Р Е Ш
Е Н И Е №32
гр. Сливен, 20.02.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Пенка С.,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №631 по описа
за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба против Решение №1**0/15.11.2019г. по гр.д.№927/2019г. на Сливенски районен
съд, с което е признато за установено, че Т.П.С. дължи на „Агенция за контрол
на просрочени вземания“ ЕООД, гр.София, както следва: главница в размер на
541,32лв., представляваща неизплатено парично задължение по Договор за
потребителски кредит №2869012 от 01.06.2016г., ведно със законната лихва за
забава върху нея, считано от 23.10.2018г. до окончателното й изплащане; сумата
от 72,19лв., представляваща договорна лихва за периода от 08.06.2016г. до
28.07.2017г.; сумата от 85,20лв., представляваща мораторна лихва за периода от **.07.2017г.
до 17.10.2018г., за които е издадена Заповед за изпълнение за изпълнение на
парично задължение №3255 от **.10.2018г. по ч.гр.д.№5681/2018г. на СлРС. С
решението е отхвърлен предявеният установителен иск за сумата 459,66лв.,
представляваща такса „кредит у дома“, като неоснователен. На ищцовото дружество
са присъдени разноски за първоинстанционното исково производство в размер на
775лв. и за заповедното производство в размер на 125лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в
първоинстанционното производство – Т.П.С. чрез назначения й от
първоинстанционния съд по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв. Х.Ч.
***, като се обжалва посоченото решение в
неговата уважителна установителна част.
Въззивникът чрез особения представител по чл.47,
ал.6 от ГПК адв. Ч. посочва, че първоинстанционното решение, в неговата
обжалвана установителна част, е неправилно, незаконосъобразно, постановено в
противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Посочва, че районният съд въз основа на правилно
установена фактическа обстановка е приложил неправилно закона и е стигнал до
неправилни и необосновани правни изводи. На първо място посочва, че първоинстанционният
съд не е обсъдил наведените с отговора възражения за недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК, като сключен в
нарушение на разпоредбата на чл.11, т.11 и т.12 от ЗПК, поради това, че към
него няма погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. На второ място посочва, че са неправилни изводите на
съда, че е налице надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия чрез
връчване на исковата молба на особения представител. Счита, че с оглед
спецификата на този вид представителство, то особения представител няма
правомощия да получава материалноправни изявления, свързани с предмета на
делото. Получаването на съдебните книжа от особения представител не може да
обвърже длъжника. Поради това счита, че липсва уведомяване за извършената цесия
и същата не е произвела правно действие. С оглед изложеното, въззивникът моли
съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от другата страна - „Агенция за контрол на просрочени
вземания“ ЕООД, гр.София чрез пълномощника адв. а.Бечева - Димитрова, отговарящ
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр.
с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
С отговора на въззивната жалба, подаден от
насрещната страна – ищеца в първоинстанционното производство „Агенция за
контрол на просрочени вземания“ ЕООД, гр.София чрез пълномощника адв. Димитрова
се оспорва същата като неоснователна. Въззиваемата страна намира обжалваното
решение за правилно, законосъобразно и мотивирано, поради което моли същото да
бъде потвърдено. По първото възражение на въззивника за липса на погасителен
план, посочва, че такъв се съдържа в договора за кредит и отговаря на
законовите изисквания. Посочени били погасителните вноски, техния размер, брой
и падеж. По отношение на уведомяването за извършената цесия посочва, че
съобщаването е надлежно с връчването на исковата молба на особения
представител. Посочва, че единственото ограничение в представителната власт на
особения представител е в чл.**, ал.5 от
ГПК по отношение на действия, за които се иска изрично пълномощно, но
уведомяването за извършена цесия не било такова действие. Исковата молба била
редовно връчена чрез залепване на уведомлението. Трайната практика на ВКС била
в насока, че особения представител може редовно да получи изявление за
обявяване на предсрочна изискуемост, като нямало основание да се извършва
деление на материалноправните изявления, които последния може да получи. Освен
това посочва, че длъжникът може да възрази за липсата на уведомяване само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор, като в
случая такова твърдение липсва. Плащания след 31.10.2016г. не са извършвани.
Цесията е породила прехвърлителния си ефект и уведомлението не влияе на
сключването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч.
адвокатско възнаграждение.
