дядо му на 16.07.2015 г., последният му завещал 503/753 ид. части от този имот, заедно с две от стопанските постройки в него. Делбата на тези постройки била предмет на гр.дело № 1052/2016 г. по описа на PC-В., като производството по това дело не било приключило окончателно към момента на подаване на исковата молба. В това производство било безспорно установено, че саморъчното завещание било предадено в деня на съставянето му - 16.07.2015 г. за съхранение при В.ския Нотариус С.Д.. След смъртта на завещателя И. П., настъпила на 29.07.2016 г., било открито от Нотариус С.Д. нотариално производство по обявяване на саморъчното завещание. Съпругата - наследник М.П. и синът - наследник - отв. Х.П. били надлежно уведомени на 16.09.2016 г. от Нотариуса, че завещанието ще бъде обявено на 26.09.2016 г. След като узнали от съобщението на нотариуса от 16.09.2016 г., че саморъчните завещания ще се обявяват на 26.09.2016 г., М. и Х.П. побързали да извършат разпоредителна сделка. Така, на 19.09.2016 г. с нот.акт №  от 2016 г. на В.ския нотариус М.Р., М.П. е прехвърлила на сина си Х.П. 4/6 ид. части от земята на процесния имот без постройките. Тази сделка била породила правни последици само до размера на 3/6 ид.ч. или ½ ид.част от земята, тъй като СИО се прекратявала със смъртта на единия съпруг и другият съпруг се легитимирал като собственик на собствената си 1/2 ид.част от имота. По силата на това завещание ищецът бил собственик на ½ на ид.част от земята. В производството по делба на сградите, построени в процесния имот, майка му Е.Г., в качеството й на ответник, направила изявление, че не оспорва саморъчното завещание на баща си И. П. в негова полза. Ищецът е твърдял, че има правен интерес да установи, че ответникът Х.П. не е собственик на 5/6 ид.части от земята, тъй като по силата на сделката с нот.акт № . от 2016 г. на В.ския нотариус М.Р., той придобил собствеността само на 3/6 или ½ от земята. Ответникът не бил станал собственик по наследство на полагащата му се по закон 1/6 ид.част от процесния имот поради наличието на валидно завещание в полза на ищеца. Налице бил и правен интерес да предяви иск за отмяна на нотариален акт №  от 19.09.2016 г. на В.ския нотариус М.Р. за разликата от 4/6 до 3/6, т.е. за 1/6 ид.част с правно основание чл.537, ал.2 от ГПК. Искането е да бъде постановено решение, с което на основание чл.124, ал.1 от ГПК да се приеме за установено, че Х.И.П. не е собственик на 2/6 идеални части от имот № ..035, находящ се в м. ”Бучимиша” в землището на гр.В., с начин на трайно ползване: др. селскост. т., целият застроен и незастроен с площ от 0.753 дка, при граници и съседи: имот № ..034 - др. селскост. т. на С.Н.Т., имот № ..059 - полски път на Община В., имот № ..036 - др. селскост. т. на Община В., имот № 001163 - полска култура на Кметство В., а на основание чл.537, ал.2 от ГПК, да отмени нотариален акт № , том , рег. № , дело № 244 от 19.09.2016 г. на В.ския нотариус М.Р. с район на действие PC В., рег. № 650 на Нот. камара, за разликата от прехвърлените с него 4/6 ид.части от горния имот до реално притежаваните от продавачката М.П. 3/6 идеални части, т.е. за 1/6 идеална част. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът чрез своя процесуален пълномощник моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни, евентуално да бъде прекратено производството по делото, поради липса на правен интерес, ведно с присъждане на разноските по делото. Счита, че ищецът не е собственик на имота и нямал правен интерес от завеждане на настоящия установителен иск за собственост, а от там и за отмяна на нотариалния акт на ответника, поради което поддържа, че искът бил недопустим и производството следвало да бъде прекратено, а ищецът да бъде осъден да заплати разноските сторени от доверителят му за адвокат. Оспорил е завета като е твърдял, че в него има поправки и изписани две дати на построяване на стопанските сгради - 1986/1996 и 2010/3010 г, поради което завещанието било нищожно съгласно чл.42, б.“б“ от ЗН. Твърдял е, че заветът е недействителен и ищецът не е станал собственик на поземления имот, тъй като завещателят не бил изключителен собственик към момента на смъртта си. Освен това заветът бил непротивопоставим на ответника, тъй като завещанието било обявено на 26.09.2016 г., а по отношение на завещания имот била налице прехвърлителна сделка между наследниците по закон М. и Х.П., сключена на 19.09.2016 г. и вписана преди откриването на завещанието.

