СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 13549 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 56868 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 22801/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, III ГО, 82 състав, е признато за установено по
предявения от „Т.С." ЕАД, ЕИК *****срещу „С.“ ЕООД, ЕИК *****иск, по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че „С.“ ЕООД, ЕИК *****дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *****, сумата от 1 322.30 лв. - стойност на доставена топлинна енергия
през периода от м. 11.2014 г. до м. 04.2016 г. в топлоснабден имот,
представляващ самостоятелен обект, находящ се в гр. София, ж.к. „Красна поляна“, бул.
„*****, абон. № 341576, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК - 10.02.2017 г., до окончателното плащане, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 8395/2017 г. по
описа на СРС, III ГО, 82 състав, като са отхвърлени, както
следва: искът, с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД - за разликата над уважения
размер от 1 322.30 лв. до пълния предявен размер от 1 695.68 лв.; и изцяло искът,
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 235.95 лв. - законна лихва за
забава за периода от 31.12.2014 г. до 31.01.2017 г.
С решението „С.“ ЕООД, ЕИК *****,
е осъдено да заплати на „Т.С." ЕАД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 363.03 лв. - разноски за
исковото производство, и сумата от 57.02 лв. - разноски за заповедното
производство.
С решението „Т.С." ЕАД, ЕИК *****, е осъдено да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 124 лева - разноски по делото.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която предявеният иск, по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е уважен, е подадена
въззивна жалба от ответника „С.“
ЕООД, в която са развити съображения за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на
атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде обезсилено, евентуално отменено, а исковата претенция да бъдат отхвърлена изцяло. Въззивникът твърди, че е предявен
иск, с който се търси установяване на факт на неоснователно обогатяване, който
иск бил недопустим и не такава била целта на производството по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК. Според въззивника претенцията за неоснователното обогатяване се
релевирала с осъдителен иск в друго съдебно производство, не и в настоящото, по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Неправилен според въззивника е изводът на СРС, че
исковата претенция е основателна и доказана по основание и размер. Сочи се, че
ответникът не е получавал фактури за начислени суми за топлинна енергия, издавани
от „Т.С." ЕАД и че не е настъпила
предпоставката за изискуемост на задълженията за главница за топлинна енергия и
лихва за забава, поради което исковата претенция следвало да бъде
отхвърлена. Излага се, че заключенията на назначените и допуснати в хода на
първоинстанционното производство СТЕ и ССчЕ не установявали наличие на вземане
на топлопреносното предприятие срещу ответника в претендирания размер. Поддържа, че експертизите се основават на едностранно
съставени от ищцовото дружество и оспорени от страна на ответника документи,
представляващи справки и извлечения от сметки, като липсвали по делото
представени отчетни картони, носещи подпис на абоната. Посочва се, че
първоинстанционното решение не са изложени мотиви дали начислената топлинна
енергия съответства на отопляемия обем на недвижимия имот. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
не е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Т.С." ЕАД.
Третото лице – помагач на страната на ищеца „М.Е.“ ООД не е взело становище
по изложеното във въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално
допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
СРС, III Гражданско отделение, 82 състав е бил
сезиран с обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
В конкретната хипотеза ищецът
основава исковата си претенция на твърденията за липса на
сключен писмен договор между страните за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди и наличието на неоснователно
обогатяване от страна на ответното дружество.
Съгласно чл. 149, ал.
1, т. 3 (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
"Продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени
договори при общи условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти
на топлинна енергия за небитови нужди. Според
разпоредбата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, небитов
клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като
продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на
писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и
потребителя - арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. От така цитираните разпоредби
следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор, който
да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията им по
правоотношението за продажба на топлинна енергия, какъвто в случая не се
установява да е бил действащ за процесния период между страните по делото.
Не е спорно между
страните по делото, че няма сключен между тях
писмен договор за доставка на топлинна енергия за небитови
нужди за процесния период. При
липсата на такъв договор, който трябва да бъде изрично сключен, а да не се
предполага, то между страните не е възникнало валидно облигационно
правоотношение за продажба на топлинна енергия за стопански нужди /за небитови/ нужди. При липсата на
възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената
топлинна енергия на договорно основание, то същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
с която норма законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил,
до размера на обедняването.
