№ 505
гр. Бургас, 26.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20222100500433 по описа за 2022 година
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ България”
ЕООД гр.София с ЕИК ********* против Решение № 1646/21.12.2021 г. по гр.д.№
5103/2021г. по описа на Районен съд-Бургас, в частта, с която са отхвърлени
предявените от въззивника искове, за приемане за установено на осн.чл.422 ГПК по
отношение на ответника Д. Г. Г. с ЕГН-**********, че дължи на ищеца по договор за
потребителски кредит № **********/14.11.2018г. главница в размер 1010,36лв.,
сумата от 745,73лв.-договорна лихва за периода от 01.03.2020г. до 03.02.2021г., като се
приеме за действителен сключения между страните договор за потребителски кредит,
за което вземане е издадена Заповед № 268 от 25.03.2021г., постановено по частно
гражданско дело № 2047 по описа на Бургаски районен съд за 2021г.. Изрично посочва,
че решението не се обжалва в частта, с която е отхвърлена претенцията за
възнаграждение за допълнителен пакет.
Твърди се, че обжалваното решение на БРС е неправилно и необосновано. По-
конкретно се твърди, че са неправилни изводите на съда, че договореното
възнаграждение по договора за кредит е недължимо, тъй като процесният договор е
недействителен на осн.чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.22, чл.23 и чл.19, ал.4 ЗПК. Посочва, че е
неправилно заключението на съда за нищожност на клаузата за заплащане на
договорна лихва, тъй като същата надвишавала трикратния размер на законната лихва,
която била максималната граница, до която следва да достигне размерът на
възнаграждението за ползване на заетата сума с изискванията на добрите нрави
съгласно установената от ВКС съдебна практика, с аргумент, че разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК определя таван на ГПР, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС, а уговорената такава с процесния договор се вмества в
1
посочените параметри. Цитира съдебна практика. Излага подробни съображения.
Претендира се отмяна на решението на БРС в обжалваната част и постановяване на
решение, с което искът се уважава в пълен размер. Няма искания по доказателствата. В
допълнителна молба претендира разноски за въззивното производство.
Въззиваемата страна Д.Г., представлявана от процесуален представител по
пълновощие адв. Мирослав Михайлов от АК Пловдив, е представила в срока по чл.263
от ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна и
недоказана. Намира за правилни, законосъобразни, обосновани и съобразени с
актуалната съдебна практика изводите на първоинстанционния съд за
недействителност на договора за потребителски кредит. Също цитира съдебна
практика в подкрепа на тезата си. Сторен е прегледа на клаузите на процесния договор
и са изложени доводи за неравноправност, установена и в обжалваното решение. Моли
за потвърждаване на решението в обжалваната част. Няма искания по
доказателствата.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269
от ГПК, приема за установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Производството пред БРС е по претенция на въззивника да бъде прието за
установено спрямо въззиваемия, че дължи суми както следва: 2273,83 лева - главница
по Договор за потребителски кредит № **********/14.11.2018 год., 745,73 лева -
договорна лихва за периода 01.03.2020-03.02.2021 год., 304,60 лева - обезщетение за
забава за периода 02.08.2019-03.02.2021 год. (без периода 13.03.-13.07.2020 год., на
основание чл. 6, ЗМДВИПОРНСПП), 63,66 лева - обезщетение за забава за периода
03.02.-23.03.2021 год., както и обезщетение в размер на законната лихва за забавено
плащане на главницата от 2273,83 лева, начиная от 24.03.2021 год. до окончателното й
изплащане, които вземания съставляват част от предмета на Заповед за изпълнение №
268/25.03.2021 год. по ч. гр. д. № 2047/2021 год. на БРС.
Представените писмени доказателства, приложени към исковата молба не са
били оспорени своевременно за автентичност, поради което и документите следва са се
преценяват от съда като писмено изявление, отразяващо действителната воля за
обвързване на ответника с ищеца(чл. 180 ГПК).
Съответно на съдържанието на представения Договор за потребителски кредит
№ **********/14.11.2018г. за сумата от 3000лв. която, ведно с договорната лихва от
41.17% годишно, съдът установява, че кредитополучателят се е задължила да върне на
кредитора според погасителния план с последен падеж към 14.11.2021г. на 36 вноски
от по 146,39 лева - общо 5270,04 лева. В договора е посочен и размерът на ГПР - 49.90
%; посочено е и закупуването от потребителя и на „допълнителен пакет услуги“, с
възнаграждение от 2865,60 лева, за който е сключено писмено споразумение между
страните от 14.11.2018 год., в което са посочени възможните услуги, предложени на
ответника.