Установява се от събраните по делото доказателства, че с договор за продажба на земя от 07.12.2000 г. И. Х. П. е придобил правото на собственост върху следния недвижим имот: имот № 0835, състоящ се от 753 кв.м. и находящ се в местността „Бучимиша“, масив  от землището на В.. Страните не спорят, че към момента на закупуване на имота купувачът И. Х. П. е имал сключен граждански брак с М.С.П..

Не е спорно също така, а и се установява от удостоверение за наследници изх.№ 3139 от 08.08.2016 г., че И. Х. П. е починал на 29.07.2016 г. и е оставил за свои наследници по закон М.С.П. - съпруга, Е.И.Г. - дъщеря и Х.И.П. - син.

Като доказателство по делото е прието саморъчно завещание от 16.07.2015 г., от което се установява, че приживе И. Х П. е завещал на внука си П.Д.Г. следните недвижими имоти: част от имот ..035, целия с площ от 0,753 дка в м. „Бучимиша“ В.ско землище, с реална площ от 503 кв.м. в средата и северната част, представляващи 503/753 ид.части от целия имот, заедно с построените в него през 1986 г. обор от 114 кв.м. - стопанска постройка с битова стая с площ от 29 кв.м. и стопанска постройка обор, построен през 2010 г., с площ около 40 кв.м. В текста на същото не са налице поправки, изпълнено е изцяло ръкописно, а в настоящия процес авторството му не е оспорено. Завещанието съдържа означение на датата, на която е съставено, подписано е, като датата стои над подписа на завещателя, който е поставен след завещателните разпореждания.

С нот. акт № , том , рег. № , дело № 244 от 19.09.2016 г. на В.ския нотариус М.Р. с район на действие PC В., рег. № 650 на Нот. камара, приложен като доказателство по делото, М.П. е продала на сина си Х.П. 4/6 ид. части от имот ..035, целия с площ от 0,753 дка в м. „Бучимиша“ В.ско землище, представляващ парцел  ат масив , с начин на трайно ползване: др. селскост. т., при граници и съседи: имот № ..034 - др. селскост. т. на С.Н.Т., имот № ..059 - полски път на Община В., имот № ..036 - др. селскост. т. на Община В., имот № 001163 - полска култура на Кметство В.. Нотариалният акт е вписан в Службата по вписванията на същата дата – 19.09.2016 г.

Установява се още от приложените доказателства, че с решение № 12/12.01.2018 г., постановено по гр.д. № 1052/2016 г. по описа на В.ския районен съд са допуснати до делба две стопански постройки – обор и стопанска сграда – северен обор, находящи се в ПИ № ..035, целия с площ от 0,753 дка в м. „Бучимиша“. В хода на делбеното производство е било представено като доказателство саморъчно завещание от И. П. в полза на П.Г. /предмет и на настоящото производство/, което е било оспорено с твърдение за нищожност поради налични поправки и зачертавания. С цитираното решение съдът е приел, че завещанието не е недействително. Това решение е потвърдено с решение № 118/26.03.2018 г., постановено по в.гр.д. № 101/2018 г. по описа на ПОС, в мотивите на което съдът е приел, че завещанието не е недействително на основание чл.19, ал.2 от ЗН, тъй като към момента на откриване на наследството в имуществото на завещателя е имало две стопански сгради, построени в процесния имот. Въззивният съд е възприел и извода на първоинстанционния съд, според който поправките на годините на построяване на завещаните сгради не се отразяват на валидността на завещанието, тъй като завещаните имоти са конкретизирани в достатъчна степен и волята на завещателя е ясна.

