РЕШЕНИЕ
№ 643
гр. Пловдив, 16.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20235300500689 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано по въззивна жалба, подадена от Н. Г. Г., ЕГН:**********,
против решение № 163 от 12.01.2023 г. по гр.д.№5855/2022г., по описа на
РС-Пловдив, с което допуснато извършване на съдебна делба на следния
недвижим имот: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
56784.540.353.4.45 по кадастралната карта и кадастралните регистри на град
Пловдив, община Пловдив, област Пловдив, одобрени със Заповед РД-18-
48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение,
засягащо самостоятелния обект от 16.03.2022 г., с адрес на имота: ***, който
самостоятелен обект се намира на етаж 7 (седми) в сграда с идентификатор №
56784.540.353.4, с предназначение: Жилищна сграда – многофамилна,
разположена в поземлен имот с идентификатор № 56784.540.353, с
предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент; при брой
нива на обекта – 1 (едно), с посочена в документа площ от 91,59 кв.м., ведно с
прилежащите части: избено помещение № 21, с площ от 6,00 кв.м. и 1,634 %
ид. части от общите части на сградата и правото на строеж; без стар
идентификатор и със съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия
етаж - 56784.540.353.4.44; под обекта - 56784.540.353.4.42; над обекта -
56784.540.353.4.48, при равни квоти от правото на собственост – по ½ ид.ч. за
всеки от съделителите Н. Г. Г., ЕГН:********** и Н. А. Г., ЕГН:**********.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за
1
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение,
постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила.Искането до въззивния съд е да отмени първоинстанционното
решение в частта досежно делбените квоти, като допусне делба на
недвижимия имот при квоти ¾ ид.ч. за Н. Г. Г. и ¼ ид.ч. за Н. А. Г..
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна Н. Г., подадена чрез процесуалния представител адв.
А., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно.
Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от
обжалване и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
При проверка за неговата правилност съдът констатира следното:
Производството е за делба във фазата по допускането.
В исковата си молба ищецът Н. Г. Г., ЕГН: **********, твърди, че с
ответницата Н. А. Г., ЕГН: **********, са бивши съпрузи, като бракът им е
прекратен с влязло в законна сила на 21.10.2020г. решение по гр.д.
№1161/2020г. по описа на РС-Пловдив. По време на брака си страните са
придобили чрез договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт,
вписан под акт № **, том 5, дело № **/2015 г., вх. рег. № 1834/27.01.2015 г.
на СВ Пловдив, собствеността върху недвижим имот – СОС с идентификатор
56784.540.353.4.45 по КККР на гр. Пловдив, с площ от 91,59 кв.м.,
представляващ апартамент, с адрес ***, за сумата от 34 500 евро.Част от
продажната цена в размер от 14 285 евро била платена от съпрузите, чрез
отпуснатия им от „Юробанк България” АД, ЕИК ***, банков кредит, поради
което 14285/34500 ид.ч. от вещта били придобити от съпрузите в режим на
СИО. В придобиването на останалия дял от вещта- 20215/34500 ид. ч.,
ответницата нямала принос, тъй като паричните средства били дарени на
ищеца от неговата майка К.К., която на 05.11.2014 г. – деня на сключване на
предварителния договор, превела по сметка на ищеца дължимия задатък в
размер от 3450 евро , а в деня на нотариалната сделка заплатила от своя
банкова сметка по сметка на продавача на имота сумата от 16 765 евро.
Поддържа се, че тези средства в общ размер от 20 215 евро са лични такива на
майката на ищеца и са му били предоставени само на него с дарствено
намерение. За тази част била налице трансформация на лично имущество,
поради което за 20215/34500 ид.ч. от правото на собственост ищецът бил
техен титуляр – същите били негова лична собственост. По отношение на
частта от имота, представляваща СИО - 14285/34500 ид.ч., се твърди с
прекратяването на брака тя да е поделена между страните по равно. Въз
2
основа на така изложените съображения и като претендира частична
трансформация на лично имущество е поискано от съда да допусне делба на
процесния недвижим имот при квоти : 10943/13800 ид.ч.- за ищеца и
2857/13800 ид.ч.- за ответницата.
Ответницата Н. А. Г., ЕГН: **********, чрез процесуалния си
представител, оспорва предявения иск за делба на имота само по отношение
на претендираните от ищеца квоти. Оспорва твърдението на ищеца за
частична трансформация на лични средства в придобиването на
имота.Заявява , че сумата от 24 000 евро, вложена в закупуването на имота, е
била дадена в заем на съпрузите от майката на ищеца, и която сума същата
претендира да й бъде върната с изпратената до страните на 10.05.2021 г.