С оглед на горното и
предвид заявените от ищеца в
исковата молба фактически твърдения, претенцията
му следва да се подведе под нормата на неоснователното обогатяване
по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за продажба на топлинна енергия за небитови
нужди. В този смисъл първоинстанционният
съд правилно е определил правната квалификация на спорното право, като е посочил, че е сезиран с
обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Неоснователни са
доводите във въззивната жалба на ответника, че предявеният иск, по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е недопустим,
съответно недопустимо се явява и постановеното по него първоинстанционно
решение.
Въззивникът твърди, че претенцията за неоснователното обогатяване се
релевирала с осъдителен иск в друго съдебно производство, не и в настоящото, по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Безспорно искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е осъдителен и
основателността му предполага установеност на следните обстоятелства -
увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице,
липса на друга възможност за защита на обеднелия, обедняването и обогатяването
да произтичат от едни и същ факт или обща група факти. Няма пречка обаче искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД да се
заяви в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, тоест в съдебно исково
производство след проведено заповедно такова, за установяване вземането на
заявителя, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК, при направено в срок възражение по чл. 414 ГПК. Предвид изложеното
и доколкото исковете, които се разглеждат в настоящото производство по реда на на
чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срок, в резултат от своевременно депозирано възражение
от длъжника в заповедното производство, и имащи за предмет същите вземания,
залегнали в издадената в полза на заявителя заповед за изпълнение, въззивният
съд ги намира за допустими, както правилно е приел и СРС. Оплакванията на
жалбоподателя в тази насока са неоснователни.
По правилността на
решението, съдът намира следното:
Правилно районният съд е приел, че ответното дружество е собственик на имот,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.1108.128.6.150,
находящ се на I /първи/ етаж /партерния/ етаж в
жилищна сграда в гр. София, район „Красна поляна“, бул. „*****, със застроена
площ от 266,44 кв.м., с предназначение за търговска дейност.
Действително от представения и приложен на л. 22 нотариален акт № 112, том II, дело № 278 от 2013 г., се установява, че „С.“ ЕООД е придобило по силата на
договор за покупко-продажба право на собственост върху имот, представляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № 68134.1108.128.6.150, находящ се на I /първи/ етаж /партерния/ етаж в
жилищна сграда в гр. София, район „Красна поляна“, бул. „*****, със застроена
площ от 266,44 кв.м., с предназначение за търговска дейност. Следователно по
делото е установено обстоятелството, че ответникът „С.“ ЕООД е титуляр на правото на собственост на гореописания недвижим
имот. От приетия като писмено доказателство по делото нотариален акт е
видно още, че ответникът „С.“ ЕООД
е придобило и право на собственост върху имот - банков офис, представляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № 68134.1108.128.6.149, находящ се на I /първи/ етаж /партерния/ етаж в
жилищна сграда в гр. София, район „Красна поляна“, бул. „*****, със застроена
площ от 242,62 кв.м., с предназначение за офис.
Макар по делото да е установено, че ответното
дружество е титуляр на правото на собственост върху недвижим имот с идентификатор № 68134.1108.128.6.150, както по същество е приел и СРС, не се
споделя от настоящия въззивен състав становището на първостепенния съд за идентичност на имота, за
който ищецът претендира заплащането на доставена ТЕ с притежавания от дружеството имот. За да достигне до извод за
идентичност между имота за доставената до който ТЕ са сумите, които се
претендират от ищеца, и собствения на ответника недвижим имот, СРС се е позовал
на представеното по делото на л. 27 и изходящо от ищеца удостоверение за
идентичност, от което било видно, че именно за топлоснабден имот с абонатен №
341576, собственост на ответника, се отнасят заявените от ищеца вземания. Мотивирайки,
че е налице съвпадение между имота, за който
ищецът претендира да му бъдат заплатени процесните суми и този, собственост на
ответника, първоинстанционният съд е приел, че исковите суми
касаят самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 68134.1108.128.6.150, титуляр на правото на собственост върху
който е ответникът, поради което възражението на ответника за неяснота кой
точно от двата имота негова собственост касаят вземанията на ищеца, е прието за
неоснователно.