Това решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 7 от 5.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2792/2018 г., I г. о., ГК, в което ВКС е приел, че поправката в завещанието се изразява в поправена година на построяване на завещаните две сгради (от 1996 на 1986 г. и от 3010 на 2010 г.), а това само по себе си не създава неяснота относно действителната воля на завещателя – точно с кои две сгради е искал да се разпореди в полза на заветника след смъртта си. Сградите са индивидуализирани по вид, площ, местонахождение и конкретизация на имота, върху който са построени и върху който имот е съществувала само още една сграда, с различно предназначение и площ, която не е била собственост на завещателя (краварник с площ от около 210 кв. м., изключителна собственост на съделителя П.Г.).

Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът намира обжалваното решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

В тази връзка следва да се посочи, че твърдението за недопустимост на обжалваното решение е напълно несъстоятелно. От обърканите и непоследователно изложени твърдения във въззивната жалба, макар и трудно, се разбира на първо място, че не е внесена държавната такса в пълен размер, за да има право съдът да се произнесе по иск с размер 5/6 ид.ч., както и че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като спор за собственост между страните изобщо нямало.

По първото твърдение следва да се посочи, че районният съд е прекратил производството по делото до размера на 3/6 ид.ч. поради недопустимост на иска и в тази част исковата молба е върната, поради което въпросът за това дали е внесена или не държавна такса в пълен размер е ирелевантен за спора. Предмет на разглеждане по същество е претенцията за 2/6 ид.ч., за които дължимата ДТ е надлежно внесена.

Неоснователно е и твърдението, че отрицателният установителен иск за собственост бил изцяло недопустим поради липса на спор за собственост между страните. Самият факт, че ответникът е сключил сделка, по силата на която се легитимира като собственик и на онези 2/6 ид.ч., за които ищецът твърди, че са негова изключителна собственост, означава, че спор за собственост между страните е налице.

По отношение на иска по чл.537, ал.2 от ГПК съдът намира за необходимо да посочи следното:

Независимо, че е приел за съвместно разглеждане с главния иск по чл.124, ал.1 от ГПК и акцесорен такъв с правно основание чл.537, ал.2 от ГПК, ВРС е пропуснал да се произнесе по втория иск. Искане за допълване на решението не е направено в срока по чл.250, ал.1 от ГПК от нито една от страните, поради което тази възможност е преклудирана и в настоящото производство претенцията по чл.537, ал.2 от ГПК не е предмет на разглеждане и по нея съдът не дължи произнасяне нито относно нейната допустимост, нито по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Безспорно е по делото, че към датата на придобиване на собствеността върху процесния имот наследодателят на страните е бил в брак с М.П., поради което по силата на чл. 19, ал.1 от СК от 1985 г. (отм.) вещите и правата върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това, на чие име са придобити, като наличието на съвместен принос се предполага до доказване на противното съгласно ал.3 на чл. 19 от СК. В случая липсват твърдения за това, че някой от съпрузите е имал изключителен принос за придобиването на имота, поради което следва да се приеме за безспорно, че той е придобит в режим на СИО. Съгласно чл. 26, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), аналогичен на разпоредбата на чл.44 от действащия СК, имуществената общност се прекратява със смъртта на единия съпруг, при развод или при унищожаване на брака. Тъй като в случая И. П. е починал на 29.07.2016 г., приложима е нормата на чл.44, т.1 от действащия СК и следва да се приеме, че имуществената общност между съпрузите е прекратена, считано от тази дата, което означава, че към 29.07.2016 г. М.П. е собственик на ½ ид.ч. от процесния имот в м.“Бучимиша“. И. П. пък на свой ред е направил разпореждане в случай на смърт с притежаваното от него към датата на смъртта му имущество, като е завещал на внука си П.Г. 503/753 ид.части от целия имот в м.“Бучимиша“ в землището на гр.В.. Тъй като обаче към посочената дата той е бил собственик само на ½ ид.ч. от имота, следва да се приеме, че се е разпоредил само с ½ ид.ч. от него.

