Решение по дело №501/2024 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 285 от ЗИНЗС.

Образувано е по касационната жалба на ГД „ИН“ [населено място] против Решение №1320/15.04.2024г, постановено по адм.д.№564/23г по описа на АС Стара Загора в частта му за осъждане на ГД „ИН“ да заплати на ищеца М. М. М. обезщетение в размер [рег. номер], ведно със законната лихва, считано от 07.02.2022г, за неимуществени вреди причинени в периода от 06.02.2022г до 10.10.2022г, в който е поставен в ситуация да бъде жертва на нарушението на чл.3 ал.1 вр. с ал.2 от ЗИНЗС при изтърпяване на мярка „задържане под стража“ в ареста в [населено място]. Касаторът твърди, че размерът на обезщетението е определен без да се вземат предвид само онези условия, които са посочени от ищеца в исковата молба като причинили му страдание. Вместо това съдът е основал решението си на наведени от ищеца фактически обстоятелства, с което е нарушил диспозитивното начало. Съдът се е произнесъл и свръх петитум с присъждане на законна лихва върху сумата на обезщетението, считан от 07.02.2022г, въпреки че обезщетение за забава не е поискано своевременно. От съда се иска да бъде отменено решението в частта му за осъждане на ГД „ИН“ да заплати обезщетение в размер на 2 000лв на ищеца и да бъде обезсилено в частта му за присъждане на законна лихва, считано от 07.02.2022г. Иска се потвърждаване на решението му в частта за отхвърляне на предявения иск за разликата над 2 000лв до претендирания размер от 70 000лв.

Касационна жалба е подадена и от М. М. М. против Решение №1320/15.04.2024г. постановено по адм.д.№564/23г по описа на АС Стара Загора в частта му за отхвърляне на предявения иск за разликата над 2 000лв до 70 000лв. От съда се иска да бъде отменено решението в тази му част и вместо него да се постанови друго за осъждане на ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди в пълния претендиран размер.

Представителя на Окръжна прокуратура Стара Загора дава заключение за неоснователност на касационните жалби и предлага на съда да остави в сила въззивното съдебно решение.

Административен съд Стара Загора като взе предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и закона и след извършена служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на решението с материалния закон, намира за установено следното:

Жалбата на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ срещу Решение №1320/15.04.2024г, постановено по адм.д.№564/23г по описа на АС Стара Загора в частта му за осъждане на ГД „ИН“ да заплати на ищеца М. М. М. обезщетение в размер [рег. номер] за неимуществени вреди причинени в периода от 06.02.2022г до 10.10.2022г, в който е поставен в ситуация да бъде жертва на нарушението на чл.3 ал.1 вр. с ал.2 от ЗИНЗС при изтърпяване на мярка „задържане под стража“ в ареста в [населено място] е неоснователна. Въпросът, който обуславя обжалвания резултат е решен при правилно приложение на чл. 284 ал.2 вр. с чл.3 от ЗИНЗС и практиката на ЕСПЧ. На основание чл.284 ал.2 вр. с чл.3 от ЗИНЗС съдът е длъжен да установи условията, при които се изпълнява мярката „задържане под стража“ или наказанието „лишаване от свобода“, а не само фактите посочени в исковата молба, за да прецени дали ответника нарушава забраната на чл.3 от ЗИНЗС. Основанието за имуществената отговорност на ответника е нарушението на чл.3 ал.1 от ЗИНЗС, изразяващо се в поведение, но по силата на правната фикция по чл.3 ал.2 от ЗИНЗС на унизително и нечовешко отнасяне са приравнени и онези условия, които причиняват същото физическо и емоционално страдание, засягайки човешкото достойнство. Нарушението е правна квалификация на реалното човешко поведение, но в случаите по чл.3 ал.2 от ЗИНЗС като такова се определят онези условия, които самостоятелно или съвкупно водят до поставяне на ищеца в положение да бъде жертва на забраната– не може да се отклони от изтърпяване на мярката или на наказанието, нито разполага с обективна възможност да промени обстоятелствата, които са несъвместими с основните човешки права и присъщото на човешката природа достойнство. Предвид това, че само някои от условията могат да бъдат самостоятелно квалифицирани като нарушение на забраната – те пряко са несъвместими с човешкото достойнство и основните, неотменими права, но за други се изисква едновременното им проявление във времето, пространството и спрямо една и съща личност, за да причинят страдание като от нечовешко и унизително отнасяне, законодателят е предвидил процесуална гаранция за прилагане на императивната правна норма на чл.3 от ЗИНЗС, представляваща основание за имуществената отговорност на държавата. Императивните норми са тези, които са установени в обществен интерес, а сред тях са забраните за поведение, нарушаващо основни човешки права. Тези норми съдът прилага служебно, дори и когато страните не се позовават на тях, което означава, че при изпълнение на служебното си задължение за правна квалификация на предявения иск съдът дължи да го подведе под чл.284 вр. с чл.3 от ЗИНЗС, когато се търси обезщетение за страдание, причинено от условията на изтърпяване на наказанието или на мярката, свързана с лишаване от свобода. В този случай на основание чл.284 ал.2 от ЗИНЗС при разглеждане основателността на предявения иск съдът установява служебно условията по чл. 3 ал.2 от ЗИНЗС, за да прецени дали те самостоятелно или съвкупно се подвеждат правно като нарушение на забраната за нечовешко и унизително отнасяне.

