Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 24.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. с. МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 10515 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 119984 от 20.05.2019 г., постановено по гр.
д. № 78460 по описа за 2017 г. на СРС, 159 състав, са уважени исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, предявени от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, срещу Д.Л.Д., като е признато за установено, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 1041,82 лева, представляваща стойността на топлинни услуги
за периода от м.06.2014 г. – м.04.2016 г., както и главница в размер на 29,85 лева
за извършено дялово разпределение за същия период за имот с аб. № 259282, ведно
със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 31.07.2017 г., до окончателното плащане, за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение от 14.08.2017 г. по ч. гр. д. № 52640/2017
г. по описа на СРС, 159 състав, като са отхвърлени исковете с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 1456, 31 лв. за топлинна енергия и
за периода 01.05.2013 г. – 30.05.2014 г. и иска за главница за дялово
разпределение до пълния предявен размер от 35, 97 лв., както и исковете по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за лихва в размер на 282,32 лв. за периода от 15.8.2014 г. до
25.7.2017 г. върху главницата за доставена топлинна енергия и в размер на 8,73
лв. - обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за същия
период, като неоснователни.
С решението
си, съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК съдът
разпределил отговорността за разноски по делото като осъдил ответника да
заплати на ищеца сумата 404,17 лв., представляваща сторени разноски в
производството пред първата инстанция, и сумата 51,48 лв. - сторени разноски в
заповедното производство, а ищецът да заплати на ответника сумата от 219,48
лв., разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД.
Недоволен от
постановеното решение останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, в частта, с която
предявените искове за главници и мораторни лихви са отхвърлени. В жалбата се
излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност поради нарушения на
материалния закон. Жалбоподателят счита, че приложими в конкретния случай по
отношение изпадането на длъжника по правоотношението в забава са общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, в сила от 13.02.2008 г. и раздел VII от същите. На следващо място, неправилно според ищеца,
първоинстанционният съд приел за основателно възражението за погасяване по
давност на ответника. Поддържа се, че вземането по обща фактура, издадена през
м.07.2014 г. стават изискуеми и давност за тях започва да тече едва на
15.08.2014 г., като предвид депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК на
31.07.2017 г., тези вземания не са погасени по давност. Искането до въззивния
съд е да отмени обжалваното решение в частта, с която предявените искове са
отхвърлени, същите да бъдат уважени, като решението бъде отменено и в частта за
разноските. Претендират се разноски за въззивното производство, в това число и
юрисконсултско възнаграждение.
Не е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство.
Третото
лице-помагач не заявява становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно, обосновано и съответства
на приложимия материален закон, като съображенията за това са следните:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно и изчерпателно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че
по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на
облигационно отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата
на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираните вземания. С оглед релевираното с отговора на исковата
молба възражение за погасяване на вземанията по давност, районният съд е
възложил в тежест на ищеца да установи по делото настъпването на обстоятелства,
обуславящи спиране и/или прекъсване на давността.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е
физическо лице – ползвател с вещно право на ползване или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за битови
нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения недвижим имот въз основа на вещно
или облигационно право на ползване и купува топлинна енергия за нуждите на
домакинството си.
С оглед доводите
на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба,
съдът приема, че в хода на съдебното дирене пред първата инстанция е
установено, че страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор
за доставка на топлинна енергия, съответно ответникът е задължен за заплащането
на цената на предоставените на адреса на процесния имот топлинни услуги.
На следващо място
по делото е установено, че сградата, в която се намира процесният недвижим имот
е топлоснабдена, като за това обстоятелство също са приети писмени
доказателства по делото.
Количеството на
топлинна енергия, доставяна през процесния период на ответника е установено въз
основа на намиращите се между кориците на делото писмени доказателства и
заключението на СТЕ, като с оглед липсата на доводи в тази връзка настоящият
състав на съда приема, че е верен изводът на контролираната инстанция, че за
процесния имот в имота на ответниците е доставяна топлинна енергия съобразно
уговореното, като количеството на доставената енергия е измервано коректно и
вярно е определена цената на същото.
Във връзка с
възражението на ответната страна за погасяване по давност на част от вземанията
и оплакването на ищеца във въззивната жалба относно изводите на съда в
обжалваното съдебно решение настоящата съдебна инстанция намира следното:
Първоинстанционният съд е изложил изчерпателни
мотиви относно приложението на института на погасителната давност за част от
вземанията на ищеца, като настоящата съдебна инстанция не намира за нужно да
преповтаря същите. Възражението за погасяване по давност е релевирано своевременно
- с отговора на исковата молба. Ето защо верен е изводът на районния съд, че с
оглед разпоредбите относно ежемесечното фактуриране, изискуемост и изпълняемост
на задълженията на потребителите на топлинна енергия съгласно приложимите за
съответните периоди общи условия, погасени по давност се явяват вземанията за
топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до 31.05.2014 г.
Неоснователен е
доводът, поддържан от ищеца с въззивната жалба, за „изместване“ напред във
времето на изискуемостта на задълженията
по общите фактури, доколкото изложените аргументи не са в съответствие с
приложимите към договорите с потребителите общи условия. Вземането е за
доставена топлинна енергия през определен месец, като за всеки месец дружеството
издава отделна фактура. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за
това вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че
погасителната давност за него тече от последната издадена фактура за това
вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от поведението по
издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на погасителната
давност, което противоречи на целите на института на погасителната давност.
