РЕШЕНИЕ
№ 3987
гр. София, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:В. Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от В. Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20231110130589 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на В. С. Н., ЕГН
********** срещу И. Е. С.. Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.
45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 25 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат
от виновното и противоправно поведение на ответника, довело до предсрочно
освобождаване на ищеца от заеманата длъжност в служба „Военна полиция“.
Ищецът твърди, че понесените вреди се изразяват в намаляване на
имуществото му поради невъзможността със собствен труд да реализира
доходи, да осигурява семейството си и да обслужва ипотечния си кредит, като
размерът на претендираното обезщетение е равен на неполученото в резултат
от осъщественото непозволено увреждане трудово възнаграждение в размер
на 3 070,59 лв. месечно за периода от 31.08.2021 г. до датата на предявяване на
иска – 05.06.2023 г.
В исковата молба, с уточненията от 26.06.2023 г., ищецът твърди, че са
налице предприети действия на ответника, считани от него за противоправни.
Твърди, че на първо място, ответникът не изпратил заповед на министъра на
отбраната № ОХ-70/27.01.2021 г. за назначаването му като изпълняващ
функциите на длъжността „директор“ на служба „Военна полиция“ до
подчинените структури, като умишлено създал невъзможност за обжалването
. Твърди, че ответникът е затаил обективната истина предвид особеното
мнение в становище peг. № 22-04-27/26.01.2021 г. по заповедта, потвърдено и с
анализа в решение № 5462/27.09.2021 г. на АССГ, като променил в своя полза
фактическата обстановка в качеството си на непосредствен началник на
1
ищеца, качество, което не е притежавал до този момент и даващо му законови
права за разпореждане и управление на личния състав. От тази позиция
ответникът изразил негативното си лично отношение към ищеца, като Н.
твърди, че същото е демонстрирано и в годините назад, но прикрито зад
служебни отношения. Твърди, че без мотив и причина, при липса на
дисциплинарни нарушения, атестиран за 2020 г. с най-висока оценка от
атестиращия и старши атестиращия и сключено от същата година
допълнително споразумение № ДС-МО-464/25.02.2020 г. от ищеца с
министъра на отбраната - орган по назначаване, със срок 27.12.2025 г.,
ответникът още в първите си дни като изпълняващ функциите на длъжността
„директор“ на служба „Военна полиция“ показал своето негативно лично
отношение към ищеца в разрез със служебните взаимоотношения, като му
заповядал да си търси работа извън службата. Смята, че с последващите
действия на ответника се потвърдила и целта му да навреди на ищеца, като го
уволни от военна служба и го лиши от възможността да упражнява
придобитата специфична професионална квалификация. Ищецът твърди, че в
изпълнение на заповяданото от ответника подал рапорт per. №
ЛП604/22.02.2021 г. по Регистъра за вакантните длъжности за офицери и
офицерски кандидати per. № 30-01-250/12.02.2021 г. за по-ниска от заеманата
от него към момента длъжност, но в рамките на притежаваното военно звание.
Сочи, че въпреки че ответникът поставя положителна резолюция върху
рапорта, още на следващия ден - 23.02.2021 г., внася мотивирано предложение
per. № ВП-904/23.02.2021 г. до министъра на отбраната за освобождаване от
военна служба на ищеца, като създава предпоставка за уволнението му преди
преназначаването на последния по посочения Регистър. Извежда, че с
неверните твърдения в общо три мотивираните предложения от ответника до
министъра на отбраната с почти идентичен текст ответникът внушил грешна
представа за професионалните качества и авторитет на ищеца, като: 1)
индивидуална отговорност за ниския процент на усвояване на утвърдени
финансови средства на служба „Военна полиция“ за 2020 г.; 2) неизпълнение
задължения по Доклад-анализ с per. № ВП697/12.02.2021 г.; 3) изготвяне и
изпращане на подвеждащи, нецелесъобразни и незаконосъобразни
предложения, отразени в Протокол peг. № RB 211101 -001 -04/6-
1388/03.11.2020 г.; 4) използване на административния капацитет за
противопоставяне и неизпълнение на указания, дадени от началниците му; 5)
спад в нивото на експертизата, напускане на подготвени квалифицирани
служители; 6) незаконосъобразно разходване на финансови средства и
връчени 12 акта от АДФИ. Излага доводи, че с внушаването на неверни
твърдения ответникът е нарушил общата императивна забрана да не се вреди
другиму, като е причинил вреди на ищеца, създавайки предпоставка за
предсрочно му уволнение. На следващо място, според ищеца, разпоредбата на
чл. 166, ал. 1 от ЗОВСРБ, използвана от ответника като основание в проекта
на заповедта към Мотивираното предложение, не налага мотивировка с
неверни и подвеждащи твърдения, целящи злепоставяне, и налага духа на
закона, целящ подмладяване на личния състав. Определя като неоспорим
факт, обстоятелството че ответникът също е упражнил право на пенсия по чл.