Правилно е съобразено, че срокът на договора 14.11.2021г. е изтекъл в хода на
исковото производство, като съответно на констатацията е съобразена хипотезата на
чл.235, ал.3 ГПК, без да изследва валидността на предсрочна изискуемост, на която се
е позовал кредитодателя съобразно мотивите на т.1 от ТР № 8/2017г. от 02.04.2019г. по
т.д. № 8/17г. на ОСГТК на ВКС.
За изпълнение на процесните парични вземания по договора за кредит е
2
издадена Заповед за изпълнение № 268/25.03.2021г. по ч. гр. д. № 2047/2021г. на БРС;
заявлението за главницата от 1751,20 лева, представляваща неплатено възнаграждение
за закупен допълнителен пакет услуги е отхвърлено с Разпореждане № 593/25.03.2021г.
по същото дело, с което е обоснована допустимостта на осъдителния иск по чл. 415, ал.
3, ГПК, за сумата от 1751,20 лева. Тази сума представлява неплатеният остатък от
възнаграждението от 2865,60 лева по споразумение за допълнителен пакет услуги, тъй
като както правилно е отбелязал БРС кредитодателят е признал с исковата молба
неизгодния за себе си факт, че кредитополучателя е изплатил част в размер от 1114,40
лева.
Видно от обработено от банката на заемодателя нареждане за транзакция,
сумата уговорена като главница е насочена към сметка в банката на потребителя в деня
на сключване на кредитния договор. Въз основа на тези документи съдът категорично
установява, че кредитната институция е договорила сделката с потребителя и е
изпълнила задължението си да предостави главницата според уговореното ползване.
Тези факти са приети за установени и от първата инстанция.
Потребителският характер на кредитирането ангажира съда с преценка на
валидността на уговорките, пораждащи всяко от отделните задължения. За разлика от
другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято
валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение,
основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на
правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на
уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да няма възражение от
длъжника. В този смисъл новелите в процедурата, въведени с ЗИД на ГПК ДВ бр.
100/2019г, с които се кодифицира наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда
да обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните
императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела
като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.
на ВКС, Решение № 124 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015 г. на ВКС, I г. о).
Правилото е израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на
потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-
472/11, С-397/11 и С-473/00). В конкретния случай съдът констатира, че договореният
кредит е сделка, възприета от законодателя с толкова висок риск за потребителите, че
освен най-общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне(чл. 146, ал. 1
ЗЗП) е предмет и на специална нормативна уредба ограничаващи допълнително
договорната свобода като засилена защита на потребител-кредитополучател по Закона
за потребителския кредит. Затова и преди да пристъпи към прилагане на общата
закрила в изпълнение на служебните си задължения, съдът следва да провери
съответствието със специалните забрани за съдържанието на договорното основание
посочено от заявителя.
Сключеният договор отговаря на изискванията за писмена форма, като
страните са уговорили всички необходими реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 ЗПК,
поради което валидността на сделката като цяло не може да се отрече. Посочен е
годишен процент на разходите, който не надхвърля лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Макар Допълнителното съглашение да не е предмет на настоящото въззивно
производство, с оглед изрично заявената воля на въззивника, съобразно изложението в
жалбата, следва да се посочи, че изводите в обжалваното решение, че последният не
отговаря на изискванията на закона, напълно се споделят и от настоящия състав.
Следва да се отбележи, че при отпуснат кредит в размер на 3000лв., стойността на
3
закупения пакет допълнителни услуги е в размер на 2865,60лв.. Кредиторът го е
оповестил като пакет от услуги, предоставени на кредитополучателя по негов
индивидуален избор при уговарянето на кредита, но самия предмет на тези услуги е
непосредствено свързан с кредитирането, тъй като в резултат на осигуряването им от
кредитора, потребителят на първо място е следвало да получи предимство при
разглеждане на искане за сключване на основен договор и изплащане на главницата, а
след усвояване да може да иска промени в установен погасителен план, като променя
размер или падеж на вноски, и на последно място получавал облекчение при нужда от
ново финансиране. Конкретното съдържание на всяка от тези възможности е било
определено в раздел от общи условия по кредита. Така определен, предметът на
споразумението категорично изключва самостоятелния му характер, тъй като услугите
не могат да се ползват от клиента извън основния кредитен договор. Доводите на
жалбоподателя относно обособяването на тази престация като отделна услуга,
отличаваща се от типичната престация на кредитор, предоставящ за ползване кредит
по погасителен план са изцяло необосновани. Няма данни в общите условия какви са
общите сроковете за разглеждане на искане, за да може да се изведе допълнително
заплатеното предимство за експресно разглеждане на искането като нещо различно от
основното задължение на кредитора да предостави исканата главница. Напротив
пояснява се, че допълнителното плащане е предназначено да осигури именно
приоритетно одобрение на кандидата, което води до извод, че платеца на допълнително
възнаграждение е предпочетен само заради повишената изгода, която заемодателя има
при този тип договаряне. Заплатените опции при които потребителя може да иска
изменение на погасителен план с отлагане на вноски без да е нужно да се договоря
допълнително с кредитора според чл. 15. 2. а от ОУ визират причини, представляващи
обективни промени в доходите, които и без да са уговорени налагат на добросъвестния
кредитор да предприеме с дължимата грижа действия по ограничаване на вредите от
евентуално неизпълнение, включително и като влезе в преговори с клиента.
