РЕШЕНИЕ
№ 347
гр. Карлово, 04.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20235320101645 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл.55, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.
26 от ЗЗД.
Ищцата - Х. Н. К. твърди, че на 04.10.2019г. сключила с ответното
дружество Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който са й
предоставени в собственост заемни средства в размер на 2700.00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 41.00%, годишен процент на разходите –
49.04%. Съгласно договора (глава V) „Поискани от клиента допълнителни
възможности“ й е предоставена услуга услуга „Ф.“ - Гъвкав погасителен план.
Съгласно Глава VI от договора „Параметри по кредита“ по „Поискана и
закупена допълнителна услуга“, дължи възнаграждение на ответното
дружество за закупената услуга „Ф.“ сумата в размер на 1890 лв. Твърди, че е
усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания за процесната
допълнителна услуга „Ф.“ на следните правни основания:
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в
чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем (ЗПЗ), фирмите за бързи
кредити въведоли практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица
изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство
1
на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия
и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите
създадоли предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез
поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да
удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции -
заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за
осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията на потребителите или заплащане на такси за различни
допълнителни услуги. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
обезпечение, респ. на такси, които те събирали за осигуряване на фирми -
гаранти или за предоставяне на допълнителни услуги, небанковите финансови
институции си осигурили допълнителна печалба, която вече е калкулирана с
договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по
предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клаузите за възнаграждение за
закупената допълнителна услуга „Ф.“ и за нейния обоснован размер следвало
да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението и следва да
се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на
БКС по т.д. № 1/2009г., с което е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка и за допълнителна
услуга произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката или на допълнителната услуга, поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към
момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или
непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечава с неустойка,
дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената
неустойка или допълнителна услуга и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената допълнителна услуга и очакваните от неизпълнението
вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и
други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги
разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени
доводи, като ги съотнесе към доводите на ищцата, съгласно разясненията в
2
задължителната тълкувателна практика на БКС.
Предвиденото възнаграждение за закупената допълнителна услуга „Ф.“
в размер на 1890лв. е източник на допълнителна печалба, доколкото тя е над
50% от заетата сума в размер на 2700 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Предвидено е да се кумулира
към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на
кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави. Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция е поставила изисквания, за да обоснове получаването
на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Възнаграждението за закупената услуга „Ф.“ е договорено в нарушение
на изискванията на добросъвестността и е излязло извън присъщата й
функция.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на Глава VI от договора
се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна. От една страна, възнагражденията за закупена допълнителна услуга
„Ф.“ е включено като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга
- същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението, тъй като е съизмеримо с предоставената сума по кредита.
Клаузата предвиждаща, че заемателката дължи възнаграждение за закупена
от нея допълнителна услуга „Ф.“ в размер на 1890.00 лева в процесния
договор (глава VI Параметри по кредита) противоречи на добрите търговски
практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка
(чл.143, т.5 от ЗЗП). Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите
3
нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Този извод
се формира от естеството на договора за кредит (потребителски с по-слаба и
уязвима страна), от съотношението на заема и таксите за закупени
допълнителни услуги Фаст и Ф..
Защитата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в
разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните
защитни политики на Европейски съюз. Нормите, регламентиращи
потребителската защита имат характера на императивни и специални такива.
Специалните основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22
от ЗПК са въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за
предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно
положение, предвид характера на договора като едностранен търговски и
специфичната специализирана и сложно организирана финансова материя.
Обстоятелствата по чл. 22 от ЗПК създават висок риск за средния потребител
да претърпи вреди от недобросъвестно, непълно или подвеждащо
предоставяне на информация от търговеца, или поради липсата на достатъчна
финансова грамотност на потребителя да осмисли предоставената му
информация, ако тя не е предоставена на разбираем език и подходящ
аналитичен вид.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди ответното
дружество да върне на ищцата сума в размер на 1890.00 лева, представляваща
получена без правно основание от ответника по сключен с него Договор за
потребителски кредит № ***** от 04.10.2019г. и обективирана в глава VI
„Параметри по кредита“ по поискана и закупена допълнителни услуги „Ф.“ -
Гъвкав погасителен план, като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
накърняваща договорното равноправие между страните, нарушаваща
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит. Претендира за направените по делото
разноски.