Още в отговора на исковата молба ответникът е
релевирал възражение за неяснота относно имота, за който се отнася претенцията
на топропреносното предприятие. Поддържа се, че от представения от ищеца
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот е видно, че „С.“ ЕООД е придобило собствеността върху два самостоятелни
обекта, находящи се във вх. А на процесната жилищна сграда. В приложеното по
делото и представено от ищеца удостоверение за идентичност пък било отразено,
че топлоснабденият имот по отношение на който са исковите суми бил регистриран
като находящ се във вх. 2 на гореописаната сграда. Неяснотата относно
идентификацията на процесния имот се дължала и на приложения към исковата молба
прокол от ОС на собствениците на сграда, находяща се в гр. София, район „Красна
поляна“, бул. „*****, тъй като този протокол се отнасял до вх. Б на бл. 132А.
Противно на възприетото от районния съд, въззивният съдебен състав намира
доводите на жалбоподателя, че не е установено по несъмнен начин,
че имотът,
собственост на ответника е идентичен с този, за
който е заявена исковата претенция, за основателни.
От приетото като писмено доказателство по делото
удостоверение за идентичност, издадено от представител на ищцовото дружество,
става ясно, че в базата данни на „Т.С." ЕАД самостоятелен обект за
търговска дейност със застроена площ от 266,44 кв.м., находящ се на адрес: гр.
София, бул. „*****, е регистриран като апартамент № 69, абонат 5, на адрес: гр.
София, ж.к. „*****, с абонатен № 341576.
Извод за такава идентичност не
може да бъде изведен въз основа на представеното удостоверение, доколкото то няма характер на удостоверение за идентичност на имота, издадено от компетентните за
това органи, а и е частен документ, оспорен от ответника още с отговора на исковата
молба, и като съставен
едностранно от издателя му и удостоверящ изгодни за него факти, не се ползва с
обвързваща съда доказателствена сила.
В случая съдът намира да посочи, че съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, ищецът е този, който следва да установи при
условията на пълно и главно доказване твърдените от него обстоятелства, от
които черпи благоприятни за себе си права, а именно, че ответникът се явява потребител на топлинна енергия за стопански нужди досежно процесния топлоснабден имот. По делото такива доказателства не са представени, а както бе посочено предственото
от ищеца удостоверение за идентичност не се ползва с материална доказателствена
сила и при своевременното му оспорване, в тежест на ищеца е било да установи,
че именно за самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
68134.1108.128.6.150, находящ се на на I /първи/ етаж /партерния/ етаж в жилищна сграда в гр.
София, район „Красна поляна“, бул. „*****, със застроена площ от 266,44 кв.м.,
с предназначение за търговска дейност, е открида партида и че същият е с абонатен № 341576, и за този топлоснабден имот са
начислявани претендираните суми за топлоенергия. Други доказателства, извън изходящото от ищеца
удостоверение за идентичност на недвижим имот, установяващи сходството между притежавания в
собственост от ответника имот и имота, за заплащане на
сумите за топлоснабдяване на който са предявените искове, не са ангажирани. Следва да се посочи и че са налице твърдения и данни по делото въззивникът да притежава друг
апартамент в етажната собстност на посочения по-горе адрес. Освен това в представения от
третото лице-помагач документ за главен отчет на индивидуалните
разпределителни уреди, от 08.05.2015
г, за имота, за който ищецът претендира
да му бъдат заплатени процесните вземания, с абонатен № 341576, като титуляр е
вписано трето за делото лице – „Бурев“ ЕООД, което също мотивира въззивния съд
да счита, че няма установена по делото идентичност между имота, чийто
собственик е ответникът, и този, по отношение на който са претенциите на „Т.С." ЕАД.