2
69 от КСО, като излага, че същият е по-възрастен от ищеца, но въпреки това
продължава да упражнява професията си и да се възползва от благата на своя
труд, като предлага за уволнение ищеца на същото това основание - упражнил
право на пенсия по чл. 69 от КСО. Твърди, че това само по себе си доказва
единствената цел на ответника - да навреди на ищеца. Твърди, че правото на
пенсия по чл. 69 от КСО без освобождаване от активна военна служба не е
било пречка през 2020 г. министърът на отбраната, да сключи допълнително
споразумение за военна служба с ищеца със срок 27.12.2025 г. Ищецът твърди,
че искът в размер на 25 000 (двадесет и пет хиляди) лева, дължими за периода
от датата на деликта - 31.08.2021 г., до датата на завеждане на исковата молба
- 05.06.2023 г., представляващи обезщетение за имуществените вреди,
причинени от ответника, който със затаяване на обективната истина, свързана
с назначаването му, пренебрегвайки препоръките от атестиращите
ръководители на ищеца за кадровото му развитие, с неверните си твърдения в
мотивираното предложение за уволнение, създава негативен образ на ищеца в
кадровия орган, министъра на отбраната, постигайки търсения ефект -
предсрочното уволнение на ищеца, и по този начин не му позволява да се
възползва от благата на своя труд, предвид специфичната му квалификация,
да издържа семейството си, да обслужва ипотечния си кредит на голяма
стойност, за което е имало всички предпоставки, видно от сключеното година
по-рано допълнително споразумение № ДС-МО-464/25.02.2020 г. Размерът на
иска е формиран на база последното получено месечно възнаграждение от
ищеца в размер на 3 070,59 лева, умножено по броя месеци от датата на
деликта до завеждане на исковата молба (2021 г. - 4 месеца, 2022 г. - 12
месеца, 2023 г. - 5 месеца, общо 21 месеца), без да бъде отчетена законната
лихва, при сбора с която формираната сума е в размер на 64 482,39 лева.
Ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба по реда и в
срока на чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва допустимостта и основателността
на предявения иск и моли същият да бъде отхвърлен. Сочи, че не е
осъществен състава на чл. 45 ЗЗД, тъй като счита, че предложението до
министъра за прекратяване на правоотношението на ищеца с работодателя не
води пряко и непосредствено до настъпване на имуществени вреди. Твърди,
че не е действал виновно и неправомерно, а в рамките на служебните си
задължения. Намира, че не са налице предпоставките на закона за присъждане
на обезщетение на ищеца за вреди, които не е претърпял. Твърди, че при
освобождаването на ищеца от военна служба му било изплатено обезщетение
в общ размер на 81 291,12 лева, поради което намира твърдението в исковата
молба за оставане без доходи, за невярно. Намира иска и за завишен по
размер. Претендира разноски.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба фактически
твърдения и съобрази формулираното искане, намира, че е сезиран с
осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност твърденията на
страните и събраните по делото доказателства намира за установено
следното от фактическа страна:
В производството не е спорно, а и от представените по делото писмени
3
доказателства се установява, че ищецът е заемал длъжността директор на
център „Логистика и подготовка“ към служба „Военна полиция“, в
Министерство на отбраната на Република България, като с допълнително
споразумение № ДС-МО-464/25.02.2020г. на основание чл. 160, ал.1, т.5
ЗОВСРБ срокът на договора за военна служба на В. Н. е удължен до
27.12.2025г. Установено е, че от 28.09.2015г. ищецът е упражнил право на
пенсия.