Предвид разпоредбата на чл.284 ал.2 от ЗИНЗС, но по аргумент и от по-силното основание, каквото е силата на присъдено нещо, за всички онези факти – обективни и реални, които правно се квалифицират като нарушение на чл.3 от ЗИНЗС / правен признак на реални факти/ за същия период, но не посочени в исковата молба или не установени от съда, ще настъпи преклузия за тяхното предявяване с последващ иск – всички факти, които могат да бъдат подведени под същото правно основание се преклудират. Ето още една причина за законодателя да въведе засиленото служебно начало по чл.284 ал.2 от ЗИНЗС, с което да осигури прилагане на императивни правни норми, но и да гарантира равенство на страните в процеса и по-конкретно на тази, която обективно не може да установи основанието по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС.

Същевременно съдът е обвързан от посочените в исковата молба конкретни обстоятелства, които ищецът твърди да са му причинили неимуществени вреди и само за тях дължи присъждане на обезщетение, чийто размер е съответен на причинените от тях страдания. Разпоредбата на чл.284 ал.2 от ЗИНЗС се прилага съвместно с диспозитивното начало, а двата принципа – служебно и диспозитивно осигуряват правилното решаване на спора за материалното право на обезщетение.

Съгласно практиката на ЕСПЧ обезщетението е ефективно средство за защита, когато неговия размер не е занижен, съобразно жизнения стандарт на всяка държава – страна по Конвенцията, като за България този размер е около 4 евро на ден при кумулативната липса на основните фактори на жилищната среда, за която е наведено в обстоятелствената част на исковата молба съответно оплакване. Посочено е, че условията в ареста са не годни за живеене и е установена липсата на санитарен възел, на постоянен и не препятсван достъп до течаща вода и уединение при ползване на тоалетна. Нямало е прозорци, а само отвор на вратата към коридора, като едновременно ищецът е лишен и от престой на открито. Тези условия са се проявили едновременно в период от 7 месеца и 10 дни или 220дни, поради което съдът правилно е определил обезщетение в размер на 2 000лв като е съобразил и показанията за това как са се отразили те на неговото емоционално състояние – буйствал е, което е довело до правомерна употреба на физическа сила спрямо него, но той също така страда и от заболяване – припадъци, неустановени, което сочи на обективно условие за по-тежко понасяне на неблагоприятните условия от конкретната личност.

Съдът при неправилно приложение на материалния закон е определил началния момент, от който ответникът дължи законната лихва върху изискуемото и ликвидно, поради съдебното решение парично вземане по главния иск за осъждането му да плати обезщетение за неимуществени вреди. Искането е заявено в хода на устните състезания, а поради това и съдът не се е произнесъл свръх петутим. Искането за присъждане и на законната лихва върху главното парично вземане, което съдът е присъдил в полза на ищеца не е изменение на иск, нито предявяване на акцесорен - добавянето на изтекли лихви не е изменение на иска. Ето защо решението в частта му за присъждане на законната лихва върху присъдената сума на обезщетение, считано от 07.07.2022г до окончателното й изплащане следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго за присъждане на законната лихва върху главницата от 2 000лв, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

Неоснователна е касационната жалба на ищеца срещу решението в частта му за отхвърляне на исковата претенция за разликата над 2 000лв до 70 000лв. В тази му част решението също е постановено при правилно приложение на материалния закон – правилата за определяне на справедлив размер на обезщетението. В исковата молба не са посочени, а съответно и не е следвало да се дават указания за доказване на вреди, различни от стоящите вън от съмнение. Няма физическо увреждане, нито настъпил ексцес след прекратяване на вредоносното нарушение, които да са посочени в исковата молба като основания за определяне на размер на обезщетението над този, който обичайно се присъжда за липса на елементарни битови условия и условия за двигателна активност.

Водим от тези мотиви и на основание чл.221 от АПК, Административен съд Стара Загора

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 1320/15.04.2024г, постановено по адм.д.№564/23г по описа на АС Стара Загора в частта му за осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на М. М. М. законна лихва върху сумата от 2 000лв, считано от 07.07.2022г до окончателното изплащане и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на М. М. М. [ЕГН] законната лихва върху сумата от 2 000лв, считано от 05.09.2023г до окончателното изплащане на сумата.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1320/15.04.2024г, постановено по адм.д. №564/2023 год. по описа на АС Стара Загора в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване и/или протестиране.