Изложеното обосновава извода на въззивния съдебен
състав, че по делото не е доказано, че собственият на ответното дружество недвижим имот е същият, чийто адрес е посочен в
исковата молба и за който е заявена исковата претенция. По тази причина, следва да се приеме, че
по делото не се установява ответникът да е потребител на топлинни
услуги за стопански нужди и клиент за доставка
на топлинна енергия за небитови нужди спрямо „Т.С." ЕАД. Неустановяването
на това обстоятелство води до невъзможност за ответника
да е възникнало задължение за заплащане на топлопреносното
дружество -
ищеца,
процесната сума /цената на доставената топлинна
енергия/, тъй като липсва елемент от фактическия
състав, пораждащ основанието за това. Доказване
на противното от страна на ищеца не е проведено по делото, което налага
приемането на извод, че ответникът не е пасивно материално - правно легитимиран
да отговаря за задълженията за цената на топлинната енергия за небитови нужди,
доставена в процесния имот. При това положение е безпредметно
обсъждането на останалите обстоятелства, които въззивникът е изложил в подкрепа
на доводите си за неправилност на атакувания съдебен акт.
Предвид изложеното решението
на първоинстанционния съд в обсъжданата обжалвана част следва да бъде отменено,
и вместо него постановено друго, с което предявеният срещу „С.“ ЕООД
иск като неоснователен бъде отхвърлен.
По
разноските:
За
първата инстанция: в исковото производство ищецът няма право на разноски.
В исковото производство ответникът, претендира разноски, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК, и
претендира заплащането на сумата от 400 лв. - адвокатско възнаграждение. Направеното от ищеца възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, на
основание чл. 78,
ал. 5 ГПК, е основателно. Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредба № 1/ 2004 г., възлиза на 365,21 лв., с
оглед на което уговореното и заплатено възнаграждение от 400 лв. надвишава
минималните размери, а като се съобрази правната и фактическа сложност на
делото, то съдът намира, че същото следва да бъде редуцирано до минимално предвидения в Наредбата размер, от 365,21
лв.
За
въззивната инстанция, предвид изхода на спора, право
на разноски има въззивникът, който е
представил списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от 300 лв.
за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС, и сумата
от 26,45 лв. - държавна такса за въззивното производство. Липсват представени по делото доказателства за
реалното заплащане на сумата от 300 лв., претендирана като адвокатски хонорар
за процесуално представителство пред въззивната инстанция, поради което на
въззивника следва да му бъде присъдена единствено сумата от 26,45 лв. –
държавна такса за въззивно обжалване. С оглед изхода на делото на въззиваемата
страна не следва да се присъждат разноски.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 56868 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 22801/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, III ГО, 82 състав, в частта, с която е признато за установено по предявения от „Т.С."
ЕАД, ЕИК *****срещу „С.“ ЕООД, ЕИК *****иск, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно сонование чл.
59, ал. 1 ЗЗД, че „С.“ ЕООД, ЕИК *****дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *****, сумата от 1 322.30 лв. - стойност на доставена топлинна енергия
през периода от м. 11.2014 г. до м. 04.2016 г. в топлоснабден имот,
представляващ самостоятелен обект, находящ се в гр. София, ж.к.
„Красна поляна“, бул. „*****, абон. № 341576, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК - 10.02.2017 г., до окончателното плащане, за
която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д.
№ 8395/2017 г. по описа на СРС, 82 състав, както и в частта, с която „С.“ ЕООД,
ЕИК *****е осъдено да заплати на „Т.С." ЕАД, ЕИК *****, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 363.03 лв. -
разноски за исковото производство, и сумата от 57.02 лв. - разноски за
заповедното производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С." ЕАД, ЕИК *****срещу
„С.“ ЕООД, ЕИК *****иск, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, за признаване
за установено, че „С.“ ЕООД, ЕИК *****дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, сумата от
1 322.30 лв. - стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.
11.2014 г. до м. 04.2016 г. в топлоснабден имот, представляващ самостоятелен обект, находящ се в гр. София, ж.к. „Красна поляна“, бул. „*****, абон. №
341576, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК -
10.02.2017 г., до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 8395/2017 г. по описа на СРС,
82 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 241,21 лв. - разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 26,45 лв., представляваща държавна
такса за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.