Страните не спорят също, че със Заповед № КВ-355 от 26.08.2021г. на
министъра на отбраната, договорът за военна служба на ищеца В. С. Н. е
прекратен на основание чл. 166, ал.1 ЗОВСРБ – поради упражнено право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на КСО, като същият е
освободен от длъжността директор на център „Логистика и подготовка“ към
служба „Военна полиция“, от военна служба и е зачислен в запаса. Заповедта
за прекратяване на договора е обжалвана, като с Решение № 1774/17.03.2022г.,
постановено по адм. дело № 9711/2021г. по описа на АССГ, 72 с-в, жалбата е
отхвърлена като неоснователна, поради законосъобразност на заповедта. С
Решение № 10803/28.11.2022г., постановено по адм. дело № 6185/2022г. по
описа на ВАС, Пето отделение, първоинстанционното решение е потвърдено.
Установява се, че във връзка с Указ № 14 от 18.01.2021г. на Президента
на Република България действащия до онзи момент директор е освободен от
длъжност, като считано от 01.02.2021г. ответникът С. започнал да изпълнява
функциите на директор на служба „Военна полиция“, за което ищецът бил
уведомен със съобщение с рег. № ВП – 490/02.02.2021г. С Указ № 191 от
30.07.2021г. ответникът е назначен на длъжност директор на служба „Военна
полиция“. В същото качество с 3 бр. мотивирани предложения до министъра
на отбраната, е предложено освобождаването от длъжност и от военна служба
на ищеца.
От приетия Рапорт с рег. № АП – 604/22.02.2021г. се установява, че
ищецът е кандидатствал за назначаване на вакантна длъжност, като
изразеното становище от ответника е, че същият не възразява.
Представени са писмени доказателства, както са събраните по делото
гласни доказателства от разпитите на свидетелите С. Ч., С. Т., Д. А., И. Г., В.
А.
Изслушана е съдебно-счетоводна експертиза, установяваща, че
възнагражденията, които е следвало да получава ищеца за периода
31.08.2021г. до 05.06.2023г. е в размер на 64 482,39 лева за периода
31.08.2021г. - 05.06.2023г. От представената служебна бележка рег. № ВП-
5881/10.08.2023г. се установява, че във връзка с освобождаването от военна
служба, на ищеца са изплатени обезщетения и други плащания в общ размер
на 81 291,12 лева.
Въз основа анализа на представените доказателства и твърденията
на страните, настоящият съдебен състав приема следните изводи от
правна страна:
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест по
реда на чл. 154, ал. 1 от ГПК, ищецът следва да установи при условията на
4
пълно и главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1)
деяние (действие/бездействие), 2) противоправност на деянието, извършено от
страна на ответника, 3) вреди от имуществен характер и техния размер, 4)
причинната връзка между настъпилите вреди и деянието на ответника, като
вината се предполага съгласно чл. 45, ал.2 от ЗЗД, а ответникът следва да
докаже фактите, от които произтичат възраженията му, включително да обори
презумпцията за вина. Липсата на който и да е от елементите от фактическия
състав на деликтната отговорност води до неоснователност на предявения иск.
Съгласно чл. 45, ал.1 ГПК законът императивно е въздигнал в забрана
правилото да не се вреди другиму. Забраната е универсална, както спрямо
пълния обем неперсонифицирани правни субекти, така и за всички защитени
правни субекти, като важи за целия кръг права, интереси и ценности от
материално и нематериално естество, на които правната система дава защита.
Неизпълнението на това общо задължение създава отговорност за
нарушителя. Непозволеното увреждане е определено чрез задължението за
обезщетение на вредите и основанието за неговото пораждане. Отговорността
за непозволено увреждане има за задача не само да задължи виновния да
обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите
да спазват законността и да не увреждат противоправно правата и интересите
на другите граждани и организации (Постановление №7 от 30.12.1959 г. на
Пленума на ВС на РБ). Отговорността за непозволено увреждане по
генералната клауза има и морален аспект до известна степен, изразяваща се в
това действията на лицата, с които са причинени виновно и противоправно
вреди, да се признаят за неприемливи от правния ред. Върху деликвента тежи
задължението да репарира пострадалия за увреждането.