С въззивната жалба и с
отговора няма направени доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В с.з. въззивницата Т.П.С., редовно призована,
не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
назначеният в първоинстанционното производство по реда на чл.47, ал.6 от ГПК
особен представител адв.Ч., която посочва, че поддържа подадената въззивна
жалба и моли за уважаването й.
В с.з. въззиваемата страна „Агенция за контрол на
просрочени вземания“ ЕООД, гр.София, редовно призована, не се представлява. По
делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие
на дружеството – адв. а.Б.-Д., която посочва, че оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа подадения отговор.
Претендира присъждане на направените във въззивната инстанция разноски.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно,
а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо в обжалваната част.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваната част е частично незаконосъобразно и неправилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така,
както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея.
Същата следва да се допълни
със събраното във въззивната фаза на производството доказателствено средство –
заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза по поставен
служебно от въззивния състав въпрос, както следва:
При извършено погасяване на
задълженията по договора за кредит с постъпилите плащания от общо 502лв., без
прилагане на допълнителните такси: „оценка на досие“ и „кредит у дома“, се
получава погасена главница в размер на 384,37лв. и погасена лихва в размер на
117,63лв. Остатъчното задължение без допълнителните такси е както следва: сумата
от 365,63лв. - главница по договор за потребителски кредит от 01.06.2016г.; сумата
от 30,31лв. - договорна лихва за периода 08.06.2016г. – 28.07.2017г. /датата на
настъпване на падежа на договора/ и сумата от 45лв. – лихва за забава за
периода **.07.2017г. – 17.10.2018г.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за
признаване за установено, че ответника Т.П.С. дължи на ищеца „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ЕООД,
гр.София, в качеството му на цесионер, вземания, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
от **.10.2018г. по ч.гр.д.№5681/2018г. по описа на СлРС, както следва: сумата от 541,32лв.,
представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит №2869012
от 01.06.2016г., прехвърлен с цесия, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.10.2018г.до
окончателното й изплащане; сумата от 72,19лв. – договорна лихва за периода 10.06.2016г. – 28.07.2017г.;
сумата 459,66лв., представляваща такси и комисионни за допълнителни услуги;
сумата от 85,20лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода **.07.2017г.
– 17.10.2018г.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се
основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на
предявените искове. Направил е доклад по
делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и
равна възможност за защита в производството.
Предявеният положителен установителен иск има за
предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на
сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По
този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си,
да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост
спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже
съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно
твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват
вземането.
В случая, предмет на предявените искове са вземания,
произтичащи от сключен между ответника в първоинстанционното производство Т.П.С. и „Провидент Файненшъл
България“ ООД Договор за потребителски кредит от 01.06.2016г. Вземанията са
цедирани от кредитора „Провидент Файненшъл България“ ООД, с ново име „Файненшъл
България ЕООД
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, гр.София. „Изи Асет Мениджмънт“ АД, гр.София
цедира на „Агенция
за контрол на просрочени вземания“ ЕООД, гр.София с Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017г. и приложение №1 към него
процесните вземания по договора за потребителски кредит с кредитополучател Т.П.С..
Като потребител, ответницата С. разполага със защитата
срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно. Налице е и възражение от страна назначения особен представител
на ответницата, направено още с отговора на исковата молба за наличие на
неравноправни клаузи и недействителност на договора, с оглед нарушение на
разпоредбите на чл.11, т.11 и т.12 от ЗПК във връзка с твърдяната от особения
представител на ответника липса на погасителен план, респ. липса на необходимата
за това информация.
При извършване на въпросната
проверка, въззивният съд намира /също както и първоинстанционния съд/, че
договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на закона – чл.10 и
чл.11 от ЗПК. Уговорения ГПР е в рамките на законоводопустимия размер /чл.19,
ал.4 от ЗПК/, както е установено от самия договор – 48% и не се явява
неравноправна клауза. Уговореният ГЛП в размер на 31,82% с подробно посочен
начин на формиране, също не е неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП.
Във връзка с възражения във
въззивната жалба относно липсата на погасителен план, следва да се посочи, че в самия договор /стр.1 от него, б.б.Ж,З,И,Й/ се съдържа
погасителния план, т.е. броя седмични вноски, размера на всяка вноска, в т.ч.