Моментът, от който започва да тече погасителната давност е определен от
законодателя в зависимост от възникване на вземането и настъпването на
изискуемостта. Изискуемостта на вземането и изпадането в забава на плащането на
същото са различни юридически факти, от тях произтичат и различни последици. В
случая разпоредбите на ОУ, приложими към договора, от 2008 г. и тези от 2014 г.
/доколкото са приложими за различно време
от исковия период/, сочат изискуемост на месечното вземане, което не е
обвързано с изравнителната сметка, поради което и обвързването от ищеца на
началния момент на погасителната давност за месечните задължения с издаването
на обобщена фактура по изравнителната сметка е неоснователно. Следователно исковете
за главници за топлинна енергия и за цена на услугата за дялово разпределение,
съобразявайки погасяването на част от вземанията с кратката тригодишна давност,
са основателни за периода от 01.06.2014 г. до 30.04.2016 г. и за сумата от 1041,82
лв. и за 29,85 лв., определени от СРС въз основа на заключенията на приетите по
делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
В тази връзка и за
пълнота на мотивите въззивният състав на съда отбелязва, че за главните
вземания, оставащи необхванати от погасителна давност, изцяло са приложими
общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., а не както
неправилно сочи въззивникът в жалбата си - тези от 2008 г.
По иска с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд споделя съображенията, изложени в
решението, чиято отмяна се иска с депозираната от ищеца въззивна жалба, като
аргументите за това са следните:
Основателността на
акцесорните искове предполага наличие на главни задължения и забава в погасяването
на същите. С оглед изложеното и по-горе, погасяването на главните задължения по
давност за периода до 31.05.2014 г. е обусловило погасяване и на акцесорните
задължения за лихви върху същите, за които моментът за забава се е определял
според предвиденото в общите условия от 2008 г. За вземанията, които не са
погасени по давност, приложими са по-новите общи условия /тези от 2014 г./. Моментът
на забавата в случая се определя съобразно предвиденото в клаузата на чл. 33,
ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
“Топлофикация София” EАД на клиенти в град София /в сила от 12.03.2014г./ - купувачът
е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в
тридесетдневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на
продавача. Продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно върху тези, начислени с
фактура за реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на
изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно чл.33, ал.5 от цитираните Общи
условия, при забава в плащането на задълженията по чл.33, ал.2 от ОУ,
потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Ищецът обаче не
твърди и не представя доказателства за публикуването на общата фактура за двата
отчетни периода, необхванати от погасителна давност, на интернет страницата си
/например съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи явяването
на последния и извършените действия по публикуване на данни за дължими суми за
ТЕ, чрез осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти
в масивите на дружеството, осъществен чрез официалната уебстраница на ищеца/. С
оглед последното съдът приема, че без доказателства в тази връзка забава за
длъжника в плащането на установената главница до датата на депозиране на
исковата молба в съда, не е налице, както е приел в решението си и
първоинстанционният съд. Ето защо правилно СРС е заключил, че исковете за
мораторна лихва върху главните вземания са неоснователни.
Доколкото изводите
на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на СРС, въззивната жалба е
неоснователна. Решението следва да се потвърди в обжалваната от ищеца част като
правилно и постановено в съответствие с приложимия материален закон. В
необжалваната част, с която предявените от „Т.С.“ ЕАД установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ са
уважени, решението е влязло в сила поради необжалването му.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се потвърди и в частта за разноските.
Доколкото въззивната
жалба е неоснователна, то разноски за въззивното производство се следват само
на въззиваемата страна, която обаче не е заявила надлежно такова искане в
производството.
Така мотивиран, Софийски
градски съд, IV Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 119984 от 20.05.2019 г., постановено по
гр.д. № 78460 по описа за 2017 г. на СРС, 159 състав, в обжалваната част, с
която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, предявени от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, срещу Д.Л.Д., ЕГН **********, за разликата над уважения
размер за главница за топлинна енергия до пълния предявен размер от 1456,31 лв.
за периода 01.05.2013 г. – 30.05.2014 г., за разликата над уважения размер за
цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия до пълния предявен
размер от 35,97 лв., както в частта, с която са отхвърлени исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва в размер на 282,32
лв. за периода от 15.08.2014 г. до 25.07.2017 г. върху главницата за доставена
топлинна енергия и в размер на 8,73 лв. - обезщетение за забава върху
главницата за дялово разпределение за същия период, както и в частта за
разноските.
Решението в
частта, с която е признато за установено по исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 1041,82 лева, представляваща стойността на топлинни
услуги за периода от м.06.2014 г. – м.04.2016 г., както и главница в размер на
29,85 лева за извършено дялово разпределение за същия период за имот с аб. №
259282, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 31.07.2017 г., до окончателното й изплащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 14.08.2017
г. по ч. гр. д. № 52640/2017 г. по описа на СРС, 159 състав, като
необжалвано, е влязло в сила.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.“ ООД на страната на ищеца „Т.С.“
ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.