Облекченията при допълнително финансиране изобщо не са уточнени. Съответно само
опцията за временна промяна, която обаче не свързана с никаква отстъпка при
затруднения на кредитополучателя, тъй като и отложените и намалените части от
вноската остават дължими, едва ли може да се приеме за съответна на интересите на
клиента.
За съда няма съмнение, че всяко от предложените като опции предимства на
клиента няма характер на допълнителна услуга, а представлява обещано поведение на
кредитора при изпълнение на основното му задължение за предоставяне на главница и
обработване на текущо предлагано в срок и след срок изпълнение на потребителя.
Обосновката на ефективните ползи за избралия продукта потребител(изложена в
становището срещу отговора по исковата молба в първата инстанция), се основа на
принципно погрешното схващане, че доставчикът на финансова услуга изчерпва
дейността си с предоставяне на сумата за ползване. Като специализиран на този пазар
търговец обаче, тази страна дължи завишена грижа за интересите на своя клиент, която
изключва кредитиране на високо рискови потребители, които не са в състояние да
докажат възможност да спазват погасителния си план(чл. 16 от ЗПК). Съответно като
предлага отделно срещу възнаграждение услуги облекчаващи потребителя в ситуации,
намаляващи платежоспособност, по същество кредиторът прехвърля на клиента си
тежест за резултата от своята грижа. Затова каквито и да са тези услуги, доколкото
пряко се свързват именно с риска от временно или трайно влошаване на
платежоспособност и нуждата от предварителна или последваща оценка на този риск,
те са несъмнено част от основната престация на търговеца, кредитиращ потребители,
изразяваща се в отпускане и администриране на изпълнението по кредита, а не
допълнителна услуга, подлежаща на допълнително заплащане. Същевременно
4
облекчение, което не гарантира автоматично полза на кредитополучателя, а е
обусловено от допълнително договаряне (чл. 15.3.4, 15.4.1 и 15.5.1) несъмнено не може
да се приравни на отделна престация и то на стойност 70% от типичното
възнаграждение на кредитора уговорено като редовна лихва.
В заключение въззвиният съд приема, че уговарянето на възнаграждението за
предложени от кредитора допълнителни услуги противоречи на ограниченията за
събиране на такси и комисионни за действия, свързани с основната престация(чл. 10а
ал. 2 ЗПК), независимо че са представени като допълнителен пакет извън самото
кредитиране. В този смисъл това съглашение е нищожно поради противоречие със
закона(чл. 26, ал. 1 ЗЗД) и не поражда задължения за кредитополучателя.
Начисляването на добавката към месечната вноска по основния договор е
необосновано и съответно кредиторът неоснователно е приспадал и горница от по
79,60лв. месечно от получените плащания на клиента си.
Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е приел, че процесния
договор не съдържа задължителната детайлна информация по чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК и
в частност взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин. Прието е,
че тъй като в договора е посочен единствено размерът на ГПР е налице непълнота на
съдържанието, санкционирана от законодателя с недействителност на съглашението -
чл. 22, ЗПК. Посочено е, че последица от този порок на договора е задължението на
потребителя да върне само чистата стойност на кредита - чл. 23, ЗПК, но не и лихва по
него /без разграничаването й на мораторна или законна/. Посочено е, че след като
кредитополучателят е изплатил съобразно извлечение по сметка, представено от
кредитора общо 3274,40лв., то е върната чистата стойност по недействителния договор
и е отхвърлил исковете за претендираните на основание договора установителни
искове за посочените в исковата молба суми. Отхвърлен е при изложените по-горе
мотиви и осъдителния иск за сумите по споразумението за пакет допълнителни услуги,
които не са предмет на настоящото производство и се посочват в настоящото решение
за пълнота.