последната, първото седмично плащане и ден от седмицата, в който се дължат
плащанията. Погасителният план, инкорпориран в договора, съдържа необходимата
за потребителя информация относно условията на погасяване на кредита /размер на
вноската, брой вноски, дата на плащане на вноските/. В европейското право е
предвидено и СЕО приема за достатъчен погасителен план съдържащ тази основна
информация за погасяване на кредита. Не е необходимо под формата на погасителен
план да се посочва каква част от вноската е предназначена за погасяване на
главницата /практиката на СЕО/. В чл.12 от договора кредиторът изрично се е задължил
да предостави на заемателя на предпочитан от него вид носител при поискване и
безвъзмездно извлечение по сметката под формата на погасителен план, съгл.
чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК.
С оглед на това, съдът
приема, че в тази насока възраженията на въззивника са неоснователни и не е
налице нарушение на императивните разпоредби на чл.10, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК.
Другите наведени възражения
с отговора на исковата молба в първоинстанционното производство за нищожност на
уговорените допълнителни такси в договора – такса за оценка на досие и такса за
услугата „Кредит у дома“, са напълно основателни.
Следва да се отбележи, че
районният съд не е разгледал възражението за нищожност на таксата оценка на
досие, а и при служебната проверка не се е спрял на нея и не е констатирал
нищожност. Въззивната инстанция обаче при служебния контрол за неравноправност
на клаузите, констатира нищожност именно на тази клауза, предвиждаща заплащане
на допълнителна такса за оценка на досие в размер на 37,50лв. Действително
чл.10а, ал.1 от ЗПК дава възможност на кредитора да събира такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но в ал.2 изрично е
посочено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Въпросната такса за
оценка на досие е именно такава, свързана с усвояване и управление на кредита,
като освен това въобще не е посочено в договора точно за какви действия се
събира, т.е. какво включва израза „оценка на досие“.
Поради това настоящата
инстанция приема, че клаузата, предвиждаща заплащане на тази допълнителна такса
е сама по себе си нищожна, поради нарушение на императивната разпоредба на
чл.10а, ал.2 от ЗПК /арг. чл.21, ал.1 от ЗПК/.
По отношение нищожността на
клаузата, предвиждаща заплащане на такса за услугата „Кредит у дома“,
въззивният съд споделя напълно изводите на първоинстаннционния съд в тази
насока, които са подробни и обосновани и няма да ги преповтаря, а препраща към
тях. Още повече, че в тази насока няма подадена въззивна жалба.
Нищожността на тези две
клаузи според съда не влече нищожност на целия договор, по аргумент на
обратното от разпоредбата на чл.22 от ЗПК и тъй като съдът приема, че договорът
би се сключил между страните и без тези недействителни части /чл.26, ал.4 от ЗЗД/. Посочените две нищожни клаузи няма да се прилагат при уреждане на
договорните отношения между страните.
Между страните не се спори, че сумата по договора от
750лв. е получена от ответницата. Не се спори, че ответницата С. е заплатила на
кредитора по договора сумата от общо 502лв.
При определяне на дължимите неизплатени от
кредитополучателя суми по договора следва да се отчетат безспорните плащания от
негова страна. В тази насока обаче, при определяне на тази неизплатена част,
районният съд е допуснал нарушение на материално правния закон, тъй като е
допуснал, противно на правната логика, от внесената сума да се погаси изцяло
таксата за оценка на досие /37,50лв./ и значителна част от таксата „Кредит у
дома“ /180,07лв./, въпреки изложените подробни мотиви за нищожност на
последната. Видно от заключението по първоначалното заключение на вещото лице
именно този подход е приложил кредитора при отчитане на извършените плащания,
който е преповторен от вещото лице и районният съд го е приел за правилен и въз
основа на него е приел остатъка от дължимата главница и лихви. Този подход
обаче е изцяло неправилен и незаконосъобразен.
Видно от заключението на назначената от въззивния съд
СИЕ, при погасяване на задълженията по Договора за кредит – тези, които съда
приема за действителни – главница и договорна лихва и изключвайки двете
допълнителни, обявени за нищожни такси за „оценка на досие“ и „кредит у дома“,
то платената по договора от ответницата сума от общо 502лв. погасява главница в
размер на 384,37лв. и лихва в размер на 117,63лв. По този начин дължимия
остатък по договора, безспорно непогасен от ответницата, е следния: главница от 365,63лв. и договорна лихва в размер на 30,31лв. за
периода от 08.06.2016г. /датата на първата вноска/ до 28.07.2017г. /дата на
настъпване на падежа на договора/.