Неоснователно е твърдението на ответника, че заветът е недействителен по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗН. Поради факта, че процесният имот е придобит в режим на СИО, всеки от съпрузите е станал собственик на по ½ от бездяловата съпружеска имуществена общност, която се е трансформирала в дялова към датата на смъртта на И. П. така, че всеки от съпрузите е станал изключителен собственик на по ½ ид.ч. от същия имот. По делото липсват доказателства, от които се установява, че приживе на И. П. някой от съсобствениците е извършил разпоредителни сделки със своята част от имота, поради което завещавайки я в полза на ищеца за след смъртта си, наследодателят П. се е разпоредил валидно с притежаваната от него ½ ид.ч. Напълно неразбираемо е твърдението, изложено във въззивната жалба, че изводът на районния съд, че наследодателят бил собственик на ½ ид.ч. от имота щял да бъде верен, ако се касаело за завещание, но не и в настоящия случай, в който се касаело за завет. Чл.19 от ЗН не прави разграничение дали ще бъде приложен по отношение на завещание или само на завет; законът е ясен: единственото условие за действителност на разпореждането - било то завещание или завет - е наследодателят да е собственик на вещта към момента на смъртта си. Изключението в ал.2 на чл.19 е приложимо само за родово определени вещи, а в настоящия случай е извън всякакво съмнение, че И. П. е притежавал земята, с ½ ид.ч. от която валидно се е разпоредил в полза на ищеца.

Неоснователно е и възражението, че заветът е нищожен на основание чл.42, б. „б“ от ЗН, тъй като, както беше установено по-горе, завещанието отговаря на всички изисквания, посочени в чл.25 от ЗН, а за нарушения по смисъла на чл.24 от ЗН не са въведени доводи от ответника. Доколкото в завещанието /завета/ има зачертавания или поправки, те касаят годините на построяване на сградите, които не са предмет на настоящото дело, а и този въпрос вече е разрешен в правния мир с влязло в сила съдебно решение.

Ирелевантен за спора е и фактът, че жалбоподателят Х.П. се легитимира като собственик на 4/6 ид.ч. от имота по силата на н.а. № , том, рег. № , дело № 244 от 19.09.2016 г. на В.ския нотариус М.Р. с район на действие PC В., както и че той е вписа в СВ на 19.09.2016 г., т.е. преди датата на обявяване на завещанията – 26.09.2016 г.

Трайна е съдебната практика, че разпоредбата на чл. 113 от ЗС визира само случаите на прехвърляне на вещни права от един и същ праводател на двама или повече приобретатели, като дава защита на този от тях, който първи е вписал акта си. Тоест, касае само случаите на конкуренция между приобретатели, които черпят правата си от един и същ праводател. В случаите, при които спорещите страни са придобили вещни права върху един и същ имот, но от различни праводатели, за решаването на спора за собственост от значение е чий праводател е бил действителен собственик на имота, а не кой от тях е вписал по-рано акта за придобиване на собствеността, с който се легитимира. Тоест, вписването в този случай не дава защита на несобствениците или на лицата, които са придобили имот от праводатели, които не са собственици, спрямо действителните собственици на спорния имот /в този смисъл - Решение № 68 от 20.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 719/2011 г., I г. о., ГК/.

Съотнесено към настоящия случай, това означава, че праводателката на жалбоподателя Х.П. – неговата майка М.П., към момента на сключване на сделката е притежавала само ½ ид.ч. от имота в м.“Бучимиш“ и не е наследила 1/6 идеална част от притежаваната от покойния й съпруг ½ ид.ч. от същия имот, тъй като той валидно се е разпоредил с оглед на смърт със своята част в полза на ищеца П.Г.. Заветът не е оспорен, не е претендирано възстановяването на запазена част от наследството, поради което и М.П. е можела валидно да прехвърли права само върху ½ ид.ч. от имота, следователно Х.П. не може валидно да противопостави на действителния собственик П.Г. право на собственост върху 1/6 ид.ч. от спорния имот, черпено от н.а. № ./2016 г., тъй като го е придобил от несобственик По аналогичен случай стоят нещата и с претенцията за наследяване на 1/6 ид.ч. от същия имот от жалбоподателя Х.П. – той не е наследил тази част по изложените по-горе съображения.

Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на спора в полза на ответника П.Г. следва да бъдат присъдени деловодни разноски за тази инстанция в размер на 600 лв. съобразно приложения списък по чл.80 от ГПК и доказателства за плащане на сумата.

Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд

 

Р      Е      Ш      И      :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 47/15.02.2019 г., постановено по гр.д. № 262/2018 г. по описа на В.ския районен съд.

         ОСЪЖДА Х.И.П., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на П.Д.Г., ЕГН **********,  с адрес: ***, деловодни разноски за тази инстанция в размер на 600 /шестстотин/ лева.

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: