Р Е Ш
Е Н И Е
№ 152
гр. Пловдив, 09.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, XIV състав в открито съдебно заседание на двадесет и
трети януари две хиляди и осемнадесета в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН БЕКЯРОВ
при участието на
секретаря Валентина Василева, като разгледа докладваното от младши съдия Иван
Бекяров въззивно гражданско дело № 2955 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по жалба вх. № 61550/01.11.2017 г. /по описа на РС Пловдив/ на Г.Б.П. в
качеството ѝ на ЕТ „Орхидея-Г.П.“ срещу решение № 3502 от 11.10.2017 г.
по гр.д. № 15590/2016 г. на РС Пловдив, с което са уважени предявените от К.И.М.
искове с правно основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3548.96
лв., представляваща платена на отпаднало основание, ведно със законната лихва
върху нея от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, и
чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1025.21 лв., представляваща сума, с
която жалбоподателката се е обогатила без основание от извършеното от ищеца
плащане, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане.
Във
въззивната жалба се поддържа оплакването, че обжалваното решение е неправилно, необосновано
и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Затова се иска то да бъде отменено, като вместо него се постанови въззивно
решение, с което се отхвърлят изцяло предявените от ищеца искове. Излагат се доводи
за съобразяване от страна на съда с даденото от ищеца правна квалификация на
исковете, а именно чл. 55 от ЗЗД, както и за релевираната нищожност на решение
на ВКС, с която първоинстанционният съд не е приел. Не са направени
доказателствени искания. Не се претендират разноски.
Въззиваемата
страна К.И.М. оспорва въззивната жалба като неоснователна, моли тя да се
отхвърли и взема подробно становище по възраженията на жалбоподателката.
Претендира разноски.
След преценка
на събраните по делото доказателства и
становищата на страните, окръжният съд приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба и е
процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по
следните съображения:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, предвид релевираните в жалбата възражения намира следното от
фактическа страна:
За да
постанови решението, Районен съд Пловдив е приел, че са предявени искове с правна
квалификация чл. 55 ал. 1 и чл. 59 от ЗЗД. Установено е, че по съществуващ спор
между страните е постановен влязъл в сила съдебен акт по гр. д. № 389 от 1994
г. на ОС Смолян, въз основа на който е издаден в полза на ответника по
настоящия иск, ЕТ „Орхидея-Г.П.“, срещу ищеца по настоящото дело, К.М.,
изпълнителен лист от 26.01.1998 г. За събиране на вземането по принудителен ред
е образувано изпълнително дело № 254/2011 г. при ЧСИ Д. М., рег. № 828.
Представено е удостоверение от ЧСИ с изх. № 12587/05.07.2017 г., в което е
посочено, че по образуваното изпълнително дело е събрана и разпределена сума в
общ размер от 4574,17 лв. и на основание чл. 433 ал. 1 т. 2 от ГПК производството е
прекратено от ЧСИ. Установено е още, че на 03.02.2016 г. е влязло в сила решение № 269/03.02.2016 г. по гр.д. №
795/2015 г. по описа на ВКС, III г.о., с което е признато за установено в отношенията
между страните, че ищецът по настоящото дело не дължи на ответника по
настоящото дело сума в общ размер на 6886,55 лв., от които 1200 лв. главница,
5536,66 лв. лихви, изчислени към 28.03.2011 г. и 150 лв. разноски, за които е
издаден изпълнителен лист от 26.01.1998 г. по гр. д. № 389/1994 г. по описа на
Окръжен съд Смолян.
Следва
да се отбележи още, че съгласно представеното и прието удостоверение от ЧСИ и
подробната разбивка на разпределената по делото сума на взискателя са преведени
парични средства в общ размер от 3548,96 лв., а като такси по ТТРЗЧСИ от
постъпилите по сметка на съдебния изпълнител са отделени 1025,21 лв.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния
съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите му, като по
този начин те стават част от правните изводи в настоящия съдебен акт.
Въз
основа на установената фактическа обстановка правилно районният съд е квалифицирал
искa за сумата от 3548,96 лв. по чл. 55
ал. 1 от ЗЗД, а този за сумата от 1025,21 лв. – по чл. 59 от ЗЗД.
С
исковата молба е предявен иск за заплащане на сумата от 4574,17 лв., в нейната
цялост. В същото време въведените с нея и с уточняваща молба от 30.11.2016 г. фактически
твърдения водят до извод, че общо претендираната сума е част от две отделни
вземания на две различни основания. В горния смисъл в исковата молба се твърди,
че сумата от 3548,96 лв. се претендира като дадена на длъжника по настоящото
дело на отпаднало основание, а именно прекратяване на изпълнителното
производство поради събиране и разпределение на дълга и признаването за
установено с влязло в сила решение, че задължението относимо към сумите, който
са събрани, е погасено по давност. От друга страна се твърди, че сумата в
размер на 1025,21 лв. е задържана от ЧСИ за такси и разноски по изпълнението,
т.е. не се твърди взискателят да я е получил, а че същата е служебно отделена
от ЧСИ при събирането и разпределението на парични средства, постъпващи от
наложения на трудовото възнаграждение на ищеца запор. Затова правилно районният
съд е съобразил, че във втората хипотеза липсва даването като част от
фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55 от ЗЗД, но е налице
твърдение, което може да се квалифицира по чл. 59 от ЗЗД, доколкото посочените
данни навеждат на основание за спестяването на едни разходи, принципно дължими
от взискателя (аргумент от чл. 79 от ГПК), за сметка на обедняването на
длъжника, ищец сега, изразяващо се в събирането на такси за погасено по давност
вземане и съответно намаляване на имуществото на последния.