Тъй като безспорно ответницата е изпаднала в забава,
не е изплатила целия уговорен размер на кредита, вкл. и договорната
възнаградителна лихва в уговорените срокове, то тя дължи и обезщетение за
забава в размер на законната лихва за забава върху главницата от датата на
падежа до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 17.10.2018г.,
възлизаща на сумата от 45лв., видно от заключението на допълнителната СИЕ,
съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД.
От датата на подаване на заявлението длъжникът дължи
законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане, съгласно
разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК.
Съдът следва да се спре и на второто възражение, наведено
с въззивната жалба, а и с отговора на исковата молба още пред районния съд - липсата
на уведомяване на длъжника за извършената цесия, в резултат на което цесията не
произвежда действие спрямо него.
Съдът
намира това възражение за неоснователно.
Настоящият
състав, също както районният съд, приема, че цесията е породила своето действие
и е противопоставима на ответника.
Договорът за кредит, сключен между „Провидент Файненшъл
България“ ООД и длъжника Т.П.С. съдържа изрично уговорена възможност за цедиране на
вземанията по договора – чл.22 от Договора.
Безспорно, договор за цесия е сключен между кредитора
и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, гр.София, а впоследствие отново са цедирани вземанията по
договора за кредит с ответницата С. на ищцовото дружество „Агенция за контрол на
просрочени вземания“ ЕООД, гр.София с рамков договор от 30.01.2017г. и Приложение 1 към него.
По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне
на вземане/ представлява съглашение, при което носителят на едно вземане го
отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само длъжникът, спрямо
когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му обаче е съгласието
на първоначалния и новия кредитор. От своя страна длъжникът следва да е
уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има то действие за него
/чл.99, ал.4 от ЗЗД/. Действително, както посочва въззивникът, договорът за
цесия е валидно сключен между страните – цедент и цесионер, но за да породи
действие спрямо длъжника, който не е страна по него, то е необходимо надлежното
му уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД.
Действително доказателства за връчване на приложеното
към исковата молба уведомление за цесията по рамковия договор от 30.01.2017г.
няма ангажирани. На самото уведомление няма отбелязване за надлежното му връчване
на кредитополучателя – длъжник. Още по-малко има ангажирани доказателства
относно уведомяването на длъжника за първата цесия.
С исковата молба обаче ищецът е представил за връчване
и уведомлението за цесията на длъжника, което съгласно съдебната практика,
следва да се зачете съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в
хода на делото. Ответникът отново не е намерен на същия си постоянен адрес и е
приет за редовно призован по реда на чл. 46 ал 5 от ГПК. Назначен му е особен
представител по чл. 46 ал. 7 от ГПК на разноски на ищеца, с оглед охрана на
интересите му, на когото са връчени всички книжа.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Това се отнася и до
уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и
то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице практика
на ВКС /Р. № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Р. №
25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др./, приложими в
случая по аналогия, в която се застъпва най-общо становището, че кредиторът,
ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на своите изявления
на длъжника, включително и чрез нотариална покана, и той ще е редовно
осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а
съобщенията се считат за връчени, т. е. и без да е необходимо назначаване на
особен представител в нотариалното производство.
Поради това, щом в исковата молба е обективирано
изявление на кредитора-ищец, че уведомява от името на праводателя си – цедент,
първоначален кредитор по договора за заем, прехвърлянето на вземането му и
самото уведомление е приложено към нея, връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Следователно, налице е
валидна цесия, която е съобщена на длъжника и е породила спрямо него правни
последици.
С оглед всичко гореизложено, исковите претенции са
основателни и доказани в следните размери: главния иск за установяване
съществуване и дължимост на главницата по договора за потребителски кредит от
01.06.2016г. е основателен и доказан до размера от 365,63лв.; акцесорната претенция
за установяване дължимост на договорна лихва е основателна и доказана до
размера от 30,31лв. и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва е
основателна до размера от 45лв.