Настоящия състав обаче не споделя доводите на районния съд, че процесния
договор за паричен заем е недействителен на основание чл.10а, чл.11, ал.1, т.10,
вр.чл.19, ал.1-4 вр. с чл.22 от ЗПК, както и направения в тази връзка извод, че на
основание чл.23 от ЗПК потребителят дължи чистата стойност на кредита, респективно
неплатения остатък от него. Видно от съдържанието на договора същият съдържа
необходимата информация посочена в чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 от ЗПК, тъй като в него
посочена отпуснатата сумата по кредита и общият размер на кредита, както и
условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, годишния процент на
разходите по кредита, изчислен по определения в Приложение № 1 към закона начин и
съобразно определените в закона допълнителни допускания, посочени в ОУ,
неразделна част от договора, които са и подписани от длъжника. В договора е вписана
и информацията по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК относно условията за издължаване на
кредита - посочен е размера, броя и падежа на вноските, като към договора е приложен
и погасителен план, неразделна негова част, в който са описани периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, а в т. 7.3.1 от ОУ е предвидено правото на
длъжника при поискване да се снабди с погасителен план за извършените и
предстоящите плащания. Изпълнено е и изискването на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй
като в т.7.1 от ОУ изрично е предвидено правото на потребителя да се откаже от
договора.
Доколкото не са налице предпоставките на чл.103 ЗЗД и чл.104 ЗЗД, следва да се
посочи, и че настоящият състав намира недопустимо своеобразното служебно
5
прихващане на платени от въззиваемия кредитополучател суми по двата макар и
свързани договора/за кредит и споразумението за допълнителни услуги/, извършено
от първостепенния съд.
С оглед така установеното съдържание на процесния договор за потребителски
кредит и ОУ към него, въззивният съд намира, че същият е сключен в съответствие с
посочените в чл.22 от ЗПК изисквания и като такъв е действителен, което обуславя
неприложимост на разпоредбата на чл.23 от ЗПК, поради което изводите на районния
съд за недействителност на договора за кредит са неправилни.
Що се касае до вземането за пакет допълнителните услуги, макар решението да
не се обжалва в тази част, претенцията за присъждането на това вземане е послужило
като основание извод, че същият не е включен в ГПР, с което се цели заобикаляне на
ограничението по чл. 19,ал. 4 от ЗПК, поради което е прието, че договора е нищожен и
потребителя дължи само чистата остатъчна стойност на кредита и законната лихва
върху нея. Този извод не се споделя от въззивния съд, по съображения, че
обстоятелството дали вземането за допълнителните услуги реално е включено в ГПР не
е въпрос, който може обективно да бъде преценен в заповедното производство, а е
предмет на изследване в исковото производство. Затова при ясно посочен в договора
размер на ГПР, който е в рамките на предвидения в закона максимален размер, за
целите на заповедното производство се налага извода, че не е налице нарушение на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Дори и да бе такова, съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК само посочената
клауза би била нищожна, а не целия договор, тъй като за разлика от посочените в чл.
22 от ЗПК нарушения, при нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК законът не предвижда
недействителност на целия договор, а само на клаузата, надвишаваща ГПР над
определения законов предел.
Тук в допълнение следва да се посочи, че за да възприеме като законов
критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна
лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към
него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други
разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето
защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави
общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва
по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на
сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава
50%, ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова възражението за нищожност
на договорената възнаградителна лихва се явява неоснователно.
Съобразно представена като приложение към исковата молба от въззивника
кредитодател и приета като доказателства в първоинстанционното производство
извлечение по сметката на процесния потребителски кредит към 12.07.2021г. от
кредитополучателя е изплатена по кредита сума в общ размер от 3274,40лв./л.31 по
гр.д. № 5103/21г. на БРС/. Съобразно договореностите общата дължима сума по
кредита, при посочения лихвен процент и ГПК е в размер на 5270,04лв./като в нея не е
включено възнаграждението за закупен пакет услуги от 2865,60лв./-договор на л.9 от
гр.д. № 5103/21г. на БРС. Претендира се незаплатена главница в размер на 2273,83лв.,
от която съобразно представеното извлечение и отразяването на погасените по него
вноски е заплатена сума от 2010,93лв. от която главница от 726,17лв. и лихва в размер
на 1284,76лв..