Съдът
не е обвързан от посочената от ищеца квалификация като текст от закона и като
терминологично определяне на вида и характера на претендираното вземане. Нито
пък ищецът е длъжен да сочи правното естество на претендираното право и да го
квалифицира. Определянето на правната квалификация е задължение единствено и
само на сезирания съд. Настоящият състав намира, че правилно са квалифицирани
предявените искове, тъй като първоинстанционният съд е обсъдил твърденията за
фактите, релевантни за спора, и въз основа на тях е изградил изводите си. Съобразно
приетото в дългогодишна и константна практика на ВКС (включително и по чл. 290 ГПК преди измененията в ГПК от 2017 г.), определянето на вярната правна
квалификация е дейност на съда по приложението на закона и той не обвързан с
дадената от страната – така решение № 126/24.04.2012 г. по гр.д.
№ 563/2011 г. на ВКС, III г.о. Затова и възраженията на жалбоподателя в тази
част са неоснователни.
Другото
въведено въззивно основание за обжалване е свързано с валидността на конкретен
съдебен акт и то по реда на инстанционния контрол. Става дума за направено
възражение за нищожност на решение № 269/03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2015 г.
по описа на ВКС, III г.о. В тази връзка следва да се посочи, че за съдържанието на
порока „нищожност на съдебно решение“ няма легално определение, но както
съдебната теория, така и практиката са извели изчерпателно, непротиворечиво и
ясно случаите, довеждащи до такъв порок. Нищожно е съдебното решение,
постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото
решение или неподписаното решение, в който смисъл са и мотивите на тълкувателно
решение № 1/2011 г. от 10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Нищожно според практиката на върховния ни съд е и решение, което противоречи на
правовия ред в страната – практиката посочена от районния съд, така и решение №
668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., I г.о. Затова въззивната
инстанция напълно споделя изводите на предходната, че направеното възражение е
неоснователно. По същността си то касае основанията за допускане до касационно
обжалване, а именно приложението на чл. 280 ал. 2 от ГПК (действащ към момента
на постановяване на решението) и необжалваемостта на актовете по граждански
дела с цена на иска до 5000 лв., а не основанията за касационно обжалване, част
от които е и нищожността. Неправилно е изразеното от жалбоподателя становище за
прекрачване на пределите на правораздавателната власт от страна на касационния
съд при произнасяне в нарушение на чл. 280 ал. 2 от ГПК, водещо до нищожност на
съдебния акт. Доколкото цитираното решение, чиято нищожност се твърди, влиза в
общата компетентност, с която разполагат съдилищата в страната, а именно да
разглеждат граждански, административни и наказателни дела, и то е именно
гражданско и между подчинени на правораздавателната власт на съда лица, каквито
са страните, то и възражението във въззивната жалба е неоснователно. Не е
нищожно решение, постановено в нарушение на чл. 280 от ГПК. Такова нарушение
всъщност въобще не може да се установи от настоящия съд, тъй като тази преценка
е извън правомощията му. Решение № 269/03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2015 г. по
описа на ВКС, III г.о. е влязъл в сила съдебен акт и на основание чл. 297 от ГПК зачитането
му е задължително от съда.
С оглед
на изложеното и доколкото правомощията на въззивната инстанция е ограничена от
оплакванията в жалбата, решението на първоинстанционния съд следва да се
потвърди.
Предвид изхода по спора, жалбоподателят
следва да заплати на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273
от ГПК направените пред въззивната инстанция разноски, които се изразяват в
заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 550 лв.
Съгласно т. 1 от ТР № 6/2012 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК
разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато са действително
заплатени. С отговора на въззивната жалба се представи договор за правна защита
и съдействие (л. 21 от делото пред ПОС), в който е вписано, че цялата сума е изплатена
в брой, следователно представлява разписка и доказателство за направеното
плащане.
С оглед на правилата,
установени от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване, тъй като настоящото решение е по гражданско дело с цена
на иска до 5000 лв. и е относно облигационно правоотношение.
По тези съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3502 от 11.10.2017 г. по гр.д. № 15590/2016 г. по
описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА Г.Б.П. ЕГН ********** в качеството ѝ на ЕТ „Орхидея-Г.П.“, ЕИК ****
да заплати на К.И.М., ЕГН ********** сумата от 550 (петстотин и петдесет) лева
- адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: