№ 461
гр. София , 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на петнадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20201000504225 по описа за 2020 година
при участието на секретар Диана Аначкова, за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е образувано по въззивна жалба на Л. А. А. срещу решение 26069
на СГС от 21.10.2020 г. по гр.д. 3385/2020 г., I ГО, 21 състав, в частта, в която е отхвърлен
искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди над присъдения размер от 6000 (шест хиляди) лв. до претендирания размер от 52 000
(петдесет и две хиляди) лева и в частта, в която е отхвърлен искът за обезщетение за
имуществени вреди в размер на 500 (петстотин) лева. Решението не се обжалва в
отхвърлителната част по отношение на законната лихва поради изтекла погасителна давност
за периода 30.04.2015 – 17.03.2017 г.
Жалбата е подадена в срок и е допустима. Няма постъпил отговор от Прокуратурата.
Страните не са направили доказателствени искания и от въззивната инстанция не са
събирани нови доказателства.
Предмет на разглеждане е и частна жалба на ищеца срещу определение 262099 на
СГС от 03.02.2021 година, с което е оставена без уважение молба на ищеца за изменение на
решението в частта му за разноски и присъждане на адвокатското възнаграждение в по -
висок размер
В съдебно заседание представителят на ищеца поддържа жалбите, а на Софийска
апелативна прокуратура ги оспорва.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
1
От приетите от първата инстанция писмени доказателства, включително
приложеното наказателно дело, се установява следното. Досъдебното производство е
започнало на 30.06.2011 г. с постановление за привличане като обвиняем, а със заповед за
задържане по ЗМВР лицето е било задържано на 29.06.2011 г. С постановление от
30.06.2011 г. прокурор в СРП е задържал ищеца за срок до 72 часа, считано от часа на
привличане като обвиняем на 30.06.2011 г. до същия час на 03.07.2011 г. Разпоредено е
довеждане на обвиняемия пред СРС на 03.07.2011 г. в 9:00 ч. за разглеждане на мярката му
за неотклонение. Искането за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ е
оставено без уважение от СРС и по отношение на него е взета мярка за неотклонение
„парична гаранция“ в размер на 600 лева, която остава в сила до края на наказателното
производство. Обвинението срещу ищеца в досъдебното производство е било изменено с
постановление на разследващия орган от 02.09.2011 г., като са конкретизирани деянията,
включени в продължаваното престъпление. Производството е било предявено на ищеца с
протокол от 18.11.2011 г. (ДП л. 244).
На 06.12.2011 г. прокурор в СРП е внесъл обвинителен акт по обвинение на Л.А. А.
за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 2 вр. чл. 194 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 4 вр. ал. 1
НК, и обвинение на П. В. С..за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 2 вр. чл. 194 ал. 1 вр. чл. 26
ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 НК. Образуваното НОХД № 23360/2011 г. по описа на СРС е
било прекратено с разпореждане на съдията-докладчик от 21.12.2011 г. по реда на чл. 248 от
ГПК, като делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални
нарушения при изготвяне на обвинителния акт. На 17.01.2012 г. в СРС е внесен обвинителен
акт срещу ищеца А. и обвиняемия С. по същите обвинения. Първоинстанционното
производство пред СРС е разгледано в общо 9 заседания, от които на първите три заседания
не е даден ход на делото: на заседанието на 25.06.2012 г., поради нередовно призоваване на
пострадал, а на заседанията на 17.10.2012 г. и 06.02.2013 г., поради неявяване на защитника
на подсъдимия А. – ищец по настоящото дело. В съдебно заседание на 08.05.2013 г. е даден
ход на делото, конституиран е граждански ищец и е даден ход на съдебното следствие, като
последното е продължило общо в шест заседания за периода от 08.05.2013 г. до 19.06.2014 г.
С присъда от 19.06.2014 г. съдът е признал подсъдимия А. за невиновен и го е оправдал по
повдигнатите обвинения. Присъдата е била потвърдена с решение № 508 от 30.04.2015 г. по
ВНОХД № 1582/2015 г. на СГС, което е окончателно.
Видно от справката за съдимост на л. 91 от делото пред СГС, ищецът е бил осъждан,
като със споразумение от 12.01.2006 г., одобрено от РС Царево, е бил признат за виновен в
престъпление по чл. 198 ал. 1 от НК вр. чл. 20, ал. 2 НК за това, че на 07.08.2005 г. в
съучастие като съизвършител в предварителен сговор чрез употреба на сила е отнел чужди
движими вещи на обща стойност 667,23 лева, като му е наложено наказание една година
лишаване от свобода, което е било отложено по реда на чл. 66 от НК с изпитателен срок от 3
години. Изпитателният срок е изтекъл на 12.01.2009 г.
При тези факти първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице
фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, т. 3, предложение първо
от ЗОДОВ.
Оплакванията срещу неправилно приложение на материалния закон и
необоснованост се свеждат до установяване на справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди.
Съгласно практиката на ВКС е нормално е да се приеме, че по време на цялото
наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление,
изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват
се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване
(Решение № 388 от 2.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 480
от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., ГК). Не е в тежест на пострадалия да
2
докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и
бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия
размер по своя преценка. (Решение № 253 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 652/2011 г., IV
г. о., ГК).
От значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на
повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице. На ищеца е повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 2 вр. чл. 194 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 4
вр. ал. 1 НК, за което предвиденото наказание е от една до десет години, следователно е
тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Това предполага съществен душевен
дискомфорт поради угрозата от наказание лишаване от свобода.
Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия
критерий за справедливост се определя също така от вида и характера на упражнената
процесуална принуда - колко и какви процесуални действия са извършени с участието на
пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е
ефективно разследване в разумен срок и др. В случая наказателното производство е
започнало на 30.06.2011 г. и е приключило на 30.04.2015 г., когато е влязла в сила
оправдателната присъда. Тази продължителност от три години и десет месеца не надвишава
критериите на чл.6 от ЕКЗПЧОС (в сила за България от 07.09.1992 г.), тълкуван в светлината
на практиката на Европейския Съд по правата на човека (ЕСПЧ), като се има предвид
характера на обвинението, наличието на двама обвиняеми и съдебна фаза на две инстанции.
Съдът съобразява и поведението на защитника на самия ищец в съдебното производство,
чието неявяване е причинило двукратно отлагане на делото и неговото забавяне с 5 месеца и
21 дни.
На следващо място, размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта
на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е
до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската
прогноза за развитието на заболяването. По делото няма представени доказателства за
наличие на физическо или психическо заболяване във връзка с воденото наказателно
производство.
Съгласно твърденията в исковата молба ищецът изпитал унижение да бъде смятан за
участник в престъпление, потиснатост и тревожност от неизвестния изход на делото,
възможност да бъде осъден за престъпление от общ характер, угнетяващо чувство да бъде
обвинен в тежко престъпление против собствеността, да бъде маргинализиран за
обществото човек, накърняващ правото на собственост и нормалното му упражняване. Били
засегнати неговата чест и достойнство, отношенията му с негови близки и колеги, тъй като
бил третиран като обществено неприемлива личност с нарицателното „автоджамбазин“.
Изпитал притеснения, свързани с организирането на лична и адвокатска защита,
напрегнатост, произтичаща от участието му в процесуално-следствени действия и съдебни
заседания. Предишното осъждане на ищеца и фактът, че наказателното производство
започнало в изпитателния срок по чл. 66 от НК, което го карало да изпита страх, че ще бъде
осъден за деяние, което не е извършил и за което ще трябва да изтърпи отложеното
наказание по предишната присъда.
Според св. М. Ц., колега на ищеца, докато е работел в магазин „Джъмбо“, след
привличане на ищеца като обвиняем, се променил характерът и поведението на Л..
Изглеждал притеснен, започнал да изпитва трудности в ежедневието и работата си. Според
свидетеля ищецът напуснал работа си в магазин „Джъмбо“, защото го „одумвали“, че бил
престъпник. Това му причинило значителни затруднения при изплащане на заем и помощ
към семейството, както и да си осъществи мечтата да има автомивка или да учи и да бъде
мениджър.
3
Съдът кредитира показанията на свидетеля, но същите не установяват размер на
вредите над обичайните презумптивни вреди. Не се доказва влошено психическо състояние
или крайна социална изолация. Не се установява слуховете, че ищецът е престъпник да са
във връзка с повдигнатото обвинение, а не с наложеното преди това наказание за кражба. Не
се доказва връзката между обвинението и неосъществените житейски планове поради
липсата на конкретни факти относно тези планове. Следва да се отчете, че мярката за
неотклонение е лека и не е в състояние да препятства свободното придвижване или да
промени начина на живот на ищеца. При определяне на справедливия размер на
обезщетението настоящият състав отчита първоначалното задържане за 72 часа,
потенциалното наказание до десет години лишаване от свобода като фактори, налагащи по-
голям размер на обезщетението. От значение за определяне на по-нисък размер на
обезщетението са следните фактори: делото не е било медийно разгласявано, ищецът е имал
предишно осъждане, вредите са с по-ниска интензивност. Вредите, които следва да бъдат
обезщетени, са житейски логичният страх от осъждане и чувството за неудобство и
унижение.
В същото време, като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена
вреда служи икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на деликта. В случая датата, към която
следва да се отчетат тези показатели съгласно приетото с ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по
т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК (т.4), е 30.04.2015 г. – влизане в сила на оправдателната присъда.
Отчитането на социално-икономическото развитие при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди е възприето в трайната практика на ВКС, отразена в
решения № 1207 от 4.11.2008 г. по гр. д. № 5502/2007г. на IV ГО, № 95 от 24.10.2012 г. по т.
д. № 916/2011 г на I ТО, № 141 от 19.08.2013 г по т. д. № 453/2012 г. на II ТО, № 60 от
29.04.2014 г. по т. д. № 3049/2013 г. на II ТО, № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г.,
№ 157 от 28.11.2014 г по т. д. № 3040/2013 г на II ТО и много други. Справедливото
обезщетение според настоящия състав не следва да е по-високо от определеното от СГС
обезщетение от 6 000 (шест хиляди) лева.
Следва да се посочи още, че осъждането само по себе си също има ефекта на
овъзмездяване. В тази връзка, е добре да се отбележи, че съгласно практиката на ЕСПЧ
Европейската конвенция не предоставя на лице, на което е повдигнато наказателно
обвинение и впоследствие оправдано, право на обезщетение (така § 82 от решение Allen с/у
Обединеното Кралство от 12.07.2013 г., жалба 25424/09 и цитираните там решения). В тази
насока правото на обезщетение съгласно националния закон – ЗОДОВ следва да бъде
съобразено с българската правораздавателна традиция.
Ето защо, неоснователни са оплакванията за занижен размер на обезщетението.
Първоинстанционният съд е отчел всички фактори за определянето му: досъдебното и
съдебното производство, поведението на ищеца, отразяването на задържането под стража за
72 часа и мярката за неотклонение, определена от съда, срока на двете фази на процеса,
последиците за ищеца, доказани от свидетелските показания. Правилно е прието от СГС, че
тъй като деянията, за които ищецът е обвинен, са били извършени за периода от 17.05.2011 г.
до 03.06.2011 г., т.е. след изтичане на изпитателния срок съгласно споразумението на
12.01.2009 г., опасенията, че ще изтърпи и отложеното си наказание, не могат да обосноват
по-високо обезщетение. Правилно е прието, че свидетелският разказ за „цели“ на ищеца за
развитие и кариера свидетелстват за намерения, но не и за реални постъпки за реализация на
конкретни планове, на които обвинението да е попречило. Няма основание да се приеме за
доказано, че воденото срещу него производство е било спънка за желанието за учене за
„мениджър“ или са откриване на автомивка. Не може да се приеме, че точно това
производство, а не предходното осъждане е било причина за слуховете, че Л. е крадец.