На първо място, следва да бъде обсъдено наличието на деяние,
изразяващо се в действие или бездействие. Съдът установява, че в случая има
извършени действия от ответника, изразяващи се отправяне на мотивирани
предложения до министъра на отбраната за освобождаването от длъжност и от
военна служба на ищеца. Ищецът изрично с уточняваща молба от 26.06.2023
г., е обосновал интереса си от търсене на имуществената отговорност на
ответника, причинена в резултат на противоправни действия на ответника,
изразяващи се в неизпращане заповед на министъра на отбраната № ОХ-
70/27.01.2021г., нареждането да си търси друга работа извън службата, както и
внушаване на неверни твърдения, обективирани в отправените мотивирани
предложения до прекия му ръководител за прекратяване на договора за военна
служба. С оглед на горното, съдът намира, че не може да се приеме, че се касае
до неправомерно извършени действия от страна на ответника, които да водят
до настъпване имуществени вреди. Касае се за действие, извършено съгласно
чл. 95 ППЗОВСРБ във вр. чл. 166 ЗОВСРБ, като в случай на изпълнение на
закон, противоправността следва да бъде изключена. В настоящата хипотеза
не става въпрос за противоправно деяние, а за извършване на
законоустановени правомощия на ръководителя на съответната структура. Във
връзка с мотивираното предложение, договорът на ищеца е прекратен поради
упражнено право на пенсия, за наличието на което основание ръководителят
му следва да уведоми министъра на отбраната, който със заповед прекратява
5
договора за военна служба. Допълнително, от събраните по делото гласни
доказателства не се установи извършването на противоправно действие. Също
така съдът не счита, че във връзка с прекратяване на договора на ищеца са
настъпили имуществени вреди, тъй като такива не бяха доказани в процеса.
Претендираните имуществени вреди са свързани с неполучаване на
възнаграждание за полагане на труд в структурата на служба „Военна
полиция“ към Министерство на отбраната. Това по своя смисъл касае
пропуснати ползи. Съгласно тълкувателно решение 3/2021г. на ОСГТК ВКС
на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение
се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите
или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на
неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на
увреденото лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на
пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е
въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от
действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази
възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне
правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза
трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на
имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото
допускане за закономерно настъпване на увеличението. Ищецът не е
ангажирал никакви доказателства в тази насока, като единствено от приетата
по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява размера на брутното
възнаграждение за процесния период, но не беше доказано, че вредите са
реално настъпили. Нещо повече, съгласно приетата служебна бележка рег. №
ВП-5881/10.08.2023г. беше установено, че във връзка с освобождаването от
военна служба на ищеца са изплатени 20 месечни брутни възнаграждения в
размер на 74 174,80 лева, както и други плащания - за неизползван годишен
отпуск за общо 38 дни в размер на 6 039,95 лева, сума, дължима по чл. 227, ал.
5 от ЗОВСРБ в размер на 650,00 лева, както и по чл. 224, ал. 1, т.1 от ЗОВСРБ
в размер на 157,91 лева за 2020г. и 268,46 лева – за прослуженото време през
2021г.
Във връзка с това, съдът счита, че искът по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е
неоснователен, поради липсата на доказано противоправно деяние, от страна
на ответника, поради което намира за безпредметно да обсъжда останалите
предпоставки на фактическия състав на чл. 45, ал.1 ЗЗД. По изложените
съображения и предвид липсата на установено противоправно деяние,
предявеният иск за имуществени вреди в размер от 25 000,00 лева, се явява
неоснователен.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода на делото, съгласно чл. 78, ал.3 ГПК, ответникът има
право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно на
отхвърлената част от иска. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между И. Е. С. и адв. П. М., както и списък по чл. 80
ГПК. Ищецът е направил възражение за прекомерност на разноските.
Претендираните разноски са в размер на 2 650,00 лева., като същото е
6
определено съгласно на минималното възнаграждение по Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. С оглед фактическата и
правната сложност на делото, следва да се приеме, че същото е обосновано и
дължимо в пълния претендиран размер.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на В. С. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Д.
Х.“ № 7, вх.Б, ап. 12, чрез адв. Е. И., предявен на основание чл. 45 ЗЗД срещу
И. Е. С., със служебен адрес: гр. С., бул. „Г. Т.“ № 34, служба „В.п.“, чрез адв.
П. М., за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 25
000,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени вреди от имуществен
характер, виновното и противоправно поведение на ответника, довело до
предсрочно освобождаване на ищеца от заеманата длъжност в служба „В. п.“.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 ГПК В. С. Н., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на И. Е. С. сума в размер на 2 650,00 лева – разноски в исковото
производство, представляващи адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред СГС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7