Като е стигнал до други крайни изводи районният съд е
постановил неправилен съдебен акт, който следва да се отмени в частта, с която
е установена дължимост на исковите претенции над посочените като дължими от
въззивния съд размери и вместо него се постанови ново, с което исковете над
тези размери се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
В останалата уважителна част до посочените по-горе
размери, първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да
се потвърди.
В отхвърлителната част /относно част от таксата
„кредит у дома“/, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
По отношение
на разноските:
С оглед изхода на спора и
на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, на ищцовото дружество следва да се присъдят
направените разноски в първоинстанционното производство и в заповедното
производство, съразмерно с уважената част от исковите претенции, както следва: 352лв.
за исковото производство и 66,61лв. за заповедното производство. Тъй като
районният съд е присъдил разноски над тези дължими размери, то решението и в
тази му част - над посочените от въззивния съд размери, следва да се отмени.
С оглед изхода на спора по
въззивната жалба – частична неоснователност на същата, то въззваемото дружество
има право по съразмерност на разноски за въззивното производство в размер на **0,30лв.
Ответницата – въззивница не
е направила разноски в производството /същата е била представлявана от особен
представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК/ и такива не следва да й
се присъждат.
Тъй като въззивната жалба е
подадена от особения представител на ответника в първоинстанционното
производство, който е освободен от заплащане на държавна такса за обжалването,
то с оглед изхода на спора по въззивната жалба, на осн. чл.78, ал.6 от ГПК,
въззиваемото дружество следва да заплати съответната държавна такса за
въззивното обжалване в размер на 75лв. /по 25лв. за всеки обективно кумулативно
съединен иск/.
Ръководен от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно
Решение №1**0 от 15.11.2019г.,
постановено по гр.д. №927/2019г. по описа на Сливенски районен съд, в частта, с която е прието за
установено по отношение на Т.П.С. с ЕГН ********** *** дължи на „Агенция за
контрол на просрочени вземания“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“П.В.“ №**, ет.3, както следва: главница, представляваща неизплатено
парично задължение по Договор за потребителски кредит №2869012 от 01.06.2016г. над размера от 365,63лв.; договорна
лихва за периода от 08.06.2016г. до 28.07.2017г. над размера от 30,31лв.; мораторна лихва за периода от **.07.2017г.
до 17.10.2018г. над размера от 45,00лв.,
за които е издадена Заповед за изпълнение за изпълнение на парично задължение
№3255 от **.10.2018г. по ч.гр.д.№5681/2018г. на СлРС, както и в частта, с която е осъдена Т.П.С. с ЕГН ********** да заплати на „Агенция за контрол на
просрочени вземания“ ЕООД, ЕИК ****** разноски
в исковото производство над размера от 352лв.
до присъдения размер от 775лв. и разноски в заповедното производство по
ч.гр.д.№5681/2018г. на СлРС над размера
от 66,61лв. до присъдения размер от 125лв., като
НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо него
П О С Т А Н О В Я В А :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“П.В.“ №**, ет.3,
в качеството му на цесионер, против Т.П.С. с ЕГН ********** *** обективно
кумулативно съединени искове за установяване съществуването на вземания по
цедирания Договор
за потребителски кредит №2869012 от 01.06.2016г., сключен между Т.П.С. с ЕГН ********** и
цедента „Провидент
Файненшъл България“ ООД, както следва: главница по договора за кредит от
01.06.2016г. над размера от 365,63лв. до претендирания
размер от 541,32лв.; договорна лихва за периода от 08.06.2016г. до 28.07.2017г.
над размера от 30,31лв. до
претендирания размер от 72,19лв. и
мораторна лихва за периода от **.07.2017г. до 17.10.2018г. над размера от 45,00лв. до претендирания размер от 85,20лв., за
които е издадена Заповед за изпълнение за изпълнение на парично задължение
№3255 от **.10.2018г. по ч.гр.д.№5681/2018г. на СлРС, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №1**0
от 15.11.2019г., постановено по гр.д. №927/2019г. по описа на Сливенски районен
съд в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Т.П.С. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на
„АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ВЗЕМАНИЯ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“П.В.“ №**, ет.3 сумата от **0,30лв.,
представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция
разноски.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ВЗЕМАНИЯ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“П.В.“ №**, ет.3 ДА ЗАПЛАТИ в полза бюджета на съдебната
власт по сметка на Сливенски окръжен съд
държавна такса за въззивното
производство в размер на 75лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.