нотариална покана. Искането до съда е да допусне до делба имота при равни
права за всеки от съделителите.
По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се
установява, че страните са сключили граждански брак на 27.08.2000 г., който
е бил прекратен с влязло в законна сила на 21.10.2020 г. съдебно решение по
гр.д. № 1161/2020г. на Районен съд Пловдив, с което е одобрено по реда на
чл.51,ал.1 от СК постигнатото между бившите съпрузи споразумение.
Видно от представения по делото нотариален акт № **, том І, дело №
** от 27.01.2015г., двамата съделители са придобили процесния недвижим
имот по време на брака си по възмезден начин- чрез договор за покупко –
продажба, за сумата от 34 500 евро, платена съгласно уговореното в договора
както следва: 3 400 евро- платена от купувачите на 05.11.2014г. по
посочената банкова сметка на продавача ;16 756 евро- платена от купувачите
по банковата сметка на продавача при сключването на договора, а остатъка
от продажната цена в размер от 14 285 евро, страните са постигнали съгласие
да бъде изплатена от купувачите след отпускане на банков кредит от
„Юробанк България” АД и учредяване в полза на банката на договорна
ипотека върху имота.
Тъй като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. чл.
51, ал.1 СК, съпрузите са посочили, че имуществените си отношения ще
уредят извънсъдебно и не са посочили изрично обема на правата си в
съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-
голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово
лично имущество съгласно ТР№3/29.11.2018г. по т.д.№3/2015г. на ОСГК.
Бракът на страните е “заварен” по смисъла на § 4 от ПЗР на СК /в сила
от 01.10.2009г./, поради което относно имуществените отношения между
бившите съпрузи следва да се приложат разпоредбите на този кодекс. Според
разпоредбата на чл. 21, ал.1 СК вещните права, придобити по време на брака
в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи,
независимо от това на чие име са придобити, т.е. разпоредбата създава
съпружеската имуществена общност /СИО/ по отношение на тези вещни
права. Съвместният принос се предполага до доказване на противното,
съгласно ал.3 на чл.21 СК. За да се признае личен дял, на основание чл.23,
ал.1 и 2 СК на някой от бившите съпрузи по отношение на придобитите по
3
време на брака на страните недвижими вещи в режим на съпружеска
имуществена общност, законът с цитираните разпоредби предполага влагане
изцяло или отчасти на лични средства по смисъла на чл.22 СК на някой от
съпрузите в придобиването на общата вещ, като “влагането” на личните
средства следва да е налице към момента на придобиване на правото на
собственост според конкретния придобивен способ.
С оглед на гореизложеното следва, че законът оборимо презумира, че
процесния имот е придобит в режим на СИО за двамата съпрузи /страни по
настоящото дело/ и че дяловете са им равни - по 1/2 ид. ч. за всеки от тях,
съгласно чл.28 от СК.
Претенция за частична трансформация на лични средства при
придобиването е предявена от страна на ищеца Н. Г. Г..
Прилагайки правилата за разпределение на доказателствената тежест по
чл. 154, ал. 2 ГПК страната, която се домогва да обори установените от закона
предположения, следва да проведе обратно доказване, което да е пълно.
Следователно в тежест на ищеца е да обори презумпцията за съвместен
принос и равни дялове на имуществото при прекратяване на брака.
Процесният имот е придобит на името и на двамата съпрузи за сумата
от 34 500 евро, като не се оспорва, че за снабдяването с 28 000 лв. (респ.
около 14 285 евро) от тази сума страните са изтеглили банков кредит.
Последното е видно и от приложения Договор за банков кредит № *** от
26.01.2015 г. Спорно по делото е със средства от какъв произход са заплатени
останалите 20 215 евро.
В подкрепа на своите твърдения за частична трансформация на лично
имущество при закупуването на апартамента Н. Г. е ангажирал единствено
писмени доказателства –платежни нареждания. Първото е за сумата от 3 450
евро от дата 05.11.2014 г., което е изпълнено от ищеца в полза на лицето Ц. К.