Съдебното производство е протекло в девет заседания пред първа инстанция и едно
заседание пред въззивна инстанция, като нелогично изглежда слуховете да са се появили
заради отсъствие на ищеца от работа в продължение на десет непоследователни дни в
4
рамките на три години и десет месеца. Но дори и слуховете, доколкото техният генезис
невинаги е логичен, да са били заради воденото наказателно дело, размерът от 6000 лева
обезщетява и неудобството на ищеца от тези слухове – те са част от обичайните вреди. От
друга страна, не може да се приеме, че напускането на ищеца е било заради тези слухове,
защото няма данни за притискане от страна на работодателя или психически тормоз от
колеги.
Неоснователно е оплакването, че не е отчетен допълнителен стрес от
обстоятелството, че по време на наказателното производство е иззет лекият автомобил на
ищеца и същият му е върнат половин година след оправдателната присъда. Няма как
въззивната инстанция да съобрази, че ищецът е бил лишен от него продължителен период от
време – нито в исковата молба, нито по-късно пред първата инстанция има позоваване на
този факт.
По повод иска за обезщетение за имуществени вреди правилно е съобразено, че на
обезщетение подлежат само направените разходи. Без да подлага на съмнение правилото, че
на адвоката се дължи хонорар за положения труд, следва да е доказано, че клиентът е платил
този хонорар, за да може да бъде осъдена Прокуратурата да го възмезди. Представеният с
исковата молба договор за правна защита, сключен с ищеца, присъстващ в оригинал по
ВНОХД № 1582/2015 г. на л. 29, отразява уговорка за заплащане на възнаграждение в
размер на 500 лева, платимо в брой, но нито в този договор, нито другаде е удостоверено, че
адвокатското възнаграждение е било заплатено от ищеца на адвоката.
С оглед изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
Предвид непроменения изход на спора разноските, определени от СГС, остават така,
както са присъдени, а поради оставяне въззивната жалба без уважение въззивната инстанция
не присъжда такива.
По повод частна жалба на Л. А. А. срещу определение 262099 по гр.д. 3385/2020 г.
на СГС I ГО, 21 състав от 03.02.2021 година въззивният съд взе предвид следното. Съгласно
чл. 38, ал. 2 ЗАдв, на която се позовава адвокатът на ищеца, за да бъде възнаграден трудът
му, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение, а съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на разноски съобразно уважената част иска,
а адвокатът му – съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв на възнаграждение, което отново следва да е
съобразно уважената част от иска. Осъждането на насрещната страна за разноски или за
адвокатско възнаграждение е винаги съобразно предявената претенция и уважената част от
него. Неоснователно е искането да бъде присъден хонорар, предвиден като минимален в
Наредбата на ВАдвС, за материален интерес от 6000 лева. Тези разсъждения щяха да са
приложими, ако искът беше предявен за тази сума и беше уважен изцяло. При претенция от
52 500 лева, уважена частично за 6000 лева, адвокатското възнаграждение, дължимо по чл.
38, ал. 2 ЗАдв, е 2105х6000/52500 или 240,5 лева. Вярно е, че в процеса на водене на делото
са вложени време, усилия и умения на адвоката. Тези усилия обаче не могат да обосноват
определяне на хонорар над минималния, тъй като и според въззивния съд делото не е с
фактическа и правна сложност предвид провеждането само на едно заседание и
ангажирането само на един свидетел извън прилагането на наказателното дело. Софийски
градски съд е присъдил 231, 5 лева, макар че правилно е посочил изходните данни, но
вероятно е допуснал грешка при изчислението, като разликата от 9 лева следва да се
присъди на адв. Т.Н. М. от САК.
Предвид горното, съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 26069 на СГС от 21.10.2020 г. по гр.д. 3385/2020 г., I ГО,
21 състав.
ИЗМЕНЯ определение 262099 по гр.д. 3385/2020 г. на СГС I ГО, 21 състав от
03.02.2021 година, като
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА на Република България да заплати допълнително на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв хонорар за първата инстанция в размер на 9 лв. (девет лева) на
адв. Т.Н. М. от САК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на Л. А. А. срещу определение 262099 по
гр.д. 3385/2020 г. на СГС I ГО, 21 състав от 03.02.2021 година в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6