При това положение от отпуснат кредит в размер на 3000лв. е погасена сума
6
от 726,17лв. и остава за погасяване сума от 2273лв./както е предявена претенцията/, а
договорната лихва е в общ размер за целия период на кредита от 2270,04лв., от която са
извършени погашения за общо 1284,76лв. и остава за погасяване сума от 985,28лв..
Договореното възнаграждение по кредита, чиито остатък се претендира с исковата
молба и искането се поддържа с въззивната жалба е в размер на 745,73лв. до който
размер следва да бъде уважено, а незаплатетия остатък от главницата, който се
претендира с въззивната жалба е от 1010,36лв., до който размер следва да бъде уважена
претенцията.
В заключение, допустимата част от претенцията на кредитора е частично
основателна и решението на първата инстанция за пълното й отхвърляне следва да се
отмени до размерите, установени от по гора при съобразяване с претендирания размер
в обжалваната част.
По разноските:
Поради отчасти противоположния резултат от разглеждането на делото по
същество, следва да се ревизира и произнасянето по отношение на разноските, като се
разграничат само разходи, съразмерни на основателната/отхвърлената част от исковете.
Съдът определя юк.възнаграждение както следва: за заповедното производство в
размер на 50лв. съобразно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК, вр.чл.37 ЗПП, вр.чл.26
НЗПП и по 100лв. за всяка от двете инстанции на осн.чл. 78, ал.8 ГПК, вр.чл.37 ЗПП,
вр.чл.25 НЗПП. Така за заповедното/150,70лв./ и за двете инстанции в исковото
производство/първа инстанция-308,28лв. и втора инстанция-150лв./ въззивникът е
направил разноски общо в размер на 607,98лв.. От общата сума на разноските,
съобразно уважената част от иска, в полза на въззивника се следват 203,62лв./50,91лв.
за заповедното производство, 103,73лв. за исковото пред първа инстанция и 49,98лв. за
въззивна инстанция/.
Аналогично следва да се разпределят и разноските за въззивното
производство, като в тежест на въззиваемия, въпреки основателността на жалбата в
цялост за обжалваната част от решението, се възложи само частта, съответна на
отхвърления иск. В случая адв.възнаграждение на въззиваемата ответница се определя
по реда на чл.38, ал.2, вр.чл.7, ал.7 от НМРАВ в размер на 205лв. за заповедното
производство и в размерите по чл.7, ал.2 НМРАВ за първоинстанционното и
въззивното производство, като разноските са изчислени съобразно отхвърлената част
от иска. Поради това размерът на разноските за адв.възнаграждение за заповедното
производство за въззиваемата, които следва да бъдат възложени в тежест на въззивника
възлизат на 136,69лв., съответно 391,36лв. за първоинстанционното производство и
235,32лв. за въззивното или общо 763,37лв..
Водим гореизложеното, БОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1646/21.12.2021 г. по гр.д.№ 5103/2021г. по описа на
Районен съд-Бургас, в частта, с която са отхвърлени предявените от въззивника
искове, за приемане за установено на осн.чл.422 ГПК по отношение на ответника Д. Г.
Г. с ЕГН-**********, че дължи на ищеца по договор за потребителски кредит №
**********/14.11.2018г. главница в размер 1010,36лв., сумата от 745,73лв.-договорна
лихва за периода от 01.03.2020г. до 03.02.2021г., за което вземане е издадена Заповед
по чл.410 ГПК № 268/25.03.2021г., по частно гражданско дело № 2047/2021г. по описа
на Бургаски районен съд, както и в частта, с която е отказано присъждане на
съответните разноски по производството и вместо него ПОСТАНОВИ:
7
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д. Г. Г. с ЕГН-**********, дължи на
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* договор за потребителски кредит
№ **********/14.11.2018г. главница в размер 1010,36лв., сумата от 745,73лв.-
договорна лихва за периода от 01.03.2020г. до 03.02.2021г., за което вземане е издадена
Заповед по чл.410 ГПК № 268/25.03.2021г., по частно гражданско дело № 2047/2021г.
по описа на Бургаски районен съд.
ОСЪЖДА Д. Г. Г. с ЕГН-**********, да заплати на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: *********, направените разноски в заповедното и за двете
инстанции на исковото производство, съобразно уважените части от исковете в размер
от 203,62лв.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на
Д. Г. Г. с ЕГН-********** направените разноски в заповедното и за двете инстанции
на исковото производство, съобразно отхвърлените части от исковете в размер от
763,37лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1646/21.12.2021 г. по гр.д.№ 5103/2021г. по
описа на Районен съд-Бургас в останалата му обжалвана част.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8