с основание задатък. От това платежно нареждане не може да се установи, че
преведна сума по някакъв начин е предоставена на ищеца от неговата майка
К.К., а още по-малко, че същата му е дарена от нея. Второто платежно
нареждане е от дата 27.01.2015 г., за банков превод на сумата от 16 765 евро
от банковата сметка на майката на ищеца К.К. по тази на продавача на имота
К.К., с основание за превода- покупка на имот. И от това платежно
нареждане не може да бъде направен еднозначен и обоснован извод, че
процесната сума е дарена на ищеца от неговата майка за закупуване на
делбения имот, като единственото нещо, свързващо паричния превод е
датата на изповядване на сделката. Останалите две платежни нареждания от
22.12.2014г. за сумите от 15320 лева и 27 800 лева, също не установяват
релевантни за правния спор обстоятелства , тъй като удостоверяват
извършени банкови преводи от името на трето за правния спор лице- И.Т. в
полза на майката на ищеца К.К. и касаят покупка на мебели и апартамент ,
различен от процесния.
Същевременно твърденията на ищеца за частична трансформация на
лични средства при придобиването на недвижимия имот, тъй като
закупуването му е финансирано със средства дарени от неговата майка в
4
размер от 20215 евро , са опровергани от представената от ответната страна
нотариална покана, изходяща от майката на ищеца К.К., с която кани
бившите съпрузи- страни по делото, да й върнат предоставената им в заем
сума в размер от 24 000 евро за закупуване на процесния апартамент с
административен адрес ***.
Така представената по делото нотариална покана не е оспорена
своевременно от ищеца и тълкувайки изявлението обективирано в нея ,
съдът намира , че волята на майката на ищеца е да предостави заем на
парични средства на страните по делото за закупуване на процесния
надвижимия имот , а не паричната сума да се предостави безвъзмездно на
съпрузите, респ. само на ищеца.
Договорът за заем е неформален и реален договор, поради което не е
необходимо да е налице изричен писмен акт за неговото сключване.
Обстоятелството, че до датата на връчване на нотариалната покана,
респективно датата на посочения в документа падеж на задължението-
31.12.2016г. въззивникът не е изпълнявал задължението си за връщане на
заетата сума, не променя възмездния характер на възникналото
правоотношение. Фактът, че спрямо Н. Г. не са предприеми действия по
събиране на дълга, не означава, че сумата му е дарена. Волята на майката на
ищеца обективирана в нотариалната покана е недвусмислена – сумата от
24000 евро е предоставена в заем на Н. Г. Г. и Н. А. Г., за закупуване на
процесния недвижим имот , със срок за връщане - 31.12.2016г.
Съобразно трайната съдебна практика, която настоящият съдебен състав
изцяло споделя, погасяването на заем от единия съпруг, взет за плащане на
цената на придобитата през време на брака вещ, не създава в негова полза
вещни претенции и не може да промени вече възникналите общи вещни права
между съпрузите. Създават се само облигационни отношения с оглед
изравняване на участието на съпруга в изплащане на задължението (в този
смисъл т. 4 от ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
Решение № 36 от 31.03.2015 г. по гр.д.№ 3386/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение
№799/20.11.1992 г. по гр.д. №533/1992г. на ВКС, Решение №127/28.03.2006 г.
по гр.д. №817/2005 г. и други). Това е така, защото задължението за
изплащане на заема е възникнало като солидарно задължение за двамата
съпрузи по аргумент от чл. 32, ал. 2 от СК.
Ето защо, доколкото придобитата по възмезден начин вещ със заемни
средства по време на брака задоволява семейни нужди, съпрузите са
солидарно отговорни за връщане на заема по аргумент от чл. 32 от СК, а
върху същата възниква обща, бездялова, съсобственост. Поради липсата на
доказателства за извънсемеен произход на средствата в закупуването на
процесния недвижим имот, имащ характер на семейно жилище на съпрузите,
съдът намира за неоснователно на възражението на ищеца по чл. 23 от СК за
преобразуване на лично имущество в придобиването на делбената вещ.
След като ищецът по делото не е оборил презумпцията за съвместен
принос в придобиване на вещта, то по аргумент от чл. 28 от СК при
прекратяване на съпружеската имуществена общност правата на бившите
5
съпрузи в съсобствеността са равни.
По изложените съображения, съдът намира, че дяловете на
съделителите в съсобствеността се равняват на ½ ид.ч. от недвижимия имот,
при които дялове следва да се допусне делбата.
Предвид съвпадане на крайния извод на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението на Пловдивския районен съд следва да
бъде потвърдено.
При този изход на правния спор жалбоподателят следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемата страна направените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер от 800 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 163/12.01.2023 г., постановено по гр. д.
№ 5855/2022 г. по описа на РС-Пловдив.
ОСЪЖДА Н. Г. Г., ЕГН: **********, да заплати на Н. А. Г., ЕГН:
**********, сумата от 800 лева-разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6