Ответното дружество – „П.К.Б.“ ЕООД счита всички изложени в
исковата молба възражения, доводи, твърдения и оспорвания по отношение
действителността на оспорената клауза от договор за кредит, за
необосновани, неоснователни и недоказани. Съгласно сключения между
4
ищеца и ответното дружество договор за кредит № *****, ищецът е изявил
желание да закупи предлагана от ответното дружество допълнителна услуга
„Ф.“, за която е било уговорено възнаграждение в размер на 1890.00 лева.
Видно от съдържанието на процесния Договор за кредит, кредитополучателят
сам е пожелал да се възползва от предоставяне на незадължителни
допълнителни услуги. Изрично в договора за кредит било посочено, че при
кандидатстването си за потребителски кредит, кредитополучателят е поискал
да закупи допълнителна незадължителна услуга, т.е. изборът и закупуването
на допълнителни услуги не е задължително условие за сключване на договора
за кредит. Съгласно т.15. от ОУ към ДПК „ КЛ/СД може да изберат да не
закупят допълнителна услуга или да закупят една, или повече допълнителни
услуги към ДПК. Настоящата точка се отнася и прилага единствено по
ДПК, по които КЛ/СД е поискал и избрал да закупи допълнителна услуга“.
Т.е. безспорно било, че изборът за закупуване на допълнителни услуги е
изцяло на клиента, като закупуваното не е задължително условие за
сключване на договора, а е опционално.
Страните са постигнали съгласие за сключване на договор за кредит и
предоставяне на допълнителна услуга „Ф.“, с което, по искане на ищеца,
кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя определен
набор от услуги, с които се предоставя приоритетно разглеждане и изплащане
на размера на кредита на кредитополучателя, срещу възнаграждение за
кредитора, с което задължение ищецът се е задължил доброволно. Редът за
използването на допълнителните услуги бил подробно описан в общите
условия към ДПК, представляващи неразделна част от договора. Така
заявените от ищеца допълнителни услуги Ф. не противоречат на добрите
нрави. В българското действащо право, в отношенията между правните
субекти действа принципът на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД).
Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни
връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед
на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се
съгласили да сключат договор за кредит. С оглед на същия принцип на
5
свобода на договаряне, кредиторът предлага на своите клиенти допълнителни
услуги, а клиентите, в случай че поискат, закупуват същите. Ищецът е
попълнил искане за отпускане на потребителски кредит. В това искане е
посочил изрично, че желае да се възползва от така предлаганите от кредитора
допълнителни услуги. На същия е предоставена допълнителна преддоговорна
информация, в която ясно са дефинирани както услугите, така и тяхната цена.
Ищецът е преценил, че може да се съгласи с тази цена още на преддоговорния
етап, заявил е пред кредитора, че желае да се възползва от тези допълнителни
услуги, подписал е договор за кредит с кредитора, където отново са били
уговорени същите тези допълнителни услуги, възползвал се е от тях, когато в
рамките на един ден искането му за кредит е било одобрено, договорът е бил
сключен, а кредитите е бил усвоен по посочения от него начин на изплащане.
Твърди, че добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След като
„добрите нрави“ не е изрично дефинирано понятие,, а преценката се прави
във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите
нрави от ищцата не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при
твърдение за нарушение на чл. 9 от ЗЗД ищцата е следвало да посочи кои
конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай
липсва. В конкретния случай не е налице фактическия състав на чл.26, ал.1 от
ЗЗД, тъй като страните по договора са имали за цел реализиране на
процесната сделка, която не е забранена от ЗПК и са я осъществили по
уредения в него начин. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установява забрана за
постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните
изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на
договора. Неспазването на залегналото в тези разпоредби изискване би
довело до нищожност поради противоречие в закона - чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД,
но в случая при сключването па процесния договор тези изисквания са
спазени. Това доказвало, недобросъвестното поведение на ищеца, който е бил
добре информиран за предоставената допълнителна услуга, изявил е изрично
желание да се възползва от нея, за да усвои кредита само няколко месеца след
подаване на искането за кредит и въпреки това, е взел решение да предяви
съдебни претенции срещу ответното дружество с неясни доводи и твърдения
защо счита за недължимо уговореното възнаграждение за допълнителни
6
услуги.
Параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги, били ясно
определени на първо място в допълнителната преддоговорна информация
предоставена на ищеца. Т.е. същият е бил наясно с параметрите на
допълнителни услуги, вкл. разходите, които ще има във връзка с тях, в случай
че поиска такива, още преди подписване на договора за потребителски
кредит. Отделно от това, в раздел VI от договора за потребителски кредит, в
т. 15 от общите условия към договора, детайлно и много подробно са описани
условията, размера на възнаграждението и услугите, а клиентът още от
първоначалния момент на кандидатстването си за потребителски кредит от
компанията е бил наясно и е разполагал с цялата информация относно
параметрите както на кредита, така и на допълнителните услуги. Всеки
кредитор предлагал различни преференции, опции и услуги на клиентите си и
те не са включени в ГПР по същите съображения. Съгласно § 12 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО договорите за продължително
изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и
същи вид, при които потребителят заплаща за тях през целия период на
предоставянето им чрез вноски, могат значително да се различават по
отношение на интересите на страните по договора и условията и
изпълнението на сделките от договорите за кредит, които са обхванати от
настоящата директива. Ето защо следва да се уточни, че такива договори не
се смятат за договори за кредит за целите на настоящата директива. Такива
видове договори включват например застрахователния договор, при който
застраховката се заплаща чрез месечни вноски. Подобно уточнение е
направено в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като законодателят е посочил, че договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
Счита за неправилни изводите на ищеца, че с уговарянето на
7
допълнителна услуга „Ф.“ се нарушавала разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
тъй като възнаграждението по същата представлявала допълнителна печалба
за кредитора. Допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на
ищеца, дават възможности на ищеца да извършва едностранна промяна на
погасителния план по кредита си. Това са услуги, които не били свързани с
дейността на кредитора по отпускане на кредити, а са свързани с желанието,
нуждата и конкретното финансово състояние на ищеца. Годишен процент на
разходите (ГПР) означавало общите разходи по кредита за потребителя,
изразени като годишен процент от общия размер на кредита и когато е
приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф Директива
2008/48. В практиката имало различни становища кога това изискване е
нарушено. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК бил предвиден максимален праг на размера
на ГПР - пет пъти законната лихва. Разпоредбата е приета, за да ограничи
краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с огромен
процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста печалба. Чл. 19,
ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен
резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да
отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването па
процесиите договор тези изисквания са спазени. Въз основа на изложеното
счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че с предоставянето на
допълнителна услуга Ф. се прикриват разходи, които по своето същество
следва да са включени в ГПР. Намира, че исковата претенция за приемане на
установено, че ищцата не дължи уговореното възнаграждението за
допълнителна услуга „Ф.“, е неоснователна. Всички тези изводи безспорно се
потвърждавали от изложено в отговора на искова молба, с оглед на което
предявените искове следва да бъдат отхвърлени.
Относно размера на предявения иск - оспорва твърдението в исковата
молба, че по кредита е платена сума в размер на 1890.00 лева за
предоставената на ищеца допълнителна услуга Ф. по процесния договор за
кредит. Кредитът бил погасен предсрочно на 10.03.2020г. с оглед на което
били погасени дължимите вноски за услугата Фаст с настъпил падеж до тази
дата,а именно сума в размер на 315.00 лева. Счита така предявената
претенция за несонователна и недоказана, както по основание, така също и по
размер. Напълно недоказани били твърденията в исковата молба, че ищецът
не дължи уговореното възнаграждението за допълнителна услуга „Ф.“.
8
Всички тези изводи безспорно се потвърждавали от изложено в настоящия
отговор на искова молба.
Моли съда да се произнесе с решение, с което да отхвърли изцяло
предявения от ищеца осъдителен иск за заплащане на недъпжимо платени
суми за допълнителна услуга Фаст от договор за потребителски кредит №
*****, като неоснователен и недоказан. Претендира за направените съдебни и
деловодни разноски по делото, включително и за юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за
заплащането на правната помощ в размер на 300.00 лева. На основание чл. 78,
ал. 5 от ГПК прави и възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че същото
надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
По делото не се спори, че между страните е подписан Договор за
потребителски кредит П.К.С. № ***** от 04.10.2019г., по който
предоставената сума е усвоена. С процесния договор, на ищеца е
предоставена сума в размер на 2700.00 лева. Уговорена е между страните
договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41.00%, а
годишният процент на разходите (ГПР) е 49.04%. Ищецът се е задължил да
върне сумата на 36 месечни погасителни вноски в размер 128.75 лева всяка,
като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 4633.37
лева.
В глава VI Параметри по кредита от Договор за потребителски кредит
№ *****/04.10.2019г. е посочено закупуване на допълнителна услуга „Ф.“ в
размер на 1890 лв., както и услуга „Фаст“ в размер на 675.00 лева.
Възнаграждението за допълнителните услуги е разсрочено на равни части от
по 71.25 лева, дължими заедно месечната погасителна вноска по кредита.
Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги възлиза на 7198.37 лева, което съставлява по 200.00 лева всяка вноска.
Приложен е погасителния план по договора за кредит.
Съгласно представеното извлечение по сметка към Договор за
9
потребителски кредит № *****, към 20.03.2020г. длъжникът е изплатил
изцяло получения от ответното дружество кредит.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
С оглед констатираното от фактическа страна, съдът приема, че между
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски
кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
10
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.04%, а възнаградителната лихва –
41.00%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата от повече от 8.04% между размера на ГПР
и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на
дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с
разходите по ГПР, а е в размер на 7198.37 лева. Изрично е отбелязано, че в
тази обща сума е включена стойността на закупената допълнителна услуга, по
която се дължи възнаграждение за предоставените от ответника на ищеца
услуги „Фаст“ и „Ф.“ в общ размер на 2565.00 лева.
Относно възнаграждението за допълнителна услуга „Ф.“, съдът намира,
че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи,
че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Разпоредбите на чл. 10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги,
които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане,
ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, услугата „Ф.“ има за предназначение да улесни
11
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на
кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на
кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С
това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото
ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора,
защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително
възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на
разходите от 49.04% не отговаря на действителния такъв, който надхвърля
много повече от 50%.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от
ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Не е спазено
и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да
включва всички разходи на финансовата институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора.
Следователно сумата за закупена допълнителни услуги „Ф.“ се явява
недължимо платена, доколкото клаузата в глава VI „Параметри по кредита“
по поискана и закупена допълнителни услуги „Ф.“ е недействителна, на
основание чл. 22 от ЗПК във вр.с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Ето защо
претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представените по делото
преводни нареждания се установява, че ищцата е платила по сметка на РС-
Карлово държава такса за предявения иска в размер на 77.00 лева, които
12
следва да й се присъдят. Същевременно, процесуалния представител
претендира присъждане и на адвокатско възнаграждение. Видно от
представеното по делото адвокатско пълномощно е, че Х. Н. К. е
упълномощила адв. С. К. Н. да я представлява в настоящото производство,
като от Договора за правна помощ и съдействие (л. 11 от делото) се
установява, че адвокатската правна помощ се оказва по реда на чл. 38, ал. 1, т.
2 от ЗА, т.е. безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица,
както по първоначалния иск, така и по насрещния такъв. Съгласно чл. 38, ал.
2 от ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да
го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника по делото да
заплати в полза на адвокат С. К. Н. адвокатско възнаграждение, определено на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Видно от списъка на разноски по чл. 80 от
ГПК (л. 34), адвокатското възнаграждение по предявения иск е 400.00 лева,
който хонорар е съобразен с размерите, предвидени в Наредба №
1/9.07.2004г., което следва да се присъди. Неоснователно е възражението на
ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, доколкото
същото е определено в минимален размер, определен по реда на Наредба №
1/9.07.2004г.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „П.К.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр.С., кв.М., бул. *****, да заплати на Х. Н. К. от гр. Б., ул. *****
с ЕГН **********, на основание чл.55, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл. 26 от ЗЗД,
сумата от 1890.00 (хиляда осемстотин и деветдесет) лева, представляваща
получена без правно основание от ответника - „П.К.“ ЕООД, ЕИК ****** по
сключен с него Договор за потребителски кредит № ***** от 04.10.2019г. и
обективирана в глава VI „Параметри по кредита“ по поискана и закупена
допълнителни услуги „Ф.“, като противоречаща на принципа на добрите
13
нрави, заобикаляща материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
накърняваща договорното равноправие между страните, нарушаваща
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „П.К.“ ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: гр.С., кв.М., бул. *****, да
заплати на Х. Н. К. от гр. Б., ул. ***** с ЕГН **********, направените по
делото разноски в размер на 77.00 лева.
ОСЪЖДА „П.К.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр.С., кв.М., бул. ***** да заплати на АДВ. С. К. Н., с адрес на
упражняване на дейността: гр. П., ул. *****, адвокатско възнаграждение за
осъществено на ищеца - Х. Н. К. от гр. Б., ул. ***** с ЕГН ********** -
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 400.00 лева,
определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – П., в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
14